Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 25.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на втори юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 7882 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 56278 от 05.03.2019г.,
постановено по гр. д. № 37865/2018 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 65
състав, е признато за установено по предявените
от „К.– В.П.“ ЕООД срещу К.Д.И., искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.44 ЗЗД, вр.
чл.535 ТЗ сумата от 763,82 евро, дължима по запис на заповед, издаден на
25.09.2012г., ведно със законната лихва от 08.01.2016г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл.417 ГПК от 11.01.2016г. по ч.гр.дело № 174/2016г.
по описа на РС – Пловдив.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските в производството, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник К.Д.И.,
посредством надлежно упълномощен процесуален представител, обжалва решението в цялост,
с оплакване за неправилност и нарушение на материалния и процесуалния закон. Конкретно
се поддържа, че постановеният съдебен акт противоречи на закона и трайно установената
съдебна практика, като е постановено в разрез с Тълкувателно решение №
2/2013г., постановено по тълк.дело № 2 по описа за 2013г. на ОСГТК на ВКС и по
конкретно т.14 от същото, а именно – „подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК (отм.) не
представлява предприемане на действие по принудително изпълнение по смисъла на
чл.116, б.“в“ от ЗЗД“. Съобразно изложеното счита, че депозираното на
08.01.2016г. заявление за издаване на заповед за изпълнение не е прекъснало
течението на давността, респективно и вземането е покрито с давност. По изложените
съображения, моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като
вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемият
– ищец „К.– В.П.“ ЕООД, посредством процесуален представител с доказателства по
делото за надлежно учредена представителна власт, е депозирал в срока по
чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло
като неоснователна. Поддържа, че предявеният иск е доказан по основание и
размер, доколкото по делото несъмнено е установено, че К.Д.И. е авалист по редовен
от външна страна запис на заповед, издаден за сумата от 763,82 евро, по който „К.–
В.П.“ ЕООД се легитимира като поемател. Сочи, че процесната ценна книга съдържа
задължителните за нейната валидност реквизити, посочени в чл.535 от ТЗ, като
същата е предявена на падежа – 25.03.2013г., поради което менителничният ефект
установява в полза на ищеца годно за изпълнение вземане срещу ответника. На
следващо място навежда, че в процесния случай тригодишният давностен срок по
чл.531, ал.1 ТЗ тече от датата на падежа на записа на заповед, уговорен на
определен ден – 25.03.2013г. и изтича на 25.03.2016г., след предявяване на
установителния иск за съществуване на вземането, който се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК, респективно процесното вземане не е погасено по давност. По
изложените съображения, моли първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден,
като правилен и законосъобразен. Претендира сторените в производството разноски
за юрисконсултско възнаграждение по представен списък по реда на чл.80 от ГПК.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и процесуално допустимо.
Първоинстанционното
решение е постановено в съответствие с материалния закон и като правилно следва
да бъде потвърдено. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по
смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената фактическа
обстановка. В тази връзка, в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват факти и обстоятелства, относими към конкретния правен спор, като
настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на СРС, към които препраща по
реда на чл. 272 ГПК. С оглед доводите в жалбата, следва да се отбележи
следното:
Предявен е за
разглеждане иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ и чл.
485 ТЗ. Предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422,
ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК е
съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по
чл. 422, ал.1 ГПК ищецът кредитор доказва вземането си, основано на
менителничния ефект, а именно – съществуването на редовен от външна страна
запис на заповед, подлежащ на изпълнение.
В представената по
делото ценна книга се съдържа наименованието ,,Запис на заповед", както в
заглавието, така и в текста на документа. Налице е безусловна клауза за
заплащане на определена парична сума – 763,82 евро. Падежът на записа на
заповед е уговорен, съобразно нормата на чл. 537 ТЗ вр. чл. 486, т.4 ТЗ – на
определен ден: 25.03.2013 г. В записа на заповед като място на издаване е
определен гр.Асеновград, Промишлена зона „Север“, сервизна база „К.– В.П.“ ЕООД.
В ценната книга е посочено, че сумата е платима в гр. Асеновград, Промишлена
зона „Север“, сервизна база „К.– В.П.“ ЕООД. Менителничният ефект е издаден на 25.09.2012
г. и е положен подпис от името на издателя „В.Г.“ ЕООД чрез К.Д.И. - Управител.
Записът на заповед е авалиран от ответника К.Д.И., в лично качество, който е
положил подпис върху лицевата част на менителничния ефект. Следователно, задължението по процесния запис на
заповед е обезпечено чрез поръчителство на ответника - чл. 483 ТЗ, който
притежава качеството на поръчител /"авалист"/ по менителничното
задължение.
Записът на заповед
принадлежи към категорията на конститутивните ценни книги, поради което
възникването на материализираното в него право се предпоставя от надлежното му
издаване. Вземането по записа на заповед произтича от абстрактна сделка,
основанието на която е извън съдържанието на документа.
Разпоредбата на
чл. 535 от ТЗ въвежда императивно изискване за формата и съдържанието на записа
на заповед като абсолютно условие за неговата действителност. В настоящия
случай видно от представения по делото запис на заповед, въз основа на който е
издадена заповедта за изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК, същият съдържа посочените
в разпоредбата на чл. 535 ТЗ задължителни реквизити, които в своята кумулативна
даденост предпоставят действителността на менителничния ефект. При така
изложените съображения въззивният съд намира, че е налице редовен от външна
страна и действителен запис на заповед, с изискуемото съдържание по чл. 535 ТЗ,
който в качеството му на абстрактна сделка доказва вземането на поемателя „К.– В.П.“
ЕООД за паричната сума, за плащането на която ответникът – авалист се е
задължил.
Нормата на чл.
485, ал.1 ТЗ предвижда, че поръчителят отговаря както лицето, за което е
поръчителствал. Следователно, изискуемостта на задължението на ответника в
качеството на "авалист" е обусловена от настъпване на изискуемостта
на задължението на издателя по записа на заповед. За да се търси отговорност на
авалиста за заплащане на сумата по записа на заповед, е необходимо да е
настъпила изискуемостта на вземането, а при уговорен падеж "на
предявяване" записът на заповед трябва да е предявен за плащане на
издателя /определение № 349/04.05.2012 г. по ч. т. дело № 135/2011 г. на ВКС,
ТК, Второ отделение, определение № 906/30.12.2013 г. на ВКС по ч.т.д. №
4614/2013 г. на II ТО на ВКС/.
В конкретиката на
настоящия случай, записът на заповед е издаден с падеж, определен според
правилото на чл. 486, ал.1, т.4 ТЗ – на определен ден, а именно на 25.03.2013
г., като видно от извършеното отбелязване на самата ценна книга, същият е
предявен на падежа. Следователно от 25.03.2013 г. задължението по процесния
запис на заповед е изискуемо, което означава, че и задължението на ответника в
качеството на поръчител /"авалист"/ е също изискуемо - по аргумент от
правилото на чл. 513, ал.1 ТЗ. Относно изискуемостта на задължението следва да
се спомене, че процесният запис на заповед е предявен и на ответника авалист на
падежа срещу подпис.
При тези факти
въззивният съд намира, че процесният запис на заповед представлява редовен от
външна страна документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение задължение срещу
ответника.
От страна на
въззивника не са повдигнати възражения досежно приложението на ал.485, ал.2 ТЗ.
Тази материалноправна норма е императивна, поради което въззивният съд при
проверка на правилността на първоинстанционното решение следва да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за отмяна на обжалваното решение - TP № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Систематическото
тълкуване на нормите на чл. 485, ал. 2 ТЗ и чл. 461 ТЗ обуславя правния извод
за самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния
поръчител. Задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на
задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно
задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната
едностранна правна сделка - авал. Спецификата на менителничното поръчителство
при съпоставянето му с поръчителството по гражданското право, е основание за
извод, че за авала не се прилагат разпоредбите на чл. 146, ал. 3, чл. 147 и чл.
148 ЗЗД / решение № 120 от 30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, II т.
о., и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. решение №
120/30.07.2010 г. по гр. д. 988/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о./. Задълженията на
издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни
правни сделки, а с оглед абстрактния им характер, обстоятелствата относно
каузалното правоотношение, което записът на заповед евентуално обезпечава, са
предмет на изследване само в случай при релевирано възражение за погасяването
на вземането /решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр.д. № 1490/2014 г., Г. К., IV
Г. О. на ВКС решение № 102/23.07.2014 г. по т.д. № 2680/2013 г., ВКС, ТК, I
т.о./.
Авалистът не може
да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би
могъл да му предостави хоноратът /издателят на записа на заповед/ - както
абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на
възражението относно формата/, така и лични възражения, произтичащи от каузално
правоотношение между приносителя и хонората. Противопоставянето на лични
възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и
хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното
правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил
злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното
правоотношение с хонората /решение № 26 от 24.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013
г., Т. К., IIТ. О. на ВКС, решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011
г./.
В т. 17 от ТР 4 от
18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС е прието, че при редовен от
външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от
ответника, ищецът не е длъжен да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника по повод
или във връзка с което е издаден записът на заповед.
В настоящото
производство от страна на ответника не са повдигнати релативни възражения
досежно невъзникване на вземането по каузално правоотношение, за погасяването
му или за недействителност на основанието по това каузално правоотношение.
Доколкото не са направени релативни възражения, относими към погасяването на
записа на заповед, въззивният съд намира за установено наличието в полза на
ищеца на непогасено вземане по процесния запис на заповед /решение № 122 от
06.10.2015 г. по т.д. № 1941/2014 г., Т. К., I Т. О. на ВКС, решение № 26 от
15.04.2015 г. по т.д. № 2205/2013 г., Т. К., II Т. О. на ВКС, решение № 95 от
08.07.2014 г. по т.д. № 2473/2013 г., Т. К., II Т. О. на ВКС, решение №
17/16.02.2015 година по т.д. № 116/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о.,
решение № 66/28.07.2015 година по т.д. № 378/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Второ
т.о., решение № 179/04.03.2015 година по т.д. № 3747/2013 г. по описа на ВКС,
ТК, Второ т.о., решение № 12/30.01.2015 година по т.д. № 2714/2013 г. по описа
на ВКС, ТК, Първо т.о. /.
Възражението на
ответника за погасителна давност е неоснователно. Съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ вр. чл. 537 ТЗ, искът на
поемателя срещу издателя на запис на заповед се погасява с тригодишна давност
от падежа. За задължението на авалиста също е приложима специалната тригодишна
давност по чл. 531, ал.1 ТЗ, тъй като поръчителят отговаря както лицето, за
което е поръчителствал / чл. 485, ал.1 ТЗ /, а това предполага еднаквост и на
давностния срок. Падежът на процесния запис на заповед е 25.03.2013г., а по
силата на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 116, б. "б" ЗЗД, давността е
прекъсната с подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 08.01.2016 г., преди
изтичане на давностния срок. С подаване на заявлението по чл. 417 ГПК от ищеца
в рамките на тригодишния срок от изискуемостта на процесното вземане, от който
момент се смята предявен искът за установяване съществуването на вземането по
чл. 422, ал. 1 ГПК, теченето на давността относно последното е било прекъснато,
поради което и не е настъпил ефектът на установения в нормата на чл. 531, ал. 1 ТЗ институт.
Поради съвпадането
на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния такъв, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение на СРС -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на
спора на въззивника – ответник не се следват разноски за въззивното
производство.
На въззиваемата
страна – ищец следва да се присъди претендираното юрисконсултско възнаграждение
за въззивното производство в размер на 300 лева.
С оглед цената на иска, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК,
във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 56278 от 05.03.2019г., постановено по гр. д. № 37865/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 65 състав.
ОСЪЖДА К.Д.И., ЕГН ***********,
с адрес *** да заплати в полза на „К.– В.П.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление ***, представлявано от В. И. П. – управител, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 300,00 лева, представляваща разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.