№ 2287
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-29 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Радост Бошнакова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Гражданско дело №
20211100109351 по описа за 2021 година
Предявени са искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Ищецът Г. КР. В. (освободена от внасяне на държавна такса и разноски по
производството на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК) излага следните обстоятелства
за обосноваване на исковата претенция: настъпило на 26.03.2020 г. на път LOV 1116,
км 1+800, на 1.8 км след разклона от гр. Тетевен към село Голям извор ПТП по вина на
водача на автомобил Тойота Авенсис с ДК № ****, управлявал при несъобразена с
пътните условия скорост и недостатъчен контрол, което е довело до напускане на
пътното платно и пропадане в канавка – така и влязла в сила присъда; причинена смърт
на единствения й син И.Н. – пътник в автомобила; претърпени от загубата му болки и
страдания, включително и поради развито от нея посттравматично стресово
разстройство, отличаващо се със състояние тревожност, и на гранична клинична
депресия, справедливото обезщетяване на които възлизало на 200000 лева и наличие
задължителна застраховка ГО при ЗД Б.И. АД, отказал изплащането на обезщетение на
13.08.2020 г. след отправена до него писмена претенция на 27.07.2020 г. Претендира
посочената сума, заедно със законната лихва за забава от 27.07.2020 г. и разноските по
производството.
Ответникът ЗД Б.И. АД в законоустановения срок оспорва исковете,
възразявайки че липсват доказателства за противоправно поведение на застрахования
при него водач и за причините за настъпването на процесното ПТП, а и липсвало
причинна връзка на ПТП-то с твърдените от ищеца вреди. Навежда възражения за
съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан от пострадалия като пътник на
1
автомобила и за прекомерност на претендираното обезщетение. Претендира разноски.
Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл.
235, ал. 2 от ГПК, приема следното:
За възникването на имуществената отговорност на застрахователя по чл. 432, ал.
1 от КЗ, исковата претенция за която в настоящото производство е процесуално
допустимо поради наличието на проведено рекламационно производство пред
застрахователя по чл. 496 от КЗ, трябва да бъде осъществен следният фактически
състав: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил вреди, които
да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на
застрахования и наличие на правоотношение по договор за застраховка Гражданска
отговорност между делинквента и ответника. Когато пострадалият е починал, увредени
лица се явяват най-близките му лица, кръга на които е посочен в Постановление № 4 от
25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. и допълнен с Тълкувателно
решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като в този
кръг са включени и възходящите (родителите) на пострадалия. Следователно те са
материално легитимирани да искат и получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинената смърт на техен близък и направо от застрахователя, който е застраховал
гражданската отговорност на делинквента.
От представена по настоящото производство влязла в сила на 13.03.2021 г.
присъда от 25.02.2021 г. на Окръжен съд - Ловеч се установява, че Й. М. М. е признат
за виновен, че на 26.03.2020 г. около 21.45 часа на път LOV 1116, км 1+800, на 1.8 км
след разклона от гр. Тетевен към село Голям извор при управление на автомобил
Тойота Авенсис с ДК № **** е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20,
ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, като при избиране на скоростта на движение не се е съобразил
релефа на местността – движение по лява крива с радиус при външната част от 40 м
(ляв завой) със скорост от 83 км/ч при критична скорост за кривата от 65 км/ч, и с
конкретните условия на видимост – движение нощно време в тъмната част на
денонощието, като не спрял пред предвидимо препятствие – излизане извън границата
на платното за движение на автомобила, и по непредпазливост причинил смъртта на
И.М.Н., ЕГН **********, и средна телесна повреда на Ясена Янкова Петрова –
престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3, б. „а“, пр. 2 и б. „б“, пр. 1 и ал. 1, б. „б“ и
„в“, пр. 2 и чл. 342, ал. 1, пр. 3 и чл. 20, ал. 2, изр. 1 от НК.
Съдът намира, че с влязлата в сила присъда е проведено пълно и главно
доказване от ищеца Г.В. на всички елементи от фактическия състав по чл. 45, ал. 1 от
ЗЗД, обуславящи възникването деликтната отговорност на виновния водач на
автомобил Тойота, както предписва разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Влязлата в
сила присъда, която е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските
последици от деянието, установява наличието на всички елементи от фактическия
2
състав на деликта чл. 45, ал. 1 от ЗЗД - увреждане, вина, противоправност, вреди и
причинна връзка, и съответно представляващи една от предпоставките на иска,
предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ. Съгласно чл.
300 от ГПК влязлата в сила присъда е задължителна за съда, който разглежда
гражданските последици от деянието относно това, дали то е извършено, дали е
противоправно и дали деецът е виновен, поради което в гражданския процес е
изключена свободната преценка за осъществяването или неосъществяването на
фактите, които съставляват елемент на престъпния състав, който е установен с влязла в
сила присъда, и относно които присъдата се ползва със сила на пресъдено нещо.
Обвързващата сила на присъдата предпоставя тъждество между деянието, предмет на
присъдата, и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес, каквото
тъждество е налице в разглеждания случай. Няма значение дали се касае за деянието на
страната по гражданското дело или за деянието на трето лице, което е от значение за
отговорността на страната по делото. Задължителната сила на присъдата се отнася до
всички елементи на престъпния състав. Когато размерът на вредата е елемент от
престъпния състав, констатациите на присъдата относно размера на причинените вреди
са задължителни за съда, който решава гражданското дело. В състава на
престъплението, за което водачът на процесния автомобил Тойота е признат за
виновен с влязлото в сила решение и което обуславя отговорността на ответника по
настоящото дело, обаче не се включва размерът на причинените вреди вследствие на
настъпилата смърт на пострадалия И.Н., поради което размерът на тези вреди може да
бъде установяван в отделно исково производство.
Доказа се по настоящото исково производство наличието и на следващата
материална предпоставка, включена във фактическия състав, обуславящ правото на
вземане на ищеца Г.В. срещу ответника ЗД Б.И. АД, а именно съществуването на
валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от действащ към момента на
процесното ПТП договор за застраховка Гражданска отговорност. По силата на този
договор ответникът съгласно чл. 431, ал. 1 и чл. 493, ал. 1 от КЗ е обезпечил
деликтната отговорност на водачите, причинили вреди на трети лица, при
управлението на автомобил Тойота при уговореното застрахователно покритие, което е
налице към датата на настъпване на процесното ПТП. Този правнорелевантен факт е
признат за безспорен между страните с изготвения доклад по делото, а и се доказа от
представения констативен протокол за ПТП с пострадали лица, удостоверяващ с
материална доказателствена сила наличието на застраховка Гражданска отговорност.
От представените препис-извлечение от акт за смърт № 42 от 28.03.2020 г. и
удостоверение за наследници от 03.04.2020 г., се установи по делото и че ищецът Г.В.
има качеството на родител на починалия при ПТП – И.Н., и в това си качество е от
кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата
му смърт. Преди настъпването й, видно от представените диплома, трудов договор от
3
25.09.2019 г. и фишове, пострадалият И.Н. е живял и работил в гр. Тетевен, като
средното си образование е завършил през в 2015 г. в Професионална гимназия по
транспорт МАКГАХАН – гр. София.
На 27.07.2020 г. ищецът Г.В. е предявила писмена претенция пред
застрахователя, който с писмо от 01.08.2020 г. я е уведомил за образуваната от него
преписка и за необходимостта заедно с представения по претенцията констативен
протокол за ПТП с пострадали лица да представи и преписи от изготвени от
досъдебното производството материали, като експертизи, протокол за оглед на
местопроизшествие, протоколи за разпит на свидетели, присъда, решение,
споразумение или постановление по наказателното производство. С писмо от
13.08.2020 г. застрахователят е уведомил ищеца Г.В. за отсъствие на основание за
удовлетворяване на претенцията й и за възможност от ново произнасяне след
представяне на исканите документи, във връзка с което тя е представила пред
застрахователя на 15.09.2020 г. постановление на прокурор от 31.08.2020 г. за
невъзможността да представи изисканите по преписката материали, а на 16.04.2021 г.
– всички изискани й с писмото от 13.08.2020 г. материали.
Налице са следователно всички материални предпоставки за уважаване на иска,
предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ.
Основният спор между страните в настоящото производство се свежда до
размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед разпределението на
доказателствената тежест ищецът Г.В. следва да докаже неимуществените вреди,
свързани с мъката и страданията от загубата на нейния син И.Н., а ответникът
твърдяното съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, тъй като
установяването на последното е основание за намаляване на отговорността му на
основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
За определянето на размера на обезщетението, доколкото неимуществените
вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от въздействието на
определен факт върху физическата и емоционалната сфера на индивида, следва да се
съобразят събраните по исковото производство гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетелите Т.Я. – близка приятелка, и В.Ц. – фактически съжител на
ищеца Г.В., и експертизи. От показанията на св. Т.Я. се установява, че тя познава
ищеца от повече от 20 години и били близки приятелки, като отношенията между
ищеца Г.В. и сина й И.Н., който бил единственото й дете, били нормални такива между
майка и дете. Макар че не живеели заедно в едно домакинство в гр. Тетевен, те често се
срещали и се разбирали, споделяли си. Смъртта му я е променила много. Преди
случилото се Г.В. била весела, усмихната и жизнерадостна, въпреки тъгата й от
загубата и на други близки роднини (съпруг, майка и брат), но след смъртта на детето й
тъгата била неописуема, постоянно била тъжна и ограничила общуването си, като дори
4
те двете се срещнала за първи път три месеца след загубата на сина й, тъй като до този
момент тя не отговаряла на позвъняванията й. Тя не можела да превъзмогне загубата
му и когато разговорът помежду им бил за сина й, винаги плачела. За близостта между
майката и детето и негативното отражение върха нея от настъпилата смърт на сина й от
процесното ПТП свидетелстват и показанията на св. В.Ц., който се намирал във
фактическо съжителство с ищеца Г.В. от 7 години. В показанията си свидетелят сочи,
че след като сина й завършил средното си образование двамата се преместили да
живеят от гр. София в гр. Тетевен и тъй като И. искал да бъде самостоятелен, той
живеел в бащината къща на ищеца Г.В., а тя при него (св. В.Ц.). Въпреки че живеели
отделно, връзката между двамата – майка и дете, била силна, чували се всеки ден и И.
често ходил при тях, където и тренирал, като Г. го обгрижвала като малко дете. За
произшествието разбрали вечерта след обаждане на родител на друго дете, пътувало в
колата, а за смъртта му няколко часа след като пристигнали в болницата и виждали
другите деца, надявайки се да видят и И.. Когато към 1.00 часа лекарят от втората
линейка от произшествието им съобщил за смъртта му, тя изпаднала в шок и се
наложил прием на успокоителни лекарства. Около 2-3 месеца след случилото не
разговаряла с никой и никъде не искала да излиза, преустановили обичайните за тях
разходки в гората и коментари на филми и рядко се срещали с приятели. Промяната в
нея и затварянето й продължавали и понастоящем, въпреки посещенията й при
психолог – така и психологическо изследване от 11 ноември 2020 г. Съдът цени за
достоверни показанията на свидетелите, като показанията на св. В.Ц. съобразно чл. 172
от ГПК ги съпостави с всички данни по делото и доколкото показанията почиват на
непосредствените и трайни възприятия на свидетелите и не се опровергават от
останалите доказателства, не намира основание да не им даде вяра.
