Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 641/13.11.2018 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският
районен съд, Девети
граждански състав
на пети
ноември две хиляди и осемнадесета година
в
публично заседание в следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар:
Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско
дело номер 480 по описа на съда за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на част ІІ, дял І от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Образувано е по искова молба от Г.И.Ж., чрез пълномощника му мл. адвокат И.
С. С. от АК гр. Стара Загора, с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 266,
ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, вр. с чл. 288 от Търговския
закон /ТЗ/ срещу Земеделски
производител И. Ю. Х..
Ищецът
твърди, че на 15.04.2013 г. „Агвикон" ЕООД сключило с ответника
консултантски договор за изготвяне на бизнес план по мярка 121 от ПРСР и технически
проект, част технологична, за проект: „Модернизация
на кравеферма за 80 дойни крави в с. К. в съответствие с изискванията на националното и европейско законодателство", като стойността на договора била „4.8 % от стойността
на проекта". В
последствие с анекс от 02.07.2013 г. към същия договор възнаграждението на
изпълнителя-консултант било променено на 24 992,50
лв. без начислен ДДС. „Агвикон" ЕООД
изпълнило своето задължение по договора добросъвестно и в
срок, като предало на ответника изготвеното съгласно договора, като за целта
между страните бил съставен и
писмен Приемо-предавателен протокол от 03.07.2013 г., и то било прието
без възражения. Съгласно чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от консултантски
договор от 15.04.2013 г. сумата от 2 000 лв. без начислено ДДС следвала да се заплати
при предаването на проекта, а останалата сума - след сключването
на договор между ответника и Държавен фонд „Земеделие", за който следвало
да послужи изработеното от изпълнителя по консултантския договор. След предаване
на изработеното всички контакти с изпълнителя по консултантския договор от 15.04.2013
г. били прекъснати, и въпреки че ответникът бил подканван многократно
да даде информация относно състоянието на проекта и дали била изпълнена целта
му, както и да заплати дължимата сума в размер на
24 992,50 лв., но отговор от негова страна така и не бил получен. На
ищеца било известно, че ответникът използвал изработеното и сключил с Държавен фонд
„Земеделие" договор за отпускане на финансова помощ по мярка 121
„Модернизиране на земеделските стопанства" от програмата за развитие на
селските райони с № 26/121/06622/ от 15.04.2013 г., за целта на който били изработени
„бизнес плана"
„техническия проект“ по консултантския
договор. Това представлявало сбъдването на условието за дължимост на процесната
сума по
същия договор от 15.04.2013 г., поради което ответникът следвало да я заплати, но и към настоящия
момент не било сторено. Сочи се още и че по силата на
договор за цесия, сключен на 17.01.2018 г.
между „Агвикон"
ЕООД и
Г.И.Ж.,
всички вземания по договора от 15.04.2013 г. с всички
уговорени и изтекли лихви и неустойки били прехвърлени на
ищеца. За извършената цесия ответникът бил уведомен от
цедента със съобщение по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
материализирано в писмо „Телепоща" със заверка на съдържанието изх. № 11/18.01.2018 г. на
„Български пощи" ЕАД, което не било получено от същия и върнато като непотърсено. Предвид изложеното се иска да
бъде постановено решение, с което да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 24 992,50 лева, представляваща дължимо
и неизплатено възнаграждение по консултантски договор от 15.04.2013 г. между
„Агвикон" ЕООД и Земеделски производител И. Ю. Х., прехвърлено с договор за цесия от 17.01.2018 г. между
„Агвикон" ЕООД и Г.И.Ж., ведно със законната лихва върху нея, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски.
Ответникът счита предявения иск за недопустим и неоснователен. Оспорва се наличието на
правоприемство поради липса на данни за действително
прехвърляне на процесното вземане, а именно на издадена фактура от „Агвикон“ ЕООД,
въпреки че дружество било регистрирано по ДДС. Твърди се и че прехвърлителят не го
бил претендирал от ответника,
а и то не било ликвидно и изискуемо. Поддържа се, че съгласно чл. 3, ал. 1 от анекс
към
консултантски договор от 02.07.2013 г. възнаграждението бил
уговорено на 24 992,50
лева без ДДС, като на тази дата реално били платени 2 400
лв. без
ДДС, за което била издадена данъчна фактура №
**********/19.06.2013 г. От друга страна, определеното възнаграждение в
размер 24 992,50 лв. било прекомерно завишено и не
отговаряло на реално договореното, а именно – в размер до 10 000 лева, но
не по-малко от 2 400 лв. без ДДС, като
се прави
възражение за нищожност на чл. 3, ал. 1 от консултантският
договор, предоговорен с Анекса от 02.07.2013 г. поради заобикаляне на закона,
невъзможен предмет
и липса
на съгласие
за реалното изплащане на същата сума, доколкото самият консултант предвиждал, че при реализиране
на проекта дължимата сума щяла да се удържи от
претендираните от него завишени цени на контролирано от него търговско
дружество Агро Виста, а проектът бил неизпълним за
възможностите на ответника и въпреки това, преследвайки свой частен
интерес, го въвел в заблеждение. Освен
това се прави възражение за унищожаемост както на целия договор, така и на чл. 3. ал. 1 от същия ведно
със анексите към него, доколкото бил плод на неправомерни
действия от страна на консултанта, изразяващи се в затаяване на
истина и въвеждане на ответника в заблуждение. Той не го уведомил, че предложеният размер на
подпомагане бил непосилен за изпълнение и изградил усещане, че
която и да е банка щяла да му отпусне кредит, като поел ангажимент да
съдейства за това, както и да извърши покупка на техника
от контролираното дружество Агро Виста и така да се завъртят
парите и проектът да бъде изпълнен. Предвид изложеното се иска да бъде отхвърлен предявеният иск и да се
присъдят разноски на ответника.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Според представения двустранно
подписан консултантски договор от 15.04.2013 г. ответникът е възложил на „Агвикон" ЕООД да даде
консултации и информация, както и да изготви бизнес план по мярка 121 от ПРСР и технически
проект, част технологична, за проект: Модернизация
на кравеферма за 80 дойни крави в с. К. в съответствие с изискванията на националното и европейско законодателство", срещу възнаграждение в размер на 4.8 % от стойността
на проекта, като плащането на 2 400 лв. е следвало да се извърши след предаване на технологичния проект, а останалата сума - след подписването на договор
между ответника и Държавен фонд „Земеделие“.
Според представения двустранно
подписан анекс от 02.07.2013 г. към консултантския договор страните по него са
постигнали съгласие за извършване на дейността по неговия предмет възложителят
да заплати възнаграждение в размер на 24 922,50 лв. без ДДС.
С двустранно подписан
приемо-предавателен протокол от 03.07.2013 г. горепосочените бизнес план и технологичен проект са предадени на ответника
от „Агвикон" ЕООД.
На 11.08.2014 г. ответникът е сключил с Държавен фонд „Земеделие“ договор №
26/121/06622 за отпускане на финансова помощ по мярка 121, във
връзка с който са били изготвени гореописаните бизнес план и технологичен проект.
Автентичността на положения от името на
ответника подпис в този договор е оспорена, поради което и по искане на процесуалния му представител е открито производство по
реда на чл. 193 ГПК. От заключението на съдебно-графологичната експертиза,
което съдът кредитира напълно като компетентно, обосновано и обективно изгответно, се установява, че подписът и ръкописният текст от името на И. Ю. Х. в договор № 26/121/06622 от 11.08.2014 г. са изпълнени от него. При
това положение следва да се приеме, че оспорването не е проведено успешно, а
оттам и че този документ е автентичен или иначе казано, че той действително е
подписан от ответника.
С договор за цесия от 17.07.2018
г. „Агвикон" ЕООД е прехвърлило на ищеца
вземанията си по процесния консултантски договор от 15.04.2013 г. с
всички уговорени и изтекли лихви и неустойки.
С писмо „Телепоща" изх. № 11/18.01.2018 г. на „Български пощи" ЕАД, което е
били непотърсено от ответника, „Агвикон" ЕООД му е съобщило за извършената
цесия.
Събрани са и гласни доказателства чрез
разпита на свидетелите Ю. Х. М., Е. Ю. Х. и М.С.К.-Б. за установяване на релевантни по делото факти и обстоятелства, свързани с възраженията на
ответника. Показанията им са
записани подробно в протокола за съдебното заседание, проведено на 25.06.2018 г. /л. 70 – л. 72 по делото/, поради което не следва да се излагат
отново текстуално, като при необходимост те ще бъдат обсъдени при преценката на
наведените от страните правни доводи, основани на тях.
При така установената фактическа
обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 99, ал. 1, вр. с чл.
79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 288 ТЗ, който е процесуално
допустим, като направените в тази връзка
възражения от ответника не могат да бъдат споделени. В закона не е предвидено
като процесуална предпоставка, обуславяща надлежното упражняване на правото на
иск, наличието на отправена от ищеца към ответника покана за доброволно
плащане. На следващо място, доводите за липса на активна процесуална
легитимация всъщност са свързани с надлежната материалноправна легитимация,
т.е. те касаят съществото на спора.
Разгледан по същество, искът се явява основателен поради
следните съображения:
От
съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства по
несъмнен начин се установява, че между „Агвикон" ЕООД и И. Ю.
Х. е съществувало
валидно облигационно правоотношение, чието съдържание е регламентирано в представения
договор от 15.04.2013 г. и анекс към него от 02.07.2013 г. По своята правна
същност то представлява вид договор за изработка по смисъла на чл. 258 и сл. ЗЗД. Доколкото се касае за търговска сделка
съгласно чл. 286, ал. 1 ТЗ, за неуредените в ТЗ положения относно търговските
сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство – чл. 288 ТЗ.
Безспорно установено е, че ищецът е изпълнил точно своите задължения, свързани с изготвянето на бизнес план по мярка 121 от
ПРСР и технически проект, част технологична, за проект: „Модернизация на кравеферма за 80 дойни крави в с. К. в съответствие с
изискванията на националното и европейско
законодателство". Установява се и приемане на възложената работа от
изпълнителя без възражение в количествено и качествено отношение – вж. приемо-предавателен
протокол от 03.07.2013 г. При
това положение е възникнало правото на изпълнителя-консултант да получи уговореното
възнаграждение, респ. задължението на ответника да го плати. Тук е уместно да се отбележи и че съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора пораждането и изискуемостта му са били поставени под условие
– сключване на договор с ДФЗ, което безспорно се е сбъднало. По отношение на
неговия размер следва да се съобрази уговореният такъв с анекса от 02.07.2013 г. Не може да се възприеме
възражението, че същият е бил променян впоследствие,
защото в чл. 6, ал. 3 от консултантския договор изрично е предвидено, че той може да се изменя и
допълва по общо съгласие на страните, изразено в писмена форма. От друга
страна, това обстоятелство не би могло да се приеме за доказано и от събразните
гласни доказателства с оглед забраната по чл. 164, ал. 1, т. 5 и т. 6 и
изразено несъгласие от ищеца за тяхното допускане. Недоказано остана и
твърдението за прекомерност на възнаграждението, още повече, че в закона липсва
разпоредба, аналогична на чл. 92, ал. 2 ЗЗД. Въведените с отговора на исковата
молба доводи за недействителност на клаузата за уговореното възнаграждение, а и
на целия договор, също са неоснователни. По отношение на възражението за заобикаляне на закона трябва
да се отбележи, че това основание за нищожност има несамостоятелен
/бланкетен/ характер, тъй като винаги предполага конкретна императивна правна
норма, която се
заобикаля, а и за да е налице, страните трябва да съзнават, че чрез извършената сделка постигат една забранена от закона цел. В случая, обаче нито се
твърдят, нито се установяват тези обстоятелства. Относно невъзможността на
предмета следва да се има предвид, че под предмет се разбира обектът на правоотношението –
вещ, нематериално благо, действие или бездействие и пр. и за да е налице, е необходимо тя да е пълна и да съществува
към момента на сключване на договора, а това не се установява от събраните по делото доказателства. Не
се установява и поддържаната липса на съгласие, тъй като при този порок на
волята трябва тя да е била изразена, но без намерение за обвързване – в
случаите на т.нар. мислена уговорка, на шега, като учебен пример или поради
насилие. За липса на съгласие се приема и хипотезата, при която субектът не е
способен да формира правно валидна воля. Ето защо направените оплаквания в тази
връзка всъщност касаят възражението за унищожаемост на договора поради измама.
Най-напред следва да се посочи, че то не е преклудирано, тъй като не зависи от
предвидената в чл. 32, ал. 2 ЗЗД погасителна давност, доколкото унищожаемостта
е предявена не чрез иск, а като възражение на ответника по иск за изпълнение, което съгласно на чл. 32, ал. 3 ЗЗД може да бъде сторено
и след като давността е изтекла. От събраните по делото доказателства не може
да се изведе категоричен и еднозначен извод, че И. Ю. Х. е бил умишлено въведен в заблуждение от другата страна по консултантския договор от 15.04.2013 г. с цел
да бъде мотивиран за неговото сключване. В тази връзка са ангажирани само гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ю. Х. М. и Е. Ю. Х., но
показанията им в тази част не могат да се кредитират като напълно достоверени.
Първият от тях е баща на ответника, а вторият – негова сестра, поради което
следва да се разглеждат като
заинтересовани от изхода на делото лица. По-същественото е, че показанията им не съответсват на приетите писмени
доказателства. Дори и да се приеме, че е налице евентуална вероятност за осъществяването на това обстоятелство, то вероятността дори и в най-голяма степен не е пълно
установяване. Необходимо е да бъде изключена всяка друга възможност, каквото не
е постигнато в настоящото производство, a противното би означавало да се наруши
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. То поражда и задължението на съда да приеме,
че този релевантен факт не се осъществил в обективната действителност. А щом
фактът не се е осъществил, не могат да възникнат и неговите правни последици. Дори да се приеме, че свид. К.-Б. или някои от другите участници по изпълнението на консултантския договор са предизвикали
и/или поддържали
погрешна представа за действителността /независимо дали чрез изопачаване или премълчаване
на определени факти/, което е от решаващо значение за сключването на сделката, не се установява това да е било
сторено умишлено, както се изисква в закона. Непредпазливото въвеждане в
заблуждение не може да се окачестви като измама, а умисълът подлежи на
доказване и не се предполага. Когато релевантната погрешна представа е
предизвикана по друг начин, е налице грешка - насрещната страна или трето лице
е предизвикало невярната представа без умисъл, при непредпазливост или дори
неволно, както и когато страната сама е изпаднала в заблуждение, преценявайки
погрешно фактите и обстоятелствата, но такива твърдения не са въведени нито с
отговора на исковата молба, нито в хода на производството, поради което и не
следва да бъдат обсъждани. Освен това се приема и че невярната
представа относно други обстоятелства, освен до предмета и до правните
последици на сделката, и по-специално, че едната или двете страни ще направят
или няма да направят нещо след сключването на сделката или че отношенията между
тях ще се запазят такива, каквито са били преди сключването на сделката, не я
опорочават. Доколкото страната е увредена от подобно поведение, тя има право на
обезщетение за вреди на деликтно основание, ако насрещната страна е действала
противоправно. /така в Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г.
на ВКС, IV г. о./. На следващо място, трябва да се съобразят и личността, опитността и
знанията на лицето, което твърди, че е било подведено да сключи договора чрез
умишлено въвеждане в заблуждение. В случая не се твърди и няма данни ответникът да е с
нисък интелектуален капацитет или с психична незрялост, а от друга страна от показанията на свидетелите Ю. Х. М. и Е. Ю. Х. се установява, че той е бил
наясно относно липсата на собствени средства за самоучастие в проекта.
Следователно, процесното вземане е ликвидно и изискуемо, поради което
и доводите на ответника в обратния смисъл са несподелими.
На
следващо място, от приетия и неоспорен договор за цесия от 17.01.2018 г. се
установява, че то е прехвърлено валидно на ищеца. Същото е
конкретно определено, чрез подробно индивидуализиране с
посочване на договора,
от който произтича, страните по него, както и размера на вземания, които преминават
към новия кредитор.
Обстоятелството дали е била издадена фактура за тази сделка или не е
ирелевантно за нейната действителност, доколкото липсва нормативно установено
изискване за това. Съобразно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е съобщил
на ответника-длъжник прехвърлянето, като то има действие
спрямо спрямо последния от деня на съобщаването – чл. 99, ал. 4 от с.з. Освен това, доколкото законът не поставя специални изисквания за
начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на
същото в рамките на съдебно производство по предявен иск за прехвърленото
вземане, както е и в
настоящия случай, не може да
бъде игнорирано. В
този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
на ВКС, II т. о. и
др. Ето защо следва да се приеме, че договорът за цесия от 17.01.2018 г. има
действие спрямо
ответника и тъй като същият не
твърди да е извършил плащане на прехвърлената сума, то цесионерът - ищец се явява носител на спорното вземане.
Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск е
изцяло основателен и доказан, поради което следва да бъдат уважен в пълния
му
претендиран размер.
С огледа изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно искане
за разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
единствено на същия следва да се присъдят такива, а именно сумата от 2 477 лв., от която 997 лв. – държавна такса и 1 480 лв. – адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Земеделски производител И. Ю. Х., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***, кантора № ** - чрез адв. Т. Т., на основание
чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 288 ТЗ,
да заплати на Г.И.Ж., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:*** -
чрез мл. адвокат И. С., сумата от 24 992,50 лева, представляваща дължимо
и неизплатено възнаграждение по консултантски договор от 15.04.2013 г. между
„Агвикон" ЕООД и И. Ю. Х., прехвърлено с
договор за цесия от 17.01.2018 г. между „Агвикон" ЕООД и Г.И.Ж., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.02.2018 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Земеделски производител И. Ю. Х., ЕГН ********** ***, съдебен адрес:***,
кантора № ** - чрез адв. Т. Т., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Г.И.Ж., ЕГН ********** ***,
съдебен адрес:*** - чрез мл. адвокат И. С., сумата от 2 477,00 лева,
представляваща направени разноски по делото.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд Хасково в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете
/Петър Вунов/
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.