Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 29.11.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IІІ-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

          ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян

                                       Ивайло Димитров

 

при секретаря Михаела Митова, разгледа докладваното от съдия Димитров в. гр. дело № 16906 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 61416/2014 г., по описа на СРС, 85 състав, е признато за недоказано оспорването на разписка от 05.03.2014 г., разписка от 01.04.2014 г., разписка от 01.05.2014 г., разписка от 01.06.2014 г., разписка от 01.07.2014 г., разписка от 01.08.2014 г. и разписка от 01.09.2014 г., приложени на л. 66 до л. 72 от делото. Със същото решение С.П.Г. и М.Р.Г. са осъдени да заплатят солидарно на „Ф.Х.Б.“ ООД сумата 3550 лева, представляваща неустойка по чл. 7, изр. последно от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г., както и 708,24 лева - разноски по делото, като са отхвърлени претенциите за сумата от 9772 лева - възнаградителна лихва за периода м. 03.2014 г. до м. 09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2014 г. до окончателното ѝ плащане, както и за сумата от 7994 лева - неустойка по чл. 7, изр. 2 от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода м. 03.2014 г. до м.09.2014 г.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца „Ф.Х.Б.“ ООД в частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователни исковете на дружеството да му бъдат заплатени по Договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г. сумата от 9772 лева - възнаградителни лихви (възнаграждение по договора) за периода м. март 2014 г. – м. септември 2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2014 г. до окончателното ѝ издължаване, както и иска с правно основание чл. 92 ал. 1 33Д за сумата от 7994 лева, представляваща неустойка за забавено плащане на вноските по дължимите възнаградителни лихви за месеците март, април, май, юни, юли, август и септември на 2014 г., считано от датата на изпадането на длъжниците в забава за всяка една от месечните вноски по лихвата - второ число на съответния месец, до дата 09.11.2014 г., както и в частта, в която съдът е признал за недоказано оспорването на разписка от 05.03.2014 г., разписка от 01.04.2014 г„ разписка от 01.05.2014 г., разписка от 01.06.2014 г., разписка от 01.07.2014 г., разписка от 01.08.2014 г. и разписка от 01.09.2014 г., приложени на л. 66 до л. 72 от делото.

Въззивникът поддържа, че в обжалваните части решението е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост, несъобразено e с доказателствения материал по делото и установената фактическа обстановка относно договорните отношения между страните. Счита и, че решението е постановено от незаконен съдебен състав в лицето на съдия Д.П.като председател на 85 с-в на СРС, която била правораздавала предубедено и по тази причина постановеното от нея решение се явявало нищожно. Излага, че по време на разглеждане на гр. дело № 61416/2014 г. на СРС, съдия П.била разглеждала и се е произнесла по друго гр. дело с № 3582/2017 г. по описа на СРС, заведено от полицая - ищец В.Р.М.срещу ответника Р.С.К.по повод на негови медийни изяви във връзка с бруталното му пребиване от служители на 01 РУ - СДВР на МВР. По това второ дело съдия П.не приела тезите на защитата, доводите и ангажираните от ответника Р.К.доказателства и постановила решение, с което е приела неговите действия по твърдяно участие в телевизионно предаване като обидни и клеветнически и несъобразени с обществения морал. С решението си по гр. д. № 3582/2017 г. на СРС, съдия П.била дала своята оценка и отправила укор към Р.К., което се явявало израз на вътрешното убеждение на магистрата за личността и поведението на ответника, охарактеризирано от магистрата като позорно и недостойно. По същото дело съдия П.не била кредитирала ангажирани от Р.К.доказателства, а същевременно е дала вяра на показания на служители на 01 РУ СДВР - МВР за невиновност на колегите им. Сочи, че за изготвянето на съдебно-почеркова експертиза в настоящото производство съдията била назначила вещо лице, което приложило способи и методи на изследване (на Локард и Шнайхерт), които били отречени от световната криминалистическа общност, като въпреки възраженията на ищеца по това дело, съдия П.не отвела вещото лице, а същевременно кредитирала заключението.

Във връзка със спора по настоящото дело въззивникът излага, че ответниците не са представили в срок отговори на исковата молба, нито са направили в срок доказателствените си искания или са ангажирали писмени доказателства. Въпреки настъпилата преклузия за това, съдът бил взел предвид възраженията на С.Г., а същевременно не е отчел, че другият ответник - М.Г. изобщо не е представил отговор на исковата молба и не е взел становище по нея, както и не е извършил собствени процесуални действия.

