Р Е Ш Е Н И Е
№ 299
гр. Перник, 29.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и седми юни през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 328 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 5/07.02.2019
г., постановено по гр.д. № 1682/2018 г. по описа на Районен съд – гр. Перник,
първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло като
неоснователен предявения от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК: ********* против
К.К.Б., с ЕГН: **********, иск с правно основание по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1614.01 лева, представляващи главница по договор за револвиращ заем № *** от ***,
за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7112/2017 г. по
опира РС – гр. Перник.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 7102/06.03.2019 г. (п.к.
05.03.2019 г.) от „Профи кредит България“ ЕООД чрез процесуалния му представител
– юрк. К.А., с която същото се оспорва изцяло като неправилно и необосновано. Излагат
се подробни доводи, че клаузата от процесния договор, която урежда възнаградителна
лихва в размер на 98.43 % не противоречи на добрите нрави и следователно не е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД. В тази връзка се акцентира
върху обстоятелството, че на въззиваемия в достатъчна степен са били обяснени
параметрите по процесния договор за заем, същият е бил наясно с тях и е взел
информирано решение за сключването му. Обръща внимание и че процесната сделка
има характеристиките на търговска сделка, поради което приложение следва да
намират правилата на Търговския закон. Посочва се и че с изменение на Закона за
потребителския кредит от 2014 г. е въведена горна граница относно размера на
годишния процент на разходите, като е установено, че същият не може да
надвишава пет пъти законната лихва. Акцентира се върху обстоятелството, че това
ограничение обаче не може да се прилага по отношение на лихвата. Поддържа се,
че предвид своите специфики небанковото финансово кредитиране не може да бъде
обвързано от такива ограничения. Навеждат се доводи, че в процесния договор
няма неравноправни клаузи. С тези аргументи се иска обжалваното решение да бъде
отменено, като вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да
бъде уважен.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна – К.К.Б. не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят „Профи кредит България“ ЕООД
редовно призован, не се явява. Не се явява и процесуалният му представител –
юрк. К.А..
Въззиваемият
К.К.Б., редовно
призован при условията на чл. 44, ал. 1 от ГПК, не се явява в съдебното
заседание пред въззивния съд и не изпраща представител.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъдат разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 13.03.2018 г., подадена от „Профи кредит България“ ЕООД. Със
същата е предявен установителен иск съгласно чл. 422,
вр. с чл. 415 ГПК
като се иска съдът да признае за установено, че К.К.Б., дължи на
ищеца сумата от 1614.01 лева, представляваща главница по сключен между ищцовото
дружество и ответника Договор за револвиращ заем № ***. Претендират се и
разноски в исковото производство.
Искът
е с правно основание чл. 422 във вр.
чл. 415 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, във вр. чл. 240 от ЗЗД – за
установяване вземането на ищеца към ответника въз основа на Договор за
револвиращ заем № ***, за което е издадена заповед № 5924
от 24.10.2017 г. по ч.гр.д. № 7112/2017 г. на РС – гр. Перник за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Доколкото последната е връчена на длъжника К.Б. по реда на чл. 47 от ГПК, то на заявителя „Профи кредит България“ ЕООД са дадени указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. В тази
връзка и в нормативно установения срок кредиторът е предявил посочения
установителен иск като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването
на вземането по съдебен ред в исково производство. Доколкото в рамките на последното
на ответника е връчен препис от исковата молба и приложенията към нея, то на
последния не е назначен особен представител.
В исковата
молба се твърди, че К.Б. е
кандидатствал за отпускането на револвиращ кредит за сумата от 1400 лева като
за целта му е бил предоставен „Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация относно потребителски кредити“. Посочва се, че след като искането
му е било одобрено между „Профи кредит България“ ЕООД
като кредитор и К.Б. като
кредитополучател е сключен Договор за револвиращ заем № ***
от ***, при общи
условия – за сумата от 1400 лева, със срок за издължаване 48 месеца и размер на
месечната вноска 88.48 лева, при годишен процент на разходите (ГПР) – 98.43 %,
годишен лихвен процент (ГЛП) – 71.04 % и лихвен процент на ден – 0.19 %.
Уточнено е че датата на погасяване на всяка вноска е 12-то число на месеца,
като общото задължение по кредита възлиза на 4251.51 лева. Посочва се, че
съгласно договора с част от отпуснатата по кредита сума, а именно 860.73 лева е
погасено старо задължение на длъжника към дружеството. Допълва се, че остатъка
от предоставената в заем сума – в размер на 539.27 лева, е преведен по посочена
от ответника банкова сметка.
На следващо
място се твърди, че страните са сключили помежду си и три анекса към договора
за револвиращ заем – Анекс № 1, Анекс № 2 и Анекс № 3, като чрез същите са
отлагани вноски по кредита, в която връзка е бил уговарян и нов погасителен
план. Уточнява се, че съгласно Анекс № 3 ГЛП е бил намален от 71.04 % на 61.06
%.
В тази
връзка се излагат подробни съображения, че както сключеният договор, така и
анексите към него, са валидни, като ответникът е бил наясно с обема на
задълженията, които поема по договора, поради което изразеното от негова страна
съгласие за сключване на сделката, както и на всеки от анексите, е информирано
и напълно съзнавано.
На последно
място в исковата молба се твърди, че първоначално ответникът е изпълнявал точно
задълженията си по кредита, но впоследствие е започнал да допуска забава в
плащанията, като на 07.12.2016 г. е преустановил същите. Посочва се, че поради
допуснатата забава на плащанията кредиторът се е възползвал от правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем като е изпратил съобщение в този смисъл до
длъжника на 14.02.2017 г. В тази връзка се твърди, че неизплатената част от
задълженията на ответника по договора за револвиращ заем възлиза на 1614.01
лева – главница, която се претендира изцяло с исковата молба.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредити, договор за револвиращ заем № ***
от ***, декларация
за обработка на личните данни, общи условия на „Профи кредит България“ ЕООД към
договор за револвиращ заем за ФЛ, платежно нареждане от 09.08.2013 г., Анекс №
1, Анекс № 2 и Анекс № 3 към договор № ***, както и коригиран
погасителен план към всеки от анексите, уведомително писмо до К.Б.,
извлечение по сметка към договор за потребителски кредит № *** и
удостоверение от ТР. В хода на производството пред първоинстанционния съд е
извършена и приета и съдебно счетоводна експертиза (ССЕ). От същата се
установява какви суми са усвоени по процесния договор за револвиращ заем; какви
плащания е извършвал ответникът по последния и в какъв размер са същите; каква
е стойността на ГПР по договора и надвишава ли пет пъти размера на законната
лихва за просрочени задължения и как извършените плащания от страна на длъжника
по договора биха погасили сумата за главница и другите разходи по последния при
ГПР на стойност до петкратния размер на законната лихва,
Към гр.д. № 1682/2018
г. по описа на РС – гр. Перник е приложено ч.гр.д. № 7112/2017 г. по описа на
същия съд.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че между „Профи кредит България“ ЕООД и ответникът К.Б. е
сключен договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския
кредит (ЗПК), като същият отговаря на изискванията по чл. 10, ал. 1 и чл. 11 от ЗПК. Приел е също, че дружеството е отпуснало на кредитополучателя сума в
размер на 539.27 лева, като относно сумата от 860.73 лева, представляваща
разликата до пълния твърдян размер на кредита от 1400 лева, решаващият състав е
достигнал до извод, че липсват доказателства същата да е усвоена от длъжника.
На следващо
място районният съд е изследвал уговорения по договора и анексите към него
годишен процент на разходите с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В
тази връзка решаващият състав е достигнал до извода, че посочените в последните
размери на ГПР противоречат на цитирания законов текст. По тези съображения
съдът е приел, че ГПР следва да се счита уговорен в максималния размер,
съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Като е взел предвид изготвената по делото ССЕ
относно размера на заплатените по договора суми от страна на длъжника и реда за
погасяване на поетите от последния задължения, районният съд е достигнал до
извода, че същите са изцяло заплатени. С тези аргументи решаващият състав е
отхвърлил изцяло предявения иск.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните
части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна по делото не се спори, а и от представените
доказателства се установява, че на *** между „Профи кредит България“
ЕООД и ответникът К.Б. е сключен Договор за револвиращ заем № ***/***. Видно от последния дружеството е приело да отпусне на кредитополучателя
сума в размер на 1400 лева, при 98.43 % ГПР и 71.04 % ГЛП, която сума същият се
е задължил да върне на 48 месечни вноски. Като общ размер на задължението по тези
параметри е посочената сумата от 4251.51 лева, а стойността на всяка месечна
вноска възлиза на 88.48 лева. Освен това в посочения договор страните са
приели, че една част от уговорената по заема сума – в размер на 860.73 лева ще
бъде отпусната за рефинансиране на задължение на ответника по друг договор, а
остатъка – в размер на 539.37 лева ще му бъде преведен по посочена от него
банкова сметка.
На следващо
място от представен по делото Анекс № 1/*** г. към договора за кредит и
приложен към него погасителен план, се установява, че страните са се съгласили
да изменят първоначалния погасителен план като последната вноска по кредита да
е с падеж 12.11.2017 г. Предоговорени са и ГПР и ГЛП като ГПР е определен в
размер на 75.82 %, а ГЛП – в размер на 71.04 %.
