Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Варна, 11.03.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7 състав, в
открито съдебно заседание, проведено на седемнадесети февруари две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
6708/2019година по описа на Варненски районен съд, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по предявени от П.М.П., ЕГН **********
с адрес *** срещу «П.Г. ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***
иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ за осъждане ответника да заплати на
ищеца сумата от 23072,09лева, представляваща обезщетение за незаконно
недопускане до работа в периода от м.01.2019г. до м.04.2019г., ведно със
законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба- 03.05.2019г.
до окончателното погасяване на задължението.
В исковата и
уточняващите я молби ищецът излага твърдения, че е полагал труд при ответника,
считано от 06.08.2018г. по трудов договор със срок за изпитване от шест месеца
№ 1144/02.08.2018г. на длъжност «корпусник, корабостоене
и кораборемонт», с място на работа в гр. Варна и
основно месечно възнаграждение в размер на 1000лева. С допълнително
споразумение № 1/06.08.2018г. е било променено мястото на работата му в
кораборемонтния завод Вард, Браила Румъния за периода
07.08-03.11.2018г. С допълнително споразумение № 2/19.11.2018г. мястото на труд
е било променено на Вард, гр. Бревик
Норвегия с основно месечно възнаграждение от 5799лева за периода 26.11.2018г.
до 24.05.2019г. Твърди, че на 23.11.2018г. е отпътувал за Норвегия и на
26.11.2018г. е постъпил на работа в завода Вард. На
24.12.2018г. отпътувал за България за Коледните и Новогодишни празници.
Посочва, че от м.януари бил в изчакване да отпътува отново за завода в Норвегия
и реално м.01, м.02, м.03 и м.04.2019г. не е полагал труд. От м. януари, ищецът
бил в готовност и многократно отправял запитвания до работодателя кога ще
отпътува, с искане за предоставяне на график за работа. Посочва, че след
многократни обаждания до работодателя за определяне дата на отпътуване, е бил
уведомен по телефон от счетоводителя, че трудовото му правоотношение е
прекратено на основание чл.71, ал. 1 КТ, считано от 18.02.2019г. След справка в
НАП установил, че това действително е така. Твърди, че не е бил уведомяван от
работодателя, не му е връчвана заповед или предизвестие и не е подписвал
каквито и да е документи за прекратяване на ТПО, поради което и сочи то да не е
прекратено валидно. Твърди, че многократно е посещавал офиса на работодателя и
се е обаждал по телефона, вкл. на свои колеги, за да се информира изготвени ли
са графици и на коя дата следва да отпътува обратно за Норвегия. Въпреки така
изразената от него готовност сочи, че работодателят не го е включил в графиците
за отпътуване, с което си поведение считано от м. януари умишлено и без да има
основание за това, не го е допускал до работа. Молбата е за уважаване на
исковата претенция и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения
иск по основание и размер. Потвърждава, че с ищеца са сключили трудов договор №
1144/02.08.2018г., с уговорен срок за изпитване от 6месеца в полза на
работодателя. Впоследствие установил, че към този момент ищецът е имал друг
действащ трудов договор с „Платини“ ООД, като за
периода 27.07-10.08.2018г. е ползвал платен годишен отпуск. Така, ищецът е
подал грешна информация към него. Посочва, че ищецът е бил запознат с
Норвежкото законодателство относно режима на работа- четири работни седмици,
последвани от минимум две седмици почивка, поради което и няма основание да
претендира заплащане за определената почивка през м. януари. На следващо място
твърди, че е получил електронно съобщение от възложителя на работата в
Норвегия, с което е бил уведомен за лицата, които възложителят не е искал да се
върнат на работа в завода след подбор извършен въз основа качеството на
работата им. В този списък е фигурирало и името на ищеца. Затова счита, че няма
основание за ангажиране на отговорността му като работодател, доколкото не той,
а възлагащият завод е отказал да приеме ищеца на работа. След изясняване на
обстоятелството, че работата в Норвегия ще бъде прекратена преждевременно,
ответникът направил многократни опити да се свърже с ищеца, с цел прекратяване
на договорните отношения с него, но той не отговарял на обажданията. В тази
връзка оспорва твърденията ищецът да се е обаждал в офиса на дружеството. Без
да посочва конкретна дата, твърди че ТПО с ищеца е било прекратено на основание
чл. 71, ал.1 КТ и това е станало в срока за изпитване, доколкото за целия срок
на договора ищецът е ползвал отпуски от общо 2месеца и 5дни. Искането е за
отхвърляне на исковата претенция.