Поддържа, че в хода на първоинстанционното производство били ангажирани писмени доказателства, които безпротиворечиво установявали възникналата облигационна връзка между ищеца като заемодател и ответниците като заемополучатели, както и изпълнението на задълженията по него от страна на „Ф.Х.Б.“ ООД. Неоснователно първоинстанционният съд бил кредитирал приетата съдебно - счетоводна експертиза единствено в частта, установяваща дължимостта на вземането за неустойка в размер на 3550 лв., без да отчете констатираното отсъствие на плащане от страна на длъжниците по отношение на останалите претенции. Необосновано СРС кредитирал и заключението на вещото лице Валери К. в частта му относно изследване авторството на приемо-предавателен протокол от 22.07.2015 г. и на седемте броя разписки, предмет на експертизата. Сочи, че за изследването вещото лице не е използвало сравнителни образци от почерка на И.В.Д., поради което и изводът му че това лице е положило подписите в документите, бил необоснован. Изтъква, че повторната графическа експертиза на вещото лице С.Ц.категорично опровергавала твърдението на ответниците, че подписите в процесните приемо-предавателен протокол и разписки са положени от И.Д.. Било установено от експертизите и че печатите от посочените документи също не били на дружеството „Ф.Х.Б.“ ООД, което категорично лишавало от доказателствена стойност представените от ответника приемо-предавателен протокол и разписки. Показанията на свидетеля Р.К.също сочели, че разписките не били издавани от него, а положените под тях щампи на негов подпис били имитация, но немотивирано районният съд отказал да кредитира тези свидетелски показания.

По изложените съображения, счита че ответниците не са доказали погасяването на претендираните от ищеца задължения, поради което районният съд необосновано е отхвърлил исковете за възнаградителни лихви и неустойка за забавено плащане. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, а претенциите на ищеца уважени изцяло.

По делото е подадена и въззивна жалба от ответниците С.П.Г. и М.Р.Г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са осъдени да заплатят солидарно на ищцовото дружество сумата 3550 лева - неустойки по чл. 7, изр. последно от договор за паричен заем № 0177-01.09.2013 г., дължими за периода 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г..

Излагат, че за заемния период от 12 месеца са заплатили общо 16 752 лева договорни лихви. За дължимата по договора главница от 25 000 лв. ищецът се бил снабдил със заповед за изпълнение от 01.10.2014 г. по ч.гр.д. №52057/2014 г. на СРС, въз основа на която е било образувано и изпълнително дело № 20148510401817 по описа на ЧСИ М. П.и вземането било събрано. Считат, че тъй като заповедта за парично изпълнение е от 01.10.2014 г., то липсвало основание ищецът да претендира неустойки за периода 01.10.2014 г. до 09.11.2014 г., на която дата е депозирана исковата молба по настоящото дело, както и ответниците не следвало да плащат два пъти едно и също задължение по неустойка за забава при издължаването на главницата. По изложените съображения моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а искът за неустойката – отхвърлен. В депозираните от С.П.Г. писмени бележки са развити и съображения, че процесните клаузи са нищожни като противоречащи на добрите нрави.

Ищецът „Ф.Х.Б.“ ООД оспорва като неоснователна въззивната жалба, подадена от ответниците. По същество са изложени доводи, аналогични на тези в депозираната от дружеството въззивна жалба, като се поддържа, че не е доказано нито авторството на разписките, нито че длъжниците са погасили претендираните с исковата молба вземания за лихви и неустойки.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което са допустими.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно. Неоснователни са доводите на ищцовото дружество, че съдебният състав на СРС е незаконен, тъй като е правораздавал предубедено. Соченото друго дело – гр. д. № 3582/2017 г. на СРС, 85 състав, е с различен предмет и страни от настоящото производство. Извършените по него процесуални действия, кредитирането на едни или други свидетелски показания и формирането на крайни фактически и правни изводи, е резултат от правомощието на съда, след като събере доказателствата и ги оцени по вътрешно убеждение, да разреши материалноправния спор. Евентуално допуснатата неправилност или необоснованост на съдебния акт по настоящото или по другото сочено гражданско дело сами по себе си не са аргумент да се приеме, че съдията е бил предубеден при постановяването на съдебното решение, предмет на въззивна проверка в настоящото производство, а още по-малко може да обоснове извод за нищожност на първоинстанционното решение, поради което оплакванията в тази насока на „Ф.Х.Б.“ ООД настоящият съдебен състав намира за несъстоятелни.

При извършената служебна проверка, въззивният съд намира обжалваното решение за недопустимо в частта, с която е признато за недоказано оспорването от ищеца по чл. 193 ГПК на разписка от 05.03.2014 г., разписка от 01.04.2014 г., разписка от 01.05.2014 г., разписка от 01.06.2014 г., разписка от 01.07.2014 г., разписка от 01.08.2014 г. и разписка от 01.09.2014 г., приложени на л. 66 до л. 72 от делото.

Производството по оспорване истинността на документ е особено производство в рамките на процеса, приключващо с нарочно определение, респективно с произнасяне по въпроса за истинността на оспорения документ в мотивите на решението, без това произнасяне да формира сила на пресъдено нещо. Оспорването на писмен документ по чл. 193 ГПК наподобява по същността си на инцидентен установителен иск, но не съставлява самостоятелна искова претенция, за да са налице предпоставките за произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното решение. Предвид това, непроизнасянето по този въпрос преди даване ход на устните състезания, създава процесуално задължение за съда да вземе становище по този въпрос в мотивите на своето решение, като изводите му не намират отражение в диспозитива на акта по същество. Аргумент за този извод следва и от разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ГПК, уреждаща определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение, като в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. Предвид изложеното и доколкото СРС не е бил сезиран с отделен иск, то и изводите му за недоказаност на оспорването от ищеца на автентичността на процесните седем броя разписки не е следвало да се обективират в диспозитива на съдебното решение, поради което в тази си част решението следва да бъде обезсилено като недопустимо.

По съществото на спора и като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, въззивният съд намира първоинстанционното решение за частично неправилно. Съображенията за това са следните:

Районният съд е сезиран с искове по чл. 240, ал. 2 и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците С.П.Г. и М.Р.Г. да заплатят на „Ф.Х.Б.“ ООД суми по сключен между тях договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., както следва: 9772 лева - възнаградителна лихва за периода м. 03.2014 г. до м. 09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба - 11.11.2014 г. до окончателното ѝ плащане; 7994 лева - неустойка по чл. 7, изр. 2 от договора за паричен заем за забавено плащане на вноските по дължимите възнаградителни лихви от м. май до м. септември 2014 г., считано от датата на изпадането на длъжниците в забава за всяко една от месечните вноски по лихвата – второ число на съответния месец, до 09.11.2014 г.; сумата от 3550 лева – неустойка за забавено плащане на главницата по заема, считано от 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г.

Между страните по делото не съществува спор, че са подписали на 01.09.2013 г. договор за заем №0177, по силата на който „Ф.Х.Б.“ ООД е предоставило на заемополучателите С.П.Г. и М.Р.Г. сумата от 12 782,30 евро, с равностойност 25 000 лева, със срок на издължаване 01.03.2014 г. В чл. 5 от договора е определена възнаградителна лихва от 5,583% месечно върху главницата, което се равнява на 67,00 % на годишна база съобразно посоченото в приложения към договора погасителен план. В чл. 7, изр. трето от договора е посочено, че размерът на вноската е 713,68 евро или 1396 лева, като при неиздължаване на договорения падеж – първо число на съответния месец, се дължи неустойка от 7,00 лева на ден до пълното погасяване или до настъпване на предсрочната изискуемост. В чл. 7, изр. последно от договора, е предвидена неустойка за просрочие на главницата, в размер на 0,2 % на ден върху стойността на главницата до пълното ѝ погасяване.

С допълнително споразумение от 26.03.2014 г. към договора за заем, страните са уговорили удължаване на срока за погасяване на главницата до 01.09.2014 г., за което са подписали нов погасителен план – Приложение №2 при възнаградителна лихва на годишна база от 67,00 %.

В срока за писмени бележки пред настоящата инстанция ответницата С.Г. е релевирала възражение за нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузите за възнаградителна лихва и неустойки. Настоящият съдебен състав намира, че и без да е изрично сезиран, на самостоятелно основание съдът следи служебно за противоречие на уговорките в договора за кредит с добрите нрави. Аргумент за това следва от мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност, принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете правните последици на този правоизключващ факт (така и решение № 125, от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., III г.о. на ВКС).

В горепосоченото тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.

В случая процесният договор за заем е подписан на 01.09.2013 г. и при нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието ѝ с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В практиката на Върховен касационен съд (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) е принципно възприето становището, че противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, а ако вземането е обезпечено с ипотека, за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния размер на законната лихва.

В случая посоченият в чл. 5 от договора лихвен процент от 5,583% месечно или 67,00 % годишно, надвишава почти седем пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в размер на 10,02%, достигнала на 01.06.2014 г. до 10,05 %, след което през годините не е отбелязала повишаване, а спад до 10,00 % понастоящем. С така уговореното възнаграждение, което се явява повече от 2/3 от предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, „Ф.Х.Б.“ ООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми (видно от вписания в търговския регистър предмет на дейност), не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на заемополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на заемополучателя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на длъжника. Нещо повече, според чл. 9 от договора, заемът е бил обезпечен и с първа по ред договорна ипотека върху собствен на ответниците недвижим имот, който също значително занижава риска от неудовлетворяване на кредитора при настъпила невъзможност да се издължи главницата. Ноторно известно е, че при сключване на договора, а и в краткия период на издължаването му (първоначално шест месеца, а впоследствие удължен с още шест месеца), не са били налице и не се е очаквала появата на необичайни или силни инфлационни процеси или други икономически фактори, които биха оправдали такъв прекомерно висок процент на възнаграждение за кредитора, което сочи, че същото е прекомерно от гледна точка на морала и цели неоснователно обогатяване с неприсъщи за този тип сделки икономически последици. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от 67,00 % годишно съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо възнаграждение за кредитора, поради което уговорката се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. В този смисъл клаузата не е годна да породи задължения за ответниците – заемополучатели, независимо дали е налице хипотеза за нейното приложение, а начислената въз основа нея сума е лишена от основание и претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид недължимостта на възнаградителната лихва, то и неоснователна е претенцията за неустойка по чл. 7, изр. трето от договора, според която клауза при неиздължаване на първо число от месеца на вноската по лихвата, се дължи неустойка от 7 лв. на ден за всеки ден забава, до окончателното погасяване, която се претендира в размер на 9772 лв., за периода м. 03.2014 г. до м. 09.2014 г.

При извършената служебна проверка, настоящият състава намира за нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата на чл. 7, изр. последно от договора, според която след настъпване крайната дата на издължаване на главницата – 01.03.2014 г. (удължена на 01.09.2014 г. по съгласие на страните), се дължи неустойка за забава от 0,2% на ден върху стойността на главница до пълното погасяване. В т. 3 от ТР №1/15.06.2010 г., по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, е отречена нищожност на клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В този смисъл нейният окончателен размер като парична сума е функция от продължителността на забавата на длъжниците и сам по себе си не може да бъде основание да се приеме, че неустойката е неморално висока.

Както обаче е разяснено в т. 3 от мотивната част на тълкувателния акт, условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, а преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. За нищожна следва да се приеме неустойка, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В конкретиката на настоящия казус, въззивният съд съобрази, че неустойката е уговорена като санкция за ненавременното издължаване на главница по заем, след като е настъпил крайния падеж на всички вноски. Касае се за забава на парично задължение, като поначало законът презюмира вреди, съизмерими с размера на законната лихва (чл. 86, ал. 1 ЗЗД). Автономията на волята (чл. 9 ЗЗД) създава правна възможност за отклонение от това правило именно чрез уговарянето на неустойка, чийто размер може да бъде и по-висок, доколкото на неустойката са присъщи стимулиращата и санкционираща функции. В случая обаче процентът на неустойката, който се равнява на 72 % на годишна база и е над 7 пъти размера на законната лихва, е прекомерно висок с оглед вредите, които биха могли да произлязат за кредитора предвид естеството и вида на неизпълнение – забавено плащане на парично задължение. От значение е и обстоятелството, че самото вземане е обезпечено с първа по ред договорна ипотека, както и със солидарната отговорност на двете физически лица - заемополучатели, които на общо основание отговарят за дълга с цялото си имущество, като така уговорената неустойка, равняваща се на почти 3/4 от размера на просрочената главница, изчислена на годишна база, излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Ето защо, макар и забавата да стои в поведението на заемополучателите, прилагането на така уговорената неустойка, при отчетените специфики на конкретния заем, настоящият състав намира за източник на неоснователно обогатяване за ищеца и в този смисъл се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави, а претенцията му за сумата от 3550 лв. се явява неоснователна.

Предвид горните съображения относно недоказаност на исковете на ищеца по основание, въззивният съд намира за безпредметно обсъждането на оплакванията му срещу изводите на СРС, че не е проведено оспорването по чл. 193 ГПК на автентичността на разписка от 05.03.2014 г., разписка от 01.04.2014 г., разписка от 01.05.2014 г., разписка от 01.06.2014 г., разписка от 01.07.2014 г., разписка от 01.08.2014 г. и разписка от 01.09.2014 г., приложени на л. 66 до л. 72 от делото. Правилността на тези съображения на първоинстанционният съд биха имали отношение към предмета на спора само в случай че ищецът бе доказал възникването на валидно задължение за ответниците да заплатят претендираните лихви и неустойки.

Поради несъвпадане на крайните правни изводи на двете инстанции, първоинстанционното решение подлежи на отмяна в частта, с която С.П.Г. и М.Р.Г. са осъдени да заплатят солидарно на „Ф.Х.Б.“ ООД сумата 3550 лева, представляваща неустойка по чл. 7, изр. последно от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г., както и 708,24 лева - разноски по делото и искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Макар и по различни съображения, решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищцовото дружество срещу двамата ответници за солидарното им осъждане за сумата от 9772 лева - възнаградителна лихва за периода м. 03.2014 г. до м. 09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2014 г. до окончателното ѝ плащане, както и за сумата от 7994 лева - неустойка по чл. 7, изр. 3 (неточно посочено в решението чл. 7, изр. 2) от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода м. 03.2014 г. до м.09.2014 г.

Право на разноски имат въззивниците – ответници, но доколкото липсва изрично искане в тази насока, то и съдът не дължи присъждането на такива.

С оглед правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

 

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

РЕШИ:

 

ОБЕЗСИЛВА решение от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 61416/2014 г., по описа на СРС, 85 състав, в частта, в която е признато за недоказано направеното оспорване от „Ф.Х.Б.“ ООД на разписка от 05.03.2014 г., разписка от 01.04.2014 г., разписка от 01.05.2014 г., разписка от 01.06.2014 г., разписка от 01.07.2014 г., разписка от 01.08.2014 г. и разписка от 01.09.2014 г., приложени на л. 66 до л. 72 от делото.

ОТМЕНЯ решение от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 61416/2014 г., по описа на СРС, 85 състав, в частта, с която С.П.Г., ЕГН **********, с адрес ***, и М.Р.Г., ЕГН **********, с адрес ***, са осъдени да заплатят солидарно на „Ф.Х.Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** 6, сумата от 3550 лева, представляваща неустойка по чл. 7, изр. последно от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г., както и в частта с присъдените в полза на ищцовото дружество разноски по делото от 708,24 лева, и ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Ф.Х.Б.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление *** 6, срещу С.П.Г., ЕГН **********, с адрес ***, и М.Р.Г., ЕГН **********, с адрес ***, иск за осъждането на ответниците да заплатят солидарно на ищцовото дружество, сумата от 3550 лева, представляваща неустойка по чл. 7, изр. последно от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода 02.09.2014 г. до 09.11.2014 г., като неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.07.2018 г., постановено по гр. д. № 61416/2014 г., по описа на СРС, 85 състав в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени претенциите на „Ф.Х.Б.“ ООД, ЕИК ******, за солидарното осъждане на С.П.Г., ЕГН ********** и М.Р.Г., ЕГН ********** за сумата от 9772 лева - възнаградителна лихва за периода м. 03.2014 г. до м. 09.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от 11.11.2014 г. до окончателното ѝ плащане, както и за сумата от 7994 лева - неустойка по чл. 7, изр. 2 от договор за паричен заем № 0177 от 01.09.2013 г., дължима за периода м. 03.2014 г. до м.09.2014 г. върху неиздължените вноски за възнаградителни лихви.

Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.