От Анекс №
2/*** г. към договора и съответния нов погасителен план към него се установява,
че страните са приели последната вноска по кредита да е с падеж 12.03.2018 г.,
а ГПР да е в размер на 91.19 % при ГЛП от 62.87 %.
От Анекс №
3/*** г. към договора и съответния нов погасителен план към него се установява,
че страните са приели последната вноска по кредита да е с падеж 12.05.2018 г.,
а ГПР да е в размер на 83.66 % при ГЛП от 61.06 %.
На последно място при формиране на изводите си по делото въззивният съд
кредитира и изготвената и приета съдебно счетоводна експертиза, доколкото експертното изследване
е задълбочено, подробно и компетентно извършено, а по делото липсват и данни за
евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на производството. В тази
връзка от същата се установява, че по процесния договор за кредит от страна на
длъжника е усвоена единствено сумата от 539.27 лева, но не и сумата от 860.73
лева. Установява се, също че ответникът е заплатил в изпълнение на задълженията
си по сделката сума в размер на 2937.46 лева, с които дружеството е погасило
574.33 лева главница, 2 329.09 лева възнаградителни лихви и 34.04 лева
лихва за забава.
От
експертното заключение е видно също, че към момента на сключване на договора законната
лихва по просрочени задължения е била в размер на 10.02 % като петкратния й
размер е бил на стойност 50.10 %, към момента на сключване на Анекс № 1 –
посочените стойности са били съответно 10.03 % и 50.15 %, към момента на
сключване на Анекс № 2 – съответно 10.02 % и 50.10 %, а към момента на
сключване на Анекс № 3 – съответно 10.00 % и 50.00 %. При съобразяване на така
посочените стойности на петкратния размер на законната лихва вещото лице е
посочило, че с платените от ответника 2937.46 лева са погасени 1400 лева
главница, 1480.69 лева – договорна лихва, 0.01 лева лихва за забава, а 56.76
лева са платени в повече над дължимото.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Между „Профи кредит България“ ЕООД и К.Б. е
налице валиден договор за кредит за сумата от 1400 лева. По силата на последния
ответникът се е задължил да върне посочената сума на 48 месечни вноски по 88.48
лева при 98.43 % ГПР и 71.04 % ГЛП. Съгласно
заключението по приетата и неоспорена от страните ССЕ обаче от целия размер на
уговорения кредит длъжникът е усвоил едва 539.27 лева. Посоченото обстоятелство
в последна сметка се потвърждава и от приложеното по делото платежно нареждане,
в което е отразено, че превеждането на сумата от 539.27 лева по сметка на
длъжника. По тези съображения настоящият състав споделя извода на
първоинстанционния съд, че длъжникът реално е получил в заем единствено сумата
от 539.27 лева, срещу който извод не са наведени възражения във въззивната
жалба.
В тази
връзка с оглед изложените в последната доводи настоящият състав намира, че по
делото е налице спор единствено относно валидността на клаузата в процесния
договор, съответно в сключените към него анекси, която урежда размера на
уговорения годишен процент на разходите по кредита.
По отношение
на посочения въпрос следва да се отбележи, че годишният процент на разходите е
уреден в чл. 19 от Закона за потребителския кредит. Съгласно ал. 1 от посочения
текст ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и
бъдещи – като включва лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора – изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. От своя страна ал. 4, на чл. 19 от ЗПК (обн. ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) съдържа изрично ограничение,
съгласно което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Посочената
разпоредба следва да се приеме за императивна, като с чл. 19, ал. 5 от ЗПК е
обявена за нищожна клауза в договор, установяваща размер на ГПР над определения
в ал. 4 от същия текст, а в ал. 6 е уредено, че при плащания, извършени по
нищожна клауза за ГПР надвзетите суми над прага се удържат от последващи
плащания по кредита.
В
настоящия случай процесният договор е сключен на ***, поради което към момента
на сключването му не е било налице ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както
правилно е отбелязал и районният съд. Същото обаче е било налице при
сключването и на трите анекса към договора. Доколкото последните уреждат размер
на ГПР от 75.82 % (Анекс № 1), 91.19 % (Анекс № 2) и 83.66 % (Анекс № 3) – при
законна лихва в размер на 10.03 % съответно 10.02 % съответно 10.00 %, то следва
да се приеме, че и в трите анекса е налице противоречие на съответната клауза с
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Посоченото противоречие води до извод, че
процесните клаузи следва да се приемат за нищожни за стойността на ГПР над
законоустановения праг съобразно съответния размер на законната лихва към
датата на сключване на всеки от анексите. Така уговорения в Анекс № 1 ГПР надвишава
петкратния размер на законната лихва с 25.57 %, в Анекс № 2 – с 41.09 %, а в
Анекс № 3 – с 33.66 %. В тази връзка при съобразяване на законовите ограничения
в размера на ГПР, съгласно ССЕ с внесените от ответника 2937.46 лева са
погасени 1400 лева главница и 1480.69 лева лихва. По тези съображения и
доколкото по делото се установи, че от уговорената по процесния договор заемна
сума от 1400 лева от страна на длъжника са усвоени едва 539.27 лева, то въззивният
съд също достигна до извода, че длъжникът е заплатил всички свои задължения по
процесния договор, като дори е заплатил суми в повече от реално дължимото.
С
оглед гореизложеното настоящият състав не намира за нужно въобще да обсъжда
възраженията на жалбоподателя относно твърдението му, че уговорената в
процесния договор (и анекси към него) клауза за годишен лихвен процент не била
нищожна, доколкото не противоречала на добрите нрави. Посоченият извод следва
от обстоятелството, че от една страна такива доводи въобще не са излагани от
районния съд в мотивите на решението му, а от друга страна разпоредбата на чл.
19, ал. 5 от ЗПК урежда изрично основанието на нищожност на съответните клаузи
и то е противоречие с императивна норма закона, а не противоречие с добрите
нрави. Относно мотивите на законодателя да възприеме подобно разрешение, то
същите са извън компетентността на настоящия съд.
На
следващо място с оглед цитираната разпоредба на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да
се приеме за неоснователно и възражението на жалбоподателя, че ограничението по
ал. 4, съответно забраната по ал. 5 не били приложими към годишния лихвен
процент, а само към ГПР. Подобно тълкуване не намира никаква опора в закона,
доколкото ал. 1, на чл 19 от ЗПК изрично постановява, че ГПР се формира от
всички разходи по кредита, в това число и съответните лихви. В тази връзка
еднозначно и непротиворечиво е разбирането, че при определяне общата стойност
на ГПР в нея се включва и стойността на възнаградителната лихва. По тези
съображения макар ограничението в закона да е формулирано като ограничение в
размера на ГПР, то косвено същото безспорно се отразява и на размера на ГЛП. Да
се приеме обратното би довело до правен и логически абсурд, съгласно който
размера на частта от цялото – в случая ГЛП, следва да може да надвишава общия
размер на цялото – в случая ГПР. Подобно тълкуване освен всичко друго би
обезсмислило и целта на въведените с чл. 19 от ЗПК ограничения. В тази връзка
следва да се приеме, че последните рефлектират и върху размера на ГЛП,
доколкото установяват праг в размера на ГПР.
С оглед
възраженията във въззивната жалба на дружеството в допълнение следва да се
отбележи, че действително
разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД урежда
принципа на свободата на договаряне. Последният обаче не може да
оправдае уговарянето на клаузи, които противоречат на повелителните норми на закона, какъвто е случаят с клаузата
относно ГПР в процесния договор. Още по-малко
за такова оправдание могат да се приемат пазарните условия в сектора на
кредитирането, извършвано от небанкови финансови институции. В тази връзка
следва да се отбележи, че особеностите на последното са отчетени от
законодателя именно като е въведен праг в размера на ГПР възлизащ на пет пъти
размера на законна лихва. Съгласно регламентацията в чл. 19 от ЗПК последната
служи единствено като основа за определяне на максималната стойност на ГПР, което
е разрешение е възприето с оглед ясния размер на законната лихва и обществения
интерес. Последният следва да бъде предпочетен пред този на дружествата,
осъществяващи кредитна дейност, което в последния сметка е и целта на
регламентацията на чл. 19 от ЗПК. Абсурдно би било да се възприемат именно
твърденията на жалбоподателя, че цитираните разпоредби са неприложими спрямо
ищцовото дружество, доколкото, както се посочи и по-горе, подобно разбиране би обезсмислило
не само съществуването на чл. 19 от ЗПК, а до голяма степен и на ЗПК, доколкото
същият поначало цели да въведе регламентация и ограничения в потребителското
кредитиране.
По тези
съображения въззивната жалба на дружеството ищец е неоснователна и следва да
бъде оставана без уважение, а първоинстанционното решение е правилно и следва
да бъде потвърдено изцяло.
По разноските:
Искане за
разноски в производството пред въззивния съд не е направила нито една от
страните по делото, поради което и такива не се дължат. С оглед изхода на
същото, следва да се отбележи и че жалбоподателят „Профи кредит България“ ЕООД
няма право на разноски.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 5/07.02.2019 г., постановено по гр.д. № 1682/2018 г. по описа на
Районен съд – гр. Перник.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.