№ 3633
гр. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Анелия М.а
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20221100510862 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20047041 от 09.07.2022 г. по гр.д. № 21000/2019 г.
Софийски районен съд, 59 състав признал за установено, че Р. Е. М., ЕГН
**********, дължи на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД,
ЕИК ****, на основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ
(отм.) сумата от 12 773.36 лева, представляваща непогасен остатък от
регресно вземане в размер на 16 403.36 лева, представляваща изплатеното по
договор за застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение по щета №
0000-5102-10-5-05796, включваща и 20 лева ликвидационни разходи, за вреди
от застрахователно събитие - ПТП, причинено от ответника на 25.07.2010 г. в
гр. София, на кръстовището на бул. „Цариградско шосе“ и ул. „Павел Красов“
при управление на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. №
СА **** МВ, след употреба на алкохол, ведно със законната лихва от
18.12.2018 г. - датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК в съда, до окончателното плащане, като
отхвърлил този иск за разликата над уважения размер от 12 773.36 лева до
пълния предявен размер от 13 703.36 лева, както и дължи на основание чл.
1
422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 896.63 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 17.12.2015
г. до 18.12.2018 г., като отхвърлил акцесорния иск за разликата над уважения
размер от 3 896.63 лева до пълния предявен размер от 4 180.75 лева. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата
1 601.79 лева - разноски в заповедното и исковото производство съразмерно с
уважената част от исковете; На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответника сумата 39.73 лева - разноски съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника Р. Е. М.,
който го обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд не
обсъдил доказателствата по делото в пълнота, поради което постановил
порочно решение. Оспорвал извода на съда, че е налице основание за
възникване на регресното вземане, тъй като са налице предпоставките,
предвидени в чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.). Неправилно съдът приел за
основателен и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Предвид липсата на установен
законов срок за изпълнение на задължението на ответника, за да изпадне
същият в забава било необходимо да му бъде отправена покана от ищеца по
смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, което не било сторено своевременно. Поради
това моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните
части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира разноските по делото.
Въззиваемата страна „ЗК Л.И.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1
ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните
части като правилно. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение
за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски
2
съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства
съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи,
при което намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ
(отм.) за сумата 13 703.36 лв., представляваща неплатен остатък от регресно
вземане за платено от ищеца застрахователно обезщетение за вреди от ПТП,
състояло се на 25.07.2010 г. в гр. София, на кръстовището на бул.
„Цариградско шосе“ и ул. „Павел Красов“, при което ответникът,
управлявайки лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА
**** МВ, след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над
допустимата по закон норма, преминал на червен сигнал на светофарната
уредба, отнел предимството на лек автомобил „Ауди“, модел „А8“, рег. № СА
**** РМ, и причинил имуществени вреди по последния, и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
4 180.75 лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за
периода 17.12.2015 г. – 17.12.2018 г. включително.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда на 18.12.2018 г. до окончателното
плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 79530/2018 г. на СРС, 59 състав.
Ищецът твърди, че като застраховател на гражданската отговорност на
собственика и водачите на л.а. „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА ****
МВ по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” със
застрахователна полица № 223100270792, валидна към датата на ПТП,
изплатил на застрахователя на собственика на увредения л.а. „Ауди“
застрахователно обезщетение в размер на 16 381.36 лв. и 20 лв. –
ликвидационни разноски. На 16.02.2012 г. между страните било сключено
писмено споразумение, с което ответникът признал своите задължения към
ищеца в общ размер 16 403.36 лв. и се задължил да изплати тази сума
разсрочено, на 55 погасителни вноски, като заплатил само сумата 3 320 лв.,
поради което ищецът претендира неплатения остатък от 13 703.36 лв.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК,
3
ответникът е оспорил предявените искове по основание и размер. Оспорвал
изложеното в исковата молба твърдение, че в съставения протокол за ПТП №
1349659/25.07.2010 г. е отразено, че ответникът е управлявал лек автомобил
лек марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ с концентрация на
алкохол в кръвта над допустимата по закон норма; Оспорвал твърдението, че
в резултат реализиране на механизма на ПТП е увреден лек автомобил марка
„Ауди“, модел „А8“, рег. № СА **** РМ, както и установените по вид и
степен щети; Оспорвал твърдението, че по силата на сключения договор за
застраховка „Гражданска отговорност“ ищецът е следвало да изплати на
застрахователя на собственика на увреденото МПС застрахователно
обезщетение в размер на 16 381.36 лв. и 20 лв. ликвидационни разноски;
Оспорвал твърдението, че във връзка с изплатеното обезщетение по
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 274,
ал. 1 КЗ (отм.) ищецът придобива право на регрес срещу ответника за
изплатеното застрахователно обезщетение; Оспорвал, че на 16.02.2012 г. е
сключил писмено споразумение, с което признава задължения към ищеца в
общ размер 16 403.36 лв. Релевирал е и евентуално възражение за погасяване
по давност на вземанията. Заявил е, че оспорва представените от ищеца
доказателства при твърдения, че същите не са заверени, не са подписани и не
са четливи. Искал е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията
в жалбата решението е правилно като краен резултат по следните
съображения:
Съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.), застрахователят има право да
получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато
застрахованият при настъпването на пътнотранспортното произшествие е
4
управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с
концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма или под
въздействието на наркотично вещество или негов аналог, или е отказал да се
подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотично
вещество или негов аналог.
