Номер 150029.10.2020 г.Град София
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд - София11-ти търговски
На 05.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
Секретар:Елеонора Т. Михайлова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20201001002203 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 18.11.2019 г., подадена по пощата на 15.11.2019 г. на ответника
Община *** срещу решението от 31.10.2019 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен
съд – гр. ***, в частта, с която: 1) на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за
установено, че ответникът дължи на ищеца Т. С. И., действащ като ЕТ „Астер – С
– Т. С. И.“, сумата 117 937,03 лв., представляваща неизплатена част от главница
по спогодба от 7.08.2015 г. и касаеща договор за възлагане на обществена поръчка
от 15.12.2004 г. и допълнително споразумение към него от 7.02.2007 г., както и
сумата 14 916,25 лв. – лихва за периода 8.08.2015 г. – 27.04.2016 г.; 2) ответникът
е осъден да заплати на ищеца сумата 5 141,19 лв. – разноски по заповедните
производства; 3) ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 6 325,23 лв. –
разноски по исковото производство; и 4) ищецът е осъден да заплати на ответника
сумата 214,05 лв. – разноски по исковото производство;
въззивна жалба от 5.06.2020 г., подадена по пощата на 3.06.2020 г., на ищеца Т. С. И.,
действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“, срещу допълнителното решение от
20.05.2020 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр. ***, с което: 1) е
отхвърлено искането за допълване на решението от 31.10.2019 г. с произнасяне по
евентуалната осъдителна претенция за присъждане на главница от 117 937,03 лв.,
както и за присъждане на законна лихва върху вземанията по иска по чл. 422, ал. 1
ГПК от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане; 2) допълнено е
1
решението от 31.10.2019 г., като са отхвърлени евентуалните осъдителни
претенции за присъждане на сумата 98 660 лв. – неустойка за периода 7.02.2005 г.
– 6.02.2015 г., както и претенцията за законна лихва върху главницата и
неустойката за периода от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане;
частна жалба от 31.12.2019 г., подадена по пощата на 30.12.2019 г., на ищеца Т. С. И.,
действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“, срещу определението от 3.12.2019 г. по
т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр. ***, с което на осн. чл. 248 ГПК е
изменено решението от 31.10.2019 г. в частта за присъдените на ответника
разноски, като същите са увеличени на 2 384,64 лв.;
Жалбата от 29.11.2019 г. на ищеца ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“ срещу решението от 31.10.2019 г.
по същество представлява искане за допълване по реда на чл. 250 ГПК на решението, по което
искане БОС се е произнесъл с решението от 20.05.2020 г. В жалбата от 5.06.2020 г. на същия
срещу допълнителното решение от 20.05.2020 г. се твърди, че неправилно БОС е отхвърлил
евентуалния осъдителен иск за неустойка, каквото се дължала. Сочи се, че неправилно е
отхвърлена и претенцията за законна лихва към установителните искове от подаване на исковата
молба, каквато била надлежно заявена в исковата молба. В частната жалба срещу определението
по чл. 248 ГПК се твърди, че неправилно съдът е присъдил разноски на ответника по чл. 78, ал. 4
ГПК за прекратената част от иска за сумата над 19 690,64 лв., тъй като на това основание разноски
били дължими само при цялостно прекратяване на делото, каквото не е извършено. Претендира
разноски.
Жалбоподателят – ответник Община *** обжалва решението от 31.10.2019 г. в частта, с която
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени. Твърди, че БОС е допуснал съществени процесуални
нарушения, като погрешно е приел, че е сезиран с иск по чл. 309а ТЗ за законна мораторна лихва,
вместо с иск за неустойка по чл. 92 ЗЗД, какъвто действително бил предметът на претенцията.
Сочи се, че неправилно е изтълкувано съдържанието на т. 2 от спогодбата от 7.08.2015 г., в която
волята на страните е била да запазят уговорената неустойка по основния договор от 15.12.2014 г.
Твърди се, че необосновано съдът е приел, че от представените нотариални покани не можело да се
направи извод, че ищецът е заявил едностранно прекратяване /разваляне/ на договора за спогодба –
това следвало от заявеното в поканите, че всички плащания ще се приемат по договора, а не по
спогодбата. Необоснована била и констатацията, че само едно от плащанията /това от 29.12.2015
г./ можело да бъде отнесено към спогодбата, като не било съобразено заключението на ССЕ,
според което след сключване на спогодбата ответникът е превел по сметка на ищеца суми в общ
размер на 113 847,78 лв., макар и некоректно отразени счетоводно от двете страни. Същите обаче
били осчетоводени от ищеца именно като погасяване на задължения по договора за обществена
поръчка, като същите погасили задълженията по главницата. Претендира разноски.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на
атакуваните съдебни актове, намира за установено следното:
2
Първоинстанционният съд е бил сезиран от Т. С. И., действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“, с
искова молба от 28.08.2017 г., с която срещу Община *** са били предявени: 1) главни искове по
чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 117 937,03 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за спогодба от 7.08.2015 г., заедно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане; и сумата 19 690,64 лв.,
представляваща неустойка /лихва/ за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г., и 2) евентуални
осъдителни искове за заплащане на сумата 117 937,03 лв., представляваща неизплатена главница
по договор за възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г., и сумата 98 660 лв.,
представляваща неустойка за периода 7.02.2005 г. – 6.02.2015 г., заедно със законната лихва върху
двете суми от подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
В исковата молба се твърди, че по силата на договор за възлагане на обществена поръчка от
15.12.2004 г. ответната община възложила на ищеца възмездното поддържане на чистотата на
териториите за обществено ползване /метене на улици и тротоари, миене на улици и тротоари,
зимно поддържане на тротоарите/ и на зелените площи за широко обществено ползване на
териториите на гр. *** и с. ***. Ответникът се задължил да заплаща на изпълнителя месечно по 16
405,30 лв., със срок на отложено плащане от 1 месец, след приемането на работата на изпълнителя,
което се установявало с двустранни месечни протоколи. Изпълнителят внесъл и гаранция по
сметка на възложителя в размер на 1 968 лв. Общият размер на инвестициите, които изпълнителят
бил длъжен да извърши и извършил, бил 127 700 лева, от които 53 000 лева за дейност
„почистване“ и 74 700 лв. за дейност „озеленяване“, като изпълнителят направил и доброволни
инвестиции /невъзвръщаеми/ в полза на Община *** от 323 000 лв. Страните се договорили, че ще
си дължат аналогична като размер неустойка при неизпълнение на договора – 0,1 % на ден, но не
повече от 10 % от стойността на договора. Общината обаче не изпълнявала задължението си към
изпълнителя за редовно плащане, което дало повод за сключване на 2 спогодби между тях на
7.08.2015 г., с които се уредили параметрите по изплащането на дължимите от ответника суми.
Впоследствие общината изплатила задължението си по едната спогодба – 28 698,10 лв., а по
другата – само частично. Във връзка с последното, на ответника били изпратени и връчени 2
нотариални покани за главница от 203 086,71 лв. и неустойка от 98 660 лв. по чл. 32 от договора от
15.12.2004 г. Впоследствие имало частично плащане на главницата, като останала неплатена сума
от 117 937,03 лв. За неплатените суми ищецът депозирал 9 заявления за издаване на заповеди за
изпълнение по чл. 410 от ГПК пред Районен съд Гоце Делчев, които били уважени за общата
претендирана главница от 117 937,03 лв. и лихва от 19 690,64 лв., срещу които общината подала
възражения в срок.
Към исковата молба е приложена счетоводна справка, подписана от ищеца, в която е посочено:
203 086,71 лв. – главница при изтичане на срока на договора /8.02.2015 г./; 98 660 лв. – лихва за
периода от 1.03.2012 г. до 27.04.2016 г.; 85 149,68 лв. – изплатена сума; 216 597,03 лв. – остатък за
плащане.
В отговора на исковата молба ответникът, наред с останалото, е направил възражение за
погасяване по давност на претенцията за неустойка, както и евентуално възражение за прихващане
с твърдяно свое вземане срещу ищеца в размер на 30 000 лв., представляващо неоснователно
получени от ищеца на 27.12.2016 г. и 29.03.2017 г. плащания от ответника по сключения между
страните договор за спогодба от 7.08.2015 г., след неговото разваляне от ищеца с нотариалната
3
покана от 6.10.2016 г. Направено е и второ възражение за прихващане със сумата 7 200 лв.,
представляваща неустойка по чл. 32 от договора за обществена поръчка, тъй като не били
изпълнени задължения на ищеца за доставка на следните съоръжения на обща стойност 72 000 лв.:
1) комбинирана площадна паркова автосметачка „Фолксваген Шмид“ на стойност 16 000 лв., 2)
Козума АТВ 150 с лопата на сняг на стойност 4 000 лв., 3) малка ръчна роторна снегопистачка на
стойност 2 000 лв., 4) мотокултиватори на стойност 2 000 лв., и 5) цветни съдове на стойност
48 000 лв.
Исковата молба е била заведена на осн. чл. 415, ал. 1 и чл. 422 ГПК във връзка за установяване
на заявени от ищеца вземания по следните 9 бр. заповеди за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадени
за различни части от вземанията:
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 426/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,46 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,84 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., който в срока по
чл. 414, ал. 2 ГПК е подал възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 427/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 428/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
4
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 429/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 430/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 431/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
5
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 433/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.;
заповед за изпълнение от 26.05.2017 г. по гр. д. № 434/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, издадена за: сумата 21 878,49 лв., представляваща част от
главницата по сключената между страните спогодба от 7.08.2015 г., заедно със
законната лихва от 26.04.2017 г. до изплащане на вземането; сумата 2 187,85 лв. –
част от лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.; както и разноски в размер на
481,33 лв. – за държавна такса и 900 лв. – за адвокатско възнаграждение;
заповедта е връчена на ответната Община *** на 31.05.2017 г., която в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е подала възражение от 14.06.2017 г., вследствие на което с
разпореждане от 23.06.2017 г. РС е указал на заявителя да предяви иск за
установяване на вземанията си в 1-месечен срок от съобщението, връчено на
27.07.2017 г.
По делото е представен договор от 15.12.2004 г. за възлагане на обществена поръчка, с който
възложителят Община *** е възложил, а изпълнителят ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“, е приел да
извършва срещу заплащане на възнаграждение на свой риск и отговорност: поддържане на
чистотата на териториите за обществено ползване /метене на улици и тротоари, миене на улици и
тротоари, зимно поддържане на тротоарите/ и озеленяване /поддържане на зелените площи за
широко обществено ползване/ на територията на гр. Гоце Делчев и с. ***. Според чл. 2 договорът
се сключва за срок от 2 години, считано от 7.02.2005 г., с възможност за продължаване с още 8
години при изпълнение на всички задължения /инвестиции, работни места, качество на
извършваните услуги и др./. Уговорено е, че дължимото от възложителя възнаграждение се
формира от единичната цена на видовете работи, умножена по месечната кратност на
извършването им и коригирана с осредненото качество на вяска работа за месеца, като цените без
ДДС са посочени в договора. Според чл. 3 дневната цена с ДДС е 820,27 лв., седмичната – 4 101,33
лв., месечната – 16 405,30 лв., а годишната – 196 863,63 лв., като месечната цена се коригира с
6
отчетената инфлация от НСИ за предходния месец и подлежи на плащане със срок на отложено
плащане 1 месец – чл. 8. В чл. 5 са уговорени критерии за ежедневна оценка на качеството на
извършените работи. Според чл. 24 изпълнението на задълженията на изпълнителя и качеството на
работа се удостоверява с двустранни месечни протоколи до 3-то число на следващия месец, които
са предпоставка за плащане на възнаграждението. Според чл. 15 изпълнителят внася по сметка на
възложителя гаранция за изпълнение в размер на 1 968 лв. Според чл. 21 изпълнителят се
задължава да извърши инвестиции в размер на 127 700 лв., от които 53 000 лв. – за дейност
„Почистване“, и 74 700 лв. – за дейност „Озеленяване“, както и доброволни инвестиции
/невъзращаеми/ на стойност 323 000 лв. /подробно описани/. Според чл. 32 неустойката, която
неизправната страна дължи на изправната страна, при забава в изпълнение на задълженията по
договора е в размер на 0,1 % на ден, но не повече от 10 % от стойността на договора. Същата
неустойка е предвидена за дължима при забавено плащане на дължимата за съответния месец цена
от възложителя – чл. 32, ал. 3. В чл. 36, т. 6 е пояснено, че „забавено плащане“ е налице, когато не
се плати дължимото възнаграждение повече от 20 дни след изтичане на срока на отложено
плащане.
С допълнително споразумение от 7.02.2007 г. страните са продължили срока на договора от
7.02.2005 г. с 8 години, считано от 7.02.2007 г.
Със спогодба от 7.08.2015 г. ответникът се задължил да заплати на ищеца сумата 203 086,71 лв.,
дължима по договора за възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г. и анекс към същия, от
които 201 118,71 лв., дължими по договора и анекса, и 1 968 лв. – внесена гаранция по същия
договор. Според т. 1.1 сумата ще бъде изплатена на 6 равни вноски от по 33 847,78 лв. в периода м.
09.2015 г. – м. 02.2016 г. Според т. 2 спогодбата не засяга дължимите лихви за забава върху
посочените суми, които могат да бъдат претендирани от ищеца на самостоятелно правно
основание.
С втора спогодба от 7.08.2015 г. ответникът се задължил да заплати на ищеца сумата 28 698,10
лв., дължима по актове за извършени СМР /акт за направа и монтаж на пейки на ул. „***“; акт за
СМР на фонтана „Стоилков“; акт за СМР на пл. „Македония“; акт за фонтана „Мраморно цвете“ на
ул. „***“; фактура проект Исторически музей/, която сума следва да бъде изплатена на 6 равни
вноски от по 4 783,02 лв. в периода м. 09.2015 г. – м. 02.2016 г. Според т. 2 спогодбата не засяга
дължимите лихви за забава върху посочените суми, които могат да бъдат претендирани от ищеца
на самостоятелно правно основание.
С нотариална покана с рег. № 11695/16.12.2015 г. на нотариус В. Б., с рег. № 507, ищецът е
поканил ответника да заплати дължимите по двете спогодби суми за периода м. 09 – м. 11 в 7-
дневен срок от връчване на поканата по посочена банкова сметка. Посочено е, че в противен
случай ищецът ще потърси правата си по съдебен ред, което ще доведе до натоварване на
ответника с допълнителни съдебни такси, обезщетение за пропуснати ползи, мораторни лихви и
адвокатски хонорари. Видно от приложената разписка поканата е връчена на ответната община на
23.11.2015 г.
С нотариална покана с рег. № 9522/6.10.2016 г. на нотариус В. Б., с рег. № 507, ищецът е заявил
на ответника, че до момента от ответника са постъпили суми в общ размер на 83 847,78 лв. за
задълженията по двете спогодби от 7.08.2015 г., в които било изрично посочено, че не засягат
7
дължимите лихви за забава, които могат да се претендират от ищеца на самостоятелно правно
основание. На това основание е отправена покана до ответника да му заплати сумата 98 660 лв.,
представляваща начислени лихви по договора за обществена поръчка от 15.12.2004 г. и анекс към
него в 14-дневен срок от връчване на поканата по посочена банкова сметка. Посочено е, че всички
плащания след връчване на поканата ще бъдат считани за такива по претендираната лихва до
окончателното й изплащане, след което ще се погасява основното задължение по договора за
обществена поръчка. Посочено е, че тъй като ответникът не спазвал уговорения в спогодбите
начин на разсрочено плащане, се отправя предложение за уреждане на отношенията по пътя на
преговорите. Видно от приложената разписка поканата е връчена на ответната община на
11.10.2016 г.
Представена е фактура № 213/22.12.2016 г., издадена от ищеца с получател ответната община,
за сумата 20 000 лв. с ДДС, или 16 666,67 лв. без ДДС, от които: 16 489,32 лв. – за извършена
услуга по договор за м. октомври 2014 г., и 177,35 лв. – частично за извършена услуга по договор
за м. ноември 2014 г. Ответникът е заплатил сумата по фактурата с платежно нареждане от
22.12.2016 г.
Представена е фактура № 216/29.03.2017 г., издадена от ищеца с получател ответната община,
за сумата 10 000 лв. с ДДС, или 8 333,33 лв. без ДДС – частично за извършена услуга по договор за
м. ноември 2014 г. Ответникът е заплатил сумата по фактурата с платежно нареждане от
29.03.2017 г.
Представени са и следните документи, двустранно подписани от двете страни: калкулация на
фонтан „Мраморно цвете“, ул. „***“, гр. ***; акт за направа и монтаж на пейки, детайли за
окантване на дървета и кубчета за спиране достъпа на МПС на ул. „***“ в гр. ***; акт за
извършени СМР на обект пл. „Македония“, гр. ***; акт за извършени СМР на обект пл. „Фонтана“,
гр. ***.
Представени са и двустранни месечни протоколи от 6.10.2014 г. и от 5.11.2014 г. за извършени
работи по договора на стойност от по 29 995 лв. на месец.