По делото е изслушано и заключение на комплексна съдебно-психиатрична и
психологична експертиза, експертните изводи на която са дадени въз основа обективен
и компетентен анализ на данните относно състоянието на ищеца Г.В.. Според
заключението при узнаването за внезапната смърт на сина си ищецът Г.В. е преживяла
Остра стресова реакция с известно помрачение на съзнанието, като първоначално е
реагирала с отричане на събитието, като израз на психологическа защита срещу
преразход на психична енергия и неспособността си да понесе вестта за загубата на
детето си. Впоследствие тя е развила Тревожно-депресивна реакция, най-интензивно
изразена през първите 6-7 месеца след събитието, като последиците не са отзвучали и
към настоящия момент. Вещите лица потвърждават дадената й с изследването от 11
ноември 2020 г. диагноза Посттравматично стресово разстройство, част от
характерните симптоми на което персистирали (продължавали) и понастоящем, но с
намален интензитет. Според заключението прогнозата по принцип за разстройството
била благоприятна, особено при провеждане на адекватно и системно медикаментозно
лечение и психотерапия, като тенденцията е с годините да отслабне афективната
5
компонента на преживяванията й, но мъката от необратимата загуба и липсата на
детето й в нейния живот ще останела трайна. Случилото се е довело до настъпили
сериозни промени в нея от психиатрични гледна точка и до силно негативно
психологическо състояние, за което е била препоръчителна психотерапевтична работа
за справяне с последиците от тежката й житейска загуба. Вещите лица изясняват, че
понастоящем при ищеца Г.В. се наблюдавали персистиращи симптоми на
Посттравматично стресово разстройство, съчетани с тревожно-хиподепресивен
синдром и личностова промяна, характерна за това разстройство. Установявало се при
нея състояние на умора и опустошеност вследствие на продължителна фрустрация
(препятстване, крах на надеждата), нежелание за участие в събитията, засилена
психологическа потребност от спокойствие и защита от всякакви външни въздействия.
Предшестващ период на засилена психическа активност представлявал причина за
превъзбуда, преумора, слабост, апатия, изтощаване на жизнената енергия, усещане за
безсилие пред обстоятелствата, душевна болка и стрес. Реагирала със заемане на
пасивна житейска позиция, отдръпване от контакти и затваряне в собствения
емоционален свят, като е измерено от тях и повишено невротично ниво, изразяващо се
в потиснатост, безпокойство, тревожност и депресивитет.
Претърпените от ищеца Г.В. неимуществени вреди, които представляват
неблагоприятно засягане на лични блага, не биха могли да бъдат възстановени, поради
което предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се
определя съобразно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Релевантните
обстоятелства за размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от
настъпила от деликт смърт на близък родственик са специфични за всяко дело, но във
всички случаи правилното прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД
при неговото определяне е обусловено от съобразяването с указаните в Постановление
№ 4/1968 г. на Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на смъртта,
възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между
пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на
съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски
отношения и общото икономическо състояние на обществото към момента на
увреждането, което намира отражение в нивата на застрахователно покритие по
задължителната застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите по чл. 492 от
КЗ. Изложеното за значимите обстоятелства, сред които и съдържанието на връзката
между починалия от деликт и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди и
преживяването на тази загуба от последния, водят до извод за неотносими при
определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на
обстоятелствата дали преживелият родител е само един и дали починалият от деликта
е единственото му дете.
В случая се установи, че в резултат на пътно-транспортното произшествие,
6
станало на 26.03.2020 г., е починало единственото дете на ищеца Г.В.. Установи се, че
към датата на процесното произшествието пострадалият И.Н. е бил едва на 23-годишна
възраст, а неговата майка - ищеца Г.В., на 44 години. Съдът приема въз основа на
показанията на разпитаните свидетели, степента на родство, емоционалната близост и
житейска гледна точка, че в резултат на това ищецът Г.В. е претърпяла значителни
неимуществени вреди, изразяващи се в силна и трайна мъка и значително и
непреодолимо страдание от внезапната и необратима загуба на своето дете, в неговата
най-перспективна възраст, които несъмнено са в пряка причинно-следствена връзка с
виновното противоправно деяние на водача, управлявал процесния автомобил.
Връзката помежду им на дете и родител е била изключително силна – общували
постоянно помежду си чрез ежедневни телефонни контакти и многократни седмични
срещи, въпреки че живеели отделно поради израстването на пострадалия като млад
мъж и желанието му за проява на самостоятелност в житейския му път, и взаимно се
подкрепяли. Прекъсването на тази връзка помежду им по неочакван и изключително
стресиращ начин е лишило майката от нейната житейска опора и смисъл на живота й и
е довело до невъзможно преодоляването на мъката от необратимата загуба и липса на
детето й, представляваща най-тежко житейско събитие за родителя. Прекомерно
голямото и непреодолимо страдание на ищеца Г.В. като майка е довело до настъпили
сериозни промени в нея от психиатрични гледна точка и до силно негативно
психологическо състояние поради промяната в нейното светоусещане, отдръпване от
контакти, нежелание за участие в обичайни преди случилото се за нея събития,
разстройство на съня с кошмарни сънища, в които се проецира психотравменото
събитие, оживяване на спомена за събитието в будно състояние (Flash backs) и
затваряне в собствения й емоционален свят, проявили се при преживените от нея от
загубата на сина й остра стресова реакция, развила се в тревожно-депресивна реакция,
а понастоящем в посттравматично стресово разстройство и довели при нея до
състояние на умора и опустошеност, потиснатост и тревожност. Преценявайки тези
конкретни обстоятелства, свързани с възрастта на пострадалия от процесното
произшествие, начина на настъпване на смъртта му, отношенията между него и майка
му, изключително болезненото преживяване на загубата му и икономическите условия
в страната към датата на процесното пътнотранспортно произшествие – 26.03.2020 г.,
намиращи отражение и в нивата на застрахователно покритие по чл. 492 от КЗ, съдът
намира, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от
ищеца Г.В., съответства на пълния размер на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от
КЗ обезщетение от 200000 лева.
Неоснователно е възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за
съпричиняване на процесните неимуществени вреди поради непоставяне на предпазен
колан от пострадалия И.Н.. Ответникът, който в разглеждания случай има
доказателствена тежест по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не установи от
7
събраните доказателствени средства – показанията на водача на автомобил Тойота –
св. Й.М., и прието заключение на съдебно-медицинска експертиза, пострадалият от
произшествието, като пътник в автомобил Тойота, със своите действия да е нарушил
правилото за движение по пътищата относно използването на обезопасителен колан по
чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП с непоставяне на такъв през време на движението на
автомобила, както и с него той да е съпричинил настъпването на вредоносния резултат.
Свидетелят в изключително емоционално състояние сочи при разпита му в съдебно
заседание, че спомените му били за използван от пострадалия предпазен колан, което
за него следвало и от положението на неговото тяло на предната седалка на
автомобила след произшествието, като увиснало (застанало) напред, но не и паднало.
Според заключението на съдебномедицинската експертиза, изводите на което съдът
възприема за достоверни, причината за смъртта на И.Н., която е настъпила бързо, но не
мигновено, е получената от него черепно-мозъчна травма, която заедно с другите
увреждания се дължали на действието на твърди тъпи предмети със значителна
кинетична енергия. Вещото лице изяснява, че в аутопсионния протокол не са описани
увреждания, които да мотивират извод дали по време на произшествието пострадалият
И.Н. е бил или не с правилно поставен предпазен колан, но тъй като въз основа на
анализа на обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, констатираните
при пострадалия И.Н. уреждания са били получени от действието на падналото дърво
напречно в областта на предното стъкло на автомобила, а за да се извади тялото му,
автомобила и дървото били рязани, за получаването на уврежданията, причинили
смъртта на пострадалия И.Н., нямало практическа стойност дали по време на
процесното ПТП той е бил или не с правилно поставен предпазен колан. Следователно
така събраните по делото доказателства не установяват пострадалият И.Н. при
настъпване на процесното ПТП да не е използвал обезопасителен колан, с който
автомобил Тойота да е бил оборудван. Напротив, по делото се установи по
безпротиворечив начин, че за получаването на уврежданията от произшествието,
причинили смъртта му, е без значение наличието или не на правилно поставен от него
обезопасителен колан. По тези съображения съдът приема, че в случая не е налице
съпричиняване от пострадалия И.Н. на процесните вреди, което да бъде основание за
намаляване на размера на отговорността на застрахователя съгласно разпоредбата на
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
В случая основателността на главния иск в посочения размер води до
основателност и на акцесорната претенция. В чл. 429, ал. 2, т. 2 и чл. 493, ал. 1, т. 5 от
КЗ изрично е регламентирано, че застрахователното покритие включва и лихвите за
забава. Следователно застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато
застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице, което в хипотезата на деликта
произтича от правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, но само за лихвите за забава в рамките
на застрахователната сума и считано от датата на уведомяване от застрахования за
8
настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-
ранна – арг. от чл. 429, ал. 3 и чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ.
След предявяването на претенцията по чл. 498 от КЗ, която с новия КЗ е
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск на увреденото лице
спрямо застрахователя на делинквента по застраховка Гражданска застраховка, за
застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл. 496 от КЗ.
Непроизнасянето му и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение има за
правни последици изпадане на застрахователя в забава – арг. от чл. 497, ал. 1, т. 1 и 2
от КЗ, в който случай същият дължи лихва за собствената си забава, и до възможност
увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на основание чл.
498, ал. 3 във вр. чл. 432, ал. 1 от КЗ. Дължимостта от застрахователя на законната
лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава след
изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ и при липса на произнасяне и плащане на
обезщетение не води обаче до извод за дължимост на друга законна лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди, респективно върху законната лихва по чл.
429, ал. 2, т. 2 от КЗ, предпоставена от функционалната обусловеност на отговорността
на застрахователя от отговорността на делинквента. Тази регламентация на законната
лихва ограничава размера й за периода преди изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ
в рамките на застрахователната сума за разлика от дължимата законна лихва за периода
след срока за произнасяне на застрахователя – арг. от чл. 429, ал. 3, изр. 1 и чл. чл. 497,
ал. 2 от КЗ, а не води до кумулиране на две лихви за забава, респ. до дължимост на
лихви върху лихви (анатоцизъм).
Следователно по прекия иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ на основание чл. 493, ал. 1, т.
5 от КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на
делинквента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията от
увреденото лице, т.е. от 27.07.2020 г. до 27.10.2020 г., тъй като тя несъмнено е рамките
на застрахователната сума, но след изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 от КЗ –
27.10.2020 г., и поради липсата на основателен отказ и плащане на обезщетение от
застрахователя, последният дължи законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за собствената си забава. Ето защо, за периода от 27.07.2020 г. до
окончателното изплащане на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени
вреди акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размерна
законната лихва се явява основателна и следва да бъде уважена за този период.
Ищцата на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК е освободена от заплащането на такси
и разноски по производството по арг от чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, но за нея е
организирана и провеждана безплатна правна помощ от адв. Н.Д., на който с оглед
изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв следва
9
да се присъди сумата 6636 лева, представляваща размер на адвокатско възнаграждение
с включен ДДС по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Ответникът на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати
на съда сумата 8720 лева, представляваща сбора на държавна такса от 8000 лева и
възнаграждение за вещи лица от 720 лева.
По изложените съображения Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ЗД Б.И. АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ****, да заплати на Г. КР. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к.
****, на основание чл. 432, ал. 1 от ГПК сумата 200000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпилата смърт на нейния син
И.М.Н. в резултат от осъществено на 26.03.2020 г. около 21.45 часа на път LOV 1116,
км 1+800, на 1.8 км след разклона от гр. Тетевен към село Голям извор ПТП
пътнотранспортно произшествие по вина на водача на автомобил Тойота Авенсис с ДК
№ **** – Й. М. М., чиято деликтна отговорност е обезпечена чрез договор за
застраховка Гражданска отговорност със ЗД Б.И. АД, заедно със законната лихва върху
тази сума от 27.07.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ЗД Б.И. АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ****, да заплати на адв. Н.Н. Д. от САК на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с
ал. 1, т. 2 от ЗАдв сумата 6636 лева, представляваща адвокатско възнаграждение с
включен ДДС по Наредба № 1 от 2004 година за предоставената на Г. КР. В. безплатна
правна помощ по производството.
ОСЪЖДА ЗД Б.И. АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. ****, да заплати на Софийски градски съд на основание чл. 78, ал. 6 от
ГПК сумата 8720 лева - държавна такса и възнаграждения за вещи лица.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
10