В случая ищецът твърди да е налице първата хипотеза – че ответникът,
като водач, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ищеца, е
управлявал МПС след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в
кръвта над допустимата по закон. В тази хипотеза за да възникне регресното
право на застрахователя е необходимо кумулативното наличие на следните
предпоставки: Валидно сключен договор за застраховка „Гражданска
отговорност“, осъществен деликт от застрахованото лице (виновно и
противоправно деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата),
наличие на алкохол в кръвта му с концентрация над допустимата норма,
плащане на застрахователното обезщетение от ищеца – застраховател по
застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика на увреденото МПС,
респ. на застрахователя на собственика по имуществена застраховка. В тежест
на ищеца, съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, е да докаже пълно и
главно наличието на тези предпоставки.
В случая въззивният съд намира, че от съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства тези предпоставки се установяват по
безспорен начин, а бланкетният довод в жалбата в тази връзка е
неоснователен.
По делото не е било спорно наличието на валидно застрахователно
правоотношение по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“,
по силата което ищцовото дружество е покривало гражданската отговорност
на собственика и водачите на управлявания от ответника при ПТП лек
автомобил. Това се установява и от удостовереното от длъжностното лице в
приетия протокол за ПТП № 1349659/25.07.2010 г., който не е оспорен като
документ – относно неговата автентичност или съдържание. С отговора на
исковата молба е заявено оспорване на представените доказателства по
причина, че същите били незаверени, не били подписани и не били четливи.
Представеният препис от протокол за ПТП обаче е заверен в съответствие с
изискването на чл. 183 ГПК, подписан е от съставителя му, както и от двамата
5
водачи, участвали в ПТП, вкл. от ответника, като преписът е напълно четлив.
Представеният протокол за ПТП е съставен по предвидения в закона
ред и представлява официален свидетелстващ документ за фактите и
изявленията, възприети непосредствено от съставилото го длъжностно лице -
чл. 179 ГПК. Видно от протокола, орган на полицията е посетил
местопроизшествието след реализирането му, и следователно протоколът
обективира не само авторството на изявлението, датата и мястото на
съставянето му, но и другите факти, непосредствено възприети от
длъжностното лице – положението на автомобилите при пристигането му на
място, видимите вреди по МПС, като при описание на механизма
длъжностното лице е взело предвид и изявленията на участниците в ПТП.
Всъщност оспорването с отговора на исковата молба не касае механизма на
ПТП, а че в пряка причинна връзка с описания в протокола механизъм е бил
увреден л.а. „Ауди“, както и причинените по същия щети. От протокола се
установяват видимите вреди по л.а. „Ауди“, а съгласно приетото в първата
инстанция заключение на САТЕ, което не е оспорено от страните по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3 ГПК се установява, че всички вреди по л.а. „Ауди“ са в
пряка причинна връзка с описания в протокола за ПТП механизъм. Съгласно
същото заключение, причините за настъпилото ПТП са неправилна преценка
по време, разстояние и несъобразена скорост, вследствие на което
ответникът, като водач на л.а. „Мерцедес“, навлиза в кръстовището на червен
сигнал на светофарната уредба и реализира ПТП.
От протокола се установява и факта, че при ПТП ответникът е
управлявал л.а. „Мерцедес“ след употреба на алкохол с концентрация над
допустимата норма, която съгласно чл. 174, ал. 1 ЗДвП в относимата му
редакция е над 0.5 промила. В случая длъжностното лице с техническо
средство – дрегер с № 0276, проба № 24394, е установило концентрация на
алкохол от 2.31 промила. В съответствие с чл. 3, ал. 2 от действалата към
момента на ПТП Наредба № 30 от 27 юни 2001 г. за реда за установяване
употребата на алкохол или друго упойващо вещество от водачите на моторни
превозни средства (обн. ДВ бр. 63 от 17.07.2001 г., отм. ДВ. бр. 61 от
28.07.2017 г.) длъжностното лице е попълнило и талон за кръвна проба, но
ответникът не е представил резултат от извършено кръвно изследване, което
да установява различна концентрация, нито твърди да е направено изследване
по реда и в срока по Наредбата, поради което и съгласно чл. 6 от Наредба №
6
30 употребата на алкохол от водача следва да се счита установена въз основа
на показанията на техническото средство.
По делото се установява и последната изискуема от закона
предпоставка - факта на плащане на застрахователно обезщетение от ищеца
на застрахователя по имуществена застраховка „Каско“ на собственика на
увредения при ПТП л.а. „Ауди“, видно от приетите регресна покана,
преписки по щети и неоспореното заключение на ССЕ, съгласно което
плащането в размер на 16 361.36 лв. е извършено в полза на „Б.И.“ АД на
11.11.2011 г.
По делото се установява още, че на 16.02.2012 г. между страните е
сключено споразумение, с т. 1 от което ответникът признал задължението си
към „Л.И.“ АД на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ в размер на 16 403.36 лв., а
с т. 2 се задължил да заплати на ищеца тази сума разсрочено, на 55 вноски, 54
от които – по 300 лв., а последната 55-та – в размер на 203.36 лв., като сумите
ще бъдат внасяни до 20-то число на месеца, считано от м. февруари, т.е. до
20.09.2016 г. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил факта на
сключване на споразумение на 16.02.2012 г., но не е оспорил приложения към
исковата молба заверен препис от споразумението, нито такова оспорване е
заявено при представяне от ищеца на оригинала на споразумението (л. 85 т
делото на СРС). Поради това документът следва да се цени като автентичен.
От неоспореното заключение на ССЕ се установява, че ответникът е
заплатил по споразумението сумата от общо 3 630 лв., от които 2 400 лв. –
през 2012 г., 300 лв. – през 2013 г. и 930 лв. – в периода 14.07.2014 г. – април
2018 г.
По изложените съображения въззивният съд намира, че са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 274, ал. 1,
т. 1 КЗ (отм.), относно наличието на които предоставки е налице и
извънсъдебно признание на ответника в споразумението от 16.02.2012 г.
Предвид установеното частично плащане от общо 3 630 лв., предявеният
главен иск е основателен до размер от 12 773.36 лв.
За неоснователен съдът намира и довода в жалбата във връзка с
акцесорния иск. Действително, законът не предвижда срок за изпълнение на
задължението на ответника, поради което за да изпадне в забава е необходима
покана от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Такава покана несъмнено е отправена
7
на ответника преди споразумението от 16.02.2012 г., като последното е
сключено между страните именно във връзка с регресната претенция на
ищеца. Със споразумението е уговорено плащане на дълга на части, но
предвид установеното по делото неточно изпълнение от ответника (частично
и забавено), както и предвид изтичане на срока по споразумението,
ответникът е бил в забава за плащане в процесния период 17.12.2015 г. –
17.12.2018 г. както на падежиралите неплатени вноски, така и на цялата
неплатена част – след падежиране на последната вноска по споразумението на
20.09.2016 г. Поради това втора покана за плащане не е била необходима, а
предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
основателен, като размерът му от 3 896.63 лв. е определен от районния съд по
реда на чл. 162 ГПК.
Бланкетният довод на въззивника в пледоарията му по съществото на
спора пред въззивния съд, че изводът на СРС по отношение на погасителната
давност бил неправилен, е преклудиран с изтичане на срока по чл. 259, ал. 1
ГПК, поради което въззивният съд не следва да го обсъжда.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното
производство се следват на въззиваемия. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.
37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, съобразявайки извършените от юрисконсулт на въззиваемия
процесуални действия в настоящата инстанция, въззивният съд определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20047041 от 09.07.2022 г., постановено
по гр.д. № 21000/2019 г. на Софийски районен съд, 59 състав в обжалваните
части, с които е признато за установено, че Р. Е. М., ЕГН **********, дължи
на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“ АД, ЕИК ****, на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) сумата 12 773.36 лева,
8
представляваща непогасен остатък от регресно вземане в размер на 16 403.36
лева, представляваща изплатеното по договор за застраховка „Гражданска
отговорност“ обезщетение по щета № 0000-5102-10-5-05796, включваща и 20
лева ликвидационни разходи, за вреди от застрахователно събитие - ПТП,
причинено от ответника на 25.07.2010 г. в гр. София, на кръстовището на бул.
„Цариградско шосе“ и ул. „Павел Красов“ при управление на лек автомобил
марка „Мерцедес“, модел „Е 200“, рег. № СА **** МВ, след употреба на
алкохол, ведно със законната лихва от 18.12.2018 г. - датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда, до
окончателното плащане, както и дължи на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата 3 896.63 лева, представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода от 17.12.2015 г. до 17.12.2018 г. включително.
ОСЪЖДА Р. Е. М., ЕГН **********, с. Долни Пасарел, Столична
община, ул. „****, да заплати на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ Л.И.“
АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****, на
основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща разноски
за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
21000/2019 г. на Софийски районен съд, 59 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9