Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
09.03.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в публичното заседание на девети февруари през две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като разгледа докладваното от
съдията гр.д. №7479/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
образувано по искова молба от Н.Н. А.с която са предявени срещу Държавата, представлявана от П.на Р.Б., иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ
за сумата от 30000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди –
претърпени болки и страдания, уронване на добро име и чест, причинени от
нарушаване на правото му на достъп до правосъдие и на справедлив съдебен процес
поради отказа на Районна прокуратура – Кърджали и Районна прокуратура – Хасково
да образува досъдебно производство срещу А.С.С., заедно с лихва за забава за
периода от 26.06.2006 г. (датата на увреждането) до 03.06.2019 г., както и
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че е осъден с влязла в сила
присъда, която почива на неверни свидетелски показания, дадени от А.С.С.. Подаден
е сигнал до РП-Кърджали за престъпления по чл. 339 и чл. 290 НК, извършени от С.,
като с постановление П.е отказала да образува наказателно производство. Твърди,
че с постановения отказ са нарушени права, гарантираните му от Хартата на
основните права на ЕС, както и тези по чл. 6, параграф 1 и чл. 13 КЗПЧОС: право
на справедлив съдебен процес, право на защита, установяване на обективната
истина, достъп до правосъдие, с което е увреден, като е понесъл неимуществени
вреди, за което търси обезщетение. Твърди, че увреждането е настъпило на
26.06.2006 г. като претендира законна лихва от тази дата.
Ответникът оспорва исковете. Оспорва
допустимостта на производството, по същество оспорва да е допуснато от страна
на П.твърдяното нарушение, а именно – да е налице бездействие във връзка с
подаден сигнал от извършено престъпление. Твърди, че по подадените сигнали са
образувани пр.пр. №1653/2011 г. на РП – Кърджали и пр.пр. №182/2012 г. на РП –
Хасково, прокурорите са извършили съответните действия в кръга на правомощията
им, актовете им не са отменени по реда на инстанционния контрол, а напротив –
потвърдени са, което изключва неправилността им. Позовава се на изтекла
погасителна давност за вземанията. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, след като
се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа и правна
страна:
По иска с правно
основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ:
Фактическият състав за отговорността на
държавата по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ и чл. 4, §3 ДЕС обхваща нарушение на норма от
правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, като нарушението
следва да е достатъчно съществено и да е налице причинно-следствена връзка
между него и причинените вреди.
В настоящия случай се претендират вреди от
правораздавателната дейност на П.– по повод отказ за образуване на наказателно
производство по подадени сигнали за извършено престъпление. Ищецът квалифицира
допуснатите нарушения като 1). нарушение на правото на достъп до правосъдие,
2). нарушение на правото на защита и 3). нарушение на принципа на дирене на
обективната истина.
Съгласно чл. 6, § 1, изр. първо КЗПЧОС – право на справедлив
съдебен процес „всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие
със закона“. Член 6, § 1 включва „право на съд“, един от аспектите на което е
правото на достъп, тоест правото на иницииране на производство пред съд по
гражданскоправни въпроси (Golder v. the United Kingdom, § 36). Правото на съд
безспорно включва правото да се инициира производство, но също и правото на
разрешаване на спора от съд (Kutic v. Croatia, § 25 и § 32 във връзка със
спиране на производството; Acimovic v. Croatia, § 41; Beneficio Cappella
Paolini v. San Marino, § 29, относно отказ от правосъдие). Правото на достъп до
съд е нарушено, когато пред лицето се поставят правни и практически пречки,
поради които не може да отнесе делото си за разглеждане до независим и
безпристрастен съд, който отговаря на изискванията на чл. 6.
Съгласно чл. 13 КЗПЧОС - право на ефективно средство за
защита „всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени,
трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от
съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица,
действащи в качеството си на представители на официалните власти.“ Разпоредбата
на чл. 13 не представлява отделно право, а е обща разпоредба относно
упражняването и закрилата на правата и свободите. Същата изисква осигуряването
на вътрешно правно средство за защита, като не е задължително това да е съдебен
орган.
Съгласно чл.47 от Харта на основните права на европейския
съюз всеки,
чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има
право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с
предвидените в настоящия член условия. Съгласно чл.51 ХОПЕС разпоредбите на
хартата се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при
зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено
когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват
принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции
и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. Хартата
не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза,
не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя
компетенциите и задачите, определени в Договорите.
Съгласно Директива
2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за
установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления, а и действащото преди директивата Рамково решение
2001/220/ПВР на Съвета, държавите членки гарантират, че на жертвите на престъпление
се съобщава всяко решение да не се продължава или да се прекрати разследване
или да не се възбужда наказателно преследване срещу извършителя на
престъплението (чл.6); както и че в зависимост от ролята им в съответната наказателноправна
система, жертвите имат право на преразглеждане на всяко решение да не се
провежда наказателно преследване. Процесуалните правила относно това
преразглеждане се определят от националното право (чл.11).
По делото не е спорно, а и се установява от
писмените доказателства, че ищецът е бил подсъдим по НОХД № 112/2009 г. по описа на ОС - Хасково, приключило с влязла
в сила присъда, с която е признат за виновен в извършване на престъпление по
чл. 116, т. 7 и т. 9, вр. чл. 115 НК и по чл. 330, ал. 1 НК; наложено му е
наказание „доживотен затвор“ при първоначален специален режим. Не е спорно и се
установява от писмените доказателства, че А.С.С. е бил един от разпитаните по
наказателното дело свидетели.
Съгласно чл. 422, ал. 1 НПК са предвидени основанията, при
които може да се извърши възобновяване на наказателното дело, приключило с
влязла в сила присъда или решение като съгласно т. 1 такъв е случаят, когато
някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението,
определението или разпореждането, се окажат неистински. Съгласно ал. 2 на чл.
422 НПК обстоятелствата по ал. 1, т. 1 и 2 се установяват с влязла в сила
присъда, а когато не може да се постанови присъда - чрез разследване. Въпреки
че наказателното дело срещу ищеца е приключило, същото би могло да бъде
възобновено при доказано неистински свидетелски показания, на които се основава
присъдата и следователно - ищецът има законен интерес да иска иницииране на
разследване относно твърдени лъжливи показания от страна на свидетеля А.С.С..
От приетите по делото писмени доказателства се
установява, че на
23.08.2011 г. Н. В.А. – баща на ищеца е подал сигнал пред РП – Кърджали, по
който е образувана преписка с вх. №
1653/2011 г. на РП – Кърджали. В сигнала твърди, че синът му Н.Н.А. е осъден за
убийство от ОС – Хасково, като основен свидетел по делото е бил А.С.С., за
когото твърди да е изнесъл пред съда лъжливи показания за това, че на
20.06.2006 г. е дал на подсъдимия торба, в която имало пистолет с патрони, за
които съдът е приел, че са оръжие на престъплението, извършено на 21-ви срещу
22-ри юни 2006 г. (твърди да е извършено престъпление по чл. 290 НК). Освен
това иска да се извърши разследване във връзка с твърденията на А.С. пред съда,
че от месец юни 2004 г. до 22.06.2006 г. той е държал
у себе си оръжието и боеприпасите, които на 22.06.2006 г. е предал на Н.А., без
да е имал за това надлежно разрешение (твърди да е извършено престъпление по
чл. 339, ал. 1 НК). Извършена е проверка по преписката и с мотивирано постановление
от 26.10.2011 г. на РП – Кърджали е направен извод за липса на извършени
престъпления по чл. 290, ал. 1 НК и по чл. 339, ал. 1 НК от страна на А.С.С.,
отказано е образуване на наказателно производство за сочените престъпление и е
прекратено производството по преписката. По подадена от Н. В.А. жалба срещу
постановлението е образувана преписка с вх. №
323/2012 на ОП – Кърджали, по която е издадено постановление от 30.01.2012 г. на
ОП, с което е отменено постановлението на РП – Кърджали в частта, в която е
отказано образуване на наказателно производство за престъпление по чл. 290, ал.
1 НК поради произнасяне извън териториалната компетентност на РП – Кърджали. С
постановление от 31.01.2012 г. на РП – Кърджали сигналът в частта за извършено
престъпление по чл. 290, ал. 1 НК е препратен по компетентност на РП – Хасково.
В останалата част постановлението на РП – Кърджали е потвърдено. На 11.06.2015
г. ищецът е подал сигнал (означен като „жалба“) пред РП – Кърджали срещу А.С.С.
като по същество излага същите твърдения, както изложените вече от неговия баща
(сигналът е приложен към преписка с вх.
№ 1653/2011 г. на РП – Кърджали). С постановление на РП от 12.06.2015 г.
е констатирано, че сигналът е проверен и е налице постановление от 26.10.2011 г. и поради това, че не
са изложени различни твърдения, липсва основание за преразглеждане на сигнала.
На 22.06.2015 г. е подадена жалба срещу постановлението от 12.06.2015 г., по
която е издадено постановление от 30.06.2015 г. на ОП - Кърджали, в което се
констатира, че вече има произнасяне с постановление от 30.01.2012 г. на ОП и
тъй като не се съобщават нови данни, липсва основание за ново произнасяне.
Постановлението е обжалвано с жалба от 08.07.2015 г., по която е издадено
постановление на АП – Пловдив от 15.07.2015 г., с което е потвърдено
постановлението на ОП – Кърджали. Срещу постановлението на АП – Пловдив е
подадена жалба от 14.02.2018 г. пред ВКП, който се е произнесъл на 21.03.2018
г. като е потвърдил обжалваното постановление.
От писмените
доказателства се установява също, че по сигнала относно извършено от А.С.С.
престъпление по чл. 290, ал. 1 НК, препратен на РП – Хасково е образувана
преписка с вх. № 182/2012 г., по която издадено постановление от 06.02.2012 г. на РП – Хасково. Съгласно
постановлението липсвали данни с поведението си А.Селим да е лъжесвидетелствал,
т.е. да е извършил от обективна и субективна страна състава на престъплението
по чл. 290, ал. 1, т. 1 НК; установено е, че на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК не следва да се образува досъдебно производство и е постановено
прекратяване на образуваната преписка. Първоначално постановлението не е било
обжалвано. След служебна проверка на ОП – Хасково е издаден акт от 14.05.2013
г. на ОП – Хасково, който е установил, че няма основание за отмяна на
постановения отказ. Впоследствие, на 10.01.2018 г. ищецът Н.Н.А. е подал жалба
срещу постановлението на РП – Хасково от 06.02.2012 г. като поради
произнасянето на ОП, преписката е изпратена на АП – Пловдив и е образувана
преписка с вх.
№ 229/2018 г. на АП-Пловдив. С
постановление от 01.02.2018 г. на АП-Пловдив е потвърден актът на ОП – Хасково
от 14.05.2013 г. по преписка № 1257/2013 г., с което е бил потвърден отказът на
РП – Хасково от 06.02.2012 г. по преписка № 182/2012 г. да бъде образувано
досъдебно производство за престъпление по чл. 290, ал. 1 НК. Ищецът е подал
жалба от 04.06.2018 г. срещу постановлението на АП – Пловдив, по която е
постановен акт на ВКП от 13.06.2018 г., съгласно който обжалваните актове са
правилни, обосновани и законосъобразни и няма основание за тяхната отмяна.
Макар
че ищецът не е подател на сигналите, няма спор, че същите са в защита на негов
интерес, доколкото касаят свидетел в производството срещу ищеца, поради което,
позоваването на сигналите от страна на ищеца е допустимо. Твърденията, обаче,
за извършено нарушение на ответника са неоснователни. Сигналите касаят
извършване на престъпления от общ характер. Съгласно чл. 191 НК досъдебно
производство се провежда по дела от общ характер като съгласно чл. 207, ал. 1 НПК досъдебно производство се образува, когато са налице законен повод и
достатъчно данни за извършено престъпление. Правилото е, че досъдебното
производство се образува с постановление на прокурора (чл. 212, ал. 1 НК) като
по изключение може да бъде образувано от разследващите органи (чл. 212, ал. 2 НПК). Отказът на прокурора да образува досъдебното производство подлежи на
обжалване пред по-горестоящата прокуратура (чл. 213, ал. 1 НПК). Предмет на разглеждане
в настоящото производство не е постановената присъда или постановленията на П.по
подадените сигнали, които са подлежали на инстанционен контрол, а дали ищецът е
могъл ефективно да упражни правото си на достъп до правосъдие, съответно – в
съответствие с гарантираните му права – да получи информация относно решението
да не се възбужда наказателно преследване и да упражни правото си да иска
преразглеждане на решението да не се провежда наказателно преследване. Видно от
писмените доказателства по приложените преписи, сигналите срещу свидетеля по НОХД № 112/2009 г. по описа на ОС – Хасково са
проверени без забавяне от страна на ответника, постановени са актове в
законоустановените срокове; всяко от постановленията е било разгледано и от горестоящите
прокурори, при които също не е имало никакво забавяне. Освен това, макар ищецът
да не е бил подател на сигналите, е подавал жалби срещу постановленията, които
също са били разглеждани по същество и без забавяне. Няма основания или
доказателства, от които да се внася съмнение относно независимото и
безпристрастно разглеждане на сигналите. Решението за образуване на досъдебно
производство е възложено в преценката на прокурора и макар и да е предмет на
обжалване пред горестоящия прокурор, не подлежи на съдебен контрол. Това е и
израз на конституционно установеното правомощие на П.да ръководи разследването
и упражнява надзор за законосъобразното му провеждане и да привлича към
отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по
наказателни дела от общ характер (чл. 127 Конституцията на РБ, чл. 46 НПК), а
възможността за проверка на правилността на акта се осъществява чрез
обжалването му пред по-горестоящ прокурор. Следователно по делото не се
установява осъществено нарушение от страна на ответника на правото на ищеца до достъп
до правосъдие – ищецът се е възползвал при защита на правата си от възможностите,
предоставени от вътрешното законодателството, които покриват изискванията за
минимални стандарти, като ответника, в съответствие с възложените му
задължения, е разгледал и се е произнесъл по сигналите на ищеца и жалбите за
преразглеждане на прокурорските актове. Ето защо и при отсъствие на нарушение, безпредметно
да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ.
За изчерпателност, следва да се отбележи, че дори и да е
изпълнен фактическият състав на отговорността по чл.
2в ЗОДОВ, искът е неоснователен, поради погасяване на вземането с изтичане
на 5-годишна погасителна давност, считано от настъпване на твърдяното
увреждане.
Поради изложеното, искът следва да бъде отхвърлен изцяло
като неоснователен.
Поради отхвърляне на главния иск изцяло, не е възникнало и
вземане по акцесорния иск - за законната лихва от датата на увреждането (26.06.2006 г.).
Ответникът претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно чл. чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ вр. с чл. 37 от Закона за
правната помощ възнаграждението се определя от съда по реда на Наредбата за
заплащането на правната помощ. По силата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360
лв. Делото се характеризира с висока правна сложност. Писмените материали по
делото са многобройни и са проведени три открити съдебни заседания, като се
изисква добро познаване на правото на Европейския съюз и практиката на СЕС. На
ответника следва да се присъди максималния размер съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ – в размер на 360 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Н.
А., ЕГН **********, срещу П.на Р.Б., адрес: гр. София, бул. „******,
иск с правно основание
чл. 2в, ал.1, т.2 ЗОДОВ за сумата от 30000 лв., представляващи обезщетение за
неимуществени вреди – претърпени болки и страдания, уронване на добро име и
чест, причинени от нарушаване на правото му на достъп до правосъдие и на справедлив съдебен процес поради
отказа на Районна прокуратура – Кърджали и Районна прокуратура – Хасково да
образува досъдебно производство срещу А.С.С..
ОСЪЖДА Н.Н.
А., ЕГН **********, да заплати на П.на Р.Б., адрес: гр. София, бул. „******,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 360 лв.,
представляваща съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред
Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: