Р Е Ш Е Н И Е №
Гр. Ихтиман, 30.12.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, ТРЕТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Лиана Тенекева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 353/2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „А. .“ ЕАД, чрез юрисконсулт И. Х., срещу Й.П.П. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД за заплащане на следните суми: 350 лв. главница по Договор за кредит №328089/17.12.2015г.; 11,83 лв. договорна лихва за периода от 16.01.2016г. до 16.01.2016г.; 80 лв. административна такса за събиране на вземането; 103,67 лв. такса за гаранция; 14,97 лв. мораторна лихва за периода от 17.01.2016г. до 17.05.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 25.05.2018г., до окончателното изплащане. Претендира направените в хода на заповедното и настоящото производство разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „Ф. Б.“ ЕООД чрез средства за комуникация от разстояние във формата на електронен документ е сключен посочения Договор за кредит за сумата от 350 лв. главница и 11,83 лв. договорна лихва. Поддържа, че „Ф. Б.“ ЕООД е предложило на ответника обезпечение, предоставено от гарант- „Ф. Б.“ ЕООД, поради което между ответника и гаранта е сключен Договор за гаранция, съгласно който ответникът се е задължил да заплати на гаранта такса за гаранция от 103,67 лв.. Твърди, че ответникът не е изпълнил в цялост своите задължения, че „Ф. Б.“ ЕООД е получило изпълнение от гаранта „Ф.Б.“ ЕООД, поради което последното е встъпило в правата на кредитора. Поддържа, че поради изпадането на ответника в забава на същия е начислена уговорената в Общите условия административна такса за събиране на вземането в размер на 80 лв.. Твърди, че така формираното вземане е цедирано от „Ф. Б.“ ЕООД на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, а последното е цедирало вземането на ищеца.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е депозирал отговор на исковата молба.
С протоколно определение от 06.07.2021г. на ответника е допусната правна помощ, като с определение от 13.07.2021г. за процесуален представител на ответника е назначен адв. В.К. от САК.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът- длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за кредит и Договор за гаранция с твърдяното съдържание; 2) реално предаване на сумата по Договора за кредит на ответника, респ. извършване на твърдените услуги за събиране вземането; 3) погасяване от страна на гаранта на задълженията на ответника по договора за кредит; 4) валидно сключен договор за цесия; 5) надлежно уведомяване на длъжника за цесията; 6) установяване на период и размер на мораторната лихва.
Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се установят тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е заплатил изцяло дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им.
На първо място по делото не се установиха валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за кредит и Договор за гаранция с твърдяното съдържание.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние , договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно чл.18,ал.1 т.3 ЗПФУР при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за електронните изявления- Законът за електронния документ и електронния подпис.
Следователно за сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние потребителят следва да изрази по ясен начин волеизявлението си, че приема направеното от доставчика предложение, като този факт следва да бъде доказан от доставчика.
В конкретния случай не са ангажирани доказателства за размяна на електронни съобщения, респ. да е получено съгласие от ответника за сключване на договора. Във връзка с това обстоятелство по делото е представен единствено Договор за предоставяне на потребителски кредит, в който вместо подпис на ответника е посочен цифров код, но представянето на този писмен писмен документ само по себе си не е достатъчно за установяване при условията на пълно и главно доказване съгласно разпределената доказателствена тежест, че е получено съгласие на потребителя за сключване на договора, респ. че са налице валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за кредит и Договор за гаранция с твърдяното съдържание.
На второ място не се установи реално предаване на сумата по Договора за кредит на ответника, респ. извършване на твърдените услуги за събиране вземането.
По отношение на реалното предаване на сумата е представена разписка за извършено плащане от ….., от която се установява, че е нареден паричен превод към EasyPay за сумата от 350лв., но липсват данни тази сума да е получена от ответника. От заключението на приетата по делото ССЕ, което съдът кредитира изцяло, както и от изслушването на вещото лице на …... се установява, че липсват разписка с подпис на ответника за получената сума или друг първичен документ. Следователно ищецът, който носи доказателствената тежест, не установи при условията на пълно и главно доказване реалното предаване на сумата по Договора на ответника.
По отношение на твърдяната административна такса за събиране на вземането, въпреки разпределената доказателствена тежест, не се доказа такива реално да са извършени.
На трето място не се установи погасяване от страна на гаранта на задълженията на ответника по договора за кредит. От ангажираните от ищеца писмени доказателства, обаче не може да се направи категоричен и обоснован извод, че гарантът „Ф. Б.“ ЕООД е изплатило задълженията на ответника към „Ф. Б.“ ЕООД. От ищеца е представено единствено Потвърждение от “Ф. Б.” ЕООД, с което се “потвърждава”, че поръчителят “Ф. Б.” ЕАД му е заплатил дължимите суми. По своята правна същност това е частен документ и обективира изгодни за страната, която го представя факти, но не е подписан от страната, на която се противопоставя. Този документ сам по себе си не може да обоснове при условията на пълно и главно доказване извод за плащане на дължимите от страна на ответника суми от поръчителя- гарант на кредитодателя, при липсата на каквито и да е други доказателства по делото. Частните документи нямат материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документи да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съдията по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК. В тази връзка от заключението на приетата по делото ССЕ, което съдът кредитира изцяло, както и от изслушването на вещото лице на …. се установява, че липсват документи за извършени плащания от “Ф. Б.” ЕООД към “Ф. Б.” ЕООД по отношение на задължения на ответника. След като не се установява поръчителят да е изпълнил задълженията на длъжника, то не би могъл да встъпи в правата, които кредиторът има срещу него. При това положение не може да се приеме за доказано, че в полза на „Ф. Б.“ ЕООД е възникнало регресно вземане спрямо ответника по сключения между него и „Ф. Б.“ ЕООД Договор за кредит.
Наред с това доколкото дружеството "заемодател" и т.нар. "гарант" са ЮЛ, то приложимо е правилото на чл.305 ТЗ, предвиждащ при плащане извършено чрез задължаване и/или заверяване на сметка, същото да се смята за извършено чрез задължаване със заверяване на сметката на кредитора. Доказателства в изпълнение на това изискване не са представени. В този смисъл Решение № . г. по в. гр. д. № 6293 / 2020 г. на Възз. II-в състав на Софийски градски съд.
Договорът за прехвърляне на вземане (цесия) е консенсуален, неформален, каузален и комутативен. Нормата на чл. 99 ал. 1 ЗЗД определя неговия предмет като овластява кредитор да прехвърли своето вземане. Макар и предметът на договора да е определено по съдържанието си вземане, по аргумент от противното на нормата на чл. 100 ал. 1 ЗЗД съществуването на това вземане не е предпоставка за възникване на правната връзка. Съществуването на прехвърленото право и неговата принадлежност в патримониума на цедента не обуславят действителността на договора за цесия. Договорът за цесия има невъзможен предмет единствено ако имущественото право е непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с оглед наличието на предварителни договорни ограничения. Горният извод следва и от изричната разпоредба на чл. 100 ал.1 ЗЗД. С посочената разпоредба е установено изключение от общото за облигационните договори правило на чл. 26, ал.2 ЗЗД, според което липсата на предмет води до тяхната нищожност. При прехвърляне на несъществуващо вземане цесионният договор не е недействителен, нещо повече, цедентът отговаря за изпълнението му по реда на чл. 82 вр. чл. 79 ЗЗД /определение № 524/19.07.2011 г. на ВКС по т.д.№ 186/2010 г., II т.о./. По делото се установи, че процесните вземания не са съществували в патримониума на цедента към датата на сключване на договора за цесия. Принцип в правото е, че никой не може да прехвърли права, с които не разполага. Въпросът за това обуславя ли съществуването на вземането действителността на договора за цесия е сходен с въпроса за действителността на транслативните разпоредителни сделки, когато прехвърлителят не е собственик на прехвърленото право. Трайна е съдебната практика, че принадлежността на правата и тяхното действително възникване не обуславят валидността на сделките. Евентуалните пороци са пречки за настъпване на предвиденото транслативно действие, но не обуславят абсолютната нищожност на правния акт. Всеки договор за цесия, с който се прехвърля парично вземане, определено по страни и размер, има възможен предмет, а ако цедентът не е титуляр на прехвърляното вземане, какъвто е настоящият случай, то договорът само не поражда транслативния ефект, към който е насочен. Аргумент в тази посока е и чл. 100, ал. 1 от ЗЗД- ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговоря за съществуването на вземането, следователно дори и да не съществува вземането, цесията поражда облигационно правоотношение между страните и цедентът ще отговаря за неизпълнението на договорното си задължение.
В обобщение на всичко гореизложено съдът приема, че поради невъзникване на регресно право за „ф.б.“ ЕООД, последното не е носител на вземанията за главница, договорна лихва и административна такса за събиране на вземането срещу ответника по Договора за кредит, поради което и не е настъпил транслативният ефект на договора за цесия с ищцовото дружество.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД е обусловен от главния иск, поради което и предвид извода за неоснователност на главния иск, съдът счита, че и обусловеният иск за лихва е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
На последно място по отношение на претендираната такса за гаранция. Съгласно т.1.6. от Договора за гаранция (поръчителство) тази такса се дължи от клиента "за предоставената гаранция". Клаузата е част от типов, стандартен образец на договор за поръчителство, към който отново по образец препраща т. 5 от договора за потребителски кредит. С тази клауза срещу предоставената услуга (поръчителство), от която реално се ползва кредитодателят тъй като същата обезпечава изпълнението на задълженията по кредита, потребителят се задължава да плати възнаграждение в размер на почти 1/3 от отпуснатия кредит. Съдът намира, че подобна клауза е сключена при изначална липса на еквивалентност на насрещните престации и има за цел единствено да постави в неблагоприятно положение икономически по- слабата страна по договора. Срещу заплащането на възнаграждение за тази допълнителна услуга потребителят не получава еквивалентна, насрещна престация - кредитодателят получава обезпечение от избрано от него лице, срещу което потребителят се задължава да заплати възнаграждение. Такова споразумение причинява вреда на потребителя. Същото не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143 от Закона за защита на потребителите и противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. Поради това и с оглед липсата на доказателства, че клаузата е уговорена индивидуално, съдът намира същата за нищожна на основание чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
С оглед всичко гореизложено предявените искове следват да бъдат оставени без уважение.
По разноските:
С определението за насрочване на делото от 08.09.2020г., както и с протоколно определение от проведено на 29.04.2021г. с.з. съдът е указал на ищеца в едноседмичен срок да внесе сумата от общо 150лв. за възнаграждение на вещото лице. Указанията не са изпълнени, поради което тази сума е заплатена на вещото лице от бюджета на съда, а на основание чл. 77 от ГПК ищецът следва да бъдат осъден да я заплати по сметка на съда.
По изложените мотиви съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените от „А. .“ ЕАД, ЕИК … чрез юрисконсулт И. Х., срещу Й.П.П., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД за заплащане на следните суми: 350 лв. главница по Договор за кредит № .; 11,83 лв. договорна лихва за периода от 16.01.2016г. до 16.01.2016г.; 80 лв. административна такса за събиране на вземането; 103,67 лв. такса за гаранция; 14,97 лв. мораторна лихва за периода от 17.01.2016г. до 17.05.2018г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 25.05.2018г., до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 77 от ГПК „А. .“ ЕАД, ЕИК ., да заплати по сметка на РС- Ихтиман сумата от 150 лв., представляваща депозит за вещо лице.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: