Решение по дело №423/2024 на Административен съд - Пловдив

 

Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София, чрез ст. юриск. Чолаков, против Решение № 149 от 05.01.2024 г., постановено по административно дело № 1635/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати на Д. М. П., сумата от 4 760 (четири хиляди седемстотин и шестдесет) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие от неосигуряване на минимална жилищна площ за период в Затвора – Пловдив от 952 дни (08.10.2015 г. – 15.05.2018 г. вкл.), част исковия период от 01.05.2015 г. до 30.02.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата 30.02.2020 до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен иска в останалата част за разликата до пълния размер от 15 000 лв. за периода от 01.05.2015 г. до 30.02.2020 г., вкл. и за периодите, когато не е бил в Затвора – Пловдив 01.05.2015 г.-07.10.2015 г. и 16.05.2018 г.-30.02.2020 г.

Със същото решение Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – София е осъдена да заплати разноски по делото в полза на Д. М. П. и адвокатско възнаграждение, както и е отхвърлено искането на ГД „ИН“ – София за присъждане на разноски по делото за юрисконсултска защита.

С касационната жалба, са изложени доводи, че решението на Административен съд - Пловдив е неправилно и необосновано. Посочено е, че в действителност е установена известна пренаселеност в част от спалните помещения, но това се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения, както и на открито. На следващо място се сочи, че килиите, коридорите и сервизните помещения се почистват ежедневно от лишените от свобода. Представени са протоколи за ДДТ обработка, които свидетелстват за полаганите грижи в борбата с насекоми и гризачи. Два пъти седмично лишените от свобода имат право да ползват банята, в която е осигурен достъп до топла вода. Твърди се, че по делото не са доказани реално претърпени вреди, които да са в резултат на посочените бездействия на ГДИН, в частност затвора в Пловдив. Изложени са доводи, че затворите са пенитенциарни заведения, поради което не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от лишените от свобода. Твърди се, че не е налице причинно-следствена връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди. Иска се от съда да отмени оспореното решение в осъдителната му част, респ., да постанови ново, с което да отхвърли претенциите на ищеца, в частта, с която ГД „ИН“ – София е осъдена да заплати обезщетение за сумата от 3 800.00 лв. до присъдения размер от 4 760.00 лв., поради прекомерност. Прави се възражение и за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като е нарушен принципът за съразмерност. Твърди се, че е уважена 1/3 от предявения размер от 15 000.00 лв., поради което следва адвокатското възнаграждение да бъде в размер на 580.00 лв.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява, не се представлява.

Ответникът не се явява, не се представлява.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище, че решението е правилно и законосъобразно, поради което жалбата следва да бъде отхвърлена.

Настоящият съдебен състав на Административен съд Пловдив, приема, че касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледани по същество е неоснователна.

Производството пред Административен съд Пловдив се е развило по реда на чл.203 и следв. от АПК във връзка с чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, по искова молба, подадена от Д. М. П., против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за заплащане на обезщетение в общ размер на 15 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.02.2020, на която дата органите на ГД „ИН“ преустановяват бездействието си, до датата на предявяване на исковата молба в съда и законна лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда до датата на окончателното плащане на обезщетението, за причинени на П. неимуществени вреди, изразяващи се в бездействие на отговорните органи на Затвора – Пловдив, които са били длъжни да предоставят условия, които не са унизителни за човешкото достойнство, за периода от 01.05.2015 г. до 30.02.2020 г. Счита, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека. Претърпените неимуществени вреди се изразявали в липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите –"под 3 кв. м. нетна жилищна площ"), липса на вентилация, лоши санитарни и хигиенни условия в тоалетните и килиите (неработещи кранчета, липса на прегради, липса на работещи чешми и умивалници, наличие на хлебарки, дървеници и гризачи), липса на постоянен достъп до течаща топла вода, недостатъчно естествена светлина, липса на изолация на стените, нередовна смяна на спалното бельо и недостатъчно препарати за почистване, както липса на индивидуална и корекционна работа с ищеца, недостатъчно мебели в килиите.

Съдът се е произнесъл по всяко от изложените твърдения. Приел е, че Д. П. е бил в Затвора – Пловдив през период от 08.10.2015 г. до 17.05.2018 г., на която дата е приведен в ЗООТ – Смолян. до 29.09.2022 г. – датата на подаване на исковата молба, поради което е приел, за неоснователен иска за периоди: от 01.05.2015 г. до 07.10.2015 г. вкл. и от 16.05.2018 г. до 30.02.2020 г., когато ищецът не е бил в затвора. Приел е също така, че в обхвата на претендирания период – по отношение твърдението за липса на достатъчно жилищна площ – администрацията на Затвора – Пловдив не е предоставила данни за брой настанени лица в приемното отделение на Затвора - Пловдив, в които е пребивавал П. за периода от 08.10.2015 г. до 13.10.2015 г. вкл. След анализ на предоставената от администрацията на затвора информация за местонахождението на П. през обследвания период, съдът е приел, че за периода от 08.10.2015 г. до 15.05.2018 г. (общо 952 дни), когато ищецът е пребивавал в приемното отделения и в помещения №№ 70, 71, 72, 57, 54 и 8, също не са представени доказателства за осигурена площ- жилищна площ от 4 кв. м.

Първоинстанционният съд е приел, че стаите са обзаведени, същите са с отваряеми прозорци, с осигурени хигиенизиращи материали; администрацията на затвора е осигурила набавянето на препарати, дала е възможност за закупуване или внасяне, подсигурена е възможност за самопочистване от страна на лишените от свобода, като е отбелязал, че самият бит и хигиена на лишените от свобода не следва да се вменяват в неизпълнение на задълженията на администрацията; ГД „ИН“ е доказала, че е осигурила графици за ползване на баня, дневен режим, осигурено ползване на перално помещение, сушилня и простор, като е прието и за недоказано твърдението на ищеца за възможност за простуда след ползване на баня в резултат на преминаване през карето към спалните помещения, с оглед обстоятелството, че са осигурени съблекални и оборудване към общата баня, която позволява на ищеца да се облича след използване на банята. Прието е и за доказано, че помещенията, които е обитавал ищеца са били редовно дезинфекцирани, извършвана е дератизация и дезинсекция; във всеки със санитарен възел има постоянно течаща вода, отоплението е с централно парно, спалните помещения са добре осветени и отваряеми прозорци за естествена вентилация, като проветряването и поддържането на хигиената в помещенията е пожелание на лишените от свобода; помещенията са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, постелъчен инвентар, като е дадена възможност такъв да бъде доставян и от близките на лишените от свобода. Прието, че редовно се извършват ремонти на помещенията и не се допускат повредени кранчета, чешми, счупени прозорци и умивалници, както и своевременно се сменят осветителните тела. Прието е за неоснователно и твърдението, че на П. не са били предоставени достатъчно дебели завивки, както и, че изолацията на помещенията не е нормативно установено задължение на ответника. По отношение липсата на индивидуална и корекционна работа, съдът е приел, че не се представят доказателства за това, при положение че от първоначален доклад по делото е установено, че л. св. П. показва активно участие в организирани групови мероприятия, като не са доказани твърденията за настъпила при лицето поведенческа и личностна криза, както и не са доказани настъпили здравословни проблеми от друг характер по време на пребиваването на Д. П. в Затвора – Пловдив.

Първоинстанционният съд е формирал извод, че предявеният иска е частично доказан по основание, като е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД "Изпълнение на наказанията" само по отношение на пренаселеността в килиите. По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до размера от 4 760.00 лв. за периода 08.10.2015 г. – 15.05.2018 г., който се явява част от исковия период от 01.05.2015 г. -30.02.2020 г. за престоя в Затвора – Пловдив. Уважена е и претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от 30.02.2020 г. – датата на преустановяване на бездействията на ГД „ИН“ до окончателното изплащане на сумата.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

В съответствие със събраните по делото доказателства, правилно и обосновано първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция на Д. М. П. се явява доказана по отношение на пренаселеността в килиите за част от исковия период, а именно за периода: 08.10.2015 г. до 15.05.2018 г. вкл., за който период не е разполагал с нетна площ от 4 кв. м. В останалата й част, правилно съдът е приел претенцията за неоснователно за времето от 01.05.2015 г. до 07.10.2015 г. вкл. и от 16.05.2018 г. до 30.02.2020 г. и за недоказана в останалата част.

Първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени доказателства и обяснения на ищеца, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за необоснованост на оспорения съдебен акт.

Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и, по-конкретно, жилищната площ на помещенията, в които е бил П. част от времето в периода от 08.10.2015 г. до 15.05.2018 г. вкл., в затвора в Пловдив. В тази връзка неоснователни се явяват доводите на касационния жалбоподател ГДИН, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Т. компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите възприети от Съвета на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ.

Напълно неоснователен е касационният довод на ГДИН, за недоказаност на претърпените вреди от бездействието на ГДИН за осигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв. м., тъй като съобразно разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод за характера и степента на въздействието върху ищеца на пренаселеността на килиите в затвора Пловдив. Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на условия за изтърпяване на наказанията, с оглед недопускане неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за сочения период, несъмнено предпоставят унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.

Що се отнася до твърдението на касационния жалбоподател ГДИН, че затворите са пенитенциарни заведения и не бива да се очаква от тях удовлетворяване на индивидуалните битови навици и предпочитания на всеки от тях, съдът намира за необходимо да отбележи, че, в случая се касае за минимални битови условия и минимална жилищна площ, които следва да са налице за всички лишени от свобода и, които условия трябва да са такива, че да не създават предпоставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода и да не създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Случаят не касае някакви специални предпочитания на Д. П..

Пак в тази връзка следва да се отбележи, че ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода, правата на лишения от свобода по чл.8 §1 от ЕКПЧ не могат да бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата на чл.8 §2 на ЕКПЧ прави изключение единствено относно намеса на държавата, предвидена в закон, или е необходима в интерес на националната и обществената сигурност или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по §2 на чл.8 от ЕКПЧ се изисква съобразяване с принципа на пропорционалност при намесата в упражняване на тези права и свободи. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на наказаните с лишаване от свобода.

Неоснователно е и алтернативното искане на касационния жалбоподател ГДИН за намаляване размера на присъденото обезщетение. Изводите на съда за размера му, съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху П., предвид условията на пренаселеност в килиите, в които е пребивавал в затвора Пловдив в периода от: 08.10.2015 г. до 15.05.2018 г. вкл., не е разполагал с нетна площ от 4 кв. м. стаи №№ 70, 71, 72, 57,54 и 8. Размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е съобразено и с времевата продължителност на пренаселеността на килиите, в които е бил настанен П., и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението правилно съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, както и жизненият стандарт в страната, като при спазване на принципите за справедливост, е определил обезщетението. Изложените в тази връзка мотиви на съда са подробни, обосновани и правилни, и настоящият съдебен състав ги споделя изцяло.

Оспореното решение е правилно и в частта, с която искът е отхвърлен. Мотивите за недоказаност на твърденията на ищеца, относно лошите хигиенни условия в килиите (наличие на хлебарки, дървеници), липсата на постоянен достъп до течаща топла и студена вода и санитарен възел в килиите, липса на вентилация, както и липса на водена индивидуална и корекционна работа с ищеца, се споделят от настоящия състав. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до правилни и обосновани изводи, които са подробни и задълбочени, поради което настоящият съдебен състав, с оглед разпоредбата на чл.221 ал.2 изр. последно от АПК, не следва да ги приповтаря.

За пълнота следва да се отбележи, че оспореното решение е постановено при съобразяване националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му.

Решение № 149 от 05.01.2024 г., постановено по административно дело № 1635/2023 г. по описа на Административен съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба, като неоснователна, следва да бъде оставена без уважение.

При това положение в полза на ответника, за касационната инстанция, се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 841 лв., съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА и чл.8, ал.1 вр.с чл.7, ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Не се дължат разноски за предходната съдебна инстанция, с оглед на обстоятелството, че такива са присъдени с оспореното решение на ПАС.

Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, ХХII състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 149 от 05.01.2024 г., постановено по административно дело № 1635/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София да заплати на адвокат А. К. от АК-Пловдив с персонален номер **********, сумата в размер на 841 лв. /осемстотин четиридесет и един лева/, съставляващи размер на адвокатското възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.