Р Е Ш Е Н И Е
№ 90
гр.
Пловдив, 29.06.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на осми юни през две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ
ГАТОВ
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
ДЕНИЦА
СТОЙНОВА
при
участието на секретаря МАРИАНА АПОСТОЛОВА
в
присъствието на прокурора ДОБРИНКА КАЛЧЕВА
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА
НД/В/
№ 114 по описа на съда за 2020г.
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл.
ХХХІІІ от НПК – чл. 420, ал. 2, вр. чл. 419 ал.1, изр.1 - ро вр. чл. 422, ал.
1, т. 5 от НПК.
Образувано е въз основа на искане за
възобновяване, депозирано от адв. Е., упълномощен изрично от осъдения Е.Е.М.,
за възобновяване на наказателното производство по НОХД №530/2018г. по описа на РС
– * и ВНОХД №53/2019г. по описа на ОС – * и отмяна на постановените по същите
дела присъда и потвърдително въззивно решение. В искането са изложени
оплаквания в подкрепа на касационните
основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК – нарушение на материалния и
процесуалния закон. Те се обосновават с тезата за: явна предубеденост и пристрастност
на съдебните състави, постановили атакуваните актове, извлечена от осъждане на М.
по съставомерни факти, които не са му надлежно предявени; липса на мотиви към
присъдата и решението; противоречие между отразеното в постановлението за
привличане на обвиняем и обстоятелствената част на обвинителния акт, а в
подкрепа на твърдението за нарушение на материалния закон се сочи
несъобразяване на съдебните актове с международните правни норми /ЕКЗПЧОС/ и с
норми от Конституцията на РБългария. На базата на изложеното се правят алтернативно
заявени две искания - да се възобнови наказателното производство по НОХД
№530/2018г. по описа на РС – *и ВНОХД №53/2019г. по описа на ОС – *, да се
отменят постановените по него съдебни актове и осъденият М. да се признае за невинен и да
се оправдае изцяло, или, да се отменят съдебните актове и делото да се върне на
прокуратурата за отстраняване на съществените процесуални пороци, визирани
по-горе.
В
съдебно заседание осъденият М. не се
явява /не е намерен на предоставения от него адрес за призоваване/, не се явява
и упълномощен от него процесуален представител, като изготвилият искането за
възобновяване адвокат сочи в изрична молба до съда, че не е упълномощен да се
явява в съдебна зала.
Прокурорът от Апелативна прокуратура - Пловдив
излага подробни доводи в подкрепа на своето становище, че искането е
неоснователно и моли като такова да се остави без уважение.
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, като провери данните по делото, съобрази становищата и доводите
на страните и в пределите на правомощията си, намери за установено следното:
Искането
за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок, от процесуално
легитимирана по смисъла на чл.420 ал.2 от НПК страна, отправено е до
компетентен съд по смисъла на чл.424 от НПК, в него се съдържа нужния обем от доводи
в подкрепа на заявените основания по чл. 422 ал. 1 т. 5, вр. чл. 348 ал.1 т.1 и
т.2 от НПК. Предмет на искането е съдебен акт, който не е проверен по
касационен ред, т.е. акт от кръга на визираните в чл.419 ал.1 изр. 1 – во от НПК. Поради това искането е процесуално ДОПУСТИМО, но разгледано по същество, в
контекста на очертаната в него аргументации, този състав го намира за НЕОСНОВАТЕЛНО.
С Присъда №22/02.07.2019г., постановена по
НОХД №530/2018г. по описа на РС – *, Е.Е.М. е бил признат за ВИНОВЕН в това че
: на 05.05.2012г. в читалище „*“ в гр. * чрез печат - книга със заглавие „Има
ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“ е проповядвал
омраза, основана на етническа принадлежност, за което на основание чл. 162, ал. 1 от НК вр. с чл.54 от НК му е
наложено наказание лишаване от свобода за срок от ЕДНА година, Глоба в размер
на 5 000 лева и обществено порицание, което да се изпълни посредством
обявяването на присъдата на информационното табло на Община *; за това, че на
05.05.2012 г. в читалище „*“ в гр. * чрез печат - книга със заглавие „Има ли
бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците" е проповядвал
омраза, основана на религиозна основа, за което и на основание чл. 164, ал. 1 вр.
с чл.54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от ШЕСТ месеца и Глоба
в размер на 5 000 лева . На основание чл. 23 ал.1 от НК е определено едно общо
най - тежко наказание : лишаване от свобода за срок от ЕДНА година, Глоба в
размер на 5 000 лева, обществено порицание, което да се изпълни посредством
обявяването на присъдата на информационното табло на Община *, като на
основание чл. 66 ал.1 от НК изтърпяването на наказанието лишаване от свобода е
отложено с изпитателен срок от ТРИ
години. По инициатива на осъдения върху съдебния акт е извършен въззивен
контрол от ОС – *, който с Решение №475/03.12.2019г., постановено по ВНОХД №53/2019г.
по описа на същия съд, е потвърдил присъдата изцяло.
1. Този
състав намира, че на първо място следва да вземе отношение по наведените с
искането оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като ако
се установи, че такива са налице, ненужно ще се яви произнасянето и по
останалите доводи – за нарушение на материалния закон. Внимателният прочит на
материалите по делото говори, че нарушения на процесуалните правила и то от
кръга на съществените такива,
не се открива да са налични и допуснати, нито в хода на разследването, нито в
съдебната фаза на наказателния процес, воден спрямо осъдения Е.М.. Впрочем, за пълнота ще се отбележи, че ако тезата за допуснати от съдебните
състави съществени нарушения на процесуалните правила се сподели, процесуално
невъзможно е в рамките на приетите от съдилищата фактически положения, които не
подлежат на преоценка от тази инстанция, да се постанови оправдателен акт.
Такава констатация би довела до възобновяване на делата и връщането им за ново
разглеждане от друг състав на съда, където евентуално същественото процесуално
нарушение е допуснато, а не до оправдаване на осъденото лице, както се
претендира с искането.
1.1. По
отношение на заявените пороци в постановлението за привличане на обвиняем и
противоречието му с обстоятелствената
част на обвинителния акт:
Отдавна в теорията и в практиката е изяснено
изискуемото се съдържание на постановлението за привличане на обвиняем,
неговата роля и значение за гарантиране правото на обвиняемото лице да научи в
какво се обвинява, за да може да реализира адекватно своето право на защита. В коментираното
в искането постановление за привличане на М. в качеството му на обвиняем се
съдържа минимално изискуемия се обем от реквизити, с отразяване цифрово и
текстово на всички елементи от състава на инкриминираните деяния. Прокурорът е
посочил време и място на извършване на престъпленията, фиксирал е
изпълнителните деяния от техния състав – проповядване омраза на религиозна и
етническа основа, начина на проповядване - чрез печат - авторската книга на М.,
и това е достатъчно да разбере обвиняемото лице за какво престъпление е обвинен
и привлечен в това му качество. Сравнението между постановлението за привличане
и диспозитива на обвинителния акт, поставил началото на съдебната фаза
на процеса говори и че между тях има пълна идентичност и съответствие и не може
да се твърди, че с обвинителния акт на М. е предявено друго, различно обвинение
от очертаното в постановлението за привличане на обвиняем. Известно е и, че обвинителния акт е процесуалния
документ, в който обвинителната теза се разгръща в своята пълнота и очертава
най - обстойно предмета на доказване, а съобразно изискванията на закона /
чл.246 от НПК/ именно там следва да се съдържат всички релевантни факти / в
обстоятелствената му част/, които според прокурора се субсумират под съответните
състави на престъпленията, очертани в особената част на НК и няма как да се
изисква такива факти да са отразени в постановлението за привличане на обвиняемото
лице, за да се твърди успешно, че има противоречие между изложените в обстоятелствената част на обвинителния
акт съставомерни факти и очертаните в постановлението за привличане. И накрая, във
връзка с това оплакване, никак не е без значение констатацията, че в рамките на
проведеното пред районния съд разпоредително заседание, и осъденото лице, и
неговите двама защитници не са
навели никакви оплаквания за допуснати в досъдебната фаза на процеса съществени
процесуални нарушения, напротив, изразили са ясно и недвусмислено становище, че
такива не са били допуснати. Наведените доводи в посочения смисъл, за първи път
едва в настоящето производство, влизат в колизия със законовите преклузии,
фиксирани в чл.248 ал.3 и чл.351 ал.2 от НПК. Поради казаното до тук оплакването
не може да се сподели и не може успешно да обоснове основателност на искането
за отмяна на съдебните актове и връщане на делото в досъдебната му фаза за
отстраняване на съществени пороци в постановлението за привличане на обвиняем /
или в обвинителния акт/, каквито този състав и не открива да са налични.
1.2. Липса на мотиви към присъдата и
въззивното решение; предубеденост на съдебните състави, постановили обсъжданите
актове:
Без съмнение, липсата на мотивировка в
подкрепа на правните изводи на съда, съставлява липса на мотиви към съдебните
актове и констатация за такава липса винаги е съществено нарушение на
процесуалните правила. Прочитът на съдебните актове не води обаче до такъв генерален
извод, според настоящия състав. Изложените към присъдата и решението мотиви
покриват минимално изискуемия се стандарт за обоснован съдебен акт, въведен
като една от гаранциите за справедлив процес по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС. И двата
съдебни състава са коментирали доказателствените източници по делото, изразявайки становището си по тях,
респективно – посочено е на базата на кои доказателства са изведени правни
изводи, като е видно, че основно съдилищата са се позовали на експертните
изводи, съдържащи се в изготвените по делото експертизи. От районния съд е отговорено
и на двете, конкретно наведени от защитата възражения от материално – правно
естество, според които инкриминираната деятелност е израз на упражняване на
правото на М. да изразява свободно своето мнение и че написването и представянето
на книгата пред публика не представлява проповядване. Без съмнение, винаги може
да се изисква от всеки съдебен / и не само съдебен/ акт повече, но когато в
него се съдържат доводи, даващи възможност да се проследи процеса по формиране
на вътрешното убеждение на съдилищата така, че за страните да е ясна волята им
и когато се дава отговор на наведените защитни съображения, не е налице липса
на мотиви. Известно е и, че когато въззивният съд се съгласява с изложеното от
първоинстанционния съд не е необходимо да преповтаря неговите доводи и
съображения, правен интерес от което и липсва. Да, окръжният съд е бил
по-пестелив в изложението си, но нееднократно е посочил, че споделя изцяло
мотивировката на районния съд и се солидаризира с нея. Поради това и не може да
се приеме, че въззивното решение страда от съществен порок – липса на мотиви.
Делото
е разгледано от независим и безпристрастен съд, формиран в съответствие със
закона, а възраженията в обратния смисъл, наведени с искането, не намират
подкрепа в доказателствения материал. Безспорно
спазването на изискването за независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона, е гаранция на правото на страните на справедлив
процес, в който смисъл съществува обилна съдебна практика на съда в Страсбург.
Без да се навлиза в детайли на изложеното в
тези решения становище, следва да отбележи, че винаги, преди да се произнесе по
конкретно наведени доводи, Съдът по Конвенцията прави разграничение между т.н.
„обективна“ и „субективна“ предубеденост, към които могат да се отнесат
посочените в чл.29 ал.1 и ал.2 от НПК основания за отвод на съдебния състав,
разглеждащ делото. Очевидно, според изложеното в искането, не се твърди
основания за отвод на съдебните състави по реда на чл.29 ал.1 от НПК да са били
налице, а тезата се опира на т.н. „субективен критерий“. В практиката си съдът
в Страсбург неизменно посочва, че за да се приеме субективна предубеденост, от
данните по делото следва да се установява по несъмнен начин, че съдът е
действал с лично пристрастие спрямо подсъдимия, като е в сила презумпцията, че съдията е безпристрастен, докато се докаже
обратното / виж Решенията по делата : Piersack v. Belgium от1982г.,
Hauschildt v Denmark от 1989г., Kyprianou v. Cyprus от 2005г/. Мнението на
страна в процеса в този смисъл има значение, но съвсем не е решаващо, а от
съществено значение е дали съмнението може да бъде доказано обективно. В
контекста на тази практика данни, още по-малко доказателства, водещи до
оборване на посочената презумпция, по делото не са събрани. В съдебните
протоколи и в съдебните актове не са отразени действия, думи, изрази и т.н.,
сочещи на предубеденост, липсват доказателства за извършени/отправени от съдиите
в техни извънсъдебни прояви действия или изявления, които да сочат, че предварително са формирали становище за
виновност на подсъдимия по предявените му обвинения или пък че имат лични негативни
нагласи спрямо него / обусловени с финансов мотив или формирани на базата на
политически, расови, верски или др. виждания или пристрастия, коментирани в
практиката на Съда в гр. Страсбург като възможни да създадат основателно
съмнение в безпристрастността на съда/.
Тезата за решаване на делото от незаконен и
по - конкретно предубеден съд, изложена в искането се извежда от процесуалната
дейност на съдилищата. Извършването на процесуално – следствени действия /
например изслушване, приемане и кредитиране на експертни заключения и др.
подобни/, в резултат на които е формирана доказателствената съвкупност по
делото и правната й оценка, съставлява
изпълнение на служебно вменените на съда задължения и не може да се
счита като израз на предубеденост. Следва да се прави разлика между
демонстрирано по обективен път недопустимо пристрастие на решаващия орган и
допустима от закона суверенна преценка на доказателствената съвкупност и на
приложимите процесуално и материално – правни норми, каквато съдилищата са
направили. Дори и да се установи, че неправилна от процесуална или материално –
правна гледна точка е била преценката на
съда по отношение годността на доказателствените източници или по приложението
на закона, това не може да е основателен и споделяем довод за демонстрирана от
съда пристрастност и предубеденост.
Не може да има и спор, че съдът като арбитър
в процеса е длъжен да обсъди цялата доказателствена съвкупност в контекста на
очертаната с обвинителния акт деятелност и ако намери доказателства в подкрепа
на инкриминирането й не е ограничен да ги посочи, разбира се без да излиза съществено
от рамките на фактическото обвинение и да го запълва с факти, които не са
надлежно предявени на подсъдимия. Именно последното се твърди съдилищата да са
сторили, но това твърдение не се подкрепя от сравнителния анализ между
обвинителния акт и постановените съдебни актове. Най – общо казано обвинителната
теза е била обоснована със съдържащи се в авторската книга на осъдения М. тези
за : етническото разграничаване в книгата на населението в страната ни на два
етноса, следващи две различни религии /българи – християни и българи – помаци,
следващи древната вяра в почит на „Единствения Бог“/; продължило векове
преследване, терор, гонения, кръстилки, убийства на „братя и сестри от рода на pu mag от страна на българите –
християни“; квалификациите, отправяни към българите – християни / човеци –
демони, хора – демони, демони – християни, недостойни/ и към изповядваната от
тях религия /квалифицирана като заблуждение/; поругаването в книгата на считани
от българите за национални ценности и гордост личности и свети места /*, *, */;
прокламирането на паралелното съществуване на две държави /скритата държава *,
още * или *, действаща и сега, според М.,
със собствено управленско тяло, и християнската и славянската РБългария/. В
мотивите към съдебните актове правните изводи са обосновани с констатации за
наличието в книгата на текстове, според които : „ християнството се явява
заблуждение“, „ * са родоотстъпници… създали букви, за да покорят и обсебят с
писмо..“, „ Борис с меч наложил смърт, гонения и кръстилки..“ и затова е
„Гробокопачът на Велика Булгария“; отправени са призиви при посещение на *да не
се носи кръст и да не се слагат икони, а да се отправят молитви към „
Единствения и велик Бог“; посочването,
че в страната ни има ясно разграничение между българи – християни и булгари –
помаци, а последните векове наред са подложени на гонения, асимилиране,
убийства, гаври от българите – християни, още наречени демони – християни;
прокламирането на съществуване на две паралелни държави и призив за промяна на
името на България във Велика Булгария, с избиране на ръководител на тази
държава - хан от рода на pu mag. Или, видно е, че текстове от книгата с едно и
също съдържание са били обект и на обвинението, и на осъждането, поради което
не може да се твърди, че поради предубеденост, незаконосъобразно, в нарушение
на процесуалните правила съдилищата са се произнесли свръхпетитум, като са
изменили съществено фактите,
описани в обвинителния акт. Вярно е, че наред с напълно кореспондиращата си
фактология, в мотивите на районният съд / към които окръжният съд се е
присъединил/ се срещат и други абзаци от книгата, но те съдържателно се отнасят
към същите призиви и апели, които прокурорът е счел, че насаждат омраза на
етническа и религиозна основа и са фиксирани в мотивите като допълнителен довод
в подкрепа на крайните правни изводи за съставомерност на деянията. В случая не
сме изправени пред процесуална ситуация, в която съдът да е счел, че
инкриминираните с обвинителния акт абзаци от книгата не се субсумират под
съставите на двете престъпления и сам, недопустимо да е инкриминирал други части
от книгата, за които да е осъдил М., както се твърди в искането. Напротив,
съдът е обосновал присъдата си с инкриминираните от прокурора абзаци от
книгата, съдържащи посочените по-горе тези, апели и призиви на осъдения М.,
съзирайки в текста на авторската книга и други такива с идентично смислово съдържание
и насоченост, които също е фиксирал като налични. Това не означава, че е
излязъл недопустимо извън рамките на обвинението.
2. Нарушение на материалния закон:
Обвързан
с доводите в искането, този състав следва да се произнесе единствено по
твърдението в него, че осъждането на М. е в противоречие с Конституцията на
РБългария, международните норми и стандарти, залегнали в пряко приложимите
европейски норми и в частност ЕКЗПЧОС и трайно установената практика по
приложението й. Изразява се виждането, че написвайки книгата и
разпространявайки я публично сред близки, познати и прокламирайки тезите в нея
пред нарочно събрана за това публика на инкриминираната дата и място, М. е
упражнил правото си на свободно мнение, на свобода на изразяването и разпространяването
на информация. Районният съд, макар и
пестеливо, е посочил ясно и недвусмислено в мотивите си своето становище, че
правото да изразяваш свободно своето мнение не е неограничено и е недопустимо с
упражняването му да се засягат чужди права и това становище не е лишено от
правна опора.
Ясното разграничение между избор на религиозни
вярвания и убеждения, правото на свободно изразяване на мнение, на свобода на
словото и разпространяване на информация, и речта на омразата, формирана на
религиозна и етническа основа, личи ясно и при обикновен прочит на
конституционните норми. С Конституцията на РБългария неизменно се прокламира
защита на посочените права – чл.37, чл.39 и чл.41, но в ал.2 / ал.1 на чл.41/ на
тези разпоредби е предвидено изрично и възможност за ограничаване на посочените
права в отделни хипотези. Такива ограничения съществуват и в международни
договори и конвенции, по някои от които сме страна, както например Международен
пакт за граждански и политически права на ООН. Те се съдържат и в Европейската конвенция
за правата на човека – чл.10 параграф 2. Държавата има задължението да
съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните
вероизповедания, между живеещите в страната ни отделни групи български граждани,
самоопределящи се като част от определена раса, етнос, религия. КС в свое Решение
№ 7 от 4.VI.1996 г. на КС на РБ по к. д. № 1/96 г., обсъждайки ограниченията в
правото на свободно изразяване на мнение сочи, че държавна намеса спрямо
правото да се изразява и разпространява мнение, когато то цели да осуети
накърняването на правата и законните интереси (сред тях и доброто име) на
другиго, призоваване към промяна на конституционно установения ред и изказвания,
които са насочени към разпалване на вражда, не се ползват със защита по силата
на Конституцията и международните актове, тъй като последните очевидно не
съставлява принос за създаването на демократични мнения или демократична воля.
Отбелязано е, че изказвания, които засягат интересите на социални групи, формирани
по различен признак - расов, етнически, религиозен, политически, национален,
социален, сексуален и т. н. са изключени от обсега на защита и това е в
съгласие с прокламираната в преамбюла на Конституцията като общочовешка ценност
търпимост, с изискването за поддържане на търпимост и уважение между вярващите
от различни вероизповедания (чл. 37, ал. 1, изр. 2), със забраната да се
разпалва расова, национална, етническа или религиозна вражда. По силата на
важни международни договори държавите могат да обявяват за нарушение, наказуемо
от закона, пропагандирането на омраза на расова, национална или религиозна
основа и именно в защита на тези обществени отношения са формирани съставите на
престъпленията по чл. 162, чл.164 от НК. Правата, които нормите срещу
изказвания, проповядващи вражда и омраза ("враждебна реч"),
защитават, са със степен на значимост, която обосновано се противопоставя на
правото свободно да се правят такива изказвания, се казва още в това решение.
С
деятелността си подсъдимият е посегнал на тези основни конституционни принципи
и поведението му се вмества в ограничението, посочено в Конституцията и в чл.10
параграф 2 от ЕКЗПОЧС. Ако бе се задоволил да изложи тезата и виждането си за хода
на определени исторически процеси, например, за древния произход на
съществуващия според него отделен етнос в РБългария - „помаци“ и за същността
на религията, която този етнос изповядва от векове и сега също трябва да следва,
книгата му би могла да се квалифицира
като израз на мнение по този въпрос, като израз на правото да разпространи
своята оценъчна информация за определени исторически събития и религиозни догми.
Но, осъденият М., има задължение при разпространяване на своето мнение, да се
въздържа от : изявления, създаващи противопоставяне на етническа и религиозна
основа сред живеещите в държавата граждани, от богохулство спрямо другите
религии и етноси; от реч на омраза спрямо самоопределящите се по етнос и
религия различно от него лица; от апели за промяна на конституционното и
териториално устройство на държавата и за разделение на нацията по етнически и
религиозен признак. М. призовава помаците да разберат, че не са част от
съществуващата Държава и от гражданите й. Той посочва „истината“ за врага в лицето на българите –
християни - преобладаващата етническа и религиозна общност в страната, които
според него са „демони“ и „недостойни“, и то поради самоопределянето им като
част от определен етнос - българи, и като изповядващи определена религия – християнска.
Правилно е отбелязано в мотивите на районния съд, че М. „обвинява“ в множество
зверства не конкретни управляващи РБългария лица в отделни исторически моменти,
не отделни партии и политически формации и т.н., евентуално отговорни за
описаните от него събития през Втората световна война, през Възродителния
процес, а всички българи – християни.
Българите - християни се квалифицират от М. като враг на помаците, тъй
като са ги преследвали, убивали, гонели,
тероризирали векове наред и поради това ги нарича недостойни, демони, злодеи и
т.н. М. прокламира и че християнската вяра е недостойна и е заблуждение, а
изповядващите я са демони, че светините
за българите - християни, в лицето на *, княз * и *, не следва да се почитат, а
напротив, да се мразят и поругават, тъй като са част от „великия заговор на
християните и християнската държава срещу помаците“. Правилно е становището на
съдилищата, че тези апели директно насаждат и у определящите се като помаци, и
у българите - християни, негативни чувства едни спрямо друг - вражда,
недоверие, желание за отмъщение, директно атакуват правата и значимостта на
българите – християни, обявени сами за демони и недостойни, както и святите за
тях личности и почитани религиозни места. Насажда се виждането, че българите -
християни изпитват ненавист към българите - мюсюлмани и затова са ги подложили
на гонение и терор, с което се подклажда омраза и ненавист към сънародниците
християни и се поставя основа за конфронтация на религиозна и етническа основа.
Очевидно е, че в България има хора с различен етнически произход, различно
вероизповедание, различни убеждения, но тези различия не могат да са насочени
към противопоставяне и реч на етническа или религиозна омраза, която попада в
хипотезата на чл.10 параграф 2 ЕКЗПЧОС и Препоръка R/97/20 на Комитета на
министрите на Съвета на Европа, включващи всички форми на изразяване, които
разпространяват, подстрекават, насърчават или обосновават расова омраза,
ксенофобия, антисемитизъм или други форми на омраза, основана на
нетолерантност. Изрично е предвидено, че националното законодателство и
практика трябва да позволяват на съдилищата да вземат предвид, че специфични
примери на реч, внушаваща ненавист могат да бъдат толкова обидни за индивиди и
групи, че да не се ползват със тази
защита. Подобно е становището, изразено и в част от практиката на Съда в
Страсбург. Например, в решения Otto – Preminger – Institut v Austria от 1994г.,
Gunduz v Turkey от 2003г. се казва, че лицата, упражняващи правото на свободно
изразяване на мнение, имат задължение да избягват изявления, които са
неоснователно обидни към другите и богохулни и се застъпва становището, че
Държавата може да налага наказания за неоправдани нападки срещу обекти на
религиозна почит, каквито осъденият отправя както към християнската религия, така
и почитаните от векове от българите Кирил и Методи, Борис, Кръстова гора. М.
отправя и твърдения за паралелното съществуване на две държави – РБългария и Велика
Булгария, към която помаците се числят и която има собствено управленско тяло и
трябва да се признае като единствената
държава и да се избере хан, който да я управлява / орган на управление, което
не е сред очертаните в Конституцията на РБългария/, както и призив да се
промени името на РБългария във Велика Булгария. Тези апели подтикват самоопределящите
се като помаци български граждани към отчуждаване, изолиране, непризнаване на
българската Държава, в която те живеят мирно и в разбирателство с останалите
членове на обществото, призовавайки ги да не се считат част от тази държава, а
от една друга, виртуална, както я нарича М., към която според него те
принадлежат и по този начин се поставя под съмнение и единството на нацията. Тези апели имат и политически нюанс,
прокламират промяна на държавното
устройство, преименуване на държавата и възприемане на нов вид управление,
твърди се съществуването на друга държава в сянка, все призиви касаещи
териториалната цялост на страната и конституционното и устройство, също защитим
според чл.10 параграф 2 от Конвенцията интерес, при наличието на който
ограничаването на свободата на мнение и на разпространяване на оценъчна информация
е допустимо.
На базата на посоченото до тук и след като
не е открива произнеслите се по делото два съдебни състава да са допуснали
съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, основания
за възобновяване на делата не се открива и искането следва да се остави без
уважение.
С искането не е заявено и мотивирано
наличието на касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК – явна
несправедливост на наложените наказания, поради което и няма законово основание
съдът да се произнася по този въпрос, тъй като е ограничен в рамките на
заявените от осъденото лице основания за възобновяване на наказателните дела.
Мотивиран от всичко изложено по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ без уважение искането на осъдения Е.Е.М. за възобновяване на НОХД
№530/2018г. по описа на РС – *и ВНОХД №53/2019г. по описа на ОС – *.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