В съдебно заседание
исковата молба и отговорът се поддържат. В първото по делото съдебно заседание
ответникът е направил уточнения, че естеството на извършваната работа е с
цикличност и зависи от това кога работникът
желае да работи, с което се
обяснява и депозирането на молби за ползване на платен и неплатен отпуск.
Посочва, че наличните в трудовото досие на ищеца молби за отпуск и заповед за
прекратяване на ТПО с него, са му били предоставени за подпис, но той е отказал
да ги подпише и конкретно на 18.02.2019г. му е била предявена заповедта за
прекратяване на ТПО. Потвърждава, че ищецът е посещавал офиса му многократно,
но невъзможността му да замине за Норвегия се дължи на обстоятелството, че
възложителят на работата там е уведомил с имейл ответникът, че не желае връщане
на конкретно посочени лица, сред които и ищецът. Затова, на ищеца е била
предложена друга работа, но той я е отказал.
В предоставения му срок ищецът
е представил писмени бележки, доразвивайки доводите си по основателност на
исковата претенция.
След съвкупна преценка на събраните по делото
писмени и гласни доказателствата по делото и съобразявайки становището на
страните и приложимия материален закон, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По исковите
претенции с правно основание чл. 213 КТ.
С нормата на чл. 213, ал.
2 КТ неправомерното недопускане до работа на служителя от
работодателя през времето, докато трае изпълнението на трудовото
правоотношение, е скрепено с имуществената отговорност на работодателя в размер
на брутното му трудово възнаграждение на недопускания служител. Размерът на
дължимото обезщетение се определя в размер на възнаграждението, което
служителят би получил, ако беше полагал труд в този период /така решение № 677/15.10.2010г. по гр. дело № 1302/2009г. на ІV ГО/.
Съобразно
разпределението на доказателствената тежест, за успешното провеждане на иска,
ищецът следва да докаже пълно и главно, че в процесния период е бил в
твърдяното ТПО с ответника, посетил е предприятието на работодателя си, изявил
е готовност да полага труд по трудовото правоотношение, но работодателят не го
е допуснал да полага труд, без има законово основание за това. В тази връзка е
необходимо ищецът да се е явил на работа, да е изразил желанието си да престира труд или поне да е положил
минимални усилия насочени към работодателя си, от които да става ясно, че той е
готов и е на разположение да изпълнява служебните си задължения. А отговорността
на работодателя възниква, когато последният обективно и реално е възпрепятствал
работника при упражняване на правата му отказвайки да му предостави условия на
труд и дори минимално съдействие, без което той не би могъл, въпреки
готовността си да престира
работна сила.
От ангажираните писмени
доказателства се установява, че: На 02.08.2018г. между страните е сключен
трудов договор № 1144/02.08.2018г. с клауза срок за изпитване от 6месеца,
уговорен в полза на работодателя, по който ищецът е заел длъжност корпусник,
корабостроене и кораборемонт. Определено е, че
работното време е 8часа, договорът влиза в сила от 06.08.2018г., дължимото
трудово възнаграждение е 1000лева, както и че работникът е съгласен да бъде
командирован по проекти на работодателя за срок от три месеца извън страната. Съгласно
длъжностната характеристика за длъжност „корпусник“, същата предполага
извършване на корпусна работа- сглобяване на секции от корабостроителна
ламарина за ново строителство, корпуси на кораби на територията на Варна и
Румъния, с обекти на фирмата на територията на Варна и Румъния. С допълнително
споразумение № 2 от 19.11.2018г. към трудовия договор страните са уговорили, че
считано от 26.11.2018г. мястото на изпълнение на длъжността се определя в гр. Бревик, Норвегия, завод Вард Бревик С/А. Периодът на командировката е от 26.11.2018г. до
24.05.2019г. с основно месечно трудово възнаграждение от 5799лева. Уговорени са
работно време, отпуски, официални празници съобразно Норвежкото
законодателство, разходи за транспорт, храна и квартирни.
Съобразно представено удостоверение от НАП, трудовото правоотношение с
ищеца е било прекратено на 18.02.2019г. Тези данни кореспондират на изпратеното
от работодателя уведомление до НАП за прекратяване на ТПО и издадената от него
заповед № 2043/18.02.2019г., с която ТПО е било прекратено на основание чл. 71 КТ: „по инициатива на работодателя“. Заповедта не е подписана от ищеца и по
същество той е оспорвал същата да му е била връчена от работодателя. Към
трудовото досие на ищеца са приложени и молби, съотв.
заповеди за ползване от работника на платен и неплатен годишен отпуск, които отново
не носят подпис на ищеца и същият е оспорвал да е депозирал такива пред
работодателя си, както и допълнително споразумение № 3 към договора, с което се
отменя предходното споразумение и трудовото възнаграждение от 01.02.2019г. се
определя в размер на 1000лева, което отново няма подпис на работника.
Съвкупният анализ на така ангажираните доказателства обосновава извод, че
работодателят не е упражнил надлежно правото си да прекрати ТПО с ищеца.
Съгласно чл. 335 КТ трудовият договор се прекратява
писмено, които ефект при прекратяване с предизвестие – настъпва с изтичането на
срока на предизвестието; при неспазване на срока на предизвестието- с
изтичането на съответната част от срока на предизвестието, а при прекратяване
без предизвестие- от момента на получаването на писменото изявление за
прекратяването на договора. В случая, в заповедта за прекратяване на ТПО като
конкретно основание за това е посочена нормата на чл. 71, ал.1 КТ- по
инициатива на работодателя, в чиято полза е уговорен срокът за изпитване и без
предизвестие. Следователно, за да се счита ТПО за прекратено това изявление на
работодателя следва да е стигнало до знанието на работника. Сключеният между
страните трудов договор е влязъл в сила от 06.08.2018г., съгласно тяхната
изрична воля. От този момент е започнал да тече и 6-месечният срок за
изпитване, в рамките на който всяка страна може да го прекрати без предизвестие
и без да сочи мотиви и причини за това. За да настъпи прекратителният
ефект обаче, както се посочи нужно е изявлението на работодателя да е
достигнало до знанието на работника. По делото липсват твърдения и
доказателства ответникът да е връчил на ищеца заповедта за прекратяване на ТПО
по какъвто и да е начин. Ако и ищецът да е отказал получаването й, каквито са
били твърденията на ответника и за което има данни в ангажираните по делото
гласни доказателства, липсва надлежно удостоверяване върху заповедта на отказа
на работника да я получи с подписите на друг/и служител/и. В заключение налага
се извод, че ТПО между страните не е прекратено, независимо от изпратеното от
работодателя до НАП уведомление за това.
С оглед доказване твърденията си, че ищецът не е бил допускан до работа,
събрани бяха гласни доказателствени средства- показанията на св. С.Б.К./майка
на ищеца/. Свидетелката разказва, че синът й се е прибрал от Норвегия за
Коледните и Новогодишните празници. Отишъл в офиса на фирмата първия работен
ден след празниците. Не заминал за Норвегия, защото му казали, че изчакват
сформиране на група. Няколко пъти ходил и всяка седмица се обаждал в офиса на
фирмата. Бил доволен от работата си там,
но така и не заминал. М.март получил обаждане, че трябва да отиде да си плати
здравните осигуровки. Бил освободен от работа, но свидетелката не знаела поради
какви причини.
За опровергаване твърденията на ищеца и установява собствените си относно
организацията на работата и водените с ищеца разговори по повод извършваната от
него работа, разпитани бяха водените от ответника свидетели В.Г.и В.Т./двамата
служители при ответника/. Св. Господинова разказва, че работи при ответника от
м.10.2018г. на длъжност експерт организация на труда, а от 2019г. и като ТРЗ. Познава
ищеца, който е бил назначен на работа в дружеството. На 26.11.2018г. е бил
командирован в Норвегия, за което се сключвали допълнителни споразумения към
трудовите договори при условията на Норвежкото законодателство относно почивки,
отпуски, работно време и прочие. Изискване на Норвежкото законодателство било
работниците да работят четири седмици, след което две да почиват. Ищецът
заминал на 26.11. На 17.12 било получено писмо от възложителите в Норвегия с
приложен списък с посочени работници, които не искат да бъдат изпращани на
работа след приключване на четириседмичния период. В списъка бил и ищецът. И
друг път се е случвало такава ситуация, при което дружеството не бързало да
прекрати договора със съответния работник, тъй като му търсело друга работа.
