№ 131
гр. А., 18.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – А., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Мария М. Караджова
при участието на секретаря Йорданка Д. Алексиева
като разгледа докладваното от Мария М. Караджова Гражданско дело №
20215310100751 по описа за 2021 година
Иск с правно основание чл. 124 от ГПК.
Ищцата М. Т. Б. твърди, че на 01,05,2020г. между нея и „Кредисимо“
ЕАД е сключен договор за потребителски кредит №2226362, по силата на
който е получила в заем сумата от 3414,33 лева и се е задължила да я върне,
ведно с договорна лихва в размер на 40,00% годишно или 1599,76 лева на 24
месечни вноски от 208,92 лева в срок до 10,05,2022г. Освен него има и втори
договор – за поръчителство от същата дата, сключен с ответника, по силата на
който тя дължи възнаграждение от 1644,24 лева, разпределена на 24 вноски
по погасителния план. Твърди, че не е сключвала договор с ответното
дружество и не дължи посочената в него сума, както и че двата договора са
нищожни. Възнаграждението за поръчител е разход, косвено свързан с
основния договор за кредит. С договарянето му се заобикаля разпоредбата на
чл. 19, ал.4 от ЗПК, определяща краен размер на ГПР, като по този начин се
стига до ГПР над 50%. Поради това в договора за кредит липсва коректно
посочване на дължимата по него сума, а това води до извод, че не е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК и договорът е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
1
Отделно от горното уговорката за заплащане на възнаградителна лихва
от 40% противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна. В договора
не е посочен начинът за нейното прилагане. От това следва, че не е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК.
След като договорът за кредит е недействителен, то такъв е и договорът
за поръчителство, тъй като такъв може да съществува само за валидно
задължение. Освен това липсва съгласие за поемане на задължение за
заплащане на възнаграждение за поръчителя.
Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответното дружество, че ищцата не дължи
сумата от 1644,24 лева, представляваща възнаграждение по договор за
поръчителство от 01.05.2020г. Претендира разноски.
Ответникът оспорва предявения иск. Не оспорва твърденията, че между
ищцата и „Кредисимо“ ЕАД е сключен описаният в исковата молба договор
за потребителски кредит. Твърди, че между страните по делото е сключен
договор за поръчителство от 01.05.2020г., по силата на който ответното
дружество се е задължило да поеме солидарно с ищеца дълга му към
кредитодателя по цитирания договор за потребителски кредит срещу
възнаграждение в размер на 68,51 лева месечно за периода на действие на
договора. Този договор е сключен посредством размяна на електронни
волеизявления между страните по реда на ЗЕДЕУУ. Освен това ищецът е
имал възможност да избере необезпечен кредит или обезпечение „банкова
гаранция“. Оспорва твърденията за нищожност на двата договора. Твърди, че
уговореното възнаграждение за предоставяне на услуги по договор за
поръчителство не следва да се включва в ГПР по договора за кредит.
Предоставянето на обезпечение не е задължително условие за сключване на
договор за кредит. Освен това договорът, сключен между страните, е такъв за
поръчка, а не за поръчителство, поради което уговореното възнаграждение по
него не попада в обхвата на общия разход по кредита. Още повече, че той е
сключен след сключването на договора за кредит. Последният е действителен
и не противоречи на добрите нрави. Оспорва доводите, че липсва насрещна
престация по договора, сключен между страните, както и че размерът на
договорната лихва е прекомерен и нарушава добрите нрави. Ето защо моли
2
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото
разноски.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното:
Не е спорно между страните, а и от приетите писмени доказателства е
видно, че на 01.05.2020г. между ищцата и „Кредисимо“ ЕАД е сключен
договор за потребителски кредит, по силата на който е предоставена сумата
от 3414,33 лева ведно с лихва от 40% годишно или общо сумата от 5014,08
лева, която следва да бъде върната на 24 месечни вноски от 208,92 лева.
Уговореният ГПР е 48,21%.
При преценката дали договорената между страните лихва е в
съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат
естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена
лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог,
ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари
или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните
материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период
от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай,
ако се приеме, че заемът не е обезпечен, то съгласно възприетото в
практиката на Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006 г. по
гр.д. № 315/2005 г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %,
съответно размерът на законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният –
40%. Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се
приеме, че процесните уговорки не съответстват на изискванията за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на страните по договора. В този смисъл клаузата за
договорната лихва противоречи на добрите нарави, тъй като надхвърля
трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити. Поради
това клаузата, с която е уговорен този размер, е нищожна. Настоящият състав
счита, че тази нищожност влече след себе си нищожност на целия договор,
3
тъй като не би могло да се приеме, че кредитодателят би сключил същия без
нея. Страната се е позовала на разпоредбите на ЗПК, като с оглед на
нищожността на клаузата за възнаградителна лихва следва да се приеме също
така, че този договор е недействителен и на основание чл. 22 от ЗПК,
доколкото не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК.
Принципно са основателни и доводите, че поръчителство може да
съществува само за действително задължение. В случая обаче не се касае до
договор за поръчителство, тъй като такъв се сключва между поръчителя и
кредитора. Предмет на предявения иск е договор между поръчителя и
длъжника, по силата на който ответното дружество се е задължило да сключи
договор за поръчителство, по силата на който да отговора солидарно с ищцата
за изпълнение на задълженията й пред „Кредисимо“, а ищцата – да заплати
възнаграждение.
Преценката за неговата действителност логически се предхожда от
преценката дали е изпълнен фактическият състав по сключването му,
доколкото ищцата е оспорила този факт. Към отговора на исковата молба е
приложен договор за предоставяне на поръчителство от 01.05,2020г., който не
носи подписите на страните. В тежест на ответника е да установи, че той е
сключен посредством размяна на електронни волеизявления съгласно
изискванията на ЗЕДЕУУ. Доказателства за това не са посочени, съответно не
са събрани – ответната страна не е установила, че е ищцата е подписала
същия чрез използване на индивидуално генериран шестцифрен код.
Съгласно чл. 8 от ЗЗД договорът е съглашение между две или повече лица, за
да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях. В случая
липсват две насрещни изявления, поради което и правна връзка между
страните не е създадена.
За пълнота следва да се отбележи, че дори да се приеме, че договорът е
сключен при съдържащите се в него условия, то е основателен доводът, че е
нищожен. Вярно е, че поръчителство може да съществува само за
действително задължение, като по изложените по-горе съображения такова
липсва. Ето защо дори да се приеме (като в тази връзка липсват твърдения и
доказателства), че ответникът е сключил договор за поръчителство с
„Кредисимо“, то същият е нищожен, съответно по сключеният между
4
страните договор не би се дължало възнаграждение, тъй като ответникът няма
да е изправна страна по него. Според настоящия състав по съществено в
случая е, че едноличен собственик на капитала на дружеството "Ай тръст"
ЕООД е "Кредисимо" - кредитор на длъжника. Това обстоятелство определя
извод, че възнаграждението по договора за поръчителство съставлява
"скрито" възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит.
В подкрепа на горното е и фактът, че уговореното възнаграждение по договор
за предоставяне на поръчителство произтича от договор, който е свързан с
падеж на главните задължения към кредитора, като целта е заобикаляне на
ограничението на чл. 33 от ЗПК, доколкото реалната последица от него е
оскъпяване на кредита. Всичко това би довело до неговата нищожност по
смисъла на чл.26 от ЗЗД, както и до неговата недействителност по смисъла на
ЗПК.
Като краен резултат независимо на кое от посочените в исковата молба
основания ищцата не дължи уговореното в договор за предоставяне на
поръчителство от 01.05.2020г. възнаграждение от 1644,24 лева. По така
изложените съображения предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен, като признае за установено по отношение на ответника, че М.Б. не
дължи процесната сума, представляваща възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство.
На основание чл. 78, ал.1 от ГПК ответникът дължи направените по
делото разноски в размер на 66,57 лева, заплатена държавна такса.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е
видно, че е уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38,
ал.1 от ЗА. В случаите, когато адвокатската защита се предоставя на лица от
кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА и има основание за присъждане на
деловодни разноски в полза на безплатно представляваната страна, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда
съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя
минималния размер за процесуално представителство, защита и съдействие
по дела с определен интерес или в случая той е 414,11 лева с ДДС.
Ответникът е оспорил наличието на основание за присъждане на
5
адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, тъй като не
се установяват предпоставките за това, визирани в ал. 1 на същия член,
доколкото ищцата работи и получава трудово възнаграждение (за което са
представени писмени доказателства).
Настоящият състав, обаче, изцяло споделя съществуващата
последователна и непротиворечива практика на ВКС, която се съдържа и в
определения № 283 от 22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на II ТО на ТК, №
229 от 5.06.2019 г. по гр. д. № 3085/2018 г.на III ГО, № 242 от 10.04.2019 г. по
ч. т. д. № 610/2019 г. на II ТО на ТК, № 665 от 5.12.2018 г. по к. ч. т. д. №
2467/2018 г. и много други. Тази практика отрича необходимостта съдът да
преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 - 3
на чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата. Достатъчно е да се представи
договор за защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният
адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от тези основания. Касае се
за вътрешни отношения между страните, в които съдът не може се намесва, за
разлика от хипотезата при освобождаване от публични държавни вземания
по чл.83 от ГПК. Възражението на другата страна, че ползващият безплатна
правна помощ не е материално затруднен по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатура всъщност не е основание тази страна да се освободи от
разноски. Адвокатът вече е осъществил действията по защитата на страната,
следователно разноските са реално извършени и заплащането им се дължи
съгласно разпоредбите на чл.78 от ГПК. Именно тези разпоредби са
приложими по отношение на отговорността за разноски, а не общото правило
на чл.154, ал.1 от ГПК, което касае установяването на фактите, свързани с
предмета на спора. Поради това ответникът следва да заплати на Адвокатско
дружество „Гърбев“ сумата от 414,11 лева.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ай тръст“ ЕООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул.“Витоша“
№146 (сграда А), ет.4, бизнес център „България“, представлявано от Ива
Михайлова Шаламанова, че М. Т. Б., ЕГН ********** от гр. А., ул.“К.“ №32,
6
не дължи сумата от 1664,24 лева (хиляда шестстотни шестдесет и четири лева
и двадесет и четири стотинки), представляваща възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство от 01.05.2020г.
ОСЪЖДА „Ай тръст“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“Витоша“ №146 (сграда А), ет.4, бизнес център
„България“, представлявано от Ива Михайлова Шаламанова, да заплати на М.
Т. Б., ЕГН ********** от гр. А., ул.“К.“ №32, сумата от 66,57 лева (шестдесет
и шест лева и петдесет и седем стотинки), направени по производството
разноски.
ОСЪЖДА „Ай тръст“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, бул.“Витоша“ №146 (сграда А), ет.4, бизнес център
„България“, представлявано от Ива Михайлова Шаламанова, да заплати на
Адвокатско дружество „Гърбев“, БУЛСТАТ ********* с адрес гр. Пловдив,
ул.“Братя Пулиеви“ №1, представлявано от Стоимен Атанасов Гърбев, сумата
от 414,11 лева (четиристотин и четиринадесет лева и единадесет стотинки),
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и
съдействие на М. Т. Б., ЕГН ********** от гр. А., ул.“К.“ №32, по гр.д.
№751/2021г. по описа на АРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – А.: _______________________
7