Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 26.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2867 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.06.2018г., постановено по гр. дело № 73527/2017
год. по описа на СРС, ГО, 145 състав, е уважен предявеният от И.Г.З. срещу ЗАД
„А.” иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 793,
87 лева, представляваща остатък от дължимо застрахователно обезщетение след
приспадане на платеното в размер на общо 1 415, 44 лева за претърпените
имуществени вреди на лек автомобил „Форд Фокус“, с рег. № ********в резултат на
ПТП, настъпило на 25.11.2016г. в гр. София по вина на водача на лек автомобил
„Рено Мастер“ с рег. № ********, застрахован при ответника по договор за
застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху
главницата от 03.04.2017г. до окончателното плащане на сумата. Със същото
решение е отхвърлен предявеният иск за разликата над сумата от 793, 87 лева до
пълния предявен размер от 1 511, 82 лева.
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен
предявеният иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца И.Г.З.. Жалбоподателят поддържа оплаквания за
неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния
закон. Излага, че СРС неправилно е определил размера на дължимото обезщетение
при кредитиране на заключението на автотехническата експертиза във вариант по
средни пазарни цени. Счита, че тези мотиви на съда са в разрез със
систематичното тълкуване на нормите на чл. 386, ал. 1 и ал. 2 и чл. 400, ал. 2
от КЗ, както и в разрез с установената съдебна практика по прилагането на тези норми.
Поддържа, че първоинстанционният съд не е съобразил, че сключеният от него
договор по застраховка „Каско“ и по сключения договор „Гражданска отговорност“
на автомобилистите, не са ограничавали правото му на свободен и информиран
избор на автосервиз за възстановяване на вредите, настъпили в резултат на
застрахователното събитие. Изборът на фирма-изпълнител на ремонтните работи по
автомобила е бил мотивиран от желанието му да го възстанови напълно, качествено
и чрез използване /влагане, поставяне/ на оригинални части и детайли, така че
моторното превозно средство да бъде в същия вид, в което то е било преди
настъпване на застрахователното събитие. Счита, че неприсъждането в пълен
размер на претендираното от него застрахователно обезщетение е незаконосъобразно
и несправедливо, тъй като води до това, че той следва да поеме част от
разходите за ремонта за своя сметка. Ето защо прави искане за отмяна на решението
в обжалваната част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
уважи в пълния му претендиран размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от КЗ е постъпил отговор на
въззивната жалба от ЗАД „А.” АД, с който същата се оспорва. Навеждат се
съображения, че определеното от първоинстанционният съд обезщетение е в
съответствие с представените и приети по делото доказателства. Счита за
ирелевантно обстоятелството в кой точно автосервиз увреденото лице е избрало да
ремонтира автомобила и/или кои доставчици на резервни части е използвало. В
тази връзка поддържа, че при предявена претенция по застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите, при която третото увредено лице не е страна по
договора, застрахователят не би могъл да дължи повече, отколкото е
действителната стойност на вредата към датата на нейното настъпване, определена
по средни пазарни цени. Въззиваемото дружество излага още, че към датата на
настъпване на процесното ПТП, автомобилът на ищеца е бил приблизително на около
6 години експлоатация от датата на първата регистрация, не е в гаранционен срок
и не подлежи на гаранционно обслужване, поради което отстраняването на вредите
при официалния представител на марката не само че не е задължително, но е и
икономически неоправдано. По тези съображения прави искане за потвърждаване на
решението в обжалваната му част.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 432,
ал. 1 от КЗ.
За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел наличието на кумулативните предпоставки на предявената претенция,
като е съобразил обявените за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелства, а именно: че между ответника и собственика на лек автомобил
„Рено Мастер“ с рег. № ******** е налице валидно застрахователно правоотношение
по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, със срок
на валидност към датата на процесното събитие; че по отправена писмена покана
от ищеца ответното дружество е извършило плащане на застрахователно обезщетение
в размер на 1 346, 77 лева, както и че в полза на ищеца е извършено
плащане от трето за спора лице /застрахователното дружество по сключената
имуществена застраховка „Автокаско“/ в размер на сумата от 68, 67 лева. Прието
е, че вина за настъпилото на 25.11.2016г. ПТП има застрахованото при ответното
дружество лице, което с противоправното си поведение, изразяващо се в
нарушаване на правилата за движение по пътищата, е причинило имуществени вреди
върху собствения на ищеца автомобил. При определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение съдът е съобразил разпоредбата на чл. 386, ал. 2 от КЗ и е приел, че размерът на реалната стойност на вредите следва да се определи
по средни пазарни цени към датата на увреждане, а именно за сумата от
2 209, 31 лева. При съобразяване на извършеното извънсъдебно плащане на
част от стойността на вредите, е постановено решение, с което предявената
претенция е уважена за разликата над 1 415, 44 лева /платената в полза на
ищеца сума преди предявяване на исковата молба/ и действителната вреда от
2 209, 31 лева или ответното дружество е осъдено да заплати сумата от 793,
87 лева. За разликата до пълния предявен размер от 1 511, 82 лева претенцията
е отхвърлена като неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство не е спорно обстоятелството, че на 25.11.2016г. в гр. София е
реализирано ПТП с участието на МПС „Форд Фокус” с рег. № СО ********,
собственост на И.З. и лек автомобил „Рено Мастер” с рег. № ********,
управлявано от С.И., както и че вина за настъпилия инцидент има водачът на
втория автомобил, който е извършил нарушение на правилата за движение. В пряка
причинна връзка с инцидента за собственика на увреденото МПС „Форд Фокус” са
произлезли имуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. По делото не е
спорно и съществуването на валиден договор за застраховка "гражданска
отговорност" на автомобилистите между ответното дружество и виновния
водач, със срок на застрахователно покритие от 00, 00 часа на 14.11.2013г. до 23,
59 часа на 13.11.2017г. В първоинстанционното производство е прието за безспорно
установено и ненуждаещо се от доказване и обстоятелството, че по отправена
писмена покана от ищеца ответното дружество е извършило плащане на
застрахователно обезщетение в размер на 1 346, 77 лева, както и че в полза
на ищеца е извършено плащане от трето за спора лице /застрахователното
дружество по сключената имуществена застраховка „Автокаско“/ в размер на сумата
от 68, 67 лева. С извършеното плащане,
ответникът извънсъдебно е признал, че всички юридически факти, обуславящи
възникването на спорното право са породени в обективната действителност, както
се позовава ищецът в исковата молба.
Спорът между страните,
въведен с въззивната жалба и само по отношение на който въззивният съд следва
да се произнесе – арг. чл. 269, изр. 2 ГПК, се съсредоточава върху
обстоятелството какъв е размерът на причинените имуществени вреди при
настъпване на процесното застрахователно събитие, породено от виновното
противоправно поведение на делинквента, чиято гражданска отговорност е била
обезпечена през релевантния период от застрахователното дружество-въззиваем.
За установяване размера на подлежащите на репариране
имуществени вреди в първоинстанционното производство е назначена автотехническа
експертиза, чието заключение следва да бъде кредитирано като пълно и обективно.
От заключението на същата се установява
механизма, вредите и причинно-следствената връзка между тях във връзка с
процесното ПТП. Вещото лице е определило пазарни цени на материалите и труда,
необходими за отстраняване на повредите, причинени по л.а. „Форд Фокус“ в
следствие на процесното ПТП, представяйки два различни метода, а именно –
според първия са взети предвид нови оригинали части и детайли и стойността на
труда в оторизирания сервиз на марката – „Мото Пфое“ ЕООД, а според втория – с
алтернативни нови /неоригинални/ части и цена на труд в други автосервизи.
Според първия вариант стойността на вредите върху автомобила е в размер на
2 927, 63 лева, от които 1 768, 77 лева без ДДС е стойността на
новите оригинални части и детайли. При втория вариант е определен размерът на
вредите по средни пазарни цени на алтернативни доставчици, като вещото лице е
изчислило същите на сумата от общо 2 209, 31 лева, от които стойността на
новите части и детайли от алтернативни доставчици е 877, 44 лева без ДДС. В
заключението е посочено още, че увреденият автомобил е произведен през 2010г. и
към датата на процесното ПТП има 6-годишна експлоатация.
Съгласно чл. 429, ал. 1, т.
1 от КЗ, с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на
определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.
Според разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" при спазване
на изискванията на чл. 380
за отправяне към застрахователя на писмена застрахователна претенция. С
посочената норма е признато право в полза на увреденото лице, спрямо който
застрахованият е отговорен по чл. 45 от ЗЗД, на пряк иск срещу застрахователя
за заплащане на дължимото обезщетение.
Ангажирането на отговорността на застрахователя по
„Гражданската отговорност” на причинителя на вредата /делинквент/ по чл. 432,
ал. 1 от КЗ /отм./ е функционално обусловено от правото на деликтно обезщетение
от делинквента, като фактите, въз основа на които се поражда претендираното
материално право са следните: 1/. Валидно възникнало правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между
делинквента и ответното застрахователно дружество към датата на настъпване на
застрахователното събитие; 2/. Настъпване на застрахователно събитие – ПТП; 3/.
Претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се
претендира застрахователно обезщетение /имуществени или неимуществени, или
двата вида вреди в зависимост от предявения иск/; 4/. Предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние; вина; вреди и причинно-следствена връзка между
поведението на застрахованото лице /дееца/ и причинените вреди и 5/. Отправяне към застрахователя на писмена
застрахователна претенция при условията на чл. 380 от КЗ.
Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
всички посочени по-горе кумулативни предпоставки на исковата претенция.
По спорния между страните
въпрос относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, съдът приема
следното:
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че
застрахователното обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към
деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици, което обстоятелство
обуславя наличието на застрахователния интерес. Следователно, от съществено
значение е размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е
ирелевантно обстоятелството дали причинените вреди действително са били
отстранени чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав
константна практика на ВКС /решение № 165 от
24.10.2013г. по т.д. № 469/2012г., ІІ ТО на ВКС, решение № 52/08.07.2010г. по т.д. № 652/2009г. на ВКС,
ТО, решение № 115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г., ІІ ТО на ВКС/ при съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014г. Обезщетението също така не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична
увреда/ стойност на застрахованото
имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да
се купи друго от същия вид и качество
/чл. 400, ал. 1 от КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за
доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка /чл. 400, ал.
2 от КЗ/. Застрахователното обезщетение
не може да надвишава действителната стойност на имуществото към момента на
застрахователното събитие, а от своя страна действителната стойност не може да
надвишава пазарната му стойност.
Делинквентът/застрахователят на неговата отговорност
следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение от преди
реализирания деликт. При имуществените застраховки, стойността на дължимото
застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е бил
пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил отремонтиран в
официален сервиз на марката /официален фирмен сервиз/ дължимата застрахователна
сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен сервиз
и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта
фактури. При липса на посочените две условия, т.е. ако автомобилът е бил пуснат
в експлоатация преди повече от три години или отремонтирането е станало не в
официален сервиз на марката, дължимата застрахователна сума се определя на база
средната пазарна цена, т.е. изхожда се от възстановителната стойност на
имуществото. Ето защо ако увреденият автомобил е бил в гаранционен срок,
обезщетението следва да се определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да
се заплатят в оторизирания сервиз, щом това е условие за заплащане на
гаранцията. В този случай се приема, че с оглед периода на експлоатация,
считано от годината на производство на автомобила /3 или 5 години в зависимост
от конкретно определения от продавача или производителя гаранционен срок/, този
автомобил обективно има характеристиките на нов, както и всички негови съставни
части са нови и оригинални. При таза хипотеза, при настъпване на
застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено, в случай
че изцяло бъдат заместени повредените автодетайли с нови оригинални авточасти. Ако
обаче няма причина автомобилът да се ремонтира в сервиз с цени над средните /с
оглед запазване на гаранцията на автомобила/, дължимото от ответника
обезщетение не може да надхвърля средните пазарни цени за труд и за нови
авточасти и детайли. Тежестта за доказване размера на дължимото обезщетение е
на ищеца. В случая същият не доказа, че ремонтирането на автомобила в
оторизиран сервиз /в това число и влагането на оригинални части и детайли/ е било
необходимо за запазване на гаранцията. Гаранционният срок може да е различен
/от 3 години нагоре/, като за конкретния автомобил нито се твърди, нито се
установява да е бил в гаранционен срок. Ето защо и доколкото към датата на
събитието автомобилът е бил в експлоатация около 6 години от датата на
производство, съдът не може да приеме при липса на доказателства, че същият е
подлежал на гаранционно обслужване. Поради това обезщетението следва да се
определи съобразно дадената от вещото лице по автотехническата експертиза
рекапитулация по средни пазарни цени за труд и за стойност на нови авточасти и детайли,
но от алтернативни доставчици /нови неоригинални сертифицирани – т.нар.
алтернативни авточасти/, която възлиза на сумата от общо 2 209, 31 лева. Тази
стойност съответства на действителната стойност на вредата, съгласно чл. 499, ал.
2 от КЗ. Ето защо съдът приема, че дължимото обезщетение трябва да съответства
на това, което увреденият следва да разходва, за да възстанови предхождащото
увреждането състояние по средни пазарни цени за нови части и за труд, т.е. да
се приведе увреденото МПС в предишното му техническо състояние, поради което
обезщетението следва да бъде равно на паричната сума, необходима за постигането
на тази цел.
Като е достигнал до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ.
С разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от ГПК са изключени
от обхвата на касационния контрол решенията по въззивни дела с цена на иска до
5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела. В
настоящия случай съдът е сезиран със спор по търговско дело, тъй като заявената
претенция произтича от правоотношение, породено и отнасящо се до абсолютна
търговска сделка съгласно чл. 286, ал. 2, вр. чл. 1, ал. 1, т. 6 от ТЗ /договор
за имуществено застраховане/. С оглед цената на иска – 1 511, 82 лева,
който е под установения в чл. 280, ал. 3 от ГПК минимален праг за търговски
дела, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 438340/27.06.2018г., постановено по гр. дело № 73527/2017г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА И.Г.З., ЕГН **********,*** да заплати на ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО „А.“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.