Посочва, че г- н Т. е съобщил на ищеца, че той няма да замине повече за
Норвегия, но не е присъствала на разговора. В началото на м. февруари ищецът посетил
офиса, тъй като колежката й го извикала, за да оформят документите, понеже не
можело да го държат на норвежката заплата, доколкото не работел. Присъствала на
разговора проведен от ищеца и колежката й. Ищецът отказал да подпише молбите за
отпуск, както и представено му ново споразумение, с което се прекратява
предходното. В края на февруари, началото на м.март отново идвал в офиса,
когато г-н Т. му предложил да замине за Хърватска, но той отказал. Св. Т.
работи в ответното дружество като проджект мениджър и
отговарял за проектите на дружеството. Познава ищеца, който първоначално
работил в Румъния. Върнал се на 03.11.2018г. по собствено желание и тогава
свидетелят му предложил да замине за Хърватска, но свидетелят отказал с мотив,
че майка му била болна. В края на м.11 му предложил да замине за Норвегия и той
се съгласил. Условието на норвежките клиенти било работниците да бъдат
изпратени за срок от 6месеца, поради което и допълнителните споразумения с
работниците, в т.ч. с ищеца били сключени за 6месеца. Били общо около 50
работници, колкото поискали от Норвегия. На 17.12 получили имейл от норвежците,
че нямат нужда от всички работници с приложен списък на тези, които не искат да
бъдат изпратени отново. Ищецът бил в списъка, поради което свидетелят го
уведомил, че няма как да се върне там, поради което му предложил да замине за
Хърватска, но ищецът отказал. Предложили му да напусне, но той отказал да
подпише каквито и да е документи, и казал, че ще ги съди. Четири- пет пъти
посещавал офиса, отказвал да подпише документи /по думите на ТРЗ/ и настоявал
да замине за Норвегия. Следващия път ищецът посетил офиса с адвокат и поискал
обезщетение за пропуснати ползи от 1000евро, при което свидетелят казал, че
няма основание да му се плаща такова. Посочва, че начинът на работа на
дружеството е в зависимост от клиентите му. И ако клиентите приключат проект и
посочат, че повече не са им нужни
работници, то дружеството ги връщало. Договорът с П. не бил прекратен
веднага, защото дружеството не искало да губи работниците си. Февруари му
предложили да замине за Хърватска.
За установява размера на
претенцията по чл. 213, ал.2 КТ по делото бе изслушано заключение по допусната
съдебно- счетоводна експертиза, което не е било оспорено от страните. От
заключението на в.л. става ясно, че размерът на месечното възнаграждение, което
ищецът би получил, ако бе на работа в периода м.01-м.04.2019г. е 23079,09лева.
Принципно, страните не спорят, че за въведения период м.01-м.04.2019г.вкл.
ищецът реално не е полагал труд при ответника, а и това се установява от
анализа на събраните по делото доказателства. Спорни между страните са относимите
към иска факти досежно обстоятелството дали ищецът се е явявал на работа в
горния период и дали от ответника са извършвани действия, с които обективно да
е препятстван служителят да изпълнява трудовата си функция.
Константно формираната съдебна практика по приложението на чл. 213, ал.2 КТ
приема, че за да се ангажира този вид договорна отговорност на работодателя, то
достатъчно е работникът дори и един единствен път да е посетил предприятието на
работодателя и да е изявил готовност за работа /така решения по
гр. д. № 374/2009г., гр. д. № 1048/2009г. IV ГО на ВКС, гр. д. 1897/2009г. IV
ГО на ВКС, и др./. В случая,
обстоятелството, че ищецът се е явявал на работа следва безспорно от събраните
гласни доказателствени средства- показанията на свидетелите водени и от ищеца и
от ответника. Така например св. Т. посочва, че ищецът е настоявал да замине да
работи в Норвегия, като е отклонявал предложения да работи в Хърватска. И
двамата свидетели на ответника потвърждават, че за ищеца е нямало работа,
поради което и с него е бил воден разговор да извършва друга. Същевременно
обаче с подписаното между страните допълнително споразумение от 19.11.2018г.
страните са уговорили, че мястото на изпълнение на работните задължения за
периода 26.11.2018г. до 24.05.2019г. се определя да е в Норвегия, гр. Бревик, завод Вард Бревик. Промяната в мястото на изпълнение на трудовите
задължения като съществен елемент от трудовия договор предполага насрещно
постигнато съгласие за това. В случая, няма доказателства по делото страните да
са променили местоизпълнението на трудовите
задължения уговорено със споразумение № 2/19.11.2018г. От ангажираните по
делото писмени доказателства /ел. кореспонденция/ и гласни доказателства
/показанията на св. Господинова и св. Т./ безспорно се установи, че обективно
ищецът е нямало как да бъде върнат на работа в Норвегия, доколкото норвежките
клиенти на ответното дружество не са пожелали това. Следователно, обстоятелството,
че ищецът е бил обективно и съзнателно препятстван от работодателя да изпълнява
трудовите задължения в мястото уговорено за това, като не е получил нужното
съдействие /уговорено е с доп. споразумение, че работодателят следва да осигури
транспорта му от България до Норвегия/, се явява доказано. Като индиция в това
отношение е и фактът, че на ищеца е предлагано да подпише молби за ползване на
платен и неплатен отпуск, за промяна на местоизпълнение
на работните задължения. Ищецът не е страна по договор с норвежките клиенти на
ответника- работодател, поради което и за отношенията му с неговия работодател
е ирелевантно поради какви причини работодателят е бил в невъзможност да го
изпрати в Норвегия, за да полага труд, така както е било уговорено в трудовия
договор между страните. В такива хипотези, работодателят би имал основание да
прекрати трудовото правоотношение с работника, който при това към него момент е
бил все още в срока на изпитване. Очевидно не е ползвал надлежно тези законови
възможности, поради което и следва да се приеме, че е нямал законово основание
да откаже правото на работника да полага труд съобразно уговореното и при
положение, че ТПО не е прекратено /така решение по гр.д. № 1636/2009г. на ВКС, IV
ГО/. В заключение, доказан е и другият елемент от твърдяното право, а именно
незаконно недопускане до работа от страна на работодателя, тъй като е извършено в
нарушение на основното задължение на работодателя да осигури на работника или
служителя нормални условия за изпълнение на работата по трудовото
правоотношение /арг. чл. 127 КТ/. А това обосновава извод за уважаване на исковата
претенция в пълния заявен размер от 23072,09лева. Сумата следва да се присъди
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба- 03.05.2019г.,
така както е поискано и като законова последица от основателността на
претенцията.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото
разноски. Искане за присъждането им е направено, но в представените пълномощни
липсва отразяване на конкретно уговорен размер на адв. възнаграждение, респ.
доказателства за плащане на такова. Затова и разноски не се присъждат.
На основание чл. 78, ал.
6 ГПК следва да бъде осъден ответникът
да заплати по сметка на ВРС държавна такса върху оценяемия
иск по чл. 213, ал. 2 КТ в размер на 922,88лв., съгласно чл.1 от Тарифа за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както направените от
бюджета на ВРС разноски за ССчЕ в общ размер на 60лева.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА «П.Г. ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** ДА
ЗАПЛАТИ на П.М.П., ЕГН ********** с адрес *** сумата от 23072,09лева, представляваща
обезщетение за незаконно недопускане до работа в периода от м.01.2019г. до
м.04.2019г.вкл., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на
исковата молба- 03.05.2019г. до окончателното погасяване на задължението, на
основание чл.213, ал.2 КТ.
ОСЪЖДА «П.Г. ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление *** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Варненски районен съд сумата от 982,88лева, от която 922,88лева, представляваща
дължимата по делото държавна такса съобразно цената на иска и 60лева, направени
от бюджета на ВРС разноски за вещо лице, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок,
считано от връчване препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: