№ 12716
гр. София, 18.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20231110102357 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл., вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на А. Г. А., с която срещу "К. са предявени
обективно кумулативно съединени искове, както следва:
- иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 8 от договор за кредит № 621212/31.10.2022 г.;
- иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 135,28 лева, представляваща
недължимо платена сума по договора за кредит, ведно със законната лихва от
предявяване на иска /16.01.2023 г./ до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит, по силата на който
ответникът му е предоставил сумата 500 лева, която ищецът се задължил да върне на
27 месечни вноски, като в договора не е бил посочен размер на годишен лихвен
процент. С клаузата на чл. 6 от процесния договор било установено задължение за
кредитополучателя да представи обезпечение по кредита, като при неизпълнение на
същото съгласно клаузата на чл. 8 от договора е предвидена дължимостта на неустойка
в размер на сумата от 335,44 лева. Поддържа, че още със сключване на договора е била
начислена неустойка в за непредставяне на обезпечение. Твърди да е погасил изцяло
задълженията си по договора за кредит. Счита, че договорът е нищожен на основание
чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният ГПР и по-
конкретно без изрично да са описани основните данни, които са послужили за неговото
изчисляване. Твърди, че действителният ГПР по договора е по-висок от посочения и по
този начин са нарушени правилата на чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка
влизала в противоречие с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите
нрави. Същата била и неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Чрез същата се
постигало заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В обобщение на
подробните доводи в исковата молба заключва, че целият договор е нищожен с оглед
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, но иска от съда да прогласи за нищожна само
1
клаузата за неустойка, както и да уважи осъдителния иск за връщане на
недължимо платената на ответника сума.
Не е постъпил в срок отговор на исковата молба. С писмено становище, подадено
преди първото по делото открито съдебно заседание ответникът оспорва предявените
искове. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е предоставил на
ищеца сумата от 500 лева в съответствие с уговорените в договора условия. Отрича
при сключването на договора и със същия да са нарушени императивни норми на
закона. Счита, че в договора е посочен размерът на ГПР и то в съответствие с
изискванията на ЗПК. Поддържа, че към момента на сключване на договора
процесната неустойка не е била дължима, с оглед което и същата не следва да се
включва в ГПР. Развива подробни съображения за неоснователност на предявените
искове и такива относно функциите на неустойката, като счита, че с оглед
обезщетителния характер на вземането, същата по дефиниция не се включва в ГПР.
Оспорва клаузата да има неравноправен характер, като счита, че кредитополучателят е
можел да прецени икономическите последици от сключването на договора, в т.ч. и тези
относно дължимата неустойка. Излага подробни доводи в подкрепа на становището си,
че оспорената клауза не противоречи на добрите нрави. Моли за отхвърляне на
исковете и претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Безспорно между страните е обстоятелството, че във връзка с процесния договор
за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лева, която последният се
е задължил да му върне на 27 седмични вноски.
По делото е представен договор за потребителски кредит № 621212/31.10.2022 г.,
всяка страница от който е подписан от страните по делото, по силата на който
ответното дружество е предоставило на кредитополучателя заем в размер на сумата
500 лева при месечен лихвен процент по заема 3,340 %, годишен процент на разходите
– 49,065 % и срок за погасяване на заема 27 седмици. Съгласно чл. 6 от същия
договор, вр. чл. 10 от ОУ, страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с
гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ към договора (две
физически лица, всяко от които има нетен осигурителен доход в размер над 1000 лева,
работи по безсрочен трудов договор, не е заемател по договори за заем, сключени с
ответника, няма неплатени осигуровки за последните две години, няма кредити към
банки или други финансови институции с класификации, различни от :редовен“, както
по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни на ЦКР към БНБ) и на
още едно от посочените обезпечения по избор на заемателя: първа по ред ипотека
върху недвижим имот; особен залог върху движимо имущество, чиято пазарна
стойност надвишава два пъти общата сума за плащане по договора; безусловна
банкова гаранция, издадена в полза на заемателя от лицензирана търговска банка за
периода на договора и 6 месеца след срока му, обезпечаваща задължение в размер на
два пъти общата сума за плащане по кредита; ценна книга в полза на заемодателя за
заемната сума с включени лихви и евентуално дължими неустойки, съобразно
договора.
Видно е от погасителния план, че към анюитетните вноски е включена неустойка
в размер на 12,42 лева седмично, с което размера на погасителната вноска е нараснала
от 20,58 лева на 33 лева седмично.
2
Представен е и екземпляр от ОУ, приложими към договора, всяка страница от
които е подписана от потребителя.
Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил сумата по кредита,
както и че е погасил същия.
В производството е прието заключението на ССчЕ, на което настоящият състав на
съда дава вяра, като обективно и компетентно дадено, изготвено въз основа на
събраните по делото доказателства, преценени от експерта с оглед притежаваните от
него специални знания от областта на икономическите науки. Съгласно заключението,
ищецът е извършил плащане на сума в размер на 635,28 лев, както следва: на
03.11.2022 г. – 200 лева и на 04.11.2022 г. – 435,28 лева., с които са погасени
задължения, както следва: договорна лихва 23,09 лева, главница – 500 лева и
неустойка - 112,19 лева. Съгласно заключението без в разходите по кредита да се
включва процесната неустойка ГПР възлиза на 49,15 %, ГЛП – 40,13 %, а при
включване на неустойката ГПР възлиза на 986,17 %. Вещото лице е пояснило
заключението си в проведеното на 06.07.2023 г. открито съдебно заседание, като от
изявлението му съдът приема, че с оглед предсрочното погасяване на потребителския
кредит, дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 2,75 лева и надплатена се
явява сумата 20,34 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че
клаузата от договора, сключен с ответника, е нищожна на заявените с исковата молба
основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, в т.ч. и че
има неравноправен характер, поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване
на добрите нрави, т.е. че накърнява принципите на справедливостта,
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както и
принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване. По иска по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума 135,28
лева на ответника.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици
от сключването на договора. По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да
установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по
процесния договор суми.
По отношение на доводите на ищците за нищожност на процесния договор за
кредит, за които съдът е сезиран само с възражение, не и с отделен иск, съдът приема
следното:
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя и кумулативното изискване освен за гарант,
а също и за друг вид обезпечение /ипотека, особен залог, банкова гаранция,
менителничен ефект/ в допълнение на поръчителството и срока за представянето му-
тридневен, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
3
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с
възможност да осигури изискуемите по силата на договора обезпечения, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 500 лева. С други
думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът несъмнено е целял да се обогати. В аспекта на изложеното
съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на
неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася
значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след
неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за
кредит за потребителя неустойка.
Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечения
има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността на
отпуснатия заем, което представлява заобикаляне на изискванията на (ЗПК) и води до
нейната нищожност съгласно чл. 21, ал. 1 от закона. Следва да се обърне внимание на
задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази
данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора.
Последното води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на
потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със закона - чл. 16 ЗПК.
В чл. 8 от договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от
погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска увеличава
размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало
да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент
на разходите.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими специални знания,
за да приеме съдът, че размерът на ГПР при включване на същата размерът на ГПР
многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
4
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване
на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че
в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този
смисъл Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Предявеният главен иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от договора за кредит, поради
противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на
закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание, доколкото съдът не е
сезиран с иск за прогласяване нищожността на целия договор, а само на отделна клауза
от него.
С оглед изводите, до които съдът достигна, следва да бъде уважен и предявения
иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото потребителят не дължи на кредитора нищо
над чистата стойност на кредита /чл. 23 ЗПК/, а в производството е установено, е
заплатил и сумата от 135,28 лева /съгласно заключението на ССчЕ/. Този иск следва да
бъде уважен в пълен размер.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 100 лева за държавна такса, 4000
лева за адвокатско възнаграждение по предявените от него установителен и осъдителен
5
иск /по общо три договора за правна защита и съдействие, представени по делото, от
които се претендира сума 3000 лева/, 300 лева за депозит за вещо лице.
Ответникът е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу разноските за
адвокатско възнаграждение, заплатено от насрещната страна /л.48 от делото/.
Възражението е основателно, с оглед което и съдът приема, че следва да намали
разноските за адвокатско възнаграждение, които да се присъди на адвоката, като
съобрази предвиденото в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Съдът съобразява също цената на предявените искове, свързаният им
предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото, срочното му
разглеждане пред първоинстанционния съд без участието на процесуални
представители на страните в откритите съдебния заседания. Следва да бъде застъпена
позиция, че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в източник на
генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по
същите, като съдът следва да съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК. Съдът намира за
необходимо да посочи, че начинът на предявяване на исковете и тяхното кумулативно
съединяване с искане да се прогласи нищожност само на конкретна клауза, като
същевременно се навеждат доводи за нищожност на целия договор, обуславя извод, че
делата се използват именно като инструмент за увеличаване на разноските по делото.
Доколкото основателността на претенцията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в нейната цялост
/предвид, че се иска връщане на всичко платено над сумата за главница/ е обусловена
от възражението на ищеца за нищожност на целия договор, съдът намира, че следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, като размерът на същите бъде
минимален съгласно предвиденото в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1, а именно сума в
размер на 400 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН ********** със съдебен адрес:
гр. София, ., срещу „К., ЕИК ., със съдебен адрес: . иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1, вр. чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на клаузата
на чл. 8 договор за потребителски кредит № 621212/31.10.2022 г., сключен между А. Г.
А. и „К., поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „К., ЕИК ., със съдебен адрес: ., да заплати на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД на А. Г. А., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. София, ., сумата 135,28
лева, ведно със законната лихва от 15.01.2023 г. до окончателното плащане,
представляваща заплатена без основание сума във връзка с договор за потребителски
кредит № 621212/31.10.2022 г., сключен между А. Г. А. и „К..
ОСЪЖДА „„К., ЕИК ., със съдебен адрес: ., да заплати на основание чл. 78, ал. 1
ГПК на А. Г. А., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. София, ., сумата от 800,00
лева, представляваща разноски за производството пред СРС .
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по банкова сметка, посочена от
ищеца в исковата молба с IBAN: ..
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7