В първоинстанционното производство е прието заключение от 17.04.2018 г. на съдебно-
счетоводна експертиза, извършена от вещото лице С. Т.. Вещото лице е извършило проверка в
счетоводствата на двете страни, като от страна на ищеца са били представени единствено 17 бр.
кочани за издадени фактури и 4 бр. месечни протоколи за извършена работа за периода м. 11.2014
г. – м. 02.2015 г., а други компютърни или на хартиен носител счетоводни регистри не са
представени поради настъпил срив в компютърната система на ищеца с невъзможност за
възстановяване. От счетоводството на ответната община са били представени копия от издадени в
периода 2005 – 2017 г. месечни протоколи за извършена работа, фактури и платежни нареждания.
Вещото лице е описало в таблици всички издадени от ищеца фактури с получател ответника /от
фактура № 224/4.01.2005 г. до № 216/29.03.2017 г./ на обща стойност с ДДС 3 181 282,47 лв., от
които фактурите по процесния договор за общ. поръчка са на обща стойност 2 987 563,26 лв. с
ДДС, а останалите фактури не са свързани с този договор, а с други такива, и те са на обща
стойност 193 419,21 лв. с ДДС. Експертизата е описала в таблица и всички месечни протоколи за
изпълнена работа по чл. 24 от договора, като ги е съпоставила с издадените фактури. За
представената по делото фактура № 213/27.12.2016 г. на стойност 20 000 лв. е установено, че
8
покрива част от стойността от 29 995 лв. по протокол от 5.11.2014 г. за м. 10.2014 г., както и част
от стойността от 29 995 лв. по протокол от 3.12.2014 г. за м. 11.2014 г. За представената по делото
фактура № 216/29.03.2017 г. на стойност 10 000 лв. е установено, че покрива част от стойността от
29 995 лв. по протокол от 3.12.2014 г. за м. 11.2014 г. Установено е, че във всички протоколи е
посочена оценка за качество 1, което означава, че издадената фактура следва да е равна на
стойността по протокола. Установено е, че по всички месечни протоколи са издадени и
съответните фактури, с изключение на тези за: 1) м. 11.2014 г. е издаден протокол от 3.12.2014 г.
на стойност 29 995 лв., по който са издадени частични фактури на стойност 10 212,82 лв., които са
платени, 2) за м. 12.2014 г. е издаден протокол от 7.01.2015 г. на стойност 29 995 лв., като не е
издадена фактура, 3) за м. 01.2015 г. е издаден протокол от 3.02.2015 г. на стойност 29 995 лв., като
не издадена фактура, и 4) за м. 02.2015 г. е издаден протокол от 3.02.2015 г. на стойност 7 498,75
лв., като не е издадена фактура. Последните 4 бр. протоколи са били представени само от ищеца,
като не са били налични при ответната община, като общите неплатени суми по тях са в размер на
87 270,93 лв. Вещото лице е установило и, че от ответника към ищеца са извършени общо 209
банкови преводи на суми в общ размер на 3 052 944,81 лв., от които: 2 925 778,34 лв. – по
издадените фактури по процесния договор за обществена поръчка, 101 366,47 лв. – по договор за
експлоатация на депо и 25 800 лв. – други плащания. Плащанията са описани подробно в таблица
по дати и отделни фактури, като неплатените фактури са в общ размер на 62 084,92 лв.
Експертизата е изчислила дължимата неустойка за забавено плащане по чл. 32, ал. 3 и при
съобразяване на чл. 36, ал. 6 от процесния договор в два варианта: 1) за забавата, изчислена
спрямо датите на издадените фактури – общо 9 875,45 лв., 2) за забавата, изчислена спрямо датите
на издадените месечни протоколи – общо 109 877,56 лв. Вещото лице не е установило при ищеца
налични счетоводни документи, установяващи изпълнение на задълженията на ищеца за
извършени инвестиции по чл. 21, ал. 1, буква „а“ от договора.
Други доказателства не са ангажирани.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По предмета на делото
От хронология на процесуалните действия по делото се установява, че:
по посочените по-горе 9 бр. заповедни производства са били издадени заповеди за
изпълнение по чл. 410 ГПК, с които ответникът е бил осъден да заплати на ищеца
отделни части от вземания за главница, заедно със законната лихва от 26.04.2017
г. до изплащане на вземането, и части от обезщетения за забава, означени като
„лихви“ за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г., произтичащи от сключен между
страните договор за спогодба от 7.08.2015 г.; общият сбор на присъдената
главница възлиза на 196 906,38 лв., а на лихвите – 19 690,64 лв., като ответникът
е подал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражения срещу всички заповеди в цялост;
в срока по чл. 415 ГПК ищецът е подал настоящата искова молба за установяване на
част от частичните му вземания за главница по издадените заповеди /без да
уточнява по кои точно/ в общ размер на 117 937,03 лв., ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба, както и за неустойка в размер на 98 660 лв. за
9
периода 7.02.2005 г. – 6.02.2015 г., за които е посочил, че произтичат от договор за
възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г. и допълнително споразумение
от 7.02.2007 г., които задължения били предмет на допълнително уреждане и в две
сключени между страните спогодби от 7.08.2015 г., по едната от които имало
пълно плащане, а по другата частично;
в подадената на 6.12.2017 г. в срока по чл. 372, ал. 1 ГПК допълнителна искова молба
е повторено същото;
със закъсняло разпореждане от 11.12.2017 г. първоинстанционният съд е констатирал,
че както в първоначалната, така и в допълнителната искова молба ищецът е въвел
като основание на претенциите си едни договори /за общ. поръчка и анекса, макар
тяхно продължение да била спогодбата/, а в заповедното производство е изтъкнал
друго основание /спогодбата от 7.08.2015 г./; това „противоречие“ е прието от
съда за нередовност само на допълнителната искова молба, която е оставена без
движение с указания в нея да бъде поправено основанието на исковете; подобни
указания необяснимо не са дадени досежно първоначалната искова молба;
в изпълнение на горните указания ищецът е депозирал на 19.01.2018 г. поправена
допълнителна искова молба, в която при същите изложени факти е посочено в
петитума, че главницата по чл. 422, ал. 1 ГПК се претендира като дължима по
спогодбата от 7.08.2015 г.; наред с това е заявено, че се предявяват при условията
на евентуалност и осъдителни искове за същите суми, но като дължими по
договора за обществена поръчка и анекса към него;
така поправената допълнителна искова молба отново е счетена от
първоинстанционния съд за нередовна с разпореждане от 30.01.2018 г. по
отношение на претендираното реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вземане за неустойка от
98 660 лв., което отново се разминавало с претендираното в заповедното
производство основание на вземането – за „лихва“, а разликите между лихва и
неустойка били големи, като освен това е констатирано и разминаване в периода
на това вземане по заповедите по чл. 410 ГПК и по исковата молба, като са дадени
указания за отстраняване на тези нередовности; същевременно предявените
евентуални осъдителни искове са приети за редовни и допустими съобразно
постановките на т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС;
с нова поправена допълнителна искова молба от 26.02.2018 г. ищецът е посочил, че
искът по чл. 422 ГПК за сумата 98 660 лв. се претендира като дължима лихва за
периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.;
впоследствие в първото редовно открито заседание на 23.04.2018 г. по искане на
ищеца е допуснато и изменение на евентуалните осъдителни искове, като към
досега заявените основания /договор за общ. поръчка и анекс/ е добавено и ново –
спогодбата от 7.08.2015 г. /спогодба № 2/; отхвърлено е подобно искане относно
установителните искове по чл. 422 ГПК; същевременно съдът е прекратил
производството по установителния и евентуалния осъдителен искове за лихва
/неустойка/ за разликата над 19 690,64 лв. до претендираните 98 660 лв., както и за
10
съответна част от периода на евентуалния осъдителен иск за неустойка, като
делото продължи за периода 1.03.2012 г. – 6.02.2015 г.;
горното определение от 23.04.2018 г. е било потвърдено в частта относно
прекратяването на производството относно установителния иск за лихви за
разликата над 19 690,64 лв. с определение от 12.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2978/2018
г. на САС, с което в останалата част определението на БОС е отменено – относно
прекратяването на производството по евентуалния осъдителен иск за неустойка за
разликата между 19 690,64 лв. до 98 660 лв. и относно периода на същата;
с ново определение от 1.11.2018 г. окръжният съд е отменил определението си от
23.04.2018 г., с което е допуснал изменение на евентуалните осъдителни искове
чрез добавяне на ново основание /спогодба № 2/, като искането за това изменение
е оставено без уважение; частната жалба на ищеца срещу това определение е
оставена без разглеждане с определение от 28.06.2019 г. по ч. гр. д. № 6354/2018 г.
на САС;
с обжалваните основно и допълнителни решения окръжният съд e приел, че е сезиран
с: 1) главни искове по чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 117 937,03 лв., представляваща неизплатена главница по
договор за спогодба от 7.08.2015 г., касаеща договор за възлагане на обществена
поръчка от 15.12.2004 г. и допълнително споразумение от 7.02.2007 г., и сумата
19 690,64 лв., представляваща лихва за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г., и 2)
евентуални осъдителни искове за заплащане на сумата 117 937,03 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за възлагане на обществена
поръчка от 15.12.2004 г., и сумата 98 660 лв., представляваща неустойка за
периода 7.02.2005 г. – 6.02.2015 г., заедно със законната лихва върху двете суми от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Настоящият въззивен състав намира, че безспорно правилно първоинстанционният съд е приел,
че предметът на исковото производство по чл. 422 ГПК следва да е идентичен с този на
предхождащото го заповедно производство, като няма пречка в исковото производство да се
претендира и по-малък размер от този по заповедите за изпълнение. В тази насока правилни са
предприетите действия по привеждане на предявения иск по чл. 422 ГПК за претендираното
обезщетение за забава по отношение на неговия размер и период в съответствие с тези по
заявленията и издадените заповеди по чл. 410 ГПК /сумата 19 690,64 лв. за периода 1.03.2012 г. –
27.04.2016 г./. В друга част обаче действията на съда се разминават с изискванията на
процесуалния закон.
На първо място, неправилно е прието, че описаното в първоначалната искова молба от
28.08.2017 г. фактическо основание на предявените искове по чл. 422 ГПК е различно от това по
издадените заповеди за изпълнение, за да се налага даване на указания на ищеца за отстраняване на
подобни нередовности. Действително, в заявленията и заповедите за изпълнение по чл. 410 ГПК е
посочено, че сумите се претендират като дължими само по спогодба от 7.08.2015 г. без други
подробности, а в исковата молба е посочено, че тази спогодба е сключена по повод на договор за
възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г. и допълнително споразумение от 7.02.2007 г., по
11
които също се претендират сумите. Самото съдържание на представената спогодба от 7.08.2015 г.,
описано и в исковата молба, обаче не сочи, че тя представлява самостоятелен правопораждащ
процесните вземания договор. Със същата страните са установили какви са дължимите от
ответника на ищеца суми по договора за обществена поръчка от 15.12.2004 г. и анекса към него,
като са разсрочили същите на 6 равни вноски от по 33 847,78 лв. за периода м. 09.2015 г. – м.
02.2016 г. Това съдържание на спогодбата сочи, че тя няма новативен характер по смисъла на
чл. 107 ЗЗД – за това е необходимо уговарянето от страните на изцяло нови по предмет
задължения, които да заменят старите такива по договора за обществена поръчка. Новацията по
естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение и трябва да засяга
някои от съществените му елементи, като при обективната новация новият елемент се отнася до
предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов
предмет или ново основание в замяна на старото, което се погасява[1]. Според трайната съдебна
практика преструктурирането на задължението, вкл. разсрочването му за облекчаване
изпълнението на съществуващия дълг чрез нов погасителен план или при промяна на размера на
погасителните вноски, не съставлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД[2]. В
процесната спогодба е уговорено именно разсрочване на изискуемия към този момент дълг по
главницата, като наред с това има характер и на установителен договор по отношение на
размерите на задълженията. Липсва както воля за новиране на задълженията, така и за поемането
на нов дълг с нов предмет или основание. Ето защо не се касае до новиране на старите задължения,
а до тяхното предоговаряне с частично нови условия, което няма погасителен ефект спрямо
старите задължения. По тази причина самата спогодба по естеството си е негодна да породи
процесните вземания, а следователно – тя не може да бъде единственото фактическо основание на
претенциите, предявени както в заповедното, така и в исковото производство. Тя има акцесорно
значение спрямо основния договор между страните – този от 15.12.2004 г., с когото и заедно с
допълнителното споразумение от 7.02.2007 г. образуват единния комплекс на договорните
отношения между страните, който всъщност представлява единното фактическо основание на
претенциите. Следователно, извършеното в исковата молба позоваване и на договора от 15.12.2004
г. и анекса от 7.02.2007 г. представлява детайлизиране на същото правопораждащо основание на
претенциите, наведено и в заповедното производство, а не въвеждане на ново такова. По тази
причина исковата молба не е била нередовна в това отношение, а дадените от съда с разпореждане
от 11.12.2017 г. указания са били недължими.
На второ място, неправилно съдът е приел и, че е налице разминаване в основание на
претенцията за сумата 19 690,64 лв., доколкото в заповедното производство тя била означена като
„лихва“, а в исковата молба – като „неустойка“, уговорена в чл. 32, ал. 3 от договора от 15.12.2004
г. Всъщност подобно разминаване не е налице, доколкото използваната в заявленията по чл. 410
ГПК дума „лихва“ е недостатъчно конкретизирана – не става ясно дали се има предвид законна
лихва или договорна такава, която ако е за забава /както е в случая/ има характера именно на
неустойка. Принципно, не съществува договорна мораторна лихва, която да не е неустойка.
Следователно, самият термин „лихва“ не сочи непременно на „законна лихва“, а може да се
тълкува и като договорна такава /така напр. в договорите за банков кредит тя обичайно е
означавана като „наказателна лихва“/. Ето защо заявленията по чл. 410 ГПК в тази им част не са
отговаряли напълно на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК /съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК/, като
тази им неяснота е отстранена от ищеца едва с исковата молба, в която основанието за дължимост
е конкретизирано на неустойка по чл. 32, ал. 3 от процесния договор от 15.12.2004 г. Поясняването
12
на претенцията е имало обратно действие съгласно чл. 101, ал. 2 ГПК.
На отделно основание, дори и в заявленията по чл. 410 ГПК да се има предвид „законна лихва“,
а в исковата молба „неустойка“, то пак не е налице неидентичност на основанията. Това е така,
защото неизпълнението на всеки частноправен договор е правонарушение, което е юридическият
факт, пораждащ вторичното правоотношение на гражданската отговорност, имаща за предмет
задължението на длъжника да обезщети кредитора за вредите, причинени от неизпълнението,
явяващо се основанието на отговорността. Това вторично задължение има една и съща правна
природа и едно и също генерално правно основание, а именно – чл. 79, ал. 1 ЗЗД, според която
разпоредба ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Обхватът на обезщетението е съизмерим със стойността на вредите, разграничени на претърпени
загуби или пропуснати ползи /чл. 82 ЗЗД/. Единствената форма на неизпълнение на парично
задължение е забавеното изпълнение, поради което единствените вреди, които могат да бъдат
причинени са вреди от забавата. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда, че тези вреди са в
необоримо презюмиран размер поне на законната лихва, а разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД
допуска чрез уговарянето на неустойка страните предварително да определят дължим размер на
обезщетение, без да е нужно доказване на вредите, като и в двата случая за действително
претърпени вреди в по-висок размер може да се търси обезщетение съобразно общите правила.
Както разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, така и тази на чл. 92, ал. 1 ЗЗД нямат отношение към
фактическото и правно основание на отговорността при договорно неизпълнение /то винаги е по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД/, а имат отношение единствено към нейния размер и доказването на съответните
вреди /липсата на необходимост от такова/. Законната лихва и неустойката не са отделни видове
гражданска отговорност за вреди, а са отделни начини за определяне размера на задължението на
длъжника в принципно единната като правно естество гражданска отговорност, имаща една и
съща крайна цел – обезщетяването на претърпените от кредитора вреди. Следователно, макар и в
практиката да е прието, че съответните претенции са за „законна лихва“ или „неустойка“, те
всъщност са за обезщетение за съответните вреди, принципно дължимо на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, в
размер на законната лихва или в размер на неустойката. Това обезщетение е дължимо еднократно
– за една вреда се дължи само едно обезщетение, с изплащането на което се погасява задължението
по правоотношението „гражданска отговорност“, поради което плащането и на друго обезщетение
за същата вреда ще бъде недължимо, така както повторното заплащане на всеки друг дълг – в това
всъщност се състои и неточно формулираната в практиката „забрана за кумулиране на
обезщетения“. Ето защо чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД не уреждат различни видове
задължения за обезщетения с различно правно естество, а уреждат как се определя размера на
задължение за обезщетение с едно и също правно естество за едни и същи вреди – дали в законен
размер или в договорен такъв или в доказан такъв. Систематичното тълкуване на двете разпоредби
сочи, че чл. 86, ал. 1 ЗЗД има частично диспозитивен характер, тъй като допуска по реда на чл. 92,
ал. 1 ЗЗД страните предварително да уговорят по-висок размер на обезщетение от този на
законната лихва, но уговарянето на по-нисък размер не води до недължимост на по-високо
обезщетение, доколкото и при неустойка е допустимо кредиторът да иска обезщетение и за по-
големи вреди /чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/, които ако са до размера на законната лихва се презюмират
необоримо според чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно, може да се обобщи, че принципът за
определяне на размера на обезщетението за вредите от забавено изпълнение на паричен дълг от
договор е следният: 1) при валидно уговорена неустойка се дължи обезщетение в размер на
13
уговореното, 2) ако това обезщетение е в по-малък размер от този на законната лихва, то за
разликата до този размер се дължи обезщетение в размер на законната лихва /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, 3)
за вредите, надхвърлящи и законната лихва, се дължи обезщетение съобразно общите правила, т.е.
след тяхното доказване. Това обуславя и възможността при уговорена неустойка за забава да се
претендира обезщетение в размер на законната лихва – тъй като това е относимо единствено към
размера на обезщетението, а не към естеството му, а същевременно минимумът на този размер е
винаги законната лихва, дори и при уговорена неустойка. В подобна хипотеза се счита, че част от
размера на обезщетението е определена по договорен път, а друга част – по законен, независимо от
начина на формулиране на претенцията. Ето защо винаги е допустимо ищецът да претендира
обезщетение в размер на законната лихва дори и при уговорена неустойка, което не означава, че
основанието за дължимост на обезщетението за вреди е различно /различно е единствено
основанието за определяне на неговия размер/. Претендирайки обезщетение в размер на законната
лихва, ищецът всъщност претендира и съответна част от уговорената неустойка, тъй като и двете
касаят само размера на единното обезщетение, породено от съответното неизпълнение, което
неизпълнение във формата на забава е всъщност основанието на претенцията. Следователно, и по
тази причина не е налице разминаване в основанията на претенциите за обезщетение за забава по
заявленията по чл. 410 ГПК и по исковата молба.
По тази причина исковата молба не е била нередовна досежно основанията на исковете за
главница и обезщетение за забава, а дадените от съда с разпореждания от 11.12.2017 г. и
30.01.2018 г. указания са били недължими. Тези недължими указания обаче са довели до
подаването от ищеца на 19.01.2018 г. и 26.02.2018 г. на поправена допълнителна искова молба, в
която наред с предявените искове по чл. 422 ГПК е заявено, че се предявяват при условията на
евентуалност и осъдителни искове за същите суми, но като дължими по договора за обществена
поръчка и анекса към него и като неустойка. Така предявените последващи евентуални осъдителни
искове обаче са недопустими за разглеждане в настоящото исково производство. От една страна,
същите са предявени във връзка с недължими указания на съда и при редовна досежно
основанието искова молба, т.е. самите последващи уточнения от ищеца в тази насока са били също
недължими и правно ненужни. От друга страна, тези искове нямат връзка с указанията на съда по
разпорежданията от 11.12.2017 г. и 30.01.2018 г. /макар и недължими/, доколкото в тях съдът е
указвал единствено да се индивидуализира основанието на исковете по чл. 422 ГПК в съответствие
с това по заповедните производства, а не да се предявяват нови осъдителни искове, каквото е
сторил ищецът. От трета страна, действително няма пречка ищецът да предявява при условията на
евентуалност осъдителни искове за вземания на основание, различно от това въз основа на което е
издадена заповедта за изпълнение, или за разликата между частичния размер на вземането, предмет
на издадената заповед за изпълнение, и пълния размер на вземането, но само при условията на чл.
210, ал. 1 ГПК /така мотивите към т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС – ОСГТК/. Тези условия
обаче изискват това да е станало с първоначалната искова молба /чл. 210, ал. 1 ГПК/, а не и с
допълнителната искова молба по чл. 372 ГПК /още повече, че в случая с първоначалната
допълнителна искова молба от 6.12.2017 г. също не са били заявени евентуални осъдителни
искове/. Не на последно място следва да се посочи и, че е налице пълна предметна идентичност
между главния установителен и евентуалния осъдителен иск за главница за сумата 117 937,03 лв.,
доколкото основанието им е напълно идентично в разяснения по-горе смисъл, поради което
вторият иск е недопустим и на осн. чл. 126 ГПК. Налице е и частична идентичност в основанието,
размера и периода на установителния и осъдителен иск за обезщетение за забава, като предметът
14
на установителния иск се включва напълно в предмета на осъдителния.
Следователно, и като краен извод – всички предявени с поправената допълнителна искова
молба от 19.01.2018 г. евентуални осъдителни искове се явяват недопустими.
Въззивният съд приема за допустими единствено установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
за следните суми: сумата 117 937,03 лв., представляваща неизплатена главница по договора за
обществена поръчка от 15.12.2004 г., допълнителното споразумение от 7.02.2007 г. и договора за
спогодба от 7.08.2015 г., заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане; и сумата 19 690,64 лв., представляваща обезщетение за забава под
формата на неустойка за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г.
Следва да се посочи и, че сумата за главницата от 117 937,03 лв. е в по-малък размер от тази по
издадените 9 бр. заповеди за изпълнение, в които тя е общо 196 906,38 лв. Ищецът обаче не
посочил за кои конкретно заповеди за изпълнение, касаещи части от общото вземане, е предявил
настоящите искове по чл. 422 ГПК. Първоинстанционният съд, въпреки многобройните
обездвижвания на исковата молба, също не е изискал подобно уточнение. Същевременно, в
диспозитива на обжалваното решение от 31.10.2019 г. е посочено, че искът се уважава изцяло за
вземанията по заповедите за изпълнение, издадени по гр. д. № 426 – 430/2017 г. на РС Гоце Делчев,
и частично /до размера от 8 544,61 лв./ по гр. д. № 431/2017 г. В подадените въззивни жалби
страните не са възразили срещу така приетото от БОС, поради което въззивният съд приема, че то
съответства на волята на ищеца и лимитира предмета на неговия иск. При това положение следва
да се приеме, че липсва предявен иск по чл. 422 ГПК за главницата по следните издадени заповеди
за изпълнение: 1) по гр. д. № 431/2017 г. – за разликата над 8 544,61 лв., 2) по гр. д. № 432/2017 г.,
№ 433/2017 г. и № 434/2017 г. – изцяло. Ето защо в тези части посочените заповеди подлежат на
обезсилване от заповедния съд, поради липсата на предявен за тези вземания установителен иск в
срока по чл. 415 ГПК.
При така уточнения допустим предмет на делото следва да се прецени основателността на
исковете в посочената поредност.
По въззивната жалба на ответника срещу решението от 31.10.2019 г.
А) По иска по чл. 422 ГПК за главницата от 117 937,03 лв.
Искът е уважен изцяло, като в тази част решението от 31.10.2019 г. се обжалва от ответника.
От събраните по делото доказателства се установява, че между страните е възникнало валидно
облигационно отношение, произтичащо от процесния договор за обществена поръчка от
15.12.2004 г., изменен с допълнителното споразумение от 7.02.2007 г., по силата на който
ответникът е възложил, а ищецът е приел да извършва срещу заплащане на възнаграждение на свой
риск и отговорност: поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване /метене на
улици и тротоари, миене на улици и тротоари, зимно поддържане на тротоарите/ и озеленяване
/поддържане на зелените площи за широко обществено ползване/ на територията на гр. *** и с.
***. Срокът на действие на договора е бил за 10 години – от 7.02.2005 г. до 7.02.2015 г. Страните
са уговорили размери на дневното, седмичното, месечното и годишно възнаграждение, дължимо от
ответната община, което е подлежало на коригиране с отчетената инфлация от НСИ, като
15
възнаграждението е платимо месечно със срок на отложено плащане 1 месец /чл. 8/, а
предпоставка за плащането му е удостоверяването на изпълнената от ищеца работа с двустранни
месечни протоколи, съставени до 3-то число на следващия месец. Наред с това ищецът се е
задължил да извърши инвестиции в размер на 127 700 лв., от които 53 000 лв. – за дейност
„Почистване“, и 74 700 лв. – за дейност „Озеленяване“, както и доброволни инвестиции
/невъзращаеми/ на стойност 323 000 лв. /подробно описани/. Същевременно, ищецът се е задължил
да внесе по сметка на възложителя гаранция за изпълнение в размер на 1 968 лв. – чл. 15.
Не е спорно, че ищецът е извършил дължими по договора дейности, като към датата на изтичане
на срока на договора /7.02.2015 г./ е имало незаплатени дължими възнаграждения. Страните са
установили размера на тези дължими възнаграждения в спогодба от 7.08.2015 г., която от името на
ответната община е подписана от законния й представител – кмета на общината, както и от
главния счетоводител на общината. Със спогодбата страните са се съгласили, че ответникът дължи
на ищеца сумата 203 086,71 лв., от които 201 118,71 лв., дължими възнаграждения, и 1 968 лв. –
внесена гаранция по същия договор, като общата сума от 203 086,71 лв. ще бъде изплатена на 6
равни вноски от по 33 847,78 лв. в периода м. 09.2015 г. – м. 02.2016 г. /спогодба № 1/. На същата
дата е подписана и втора спогодба /спогодба № 2/, с която страните са се съгласили, че ответникът
дължи на ищеца сумата 28 698,10 лв. за извършени СМР /акт за направа и монтаж на пейки на ул.
„***“; акт за СМР на фонтана „Стоилков“; акт за СМР на пл. „Македония“; акт за фонтана
„Мраморно цвете“ на ул. „***“; фактура проект Исторически музей/, която сума следва да бъде
изплатена на 6 равни вноски от по 4 783,02 лв. в периода м. 09.2015 г. – м. 02.2016 г. От
съдържанието на спогодба № 2 не може да се направи извод, че тя е сключена във връзка с
процесния договор от 15.12.2004 г., а същевременно – сумите по нея не са предмет на предявения
иск, като в исковата молба ищецът твърди, че те са изцяло заплатени.
Предвид установителното в тази част действие на спогодбата от 7.08.2015 г. /спогодба № 1/ и
обективираното в нея извънсъдебно признание на ответника, тази спогодба е достатъчно
убедително доказателство, че ищецът е изпълнил реално дейности по договора от 15.12.2004 г. на
стойност 201 118,71 лв., както и, че е заплатил реално предвидената в него гаранция за добро
изпълнение в размер на 1 968 лв. Неоснователно е възражението на ответника, че тази спогодба
била развалена с представената по делото нотариална покана с рег. № 9522/6.10.2016 г., връчена
му на 11.10.2016 г. В същата се съдържа единствено покана за плащане на лихви за забава
/неустойки/ в размер на 98 660 лв., но липсва отправено изявление за разваляне на спогодбата, още
повече, че в установителната си част тя не подлежи на разваляне, тъй като признанието не подлежи
на оттегляне. Евентуалното разваляне на спогодбата би засегнало единствено уговореното в нея
разсрочване на дълга на 6 равни вноски. Подобно изявление за разваляне обаче нито изрично се
съдържа, нито мълчаливо се извлича от съдържанието на нотариалната покана, а и на предходната
такава – с рег. № 11695/16.12.2015 г., връчена на 23.12.2015 г.
В тежест на ответника е било да обори собственото си извънсъдебно признание, обективирано в
спогодбата от 7.08.2015 г., а именно – да докаже, че ищецът не е изпълнил дейности по процесния
договор на обща стойност 201 118,71 лв. В първоинстанционното производство ответникът е имал
такива възражения /че липсва изпълнени от ищеца дейности, които да са приети с двустранни
месечни протоколи/, като обосновано първоинстанционният съд е приел, че тези възражения не са
доказани. Същевременно, във въззивната жалба тези възражения не се поддържат, поради което те
16
са извън обхвата на въззивната проверка съгласно чл. 269 ГПК. Единствените възражения в
жалбата на ответника срещу иска за главницата са срещу размера на уважения иск – твърди се, че
съдът не е отчел извършени плащания от ответника в полза на ищеца след сключване на
спогодбата в общ размер на 113 847,78 лв., които са погасили съответна част от главницата.
Доказването на плащането на сумите по спогодбата също е в тежест на ответника.
За установяване на плащанията е прието неоспорено заключение на ССЕ, което е проследило
всички плащания по процесния договор от 15.12.2004 г. Правилно първоинстанционният съд е
приел, че релевантни за установените задължения по процесната спогодба от 7.08.2015 г. са само
плащанията след сключването й, а тези преди този момента са неотносими. От данните по
заключението /стр. 95 – 96 от делото на БОС/ се установява, че след сключване на спогодбата от
7.08.2015 г. са извършени плащания в общ размер на 93 847,78 лв., както следва: 1) на 29.12.2015 г.
– 33 847,78 лв., 2) на 7.03.2016 г. – 10 000 лв., 3) на 26.04.2016 г. – 5 000 лв., 4) на 15.07.2015 г. –
5 000 лв., 5) на 29.09.2016 г. – 10 000 лв., 6) на 22.12.2016 г. – 20 000 лв., и 7) на 29.03.2017 г. –
10 000 лв. Същевременно обаче, самият ищец признава в исковата молба, че част от тези плащания
касаят спогодба № 2 и са погасили задълженията по нея в размер на 28 698,10 лв., с което за
спогодба № 1 биха останали плащания на стойност 65 149,68 лв., но в приложената към исковата
молба счетоводна справка ищецът е признал плащания по тази спогодба в по-голям размер –
85 149,68 лв. Недоказани се явяват твърденията на ответника, че той е заплатил след сключване на
спогодбата суми в общ размер на 113 847,78 лв. – данните по заключението на ССЕ не го
подкрепят. Ето защо не се установява погасяване на по-голяма от признатата от ищеца сума от
85 149,68 лв., а следователно не се установява погасяване на претендираната по настоящото дело
главница от 117 937,03 лв.
Във въззивната жалба липсват оплаквания срещу отхвърлените с обжалваното решение
възражения за прихващане, своевременно направени от ответника в отговора на исковата молба, с
твърдени свои вземания срещу ищеца: 1) за сумата 30 000 лв., представляващо неоснователно
получени от ищеца на 27.12.2016 г. и 29.03.2017 г. плащания от ответника по сключения между
страните договор за спогодба от 7.08.2015 г., след неговото разваляне от ищеца с нотариалната
покана от 6.10.2016 г., и 2) за сумата 7 200 лв., представляваща неустойка по чл. 32 от договора за
обществена поръчка, поради неизпълнени задължения на ищеца за доставка на следните
съоръжения на обща стойност 72 000 лв.: комбинирана площадна паркова автосметачка
„Фолксваген Шмид“ на стойност 16 000 лв., Козума АТВ 150 с лопата на сняг на стойност 4 000
лв., малка ръчна роторна снегопистачка на стойност 2 000 лв., мотокултиватори на стойност 2 000
лв., и цветни съдове на стойност 48 000 лв. Предвид липсата на наведени доводи в жалбата,
правилността на отхвърлянето на тези възражения е извън обхвата на въззивния контрол съгласно
чл. 269 ГПК. Само за констатация следва да се отбележи и, че неоснователността на възражението
за сумата 30 000 лв. логично следва от приетото от въззивния съд, че с посочената нотариална
покана ищецът не е развалил договора за спогодба, а не се установява и разваляне с друго
изявление. В самия договор от 15.12.2004 г. пък е удостоверено изпълнението на част от
инвестициите по чл. 21, за които изрично е отбелязано, че те са закупени – комбинираната
площадна паркова автосметачка „Фолксваген Шмид“ и цветните съдове.
При това положение искът за главницата се явява изцяло основателен.
Б) По иска по чл. 422 ГПК, уважен за сумата 14 916,25 лв.
17
Искът е предявен за сумата 19 690,64 лв. за периода 1.03.2012 г. – 27.04.2016 г., като с
обжалваното решение е уважен за сумата 14 916,25 лв. за периода 8.08.2015 г. – 27.04.2016 г., а за
останалата сума и за останалия период е отхвърлен. Ответникът обжалва решението в частта, с
която искът е уважен. Липсва жалба от ищеца в отхвърлителната част, поради което следва да се
приеме, че в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила /жалбата му от 29.11.2019 г.
има характер на молба по чл. 250 ГПК, по която е налице произнасяне с допълнителното решение
от 20.05.2020 г./.
Както бе посочено по-горе, предмет на този иск е претенция за обезщетение за забава в размер
на неустойката, уговорена в чл. 32, ал. 3 от договора от 15.12.2004 г., според която клауза в случай
на забавено плащане на дължимата за съответния месец цена възложителят дължи на изпълнителя
неустойка от 0,1 % на ден, но не повече от 10 % от дължимата сума, до окончателното изплащане
на възнаграждението.
Дължимостта на тази неустойка не е дерогирана от процесната спогодба от 7.08.2015 г., която в
т. 2 предвижда, че спогодбата не засяга дължимите лихви за забава върху посочените суми, които
могат да бъдат претендирани от ищеца на самостоятелно правно основание. Изразът „върху
посочените суми“ следва да се тълкува, че касае сумите по т. 1 според установения погасителен
план. Доколкото спогодбата разсрочва задължението по главницата и установява нови падежи на
разсрочените вноски, то всички предходни падежи и породени от тях забави в плащанията стават
ирелевантни и за тях неустойки не се дължат на това основание. Това означава, че неустойката за
забава по чл. 32, ал. 3 от договора е дължима само при забава в плащанията на новите разсрочени 6
погасителни вноски. В т. 1 от спогодбата е посочено, че вноските от по 33 847,78 лв. са дължими
месечно в периода м. 09.2015 – м. 02.2016 г., като доколкото не е посочено друго следва да се
приеме, че падежът на задълженията е последната дата на съответния месец, т.е. забавата настъпва
от първо число на следващия месец, от когато се дължи и неустойката. Установените от
заключението на ССЕ плащания /в размер на 65 149,68 лв./ за периода след сключване на
спогодбата не съответстват на признатите от ищеца плащания по същата в размер на 85 149,68 лв.,
като ищецът не е установил кога те са били извършени. Тази неяснота не може да се тълкува в
ущърб на ответника, а следва да се приложи най-благоприятното за него, като се приеме, че
плащанията от 85 149,68 лв. са погасили най-старите уговорени погасителни вноски в срок, а
именно – напълно тези за м. 09 и м. 10.2015 г. и частично тази за м. 11.2015 г., от която е останала
неплатена част от 16 393,66 лв., за която забавата е настъпила на 1.12.2015 г. Останалите месечни
вноски от по 33 847,78 лв. са с падежи 1.01.2016 г., 1.02.2016 г. и 1.03.2016 г. До крайната дата на
исковия период /27.04.2016 г./ забавата за неплатената част от вноската за м. 11.2015 г. е за 149
дни, за вноската за м. 12.2015 г. е 118 дни, за вноската за м. 01.2016 г. е 87 дни, а за м. 02.2016 г. е
58 дни.
Неустойката по чл. 32, ал. 3 от договора е в размер на 0,1 % на ден, но не повече от 10 % от
дължимата сума. Това означава, че неустойката е дължима за не повече от 100 дни забава, а
следователно за неплатената част от вноската за м. 11.2015 г. неустойката възлиза на 10 % от
неплатената сума от 16 393,66 лв., т.е. 1 639,37 лв. На 10 % възлиза и неустойката върху
неплатената за м. 12.2015 г. сума от 33 847,78 лв., т.е. 3 384,78 лв. Неустойката върху неплатената
за м. 01.2016 г. сума от 33 847,78 лв. възлиза на 2 944,76 лв., а върху неплатената за м. 02.2016 г.
сума от 33 847,78 лв. възлиза на 1 963,17 лв. Следователно, общата дължима неустойка е в размер
18
на 9 932,08 лв. и тя е за периода 1.12.2015 г. до 27.04.2016 г. До тази сума и за този период искът
за неустойка е основателен, а за останалата претендирана сума и период е неоснователен.
Доколкото в обжалваното решение от 31.10.2019 г. съдът е уважил исковете, като ги е
разграничил според издадените заповеди за изпълнение, то установената от въззивния съд
неустойка в размер на 9 932,08 лв. обхваща изцяло сумите по заповеди за изпълнение по гр. д. №
426/2017 г., 427/2017 г., 428/2017 г., 428/2017 г. и 429/2017 г., както и частично до размера от
1 180,69 лв. сумата по гр. д. № 430/2017 г. Следователно, за искът подлежи на отхвърляне за
разликата над 1 180,69 лв. по гр. д. № 430/2017 г., както и за сумата 2 187,85 лв. по гр. д. №
431/2017 г. и за сумата 1 789,16 лв. по гр. д. № 432/2017 г., т.е. общо за 4 984,17 лв.
Неоснователно е направеното в отговора на исковата молба от ответника възражение за
погасяване по давност на претенцията за неустойка /лихва/. Давността тече от изискуемостта на
вземането /чл. 114 ЗЗД/, а в случая периода на изискуемост на установеното процесно неустоечно
вземане е в рамките на 3-годишния давностен срок по чл. 111, буква „б“ ЗЗД, изчислен спрямо
датата на подаване на заявленията по чл. 410 ГПК, която е и дата на предявяване на иска по чл.
422, ал. 1 ГПК – 26.04.2017 г.
По въззивната жалба на ищеца срещу решението от 20.05.2020 г.
С молбата си по чл. 250 ГПК, обективирана в „жалбата“ от 29.11.2019 г., ищецът е поискал
произнасяне по искане за присъждане на законна лихва върху вземанията по исковете по чл. 422
ГПК, както и произнасяне по евентуалните осъдителни искове за главница и неустойка. Молбата е
подадена в преклузивния срок по чл. 250, ал. 1, изр. 2 ГПК е и допустима.
Предпоставка за допълване на решението е съдът да не се е произнесъл по цялото искане
/искания/ на страната, с което е бил своевременно и допустимо сезиран.
Първият спорен въпрос е дали съдът е бил своевременно сезира с искане за присъждане законна
лихва върху вземанията по искове по чл. 422 ГПК. Подобна законна лихва е присъдена с всички 9
бр. заповеди за изпълнение върху частичните претенции за главницата, считано от 26.04.2017 г.
/датата на подаване на заявленията по чл. 410 ГПК/ до изплащането на вземането. В петитума на
подадената искова молба с вх. № 6032/28.08.2017 г. (стр. 3 от същата) ищецът изрично е поискал
установяване на вземането му за „главница: 117 937,03 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата“. Следователно,
налице е своевременно направено в исковата молба искане за уважаване на установителния иск за
главницата, заедно със законната лихва от подаване на исковата молба. Несъмнено изразът „от
подаване на исковата молба“ следва да се тълкува „от момента на предявяване на иска“. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. При това положение искането за законна лихва е за периода от подаване на
процесните заявления по чл. 410 ГПК. Налице е редовно сезиране на исковия съд с това искане,
поради което съдът е дължал произнасяне по него. Ето защо отхвърлянето на искането за
допълване с решението от 20.05.2020 г. в тази му част е неправилно, което налага отмяна на
решението в тази му част и присъждане на законната лихва от въззивния съд.
19
Вторият спорен въпрос е дали съдът е дължал произнасяне по евентуалните осъдителни искове
за главница и неустойка и по кои точно. С обжалваното допълнително решение от 20.05.2020 г.
първоинстанционният съд е приел, че не дължи произнасяне по евентуалния осъдителен иск за
главница за сумата 117 937,03 лв., тъй като не се е сбъднало процесуалното условие за негово
разглеждане – отхвърлянето на главния установителен иск за същата сума. За евентуалния иск за
неустойка за сумата 98 660 лв. е прието, че се е сбъднало условието за разглеждането му, но
същият е неоснователен, предвид това, че в основното решение от 31.10.2019 г. съдът бил казал
какви са дължимите суми по процесния договор, като претендираната не е сред тях.
Въззивният съд вече прие, че всички предявени осъдителни искове са недопустими по подробно
изложени по-горе съображения. Това означава, че допълнителното решение в тази му част
подлежи на обезсилване, а исковото производство по тези искове – на прекратяване.
По частната жалба по чл. 248 ГПК
С обжалваното определение от 3.12.2019 г. на осн. чл. 248 ГПК по искане на ответника Община
*** е изменено решението от 31.10.2019 г. в частта за присъдените на ответника разноски за
исковото производство, като същите са увеличени на 2 384,64 лв.
За да постанови определението БОС е приел, че на ответника се дължат разноски и за
прекратената част от исковото производство – по иска по чл. 422 ГПК относно лихвата
/неустойката/ за разликата над 19 690,64 лв. до пълния предявен размер от 98 660 лв.
В частната жалба се поддържа, че на това основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски били дължими
на ответника само при цялостно прекратяване на делото, каквото не е извършено.
Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията в частната жалба. Безспорно прието е в
трайната съдебна практика, че разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК е приложима не само при
цялостно прекратяване на производството по делото, но и при частично такова, в който случай
разноските на ответника се присъждат съразмерно прекратената част от исковите претенции.
Първоинстанционният съд правилно е изчислил размера на полагащите се на ответника разноски
при спазване на принципа на съразмерност и съобразно резултата в първоинстанционното
производство, а и в жалбата липсват оплаквания в тази насока.
Ето защо частната жалба е неоснователна.
В заключение: Предвид всичко гореизложено въззивният съд следва: 1) да отмени решението
от 31.10.2019 г. в частта, с която е уважен искът за лихва /неустойка/ за сумата над 1 180,69 лв. по
гр. д. № 430/2017 г., за сумата 2 187,85 лв. по гр. д. № 431/2017 г. и за сумата 1 789,16 лв. по гр. д.
№ 432/2017 г., които да се отхвърлят; 2) да отмени решението от 31.10.2019 г. в частта, с която на
ищеца са присъдени разноски за заповедните производства, съразмерно на уважената част от
исковете, както следва: за разликата над 2 557,29 лв. – за държавните такси, и за разликата над
2 390,93 лв. – за адвокатското възнаграждение за един адвокат; 3) да отмени решението от
31.10.2019 г. в частта, с която на ищеца са присъдени разноски за исковите производства,
съразмерно на уважената част от исковете, както следва: за разликата над 2 557,29 лв. – за
държавните такси, за разликата над 278,73 лв. – за разноски за вещо лице, и за разликата над
3 251,83 лв. – за адвокатското възнаграждение за един адвокат; 4) да потвърди решението от
20
31.10.2019 г. в останалата обжалвана част; 5) да отмени допълнителното решение от 20.05.2020 г.,
в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за допълване на решението от 31.10.2019 г. с
присъждане на законна лихва върху главницата по чл. 422, ал. 1 ГПК от 117 937,03 лв. за периода
от 26.04.2017 г. до окончателното изплащане, която лихва да се присъди от въззивния съд; 6) да
обезсили допълнителното решение от 20.05.2020 г. в останалата му част, като се прекрати
исковото производство по предявените евентуални осъдителни искове; и 7) да потвърди
определението от 3.12.2019 г. по чл. 248 ГПК.
1. По разноските за производството
При този изход на спора и на осн. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите
от ищеца разноски за въззивното производство, съразмерно на уважените искови претенции в
размер на 1 475,88 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по
представения договор за правна защита и съдействие от 10.09.2020 г. На ищеца не следва да се
присъждат разноски за държавните такси по въззивната и частна жалби, доколкото същите се
отхвърлят /уважена е единствено жалбата за присъждане на законна лихва след предявяване на
иска, за която обаче държавна такса не се дължи и не е била събрана/.
На ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите от
ответника разноски за производството в общ размер на 1 590,30 лв., от които: 142,88 лв. –
неприсъдената част от разноските за първата инстанция съразмерно на отхвърлените и прекратени
искови претенции; 2) 1 347,74 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция по представения договор за правна защита и съдействие от 14.11.2019 г.; 3) 99,68 лв. –
за заплатената държавна такса за въззивното обжалване по отхвърлената част от исковата
претенция за лихва /неустойка/. Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника за въззивната инстанция, доколкото същото
дори е под минимума по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение, пресметнат на база общия интерес от всички разгледани във въззивното
производство искови претенции, вкл. евентуални такива /216 597,46 лв./.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така решение № 138/22.08.2013 г. по т.д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 210/22.12.2014 г. по т.д. № 4090/2013 г. на ВКС, І
т.о.; решение № 175/25.02.2016 г. по т.д. № 2602/2014 г. ВКС, ІІ т.о.; решение № 85/1.09.2017 г. по т.д. № 2286/2015 г. на ВКС, І т.о. и
др.
[2] така решение № 130/24.03.2009 г. по т.д. № 650/2008 г., решение № 138/22.08.2013 г. по т.д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение
№ 225/3.08.2016 г. по т.д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 175/25.02.2016 г. по т.д. № 2602/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и др.
РЕШИ:
21
ОТМЕНЯ решението от 31.10.2019 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр. ***, в частта,
с която: 1) на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ответникът Община *** дължи
на ищеца Т. С. И., действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“, сумата над 9 932,08 лв. до
признатите 14 916,25 лв., представляваща лихва /неустойка/ и за периода 8.08.2015 г. – 30.11.2015
г., обхващаща сумата над 1 180,69 лв. до сумата 2 187,85 лв., за която е издадена заповед за
изпълнение по гр. д. № 430/2017 г. на Районен съд – гр. Гоце Делчев, сумата 2 187,85 лв., за която е
издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 431/2017 г. на Районен съд – гр. Гоце Делчев и сумата
1 789,16 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 432/2017 г. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев; 2) ответникът Община *** е осъден да заплати на ищеца Т. С. И., действащ като ЕТ
„Астер – С – Т. С. И.“, разноски за заповедните производства за разликата над 2 557,29 лв. – за
държавните такси, и за разликата над 2 390,93 лв. – за адвокатското възнаграждение за един
адвокат; 3) ответникът Община *** е осъден да заплати на ищеца Т. С. И., действащ като ЕТ
„Астер – С – Т. С. И.“, разноски за исковото производство за разликата над 2 557,29 лв. – за
държавните такси, за разликата над 278,73 лв. – за разноски за вещо лице, и за разликата над
3 251,83 лв. – за адвокатското възнаграждение за един адвокат, вместо което постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. С. И. с ЕГН – **********, действащ като ЕТ „Астер – С – Т.
С. И.“ с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – с. ***, община ***, област ***, срещу
Община ***, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № 2, иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 9 932,08 лв. до признатите 14 916,25 лв.,
представляваща лихва /неустойка/ и за периода 8.08.2015 г. – 30.11.2015 г., дължима по спогодба
от 7.08.2015 г. и по договор за възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г. и допълнително
споразумение към него от 7.02.2007 г., обхващаща сумата над 1 180,69 лв. до сумата 2 187,85 лв.,
за която е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 430/2017 г. на Районен съд – гр. Гоце Делчев,
сумата 2 187,85 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 431/2017 г. на Районен
съд – гр. Гоце Делчев и сумата 1 789,16 лв., за която е издадена заповед за изпълнение по гр. д. №
432/2017 г. на Районен съд – гр. Гоце Делчев.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.10.2019 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр. ***, в
останалата му обжалвана част.
ОТМЕНЯ допълнителното решение от 20.05.2020 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр.
***, в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца Т. С. И. с ЕГН – **********, действащ
като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“ с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – с. ***, община
***, област ***, за допълване на решението от 31.10.2019 г. чрез присъждане на законна лихва
върху признатата главница от 117 937,03 лв., считано от 26.04.2017 г. до окончателното
изплащане, вмисто което постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422, ал. 1 от ГПК, че ответникът Община ***, с
адрес – гр. ***, ул. „***“ № 2, дължи на ищеца Т. С. И. с ЕГН – **********, действащ като ЕТ
„Астер – С – Т. С. И.“ с ЕИК – ***, със седалище и адрес на управление – с. ***, община ***,
област ***, законната лихва за периода от 26.04.2017 г. до окончателното изплащане върху
признатата главница от 117 937,03 лв., включваща сумата 21 878,46 лв. по гр. д. № 426/2017 т. на
Районен съд – гр. Гоце Делчев, сумата 21 878,49 лв. по гр. д. № 427/2017 т. на Районен съд – гр.
Гоце Делчев, сумата 21 878,49 лв. по гр. д. № 428/2017 т. на Районен съд – гр. Гоце Делчев, сумата
21 878,49 лв. по гр. д. № 429/2017 т. на Районен съд – гр. Гоце Делчев, сумата 21 878,49 лв. по гр. д.
22
№ 430/2017 т. на Районен съд – гр. Гоце Делчев, и сумата 8 544,61 лв. по гр. д. № 431/2017 т. на
Районен съд – гр. Гоце Делчев.
ОБЕЗСИЛВА допълнителното решение от 20.05.2020 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд –
гр. ***, в останалата му част, като ПРЕКРАТЯВА исковото производство по предявените от Т. С.
И. с ЕГН – **********, действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“ с ЕИК – ***, със седалище и
адрес на управление – с. ***, община ***, област ***, срещу Община ***, с адрес – гр. ***, ул.
„***“ № 2, евентуални осъдителни искове за заплащане на сумата 117 937,03 лв., представляваща
неизплатена главница по договор за възлагане на обществена поръчка от 15.12.2004 г. и
допълнително споразумение към него от 7.02.2007 г., и сумата 98 660 лв., представляваща
неустойка за периода 7.02.2005 г. – 6.02.2015 г., заедно със законната лихва върху двете суми от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 3.12.2019 г. по т. д. № 122/2017 г. на Окръжен съд – гр.
***.
ОСЪЖДА Община ***, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № 2, да заплати на Т. С. И. с ЕГН –
**********, действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“ с ЕИК – ***, със седалище и адрес на
управление – с. ***, община ***, област ***, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 475,88 лв. –
съдебни разноски за производството пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Т. С. И. с ЕГН – **********, действащ като ЕТ „Астер – С – Т. С. И.“ с ЕИК –
***, със седалище и адрес на управление – с. ***, община ***, област ***, да заплати на Община
***, с адрес – гр. ***, ул. „***“ № 2, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1 590,30 лв. – съдебни
разноски за производството пред първата и въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
23