РЕШЕНИЕ
Номер ІІ-193 27.11.2020 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: първи
септември две хиляди и двадесета
година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Ани Цветанова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1716 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Хенрих Ибсен“ № 15, представлявано от
изпълнителния директор Лилия Димитрова, подадена чрез пълномощник – ю.к.Теодора
Кощрова, против решение № 601/14.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 284/2019
г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлен иска на „Фронтекс Интернешънъл“
ЕАД против К.Б.А. с постоянен адрес *** настоящ адрес ***, за приемане за
установено, че съществува вземането на ищцовото дружество по по Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК с № 3239/31.08.2018 г., издадена
по ч.гр.д.№ 6339/2018 г. по описа на БРС, за сумата от 451.42 лв. – главница по договор за кредит от 19.09.2014г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и К.Б.А., вземанията по който са цедирани на
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 09.12.2016 г., сумата от 107.25 лв. – договорна лихва за периода от 07.05.2015 г. до
19.09.2016 г. и сумата от 148.68
лв. – лихва за
забава за периода от 08.05.2015 г. до 23.08.2018 г., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението – 30.08.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.
Във въззивната жалба изразява
недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно и
незаконосъобразно, противоречащо на материалния и процесуален закон. Според
въззивника, изводите на съда за отхвърляне на предявения иск противоречат на
закона и на съдебната практика. Счита се за неправилен извода на съда, че е налице
незавършен материален фактически състав на цесията, тъй като длъжникът не бил
уведомен за нея, като се сочи, че съдът неправилно е тълкувал и приложил
законовата уредба, касаеща института на цедията. В тази връзка се посочва, че
за правните последици на договора за цесия е достатъчно постигането на съгласие
между цедента и цесионера, като със сключването му вземането преминава от
цедента в патримониума на цесионера, поради което ищцовото дружество се явява
кредитор на ответницата А. от датата на сключване на договора за цесия –
09.12.2016 г. Счита се също, че за възникване качеството цесионер и титуляр на
прехвърленото вземане не е необходимо да се извърши уведомяване на длъжника по
чл.99, ал.3 ЗЗД, тъй като уведомяването на длъжниците не е елемент от
фактическия състав на договора за цесия, а има значение при изследване
противопоставимостта на цесията на длъжника, който може валидно и с погасителен
ефект да плати на предишния кредитор преди уведомяването, като по делото няма
данни за извършени плащания към предишния кредитор и по делото такива
възражения не са правени. Въззивникът оспорва като неправилен и извода на съда,
че връчването на книжата по чл.47, ал.6 ГПК е „процесуална фикция“ и няма
действие върху материалното правоотношение на страните. В тази връзка се сочи,
че в чл.47 ГПК законодателят е предвидил фикция за връчване чрез залепване на
уведомление именно заради случаите, в които лицето не може да бъде намерено,
тъй като се е преместило от адреса, без да е регистрирало нов такъв или умишлено
се укрива, като тази фикция е приложима и при връчване на книжа от ЧСИ и от
нотариус, което означава, че приложението на нормата излиза извън исковото
производство и намира приложение и за материалноправните изявления. По тези
съображения, моли въззивния съд да отмени решението на районния съд и да уважи
иска. Не се правят нови доказателствени искания. Претендират се разноските за
двете съдебни инстанции, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от въззиваемата К.Б.А., подаден чрез назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител адв. К. Джаварова, с който въззивната жалба се оспорва
като неоснователна и се изразява съгласие с изводите на първоинстанционния съд.
Моли въззивния съд да остави без уважение жалбата и да потвърди решението на
БРС като правилно и законосъобразно.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259 ГПК и от лице, което има
правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима.
Съдът, като взе
предвид доводите на страните, събраните по делото доказателства и приложимите
норми на закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При служебната
проверка на решението, извършена по чл.269 ГПК, Бургаският окръжен съд намира,
че същото е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, предявен
от „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД против К.Б.А. за приемане за установено, че ответницата
дължи на ищцовото дружество сумата от 451.42 лв. – главница
по договор за кредит от 19.09.2014 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и К.Б.А.,
вземанията по който са цедирани на „Фронтекс интърнешънъл“ ЕАД с договор за
цесия от 09.12.2016 г., сумата от 107.25 лв. – договорна
лихва за периода от 07.05.2015 г. до 19.09.2016 г., сумата от 148.68 лв. – лихва за
забава за периода от 08.05.2015 г. до 23.08.2018 г. и законната лихва от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното изплащане на задължението, за
които суми в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК с № 3239/
31.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 6339/2018 г. по описа на БРС.
В исковата молба са
изложени
твърдения, че на 19.09.2014 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответницата К.А.
е сключен договор за кредит № 52127,
по силата на който на ответницата е предоставен кредит в размер на 1769 лв.,
който е следвало да върне на 24 погасителни месечни вноски, включващи главница
и добавка, представляваща печалба на заемодателя (договорна възнаградителна
лихва). Твърди се, че длъжникът е преустановил обслужването на заема, като
падежът на първата непогасена вноска е настъпил на 07.05.2015 г., а на
19.09.2016 г. е настъпил падежът на цялото задължение, с което е станал
изискуем целият неплатен остатък от заема. Ищецът
посочва, че вземанията към К.А., произтичащи от договора за кредит, са му прехвърлени от кредитора
„Банка ДСК“ ЕАД със сключено между тях Допълнително споразумение за цедиране на вземания
от 09.12.2016 г. към Рамков договор за цесия от 18.10.2016 г., като цесионерът
е упълномощил цедента да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на
вземанията. Предвид неизпълнението на ответницата, ищецът се снабдил със
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 6339/2018 г. на БРС, но
длъжникът бил уведомен за заповедта при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради
което и в изпълнение указанията на заповедния съд е предявен и настоящия иск.
На основание чл.47, ал.6 ГПК на ответницата К.А. е
назначен от съда особен представител – адв. Джабарова, депозирала писмен
отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който исковата претенция е
оспорена като неоснователна и по размер. Направени са следните възражения: ответницата не е била уведомена
за процесната цесия; в договора за кредит няма клауза за
възможността да се цедира вземането; не е доказано
реалното получаване на заемната сума, респ. липсват документи за превод на сумата на търговеца
„Технополис България“ ЕАД; за нищожност
на договора за кредит, поради противоречие със закона,
произтичащо от размера на договорната лихва, надхвърлящ трикратния размер на законната лихва; нарушение на
чл.19, ал.4 ЗПК.
По
делото не се спори, че с Договор за стоков кредит № 52127/19.09.2014 г., „Банка
ДСК“ ЕАД е предоставила на ответницата К.Б.А. стоков
кредит в размер на 1769 лв. за закупуване/заплащане на стоки, продавани от
„Технополис България“ ЕАД, а именно – Телевизор LG на
цена от 1966 лв., като заемната сума следва да бъде издължена заедно с
възнаградителна лихва /надбавка/, съставляваща печалбата на кредитора, със срок
за издължаване до 19.09.2016 г., на 24 месечни погасителни вноски, с фиксиран
годишен лихвен процент от 39.03 % и ГПР от 46.83 %.
Не се
спори също, че длъжникът е преустановил плащанията на
07.05.2015 г., както и че Банката-кредитор е прехвърлила вземанията си по договора
за кредит на ищеца „Фронтекс Интернешънъл” ЕАД с договор за цесия от 09.12.2016
г., като прехвърлителят упълномощил приобретателя да съобщи цесията на
длъжника. Уведомяването било извършено от чрез „Български пощи“ АД, но пратката била върната в цялост, поради
което ищецът прилага към исковата молба уведомление за цесията и счита, че с
връчване на препис от исковата молба и доказателствата, цесията е валидно
съобщена на длъжника.
От
приетата в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, се установява, че с подписването на процесния договор за кредит 52127
от 19.09.2014 г. в размер на 1769 лв. е закупен от продавача „Технополис“
Бургас телевизор марка „LG“ на цена от 1966 лв., като стоковия
кредит е усвоен с придобиването на телевизора. При извършената справка в
счетоводните книги на „Банка ДСК“ ЕАД, клон Бургас, вещото лице е установило,
че по договора за кредит има извършени плащания от ответницата по откритата за
целта банкова сметка, като за периода 13.10.2014 г. – 23.08.2016 г. са внесени
общо 2184.77 лв., с които са погасени 1317.58 лв. – главница и 867.19 лв. –
договорна лихва. При това, експертизата е изчислила, че са останали дължими и
непогасени следните вземания: 451.42 лв. – главница и 107.25 лв. – договорна
лихва за периода от 07.05.2015 г. до 19.09.2016 г., а дължимата мораторна лихва
за забава е в размер на 148.68 лв. за периода от 08.05.2015 г. до 23.08.2018 г.
В експертизата е посочено, че натрупаните дебитни и кредитни обороти са взети
от разплащателната сметка, описана в договора за кредит, в обслужващата банка
„Банка ДСК“ ЕАД. В съдебно заседание, вещото лице е пояснило, че справките са
направени относно постъпилите вноски от ответницата по сметката й в Банката и е
констатирал, че главницата по кредита е преведена по сметка на „Технополис
България“ ЕАД, както и че кредитополучателката е внасяла известно време
погасителни вноски и след това е преустановила плащанията си, което се
установявало от движението на банковата сметка. Експертът е заявил, също, че
вноските са правени на датите на падежа, а последната платена вноска е на
23.08.2016 г., но с нея са погасени предходни задължения.
От
представеното писмо от „Банка ДСК“ ЕАД става ясно, че след подписването на
19.09.2014 г. на процесния договор за стоков кредит № 52127, в размер на 1769
лв., сключен между Банката и ответницата А., кредитът е усвоен безкасово и с
автоматична операция директно е заверена сметката на търговеца със сумата от
1769 лв.
При така установените факти, районният
съд е отхвърлил предявения иск като
неоснователен. Съдът е приел, че общите условия на договора не са представени по делото
и няма доказателства, от които съдът да
установи, че е спазено изискването на чл.26, ал.1 ЗПК, която норма предвижда,
че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит
на трето лице, ако договорът предвижда такава възможност, а представеният договор за стоков кредит
няма такова предвиждане. Прието е също, че ответницата не е
уведомена за цесията и исковете
по делото са преждевременно предявени. В тази връзка, БРС е приел, че макар и
към исковата молба да е приложено уведомление за извършеното прехвърляне на
вземанията, цесията не е съобщена надлежно на ответницата, тъй като връчването на съдебните книжа по делото е
станало по реда на чл.47, ал.6 ГПК чрез назначения особен представител, като
установената в нормата процесуална фикция на връчването няма действие върху
материалното правоотношение на страните. По тези съображения, районния съд е приел, че ищецът не
е правоимащ да получи вземанията по сключения договор за кредит, поради което е
отхвърлил предявените искове като неоснователни.
Бургаският
окръжен съд не споделя тези правни изводи на първата инстанция, като намира, че
същите са формирани при неправилна преценка на фактическата обстановка и на
събраните по делото доказателства, довела до постановяването на неправилно и
незаконосъобразно решение.
Настоящият въззивен състав намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се
установява по несъмнен начин наличието
на облигационно правоотношение между „Банка ДСК“ ЕАД и ответницата К.А. по
сключен между тях договор за стоков кредит № 52127 от 19.09.2014 г., вземанията по който са
прехвърлени от заемодателя „Банка ДСК“ ЕАД на настоящия ищец „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 09.12.2016 г., като цесията е надлежно
съобщена на ответницата А.
По делото не е имало спор между страните относно твърденията
на ищеца за сключването
на процесния договор за кредит при посочените от него клаузи и неизпълнение на задълженията по
договора, както и за прехвърлянето на вземанията с договора за цесия,
като тези твърдения и представените за
установяването им писмени доказателства не
са
оспорени
от ответницата.
Въззивният съд не споделя
извода на БРС, че не е спазено изискването на чл.26, ал.1 ЗПК, респ. доводите
на ответницата за нищожност на договора за кредит на
това основание. Действително, Общите условия по договори за стокови кредити на
физически лица не са представени по делото, но същите са общодостъпни на сайта
на кредитора „Банка ДСК“ ЕАД в интернет и тях е видно, че е предвидена възможност за прехвърляне на вземането по
договора
за кредит (т.16).
В случая, с
оглед отразеното в договора изрично писмено приемане и получаване на общи
условия и предвид нормата на чл.298, ал.1, т.1 ТЗ, съгласно която
общите условия, за страна която не е търговец са задължителни когато тя писмено
заяви, че ги приеме и са и предадени при сключване на договора, съдът приема,
че с оглед съдържащата се в тях уговорка за прехвърляне на вземането по
договора за кредит законовото условие за валидност на цесията е налице.
Въззивният съд
намира за неправилен и извода на първата инстанция, че не е налице надлежно
уведомяване на ответницата за извършеното прехвърляне на вземанията, като изложените в този смисъл възражения във въззивната жалба
са основателни. Съгласно
чл.99, ал.4 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. В случая, към исковата молба е
приложено уведомление за прехвърляне на вземанията, изходящо от цедента „Банка
ДСК“ ЕАД чрез пълномощник „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, с което се уведомява
длъжника А. за извършената цесия. Представено е и пълномощно, приложение към договора
за цесия, с което цедентът „Банка ДСК“ ЕАД е упълномощил цесионера „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД да уведоми длъжника
за извършената цесия.
В съдебната
практика последователно се приема, че когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия
спрямо него на основание чл.99, ал.4 ГПК, като това
връчване следва да бъде съобразено от съда като нов факт на основание чл.235, ал.3 ГПК (в
този смисъл – Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение
№ 78/09.07.2014г. по т.д.№ 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 114/07.09.2016
г. по т.д. № 362/2015 г., II т.о.). Това е така, защото самото уведомяване не е
елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта
на договора (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на
евентуално ненадлежно изпълнение. Затова, както моментът, така и начинът на
уведомяването на длъжника ще имат значение за легитимацията на цесионера само, ако
ответникът е изплатил вече дълга на първоначалния кредитор или друг негов правоприемник,
но не и принципно, ако възражения за погасяване на вземането изобщо не се
предявяват. Поради това, всъщност няма значение дали и кога длъжника е получил
уведомлението за цесията, ако представителят не упражнява възражението за
предходно удовлетворяване на цедента, както е и в настоящия случай. Това
положение не се променя и в хипотезата на фикционното връчване на исковата
молба на ответник, който не е намерен от съда, въпреки пълното изчерпване на
процедурата по връчване по чл.47, ал.5 ГПК.
Задължението на съда в този случай да назначи особен представил по чл.47, ал.6 ГПК произтича от необходимостта да се гарантира справедлив процес по делото и цели защита интереса на страна в процеса, която не може
лично да вземе участие в него. При това, в
съдебната практика е прието, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, т.е. следва да се приеме, че особеният представител е
овластен да приема материалноправни изявления от страна на кредитора, от което следва
извода,
че е надлежно връчването на уведомлението за станалата цесия и на
особения представител на длъжника. Подобни
съображения са изложени в Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д.№ 193/2018 г. на
ВКС, I т.о., в което се приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане
на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано
изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по
кредита предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Настоящият съд намира, че липсват
основания това разрешение да не намери приложение и по отношение на
уведомяването на длъжника за извършена цесия чрез връчване на особен
представител. Аргумент в полза на това становище е и обстоятелството, че липсва
законова забрана уведомяването за извършената цесия да се извърши чрез
нотариална покана, връчена на длъжника по реда на чл.50 ЗННД, вр. чл.47, ал.1-5 ГПК, т.е. без да се назначава особен представител на адресата на нотариалната
покана, въпреки че същият не е намерен. По аргумент за по-силното основание,
следва да се приеме, че уведомяването за цесия е надлежно, ако е извършено в
хода на исково производство, в което длъжникът се представлява от особен
представител, назначен от съда за защита правата и законните интереси на
отсъстващия ответник.
Ето защо, настоящият съдебен
състав намира,
че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало с нея до длъжника чрез връчването й на особения представител, съставлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3 ЗЗД. Поради това, цесията е произвела
действието си по чл.99, ал.4 ЗЗД и ищецът е легитимиран кредитор, придобил
вземанията срещу ответницата. Приетите в обратния смисъл изводи
от районния
съд са неправилни.
Следва да се отбележи, че въззивният съд не споделя
доводите на ответницата за нищожност на договора за кредит относно претендираната
договорна (възнаградителна) лихва, поради
противоречие на добрите нрави. Съдебната практика, на която се е позовал
особения представител в писмения отговор на исковата молба не е актуална, тъй
като същата е постановена по времето, когато в закона липсваше законоустановена
горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е.
липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната
лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по
този въпрос според чл.9 ЗЗД
бяха правилата на добрите нрави. Поради това, съдебната практика приемаше за
валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния, респ.
трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и
необезпечен заем. Понастоящем, обаче, такава горна граница за потребителските
кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК и това е 5-кратния размер на
законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за
потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид,
че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че
размерът на договорената възнаградителна лихва
не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в
закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до
който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото
оскъпяване на кредита. Процесният
договор за стоков кредит от 19.09.2014 г. е сключен при действието на ЗПК от
2014 г., поради което в случая е приложим предвидения чл.19, ал.4 ЗПК
максимален размер на ГПР. От договора е видно, че уговорения годишен лихвен
процент е 39.03 % при ГПР от 46,83 %, като последния отговаря на законовото изискване
да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като уговорения в договора
годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по
кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, каквото е изискването на чл.19,
ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят размер на
възнаградителната лихва по-голям от трикратния размер на законната лихва.
Поради това съдът счита, че не е налице противоречие на добрите нрави при
определяне на възнаградителната лихва и липсва основание за нищожност на
клаузата. Настоящата инстанция не констатира и нарушения на чл.11 ЗПК, поради
което изложените в този смисъл доводи на ответницата също са неоснователни.
С оглед изложените съображения и тъй като по делото не
са ангажирани доказателства от ответната страна за погасяване на предоставения
й кредит, както и предвид неоспореното заключение на експертизата, БОС намира,
че ответницата дължи да ищеца вземанията по процесния договор за стоков
кредит № 52127 от
19.09.2014 г., които са му прехвърлени с договор за цесия от 09.12.2016 г., в
установените от вещото лице размери, а именно 451.42
лв. – главница, 107.25 лв. – договорна лихва
за периода от 07.05.2015 г. до 19.09.2016 г., и 148.68 лв. – мораторна лихва за
забава за периода от 08.05.2015 г. до 23.08.2018 г. Ето защо, предявените
искове са основателни в претендираните размери, поради което следва да бъдат
уважени изцяло,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до плащане
на вземането.
Поради
несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният
иск да бъде уважен.
При този изход
на делото и по направените разноски, БОС намира следното:
С оглед на крайния инстанционен резултат съдът следва да разпредели
отговорността за разноски, като се произнесе с осъдителен диспозитив за
извършените от страните в производството по чл.422 ГПК разноски,
както
и за тези
в заповедното производство. В тази връзка, на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивника „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД се дължат разноски за заповедното производство в размер на 75 лв. (25 лв. – държавна такса и 50 лв. – ю.к.възнаграждение), за исковото производство пред
БРС – разноски в размер на 805 лв. (125 лв. – държавна такса, 300
лв. – за възнаграждение на особен представител на ответника, 280 лв. – депозит
за вещо лице и 100 лв. – ю.к. възнаграждение, определено
по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.1 НЗПП), и
въззивното производство пред БОС – разноски в размер на 325 лв. (75 лв. – държавна такса, 100 лв. – ю.к. възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК,
вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.1 НЗПП и 150 лв. – възнаграждение за особен
представител). При това, въззиваемата К.А. следва да бъде осъдена да
заплати на въззивното дружество направените разноски в горните размери.
Тъй като
въззиваемата е представлявана в процеса от назначен от съда особен представител
адв. Калина Джабарова, на адвоката следва да се определи възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство за въззивното производство в размер
на 150 лв., което следва да й се плати от внесения от въззивника депозит.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 601/14.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 284/2019
г. по описа на РС-Бургас, като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на К.Б.А., ЕГН **********, с постоянен
адрес *** и настоящ адрес ***, и по отношение на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Хенрих Ибсен“ №
15, представлявано от изпълнителния директор Лилия Димитрова, че К.Б.А., ЕГН ********** дължи на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 451.42 лв. – главница по договор за кредит от 19.09.2014г.,
сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и К.Б.А., вземанията по който са цедирани на
„Фронтекс интернешънъл“ ЕАД с договор за цесия от 09.12.2016 г., сумата от 107.25 лв. – договорна лихва за периода от 07.05.2015 г. до
19.09.2016 г. и сумата от 148.68
лв. – лихва за
забава за периода от 08.05.2015 г. до 23.08.2018 г., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението – 30.08.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК с № 3239/31.08.2018 г. по ч.гр.д.№ 6339/2018 г. по описа на БРС.
ОСЪЖДА К.Б.А., ЕГН **********, с постоянен адрес *** и настоящ
адрес ***, да заплати на „Фронтекс интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул.“Хенрих Ибсен“ № 15, представлявано от
изпълнителния директор Лилия Димитрова, сумата от 75 лв. – разноски в заповедното производство
по ч.гр.д.№ 6339/2018 г. на БРС, сумата от 805 лв. – разноски в
производството по гр.д.№ 284/2019 г. на БРС и сумата от 325 лв. – разноски за
производството по в.гр.д.№ 1716/2020 г. на БОС.
ОПРЕДЕЛЯ на адв. Калина Димитрова
Джабарова от АК – Бургас, назначена за особен представител на въззиваемата-ответник
Красимира Боянова Асенова по реда на чл.47, ал.6 ГПК, възнаграждение в размер на 150
лв.
(сто и петдесет лева) за процесуално представителство по въззивното
производство пред БОС.
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО
на особения представител адв.Д. да се заплати от внесения депозит от „Фронтекс
Интернешънъл“ ЕАД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване (чл.280, ал.3 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.