М О Т И В И
към въззивна (нова) присъда № 171/01.07.2019
г.,
по в.н.о.х.д. № 1891/19 г. по описа на СГС,
НО, ІІ въззивен състав
--------------------------------------------------------------------------------
Софийската
районна прокуратура (СРП) е оспорила с
подаден в срок и по реда на глава ХХІ
от НПК въззивен протест (и допълнение към него) правилността на постановената
първоинстанционна присъда от 26.11.2018 г. по н.о.х.д. № 16848/16 г., с която СРС
(НО, 104 с.) е оправдал подсъдимите С.Г.Ф. (ЕГН: **********) и О.Г.Г. (ЕГН: **********)
по обвинението за престъпление по чл. 194, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК
– за това, на 17.02.2010 г. в гр. София, като съучастници (съизвършители), да
са отнели от владението на Д.И.М., без нейно съгласие, чужди движими вещи
(сумата от 486, 20 лв.), собственост на „Л.К.Д.“ ООД, с намерение
противозаконно да ги присвоят.
С протеста, поддържан в
с.з. на 01.07.2019 г. от представителя на държавното обвинение, се иска нова
присъда и признаване на двамата подсъдими за виновни (чл. 336, ал.2, вр. ал. 1, т.2 НПК) за
горепосоченото деяние, като е направен анализ на установените (според
прокурора) факти и доказателствата в тяхна подкрепа. Отправен е и упрек към СРС,
че безкритично е възприел версията на подсъдимите за процесните събития и
неоснователно е дал приоритетно доверие на показания на св. Г., според която
намерената у нейния син (подс. О.Г.) парична сума са негови средства, които тя
лично му е предоставила. Възраженията си срещу доводите на прокуратурата общият
защитник на подсъдимите (адв. С. М.) свежда до това, че свидетелката Д.М.не се
явява пострадала от деянието и нейното служебно и процесуално качество са
останали неизяснени; че няма идентичност между откритата у подс. Г. сума и
откраднатата; че процесният колеж е представлявал „…организирана група за
източване на средства от млади студенти, които са дали доверие на това учебно
заведение“.
Въззивният съд намери протеста за
основателен.
Присъдата е неправилна.
Основният порок в първоинстанционната съдебна дейност е неправилната
оценка на доказателствата, която - като краен резултат - е довела до грешни
фактически изводи относно съпричастността на подсъдимите Ф. и Г. към описаната
кражба, а оттам – и до необоснованост на постановения акт. Ако трябва да се
обобщи накратко, за да аргументира недоказаност на обвинението, Софийският
районен съд е приел, че съществуващите косвени улики не са така еднопосочни, че
да изградят стабилна верига от изводи, установяващи по несъмнен начин
авторството на деянието. Конкретно приведените в защита на посочената теза
доводи са, че по време на изчезването на паричната сума подс. Ф. е бил в друга
стая, в която е полагал изпит по английски език; че е напълно възможно
оставените от него върху инкриминирания пощенски плик пръстови отпечатъци да са
попаднали там още преди поставянето на парите; че техният размер (486, 20 лв. –
според обвинението) не е бил посочен с точност при първоинстанционният съдебен
разпит на св. Д.М.(с нова фамилия – И.); че „една дактилоскопна следва не
доказва нищо сама по себе си“, както и че липсват доказателства за общ умисъл
между подсъдимите.
Втората инстанция направи свой собствен анализ на обстоятелствата по
делото и съобразно възможността по чл. 316 НПК, достигна до различни
фактически положения, без да събира нови доказателства. Допуснатата
необоснованост на присъдата съставлява отстранимо по въззивен ред процесуално
нарушение и в тази връзка Софийският градски съд прие за установено следното:
Подсъдимият О.Г.Г., с ЕГН: **********, е роден на *** ***. Същият е
българин и български гражданин, неосъждан, неженен, адресно регистриран в гр.
София, кв. „Симеоново“, ул. „******.
Другият подсъдим по делото – С.Г.Ф., с ЕГН: **********, е роден на *** ***.
Същият е българин и български гражданин, неосъждан, неженен, адресно
регистриран в гр. София, ул. „******.
Към м. февруари 2010 г. търговското дружество „Л.К.Д.“ ООД развивало
дейност чрез офис за обучение на студенти, намиращ се в гр. София, ул. „******.
Управител на офиса бил св. Н.В., а негов административен координатор – св. Д.И.И.(с
фамилия към 2010 г. – „М.“). Разположението на отделните помещения включвало
общ коридор, започващ веднага след входната врата; няколко учебни зали по
неговото протежение; секретарски кабинет, намиращ се в дъното на коридора;
тераса (балкон), използван предимно от пушачите, до който се стигало през една
от учебните стаи.
В следобедните часове на 17.02.2010 г. подсъдимите О.Г. и С.Ф. посетили
горепосочения офис. Около 14.30 ч. Ф. пребивавал в една от стаите, в близост до
входната врата на коридора, където сам и без надзор полагал входящ тест по
английски език, а по същото време Г. изчаквал в коридора пристигането на
неговия преподавател. Свидетелката Д.М.(И.) била в своя кабинет, а на бюрото й
се намирала нейната дамска чанта, в която съхранявала хартиен пощенски плик с
изписано на английски език лого „London Collage Dublin“ и намираща се в него парична сума от 486,
20 лв. Парите, получени от извършена в чейндж-бюро обмяна на „евро“ в „лева“,
били собственост на „Л.К.Д.“ ООД и предназначени за покриването на текущи
разходи на дружеството. Около 14.30 ч. св. М.(И.) временно излязла от кабинета
си, за да пренесе консумативи до една от учебните зала, като оставила вратата
на своята стая отключена. Това обстоятелство било възприето от подсъдимите Ф. и
Г., които взели решение да се възползват от ситуацията. Подс. С.Ф. временно
напуснал учебната зала, незабелязано влязъл в кабинета на св. М.(И.), отворил
дамската й чанта, взел от нея описания плик с пари (сумата от 486, 20 лв.),
напуснал с него стаята на
административния координатор, извадил паричната сума от плика и я предал на
подс. Г., който от своя страна прибрал копюрите в десния вътрешен джоб на якето
си. Процесният пощенски плик бил
изхвърлен през балкона на офиса от подс. Ф. и същият паднал върху намиращо се
отдолу покривно пространство. След това Ф. се завърнал в залата, в която
полагал теста по английски, а Г. – в стаята, в която очаквал пристигането на
преподавателя си.
Междувременно св. М.(И.) се завърнала в кабинета си и след около 20
минути проверила съдържанието на дамската си чанта, като констатирала, че
пликът с пари липсва. Тъй като подобен инцидент се случил няколко дни по-рано,
тя решила да предприеме мерки за изясняване на ситуацията и заключила външната
врата на офиса, така че да ограничи възможността намиращите се в него лица да
излизат. Междувременно, малко преди заключването на вратата в учебния център
пристигнал св. П.С., който също бил курсант, и св. Н.В. – управител на офиса,
комуто св. М.(И.) сподели дискретно информацията за липсващите пари. За да
пресече възможността изчезналите пари да бъдат скрити, М.целенасочено не дала
гласност на установените от нея обстоятелства, а около 14.50 ч. тайно подала
телефонен сигнал до органите на МВР. Пристигналите на мястото свидетели Г.и Й.(служители
на СДВР/04 РУ) предприели организация по изясняване на случая, като издали
заповеди за полицейско задържане на подсъдимите Ф. и Г. и взели мерки
установените на място лица (Ф., Г. и св. П.С.) да не влизат в контакт помежду
си. Разследващ полицай от СДВР/04 РУ провел обиск на подс. Г., като в десния
вътрешен джоб на якето му била открита и иззета сума, съответстваща по размер
на липсващите от чантата на св. М.(И.) пари. Извършен бил и оглед на покривното
пространство под балкона на офиса, където бил открит и запечатан изхвърленият
плик с логото на учебния център.
Иззетата по делото парична сума, предмет на обвинението, останала на
разположение на органите на досъдебното производство до 01.04.2010 г., когато
била възстановена срещу разписка на св. Д.М.(И.), като представител на
ощетеното юридическо лице.
Това са новите фактически положения, които въззивният съд установи в
разрез с приетото от първата инстанция след направен самостоятелен анализ
на доказателствата. Тук, преди всичко е необходимо изследваните факти
да бъдат обособени в две групи – на такива, които са били правилно изяснени от
районната инстанция, не се оспорват от страните и могат да бъдат безрезервно
споделени, и на такива, при които СГС намери, че следва да се разграничи от
изводите на първостепенния съд. Така например, обстоятелствата, свързани със
статута на самия учебен център (функциониращ в инкриминирания период чрез
дружеството „Л.К.Д.“ ООД), неговата локация, вътрешното разположение на залите
и кабинетите, лицата, които са изпълнявали длъжностите на управител на офиса и
негов административен координатор, както и пребиваването на подсъдимите Ф. и Г.
в следобедните часове на 17.02.2010 г., са еднопосочно изяснени чрез
съпоставката между показанията на св. Д.М.(И.) и Н.В. (л.156, гръб от н.о.х.д.)
и изготвения в началото на разследването протокол за оглед на местопроизшествие
(л. 55-56 от д.п.), който е фиксирал разпределението на отделните помещения.
Вярно е, че целият свидетелски разказ на М.(И.) не е бил непосредствено
изслушан от първата инстанция, а прочетен при условията на чл. 281, ал.1, т.4 НПК (л.170, гръб от н.о.х.д. № 16848/16 г. и л. 114 от н.о.х.д. № 15281/10 г. –
в хипотезата на показания, дадени „пред друг състав на съда“ при предходното
разглеждане на делото), но това процесуално действие е било проведено на
легитимно основание поради невъзможността въпросното лице да бъде установено и
призовано и наличните данни, че същата не пребивава на територията на Р.
България. Ползването на тези показания, като изключение от принципа по чл. 18 НПК, по никакъв начин не засяга правото на защита на Ф. и Г., защото при
изслушването на св. И.в хода на предходно развилото се производство по н.о.х.д.
№ 15281/10 г. са били осигурени всички процесуални условия за състезателност между страните, така че
на всеки от подсъдимите да бъде гарантирано правото „да участва в разпита на
лицата, свидетелстващи против него“ (чл.6, пар.3, б. „d“ ЕКПЧ). Двамата не само са присъствали
на посочения разпит заедно със своя общ упълномощен защитник, но са имали и
изричната възможност „да се конфронтират“ със свидетелката, като й задават
въпроси.
Безспорна е и тази част от показанията на св. М.(И.), чрез
която се изяснява, че около 14.50 ч. тя сигнализирала органите на МВР за
констатираната липса на парите; че на място пристигнали полицейските служители Г.и
Й.; че при проведения обиск у подс. Г. била установена сума, съответстваща на
липсващата; че пликът, в който същата е била съхранявана, е открит при
проведения оглед на покривно пространство под балкона на една от стаите; че
върху въпросния плик е открит дактилоскопен отпечатък от лявата длан на подс. Ф..
Така изброените факти се установят не само от съпоставката между нейния разказ
и казаното от свидетелите П.Г.(л. 134 от н.о.х.д № 16848/16 г., вкл. и
прочетените от н.о.х.д. № 15281/10 г. при условията на чл. 281, ал.1, т.2 НПК –
л.115, гръб/л.116) и П.Й.(л. 134, гръб от н.о.х.д. № 16848/16 г., вкл. и
прочетените на осн. чл. 281, ал.5, вр. ал.1, т.2 НПК от досъдебното
производство - л. 74/75), които – като служители на СДВР/04 РУ, са се отзовали
на сигнала, но и от изготвените във връзка със започналото разследване писмени
доказателства и доказателствени средства, които СРС надлежно е прочел и приел
при условията на чл. 283 НПК: а) протоколът за обиск на подс. Г.,
удостоверяващ откриването на парите и отделното им описване по копюри и серийни
номера (л. 29-30 от д.п., ведно с Определение от 18.02.2010 г. за неговото
съдебно одобрение по н.ч.д. № И-681/10 г. на СРС – л.20 от д.п.); б)
протоколът за оглед на местопроизшествие от 17.02.2010 г., чрез който под
балкона на една от стаите е бил фиксиран, иззет и запечатан пощенският плик с
логото на учебния център (л.55-56 от д.п.); и в) изготвените във връзка
с полицейската намеса заповеди по ЗМВР за задържане на двамата подсъдими и на
св. С.(л. 47, л. 49 и л. 52 от д.п.). В унисон с тези материали е и
заключението на в.л. Б.по изготвената дактилоскопна експертиза (№
510/05.10.2010 г. – л. 105/106 от д.п., приета в с.з. на 12.02.2018 г. – л.
133, гръб от н.о.х.д.), която е изследвала непосредствено приложения по делото като
веществено доказателство пощенски плик (запечатан на л. 109 от д.п.), иззет при
огледа, и е констатирала идентичност между оставената по него дактилоскопна
следа и лявата длан на подс. Ф.. Не предизвиква спор по делото, нито възражения
на страните и фактът, че иззетата от владение на подс. Г. парична сума на
17.02.2010 г., инкриминирана като предмет на кражбата, е била възстановена
впоследствие от разследващия орган на св. Д.М.(като представител на ощетеното
юридическо лице), защото съставената в тази връзка разписка от 01.04.2010 г.
(л. 110 от д.п.) съставлява на общо основание писмено доказателство, което може
да бъде ценено наред с останалите.
Оттук нататък, въззивният съд намери за необходимо да ревизира изводите
на първата инстанция относно спорните факти и събраните във
връзка с тях противоречиви доказателства, защото по силата на чл. 305, ал.3 НПК
дължи изричен отговор „защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят“. Казано
накратно, става дума за инкриминираните в обвинителния акт обстоятелства около
самото деяние (реалното съществуване на процесната парична сума и нейното
изчезване от чантата на св. М.) и авторството му (съпричастността на подс. Ф.
към изваждането на плика с парите и на подс. Г. – към прибирането на сумата във
вътрешния джоб на якето му). Очевидци на изследваните събития, които чрез
свидетелските си показания да внесат в процеса преки доказателства, не са
установени, което налага изследването на множество взаимовръзки между
съществуващите косвени улики и съпоставката им с правилата на формалната и
житейската логика, както и спазването на принципа, че доказателствата и
средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена
сила (чл. 14, ал.2 НПК). Допуснатите в тази насока грешки на Районния съд могат
да бъдат сведени до това, че той е анализирал фактите изолирано и разпокъсано
един от друг и е достигнал до фрагментарни изводи, приемайки, че: а)
сама по себе си една дактилоскопна следа не доказва нищо; б) показанията на майката на подс. Г. (св. Г.)
относно намерените в него пари могат да бъдат възприети с безусловно доверие; и
в)
липсват сведения за наличието на общ умисъл у двамата подсъдими по повод
процесната кражба.
Втората инстанция, за разлика от първостепенния съд, прецени, че
отделните косвени доказателства се намират в такава взаимовръзка, която
позволява формирането на единствено възможния извод, че именно подсъдимите Г. и
Ф. са съпричастни към отнемането на инкриминираната сума от владението на св. М.(И.)
и е изключена вероятността деянието да е осъществено от друго неустановено по
делото лице.
На първо място, въпреки възражението на защитата, че съществуването на
описаната в обвинението парична сума,
респ. – и нейното изчезване от чантата на св. М., не са доказани, въпросните
факти могат да бъдат приети за установени по несъмнен начин. Цялостното
поведение на св. М.(И.) от самото начало на разследването, логичността и
последователността на нейния разказ, мотивират
въззивния съд да възприеме с доверие показанията й, най-малкото – поради
факта, че по делото липсват индиции, сочещи на евентуално желание за
лъжесвидетелстване. Още в началото на разпита си (прочетен при условията на чл.
281, ал.1, т.4 НПК – л. 114 от н.о.х.д. № 15281/10 г.) И.е дала напълно резонно
обяснение защо е подходила дискретно при сигнализирането на полицията и е
заключила външната врата на офиса, като е аргументирала това си поведение с
предходни случаи на изчезнали парични суми. Обяснимо е, че същата не е могла да
си спомни в детайли и пунктуално точния размер на съхраняваната от нея сума, но
като се има предвид, че тя не е съставлявала кръгло число (486, 20 лв.),
подобно поведение е напълно логично. Свидетелката обаче, е конкретизирала
ориентировъчно исканите от нея данни, като е разяснила, че точната сума в плика
е била „около 500 лв.“ (л. 115 от н.о.х.д. № 15281/10 г.), които същата е получила при
извършена в чейндж-бюро обмяна на валута. Тези нейни изявления следва да бъдат
съпоставени с казаното пред СРС от св. Н.В. (управител на офиса на учебния
център), според когото намерените в един от подсъдимите пари отговаряли по
стойност и копюри „…точно на това, което липсваше“ (л.156,
гръб от н.о.х.д. № 16848/16 г.), както и с отразеното в протокола за обиск на
подс. Г. (л. 29 от д.п.), в чиято съдържателна част са описани по номинал и
серия банкноти, отговарящи на общата стойност от 486 лева и 44 стотинки (по
отношение на стотинките въззивният съд констатира известно несъответствие със
сумата по обвинението – 486, 20 лв., но прецени, че при изследване на фактите
следва да се съобрази с посоченото в обвинителния акт, защото „надскачането“ му
без инициатива на прокурора по реда на чл. 287, ал.1 НПК би довело до нарушено
право на защита).
Оттук нататък, съдът проследи внимателно хронологията на събитията и
прецени, че те са се развили логично именно според описания в обвинителни акт
начин – подс. Ф. е извадил плика с парите от чантата на св. М.(И.), а
впоследствие е предал сумата (без плик) на подс. Г., който я е прибрал във
вътрешния джоб на якето си, където същата е била намерена по-късно.
Не е вярно, че изводът за съпричастността
на Ф. към деянието се основава единствено на наличната дактилоскопна следа
от неговата длан върху открития изхвърлен от балкона плик. Тази следа, като своеобразно веществено
доказателство, не съществува изолирано и в конфликт с останалите улики по
делото, защото в синхрон с нея са множество други обвинителни индиции. Първо, към момента на изчезване на плика
от чантата на св. М.подс. Ф. е присъствал на етажа на офиса, който факт не се
отрича в нито едно от свидетелските показания. Второ, не съществува никаква възможност процесната дактилоскопна
следа да е била оставена по друг начин (напр. преди поставянето на парите в
плика, както е разсъждавал в мотивите си СРС), освен чрез механизма на самата
кражба, при която подс. Ф. е бръкнал в безнадзорната чанта на св. М.(И.) и е
взел въпросния плик. Лансираната в тази насока от самия подсъдим версия (вж.
обясненията му в с.з. на 04.08.2018 г. – л. 149, гръб от н.о.х.д. № 16848/16
г.), че при кандидатстването си в учебния център е разглеждал различни листовки
и материали и е напълно възможно да е
докоснал плика, не може да бъде възприета с доверие, защото противоречи на
други обективно установени факти чрез показанията на св. М.(И.), а именно: а)
датата, на която е била извършена кражбата, съвпада с деня, в който Ф. за първи
път се е явил в офиса за полагането на теста по английски, без да е посещавал
преди това кабинетите му и да е имал опция за преглед на съхраняваните там
канцеларски материали; и б) при идването на Ф. в учебния
център в следобедните часове на 17.02.2010 г. пликът с паричната сума вече се е
намирал в чантата на св. М.(И.) и възможност за хипотетичен и случаен физически
досег с него от други лица не е съществувала. Трето, дактилоскопни отпечатъци от другия подсъдим (О.Г.) върху
процесния пощенски плик не са били установени (вж. заключение на в.л. Б.– л.
94/96 от д.п., прието в с.з. на 12.02.2018 г. – л. 133, гръб от н.о.х.д.),
което сочи, че първото лице, което е имало физически досег с това веществено
доказателство след поставянето му в дамската чанта на св. И., е именно Ф.. И четвърто, отново от показанията на св.
И.се изяснява, че във времето след след 14.30 ч. на 17.02.2010 г. е имало
известен период, в който тя е напуснала секретарския си кабинет и е оставила
своята чантата вътре (на бюрото) безнадзорна, а вратата на стаята – отключена,
като до нейното завръщане на етажа са били единствено подсъдимите Ф. и Г..
Така, за Ф. не е съществувала пречка да проникне незабелязано в кабинета й и да
претърси чантата за евентуално налични ценности и пари. В тази насока
фактическите изводи на Районния съд, че в периода, в който св. И.отсъствала от
стаята си, подс. Ф. не е напускал учебната зала, тъй като полагал изпит, са
останали неподкрепени с конкретни доказателства предположения. Фактът, че никой
не е забелязал проникването на този подсъдим в кабинета на И., по никакъв начин
не означава, че въпросното събитие не се е случило, най-малкото – поради
обстоятелството, че няма друго логично обяснение за начина, по който е била
оставена коментираната дактилоскопна следа върху процесния плик.
Изключена е и възможността по-късно присъединилият се свидетел П.С., също
курсант в учебния център, да е съпричастен към отнемането на парите. Той е
пристигнал на етажа на офиса в отрязъка от време между момента, в който св. И.вече
е констатирала липсата на сумата (т.е. след деянието) и нейното решение да
заключи външната врата, като в тази насока няма причина показанията на И.да
бъдат игнорирани и оставени без доверие – „Преди заключването на входната врата
дойде Петър, след това дойде управителят …“ (л.114, гръб от н.о.х.д.
№ 15281/10 г.).
Безпрепятсвен е бил и достъпът на подс. Ф. до балкона на една от стаите
на офиса, ползван от посетителите за тютюнопушене, така че е напълно логично (с
оглед мястото, на което при проведения оглед пощенският плик е бил намерен)
именно той да е изхвърлил въпросното веществено доказателство, за да прикрие
следите от кражбата, като в същото време е предал на подс. Г. съдържащата се
вътре парична сума. С доверие може да бъде ползвана и тази част от показанията
на св. И., в която същата заявява, че намереният под балкона плик е бил същият,
в който преди това е съхранявала парите, защото в него е била открита и
издадената от чейндж-бюрото касова бележка за сумата. Друг е въпросът къде е
въпросната „касова бележка“ и защо тя също не е била приложена като веществено
доказателство по делото, но доколкото в наказателното производство всички факти
могат да бъдат изяснявани и само със свидетелски показания (чл. 117 НПК), няма
пречка споменатото обстоятелство да бъде прието за установено въз основа на
казаното от свидетелката.
Следващият аспект на изследване по делото касае съпричастността на подс. О.Г. към инкриминираната кражба и
идентичността на откритите при обиска му банкноти с отнетите при самото деяние
пари. Тук въззивният съд отказа доверие на дадените пред първата инстанция
показания на св. Б. Г.(майка на подс. Г.), според която откритите в джоба на
сина й пари му били предоставени лично от нея (л. 149, гръб от н.о.х.д.). В
тази насока поведението на въпросната свидетелка се явява житейски нелогично,
най-малкото – поради факта, че ако твърдените от нея обстоятелства в
действителност бяха верни, тя нямаше да се яви за разпит едва при повторното
първоинстанционно разглеждане на делото (8 години след изследваните събития), а
на доста по-ранен етап. Лансираната от Г.версия е изцяло нова и в нито един
момент не е била споменавана от подс. Г. след привличането му в качеството на
обвиняем. Нещо повече, подобен факт Г. не е заявил и при непосредствения си
разпит пред СРС в с.з. на 04.04.2018 г. (л.149, гръб от н.о.х.д.), в който е
говорил за всякакви други обстоятелства, но не и за произхода на откритите в
джоба му пари. Ето защо, тезата на св. Г.е останала изолирана и необоснована,
при това – противоречаща си с обективно проявеното поведение на нейния син по
време на досъдебното производство. Така например, е напълно логично, ако в
действителност иззетите с протокола за обиск от владение на подс. Г. банкноти
са били лично негови (предоставени от майка му), същият да има правомерни
имуществени претенции към въпросната парична сума, а не да се дезинтересира
какво е станало с нея след приобщаването й към делото. Молба за връщане на
сумата в хода на разследването обаче, е постъпила единствено от св. Д.М.(л. 118
от д.п.) от името на „Л.К.Д.“ ООД, а издадената от прокурора върху самата молба
ръкописна резолюция „Да се върне на Д.М.сумата от 486, 20 лв.“ (фактически
изпълнена на 01.04.2010 г. – разписка на л. 119 от д.п.) в нито един момент не
е била оспорена от подс. Г..
Това не са единствените аргументи, поради които въззивният съд прие, че
двете парични суми (липсващата и откритата при обиска на подс. Г.) са
идентични. В допълнение отново могат да бъдат посочени отделни пасажи от
прочетените и кредитирани показания на св. М.(И.), в които тя е възпроизвела
спомените си относно номиналната стойност на отделните банкноти, съхранявани в
пощенския плик в чантата й. Свидетелката изрично е разяснила, че копюрите са
били по 20, 50 и 100 лв. („Имаше по 50 лева, по 100 лева, имаше
20 лв…“ – л.115, гръб от н.о.х.д. № 15281/10 г.). Така поднесената
информация съвпада изцяло с отразените в протокола за обиск данни (л. 29 от
д.п.), според които във вътрешния джоб на якето на Г. са били установени именно
такива банкноти: 2 бр. с номинал по 100 лв,. 4 бр. с номинал по 50 лв., 4 бр. с
номинал по 20 лв., 1 бр. с номинал от 5 лв., както и монети на стойност 1, 44
лв. Вярно е, че – както вече беше посочено - размерът на намерената при обиска
сума (486, 44 лв.) надскача с 24 стотинки сумата, чиято липса св. М.(И.) твърди
да е установила. Но прокурорът е разполагал с автономно право да прецени какви
факти да инкриминира в обвинителния акт и съдът не разполага с възможност да
променя същите в тежест на подсъдимия. Още повече, че въпросната разлика е била
констатирана и от самата свидетелка, която е присъствала на обиска на подс. Г.
– „…Само си спомням, че парите, които бяха намерени в студента
и сумата, която беше изчезнала от чантата ми, беше с разлика 20 стотинки, даже
по-малко от 20 стотинки…“ (л. 115, гръб от н.о.х.д. № 15281/10 г.).
Като индиция, че иззетата от подс. Г. сума е именно откраднатата, може да
бъде посочен още един факт – парите са били открити не на стандартно и обичайно
място за тяхното съхранение заедно с други парични средства (напр. портмоне,
портфейл и т.н.), а в „десен вътрешен джоб на якето“ (протокол за обиск – л. 29
от д.п.), което сочи, че те са били прикрити изолирано и самостоятелно в
дрехите на Г. при това – в размер, съответстващ на заявения като изчезнал от
чантата на св. И.. Това обстоятелство е не само документирано в цитирания
протокол за обиск, но и потвърдено от свидетелите Г.(вж. прочетените при
условията на чл. 281, ал.1, т.2 НПК показания – л. 116 от н.о.х.д. № 15281/10
г.), Й.(вж. прочетените при условията на чл. 281, ал.5, вр. ал.1, т.2 НПК
показания – л. 74/75 от д.п.) и Вецев (л. 156, гръб от н.о.х.д. № 16848/16 г.).
Изложеното дотук мотивира втората инстанция по делото да приеме, че
механизмът на инкриминираната кражба се е развил именно по описания в
обвинителния акт начин – подс. Ф. взел от чантата на св. М.(И.) процесния плик
с паричната сума, а след това предал извадената от плика сума на подс. Г.,
който я прибрал във вътрешния джоб на якето си.
Ето защо, правната оценка на установените по реда на чл. 316 НПК нови
фактически положения налага извода, че с поведението си на 17.02.2010 г. подсъдимите
С.Г.Ф. и О.Г.Г. са извършили престъпление
по чл. 194, ал.1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал.1 НК – като съучастници
(съизвършители), те са отнели от владението на Д.И.М., без нейно съгласие,
чужди движими вещи (сумата от 486, 20 лв.), собственост на „Л.К.Д.“ ООД, с
намерение противозаконно да ги присвоят.
Нито Ф., нито Г. са били собственици на инкриминираната парична сума,
поради което на общо основание двамата могат да са субекти на престъпната кражба, а принадлежността на въпросната сума
към патримониума на друго лице, макар и юридическо („Л.К.Д.“ ООД), я прави
годен предмет на деянието по чл. 194, ал.1 НК, обозначен чрез съставомерния
признак „чужди движими вещи“. Всеки
един от подсъдимите е взел непосредствено участие в изпълнителното деяние („отнемането“): Ф. – като е предприел
първите действия за прекъсване на упражняваната до този момент от св. М.(И.)
фактическа власт върху парите (чрез изваждане на плика от нейната чанта и
последващото предаване на сумата на Г.), а самият Г. – чрез прибирането на
сумата и прикриването й във вътрешния джоб на якето му, с което е приключил не
само процесът на установяване на нова
трайна фактическа власт, но е настъпила и довършеността на престъплението. Това
налага и дейността им да се квалифицира като съучастническа (съизвършителска - чл. 20, ал.2 НК).
Отнемането е реализирано от владението на
св. Д.М.(И.) без нейно съгласие,
доколкото до момента на започване на изпълнителната дейност именно тя е
упражнявала легитимна фактическа власт върху предмета на кражбата. От субективна страна, Ф. и Г. са проявили не само пряк умисъл (към самото деяние и към съучастническата си дейност,
като са съзнавали общественоопасния му характер и факта, че го извършват
съвместно и координирано; предвиждали са неговите последици и са искали
настъпването им – чл. 11, ал.2 НК), но и
регламентираната в чл.194, ал.1 НК специфична допълнителна съставомерна
цел – намерението им противозаконно да
присвоят предмета на престъплението след неговото отнемане, като се
разпоредят с парите за лично облагодетелстване и във вреда на собственика на
имуществото.
Въззивният съд обсъди служебно и въпроса може ли процесното деяние да
бъде преквалифицирано в по-леко наказуемото престъпление по чл. 194, ал.3 НК,
но не намери основание да третира разглеждания случай като маловажен. Приложението
на чл. 93, т.9 НК изисква комплексна преценка на всички обстоятелства около деянието
и дееца, които в конкретната хипотеза не отговарят на посочената законна
дефиниция. Вредите, причинени с процесната кражба, не са нито незначителни,
нито липсващи, доколкото техният размер (486, 20 лв.) надхвърля два пъти установената
с ПМС № 326/30.12.2009 г. минимална работна заплата за 2010 г. (240 лв.).
Последващото възстановяване на сумата на ощетеното юридическо лице (с разписка
от 01.04.2010 г.) не заличава факта на първоначалната вреда и може да бъде
третирано единствено като смекчаващо обстоятелство при индивидуализацията на
наказанието. Нещо повече, подсъдимите нямат личен принос към откриването,
изземването и възстановяването на отнетата сума, защото това е станало след
намесата на полицейските органи, които са започнали при условията на неотложност
наказателното производство. Освен това, самият факт на осъществяване на
деянието в съучастие (съизвършителство) завишава неговата обществена опасност,
защото е направило по-лесно и възможно постигането на престъпния резултат.
При постановяването на новата (въззивна) присъда, СГС прие, че следва да индивидуализира наказанията на подсъдимите Ф. и Г.
(регламентирани в чл. 194, ал.1 НК като лишаване от свобода до 8 години) при
условията на чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК (чрез замяната на лишаването от
свобода с пробация). Причината за това е, че извън единствено установения и за
двамата общ отегчаващ факт (съучастническата им дейност), по делото са налице
няколко насрещни смекчаващи обстоятелства, които в своята съвкупност могат да
бъдат оценени като „изключителни“: първо, продължителността на
наказателното производство (започнало с разкриването на кражбата и нейните
извършители на 17.02.2010 г.) се явява неразумна не само с оглед липсата на
каквато и да е правна или фактическа сложност на казуса, но и поради това, че подсъдимите
с нищо не са възпрепятствали работата на правосъдието и нямат никаква вина за забавянето
на делото; второ, макар и без техен
принос, около месец и половина след деянието открадната сума е била възстановена на представител на
ощетеното юридическо лице, с което донякъде общественоопасните последици на
престъплението са били неутрализирани; и трето
– макар по своята стойност отнетата сума да не е незначителна, тя все пак
надхвърля двукратния размер на МРЗ за 2010 г. само с 6 лева и 20 стотинки,
което (разбира се – съвсем условно казано) я „приближава“ до регламентирания
праг на декриминализация (чл. 218б, ал.1 НК), в случай на евентуално приложение
на чл. 194, ал.3 НК. Отново с уточнението, че смекчаващите обстоятелства не са
от такава тежест, която да характеризира деянието като маловажно по чл. 194,
ал.3 НК, все пак следва да се посочи, че се касае и за неосъждани и трудово
ангажирани лица. Ето защо, избраната като най-уместна и за двамата подсъдими санкция
– пробацията, следва да бъде сведена
единствено до двете задължителни мерки по чл. 42б, ал.1, вр. чл. 42а,
ал.1, т.1 НК (задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване
на Ф. и Г. пред компетентния пробационен служител или определено от него
длъжностно лице два пъти седмично) и по чл. 42б, ал.2, вр. чл. 42а, ал.1, т.2 НК (задължителни периодични срещи с пробационен служител), при това – в
минимално регламентирания срок от шест
месеца (за всяка от мерките), съобразно пределите по чл. 42а, ал.3, т.1 НК.
Закономерна последица от признаването
на подсъдимите Ф. и Г. за виновни, е възлагането в тяхна тежест на направените
по делото разноски (чл. 189, ал.3 НПК), които следва да бъдат заплатени по сметка на СГС (доколкото в досъдебната
фаза на делото разходи за експертизи не са извършвани). Общият им размер
възлиза на 256, 37 лв., от които: подс. Ф. дължи сумата от 128, 19 лв., а подс.
Г. – също сумата от 128, 19 лв. Двамата следва да бъдат осъдени и да заплатят
по 5 лв. за служебното издаване на изпълнителни листове.
По тези съображения въззивният съд
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: