№141
гр. Велико Търново, 18.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, VІІІ–ми състав, в публично съдебно заседание на две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
СЪДИЯ - ДОКЛАДЧИК : Диана Костова
При
участието на секретар П. И., като разгледа докладваното от съдия Костова адм. д. №123/2022 г. по описа на
Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда
чл. 118 от КСО.
Образувано е
по постъпила жалба от В.К.К. ***, чрез адв. Д.Д., против Решение №1012-04-26#1/17.02.2022 г. на
директор ТП на НОИ, гр. В. Търново, с което е отхвърлена като неоснователна и
недоказана жалба против Разпореждане №041-00-2655-3/29.12.2021 г. на
ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ, гр. Велико Търново.
В жалбата се
прави оплакванe за незаконосъобразност на оспорения административен акт поради
нарушение на материалния и процесуалния закон. Развити са съображения, че като
член на ЕС България е длъжна да прилага европейските правила за координация на
системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза – Регламент (ЕО)
№883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., както и на
Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004.
Жалбоподателят счита, че административният орган неправилно е тълкувал и приложил
регламентираното там понятие „обичайно място на пребиваване“, като изразява
мнение, че само една държава членка е отговорна за плащанията за обезщетения по
социалноосигурителни схеми и тази държава в случая е България. Оспорващият
възразява срещу липсата на мотиви защо в решението е прието, че тази държава е
Германия, тъй като документът СЕД Н006, в който е посочено, че лицето е
упражнявало труд и е било осигурено във ФРГ в периода 01.08.2018 г. –
31.07.2021 г., не е достатъчен да обоснове този извод. Несъобразяването на
подадената от К. декларация е довела до неизяснена фактическа обстановка.
Излагат се подборни съображения и се прилагат доказателства, опровергаващи
констатациите в оспореното решение и обосноваващи извода, че обичайното
пребиваване на жалбоподателя е в България – гражданство, постоянен и настоящ
адрес, семейно, имотно състояние и социални контакти, договорни отношения с
комунални дружества и банки, покупка и регистрация на МПС, плащане на данъци,
регистрация в Агенцията по заетостта в Горна Оряховица и прочие. Подчертава, че
производството по заявлението за обезщетение е продължило шест месеца, което е
възпрепятствало възможността на заявителя да подаде искане в Германия, както би
следвало според административния орган. В обобщение изразява несъгласие с
констатацията в оспорения акт, че са налице основанията по чл. 65, §2 от
Регламент (ЕО) №883/2004, а случаят не попада в хипотезата на чл. 65, §5, вр.
§2 от Регламент (ЕО) №883/2004, тъй като държавата членка по пребиваване и
държавата членка, чието законодателство се прилага по време на последната му
заетост, съвпадат. С оглед на така изложеното от съда се иска да отмени
решението и да върне преписката за произнасяне по същество.
В съдебно
заседание оспорването се подържа от процесуалния представител адв. Д., която
представя и писмена защита по делото. Моли за присъждане на направените
разноски, за което представя списък по чл. 80 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК.
Ответникът –
директорът на ТП на НОИ, гр. Велико Търново, чрез юрисконсулт М., оспорва
жалбата като неоснователна и недоказана, като моли същата да бъде отхвърлена.
Подробни съображения развива в представени по делото писмени бележки.
Позовавайки се на критериите, изброени в чл. 11 от Регламент (ЕО) №987/2009, на
подадената от К. декларация и документите, събрани чрез електронен обмен,
счита, че мястото му на пребиваване е Германия, К. не е имал намерение да
пребивава в България, а само е разчитал по време на престоя си в страната да
получи парично обезщетение за безработица в голям размер и е планирал ново
заминаване в Германия веднага след изтичане на плащанията. По съображения, че
не е доказано, че лицето е пребивавало в България, както и че е имало намерение
да пребивава и центърът на интересите му е свързан с живот в България,
ответникът твърди, че оспореният акт е законосъобразен. Претендира заплащането
на разноски за юрисконсултско възнаграждение, за което представя списък по чл.
80 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът като
взе предвид събраните по делото писмени и гласни доказателства, от фактическа
страна намира за установено следното:
В.К.К. е
поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) чрез подаване до
директора на ТП на НОИ, гр. Велико Търново на Заявление с вх. №1080 от
02.08.2021 г. Във връзка с необходимостта от събиране на доказателства
производството е спряно с Разпореждане №041-00-2655-1 от 03.08.2021 г. и
възобновено с Разпореждане №041-00-2655-2 от 15.12.2021 г. За този период
заявителят е подал Декларация от 10.08.2021 г. относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004
г., според която последният му период на заетост в чужбина е от 31.08.2018 г.
до 31.07.2021 г. в Германия, където е бил нает от работодател, като по това
време не е имал съпруга и деца, преобладаващата част от роднините му са живели
в България, където са били и преобладаващата част от социалните му контакти, не
е притежавал собствено жилище, заявил е намерението си да се установи трайно в
България. Приложени са още документи на немски език, а от администрацията е
извършен електронен обмен на социално осигурителна информация между България и
ЕС, в резултат на който е получен документ СЕД Н006 – отговор на искането за
информация за пребиваване, СЕД U017 – осигурително досие на трансграничен
работник и СЕД U004 – информация за заплата. Административният орган се е
произнесъл със Разпореждане №041-00-2655-3 от 29.12.2021 г., с което на
основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, §3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО)
№883/2004 г. е отказал отпускането на ПОБ по чл. 54а от КСО с мотиви, че
съгласно чл. 65, §5, вр. §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. компетентната
институция не е НОИ, а държавата по последна заетост – Германия, тъй като
лицето е било осигурено там повече от една година в периода 01.08.2018 г. –
31.07.2021 г., когато държавата на пребивава е Германия. Разпореждането е
връчено по пощата на 14.01.2022 г. и оспорено то К. с жалба от 20.01.2022 г. до
директора на ТП на НОИ, гр. Велико Търново. Компетентният орган е намерил
жалбата за неоснователна и недоказана, поради което същата е отхвърлена с
Решение №1012-04-26#1/17.02.2022 г. със съображение, че за периода на
последната заетост от 01.08.2018 г. до 31.07.2021 г. лицето е осъществявало
трудова дейност в Германия и не е пребивавало в България по смисъла н
регламентите в областта на социалната сигурност, поради което компетентна да
отпусне ПОБ е институцията в Германия. Решението е връчено на К. по пощата на
24.02.2022 г. Жалбата до съда също е изпратена по пощата чрез директора на ТП
на НОИ – Велико Търново на 10.03.2022 г. Към нея са приложени Договор от
14.04.2020 г. между В.К. и „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД, Договор
от 15.12.2020 г. между В.К. и „Българска телекомуникационна компания“ ЕАД,
Регистрационна карта от 02.08.2021 г.за регистрация на В.К. в Дирекция „Бюро по
труда“, гр. Горна Оряховица, справка за валидност на винетка за превозно
средство рег. №ВТ0211ВТ, Свидетелство за регистрация на МПС Част I, Приходна
квитанция от 04.03.2022 г. на Община Лясковец за платен данък и Застрахователна
полица на „Булинс“ от 04.06.2021 г. за гражданска отговорност на
автомобилистите. От ответника е представена административната преписка, а в
хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя са разпитани
свидетелите Д.К. – майка, и А.М. – приятел. Според дадените от тях показания К.
е заминал за Германия да работи поради финансови причини. Къщата на родителите
му е на два етажа, като вторият е определен за него като единствен наследник,
но не е завършен поради липса на средства. Искал е да го довърши и да живее там
с приятелката си. Всяко лято и през декември си е идвал за по около 20 дни.
Майката свидетелства, че е заминал за Германия, за да събере средства и да се
върне отново в България. Никога не е имал намерение да остава за постоянно там.
През лятото на 2021 г. заедно са взели решение да се прибере тук, където са
приятелката му и приятелският му кръг. Подновил е тренировките си по футбол
след прибирането си. Изтеглил е кредит в България, за да си купи кола, като
видно от погасителния план, същият е до 2023 г. Според свидетелката след
завръщането на сина й, той не е получил обезщетението за безработица, намерил
си е работа за 1 000 лева, което не е било достатъчно, вложил е
спестяванията си в жилището и поради липса на средства отново е заминал.
Свидетелят Маринов потвърждава, че К. не е имал идея да остава в Германия,
целта му е била да си помогне финансово. При завръщането си през 2021 г. е бил
приготвил целия си багаж, за да остане в България. Свидетелят му е съдействал с
посрещането на багажа.
При така
установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Оспореният
административен акт – решение на ръководителя на ТП на НОИ – Велико Търново, е
постановен от материално компетентен орган в кръга на неговите правомощия
съобразно разпоредбата на чл. 117, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, в
изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените
правила. Потвърденото разпореждане е издадено в хода на административно
производство, което е приключило с постановяване на предвидения в чл. 54ж, ал.
1 от КСО административен акт от компетентен орган – длъжностно лице, на което е
възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Велико
Търново. В хода на административното производство не са допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Административният орган в съответствие с
чл. 35 от АПК е изяснил в пълен обем фактите и обстоятелствата от значениe за случая,
като по този начин е изпълнил задължението си по чл. 36, ал. 1 от АПК да събере
служебно всички относими доказателства, но при анализа им е достигнал до
незаконосъобразни и необосновани правни изводи, в противоречие с материалните
разпоредби на закона, които са потвърдени с аналогични мотиви с оспорения акт
на ответника.
По делото
няма спор по фактите. Спорният от правна страна въпрос се свежда до определяне
на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица,
след като последният период на трудова заетост на жалбоподателя е бил в
държавата-членка Германия, различна от държавата-членка България, която е сезирана
със заявлението за ПОБ. Спорът засяга въпроса кое е мястото на обичайното
пребиване на В.К. след прекратяване на трудовото му правоотношение с германския
работодател и завръщането му в България. Правилното определяне на това място
дава отговор и на въпроса коя е компетентната държава да разгледа и определи
правото и размера на паричното обезщетение за безработица за лице, чиято
последна заетост е в друга държава членка на ЕС, в случая – Германия.
Както
правилно се съгласяват страните по делото, европейското право определя общите
правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи,
институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните
закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в
Регламент (ЕО) №883/2004, както и в Регламент (ЕО) №987/2009.
С Регламент
(ЕО) №883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби
в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите
членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ
и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По
отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на
приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва
да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия
е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения
от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна
държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са
регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г.
Нормата на
чл. 65, §2 от цитирания Регламент гласи, че напълно безработно лице, което по
време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.
Съгласно чл.
65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. a) Безработното лице по първото и второто
изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със
законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е
прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията
по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на
когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на
държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с
член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за
периода през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на
което последно е бил подчинен.
Според
легалната дефиниция, дадена в чл. 1, §3, б. „й“, „пребиваване“ означава
мястото, където лицето обичайно пребивава, а според определението на б. „к“
„престой“ означава временно пребиваване. Критерии за определяне на мястото на
обичайно пребиваване на лицето са регламентирани в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО)
№987/2009 (регламента по прилагането). Според тази норма 1. При различия в
становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне
на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези
институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното
лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно
релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а)
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и
специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото,
където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и
роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv)
когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното
положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi)
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното
облагане. 2. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на
приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие
между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези
факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат
за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Така
въведеното изброяване на критериите е примерно, а не изчерпателно и зависи от
конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното
място на пребиваване на лицето. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от
Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното
място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно
място на пребиваване и съответно само една държава членка, която отговаря за
плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по
местожителство. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на
лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава
членка.
При извършване
на преценка за относимите критерии за определяне на мястото на обичайно
пребиваване на К. въз основа на събраните по делото гласни и писмени
доказателства, съдът приема, че това е България. Не е спорно между страните, че
К. е осъществявал през периода 31.08.2018 г. – 31.07.2021 г. трудова дейност на
територията на Германия и трудовият му договор с работодателя му е прекратен,
както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е
напълно безработно лице, пребивавало за времето на трудовата си заетост в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия.
Безспорно установено е обстоятелството, че след прекратяване на трудовото
правоотношение и към момента на подаване на заявлението, а и впоследствие
лицето не е пребивавало в държавата членка, на чието законодателство за
последно е бил подчинен, за да се регистрира (т. е. да се постави на
разположение) на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за
времето на трудова заетост, а се регистрира в България, където се е върнал и
всъщност обичайно пребивава. К. се е върнал в България, където е роден, където
са родителите, родните му и социалният му кръг и където възнамерява да се
установи. Така декларираното от лицето се потвърждава в пълна степен от
събраните по делото гласни и писмени доказателства, които съдът кредитира.
От представените по делото
удостоверения за постоянен и настоящ адрес на К. (л. 74) се установява, че
същият е български гражданин с адрес в гр....,ул.... В периода на заетост в
Германия, оспорващият е бил на територията на тази страна, но времетраенето на
това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение,
и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно
пребиваване“. Оспорващият
е вложил спестяванията си в ремонт на отредения от родителите му етаж от къща в
родното си място. Притежава автомобил, за закупувнето на който е изтеглил и
погасява кредит в България. Превозното средство е регистрирано в страната и
данъчните и застрахователните задължения за него се плащат тук. По време на
трудовата си заетост в Германия К. е бил в договорни отношения с комунални и
телекомуникационни дружества в България. От разпита на свидетелите се
установява, че жалбоподателят винаги е демонстрирал намерението и желанието си
да се върне от Германия, където е работил, за да спести средства за довършване
на жилището си, а след това да се завърне трайно в родината си по произход.
Тези факти се подкрепят от свидетелските показания, сочещи редовни посещения на
жалбоподателя в Република България, като при последното през лятото на 2021 г. К.
се е върнал с целия си багаж и е предприел обичайно присъщи за установяване в
страната действия. Нещо повече, приложените договори със застрахователи,
мобилни оператори и банка, както и данните за устойчиви отношения с общината по
постоянен адрес гарантират намерението на жалбоподателя за живот в родината.
Съдът кредитира изслушаните свидетелски показания при условията на чл. 172 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК, като ги преценява с оглед на всички други
данни по делото и като има предвид възможната заинтересованост на свидетелите.
Следва да се държи сметка, че в случаи като настоящия, роднините и близките
приятели са тези, които могат да свидетелстват за центъра на интересите на едно
лице и не би следвало те по презумпция да бъдат изключвани като годни
доказателствени средства. По делото са събрани кореспондиращи доказателства,
оборващи констатациите на ответника, че за периода на трудова заетост в
Германия К. има установен център на интереси там.
Според съда,
изложеното дотук сочи, че центърът на интересите на К. е именно в Република
България, в която той е заявил категорично намерение да се установи. Това е и
мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент (ЕО)
№987/2009. Според настоящия състав както в разпореждането, така и в
потвърдителното решение доказателствата и фактите са съобразени едностранчиво,
в резултат на което незаконосъобразно е постановен отказ за отпускане на
обезщетение за безработица. Мотивите и конкретната преценка от страна на
административния орган за определяне мястото на обичайното пребиваване на
оспорващия са погрешни и не почиват на правилното тълкуване на относимите
правила. В периода на заетост във Германия оспорващият действително не е бил на
територията на Република България, но това пребиваване е било обусловено от
съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите,
въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“. Посоченият
адрес, на който жалбоподателят е живял в Германия, е свързан с времето на полагане на трудовата му дейност
до 31.07.2021 г. и от него не може да се направи извод, че К. е пребивавал там
трайно. Намерението на лицето, видно от попълнената декларация, предвидена като
приоритетен показател в Регламента, както и от гласните и писмени
доказателства, събрани в хода на делото, относно определяне на пребиваването
му, във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., сочат,
че той възнамерява да се установи трайно в Република България. Това обаче не е
взето предвид от административния орган, а в писмента защита на ответника се
развиват хипотетични разсъждения за стандарта в България, необходимостта от
започване на работа независимо къде и каква, мотивите и осъзнатия избор за
заминаване в чужбина и се стига до заключение, че жалбоподателят се е прибрал в
България, защото е разчитал да получава обезщетение в голям размер. Тези
предположения освен че са обаче не доказват нито фактическите, нито правните
основания за постановения отказ, тежестта за установяването на които е указана
на ответника още с разпореждането за насрочване на делото в открито заседание.
Според т. 3
от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на
системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото
и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква
връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно
отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като
напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент 883/2004
г., а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.
Следователно, в оспореното решение и в потвърденото с него разпореждане,
незаконосъобразно е позоваването на чл. 11, §3, буква „а“ и тълкуването на чл.
65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004. По делото няма спор, че К. е бил напълно
безработно лице. Същият временно е пребивавал в периода на трудовата си заетост
в държава членка, различна от компетентната държава членка, а именно в
Германия. Безспорно установено е, че след прекратяване на трудовия договор
оспорващият е напуснал Германия и се е прибрал в страната, която е център на
интересите му с намерение да не се връща, а трайно да се установи в родината
си. По тази причина К. не се е регистрирал и не се е поставил на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на
трудова заетост Германия, а се е регистрирал в България, където се е завърнал
трайно и където обичайно пребивава.
Съотнасяйки
установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, съдът
намира, че приложимото законодателство в настоящия казус е това на
държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава
той е и гражданин, а именно Република България, която се явява компетентна
държава. Обезщетението за безработица, претендирано от К., правилно е било
поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в
съответствие с приложимите европейски регламенти за това. НОИ като компетентна
институция, пред която е подадено искане за преценка правото на ПОБ, следва да
съобрази пребиваването на лицата по време на последната им заетост при
обективно прилагане на критериите по §11 от Регламента.
Тези
съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение
№1012-04-26#1/17.02.2022
г. на директора на ТП на НОИ – Велико Търново, с което е потвърдено
Разпореждане №041-00-26555-3/29.12.2021 г. на ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Велико Търново, поради което същото следва да бъде
отменено като постановено в нарушение на закона. Естеството
на акта не позволява делото да се реши по същество. На основание чл. 173, ал. 2
от АПК делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по
чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ – Велико Търново за ново произнасяне по
подаденото от В.К.К. Заявление вх. №041-00-2655/02.08.2021 г. за отпускане на
ПОБ, при съблюдаване на дадените с настоящото решение указания по тълкуването и
прилагането на закона.
При този
изход на делото и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК искането на представителя
на жалбоподателя е основателно и ТП на НОИ – Велико Търново следва да заплати
на жалбоподателя разноските по делото. Същевременно съдът намира за основателно
възражението на процесуалния представител на ответника за прекомерност на определеното
възнаграждение за адвокат предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Нaредба
№1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
същото следва да бъде в размер на 350,00 лева.
Водим от горното и на основание чл. 173, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 118, ал. 2 от КСО Административен съд В. Търново, осми състав
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба на В.К.К. *** Решение
№1012-04-26#1/17.02.2022 г. на директор ТП на НОИ, гр. В. Търново, с което е
отхвърлена като неоснователна и недоказана жалба против Разпореждане
№041-00-2655-3/29.12.2021 г. на ръководителя на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ, гр. Велико Търново.
ВРЪЩА делото като преписка на
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ гр. Велико Търново
за ново произнасяне по направеното пред него искане по Заявление вх.
№041-00-2655/02.08.2021 г. до ТП на НОИ гр. Велико Търново на В.К.К. ***,
съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по
прилагане на закона.
ОСЪЖДА ТП на НОИ – В. Търново да заплати на В.К.К. *** разноски за делото в размер на 350,00 лева.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б.
„б“ от КСО
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: