Р Е Ш Е Н И Е
град София, 13.10.2022г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ИВЕЛИНА СИМИЕНОВА
при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА
и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№2807 по
описа за 2021 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №20266525 от 02.12.2020г., постановено по гр.дело №39272/2019г.
по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, е отхвърлен предявения от „Ф.” ЕООД, с
ЕИК *******, срещу „Л.“ ООД, с ЕИК *******, установителен иск с правно
основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 25000.00 лв., представляваща неизпълнение на парично
задължение по пет броя фактури, ведно със законна лихва от датата на подаване
на исковата молба до изплащане на вземането. С решението е осъден „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, да
заплати на „Л.“ ООД, с ЕИК *******, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 1950.00 лв., представляваща сторени в исковото производство
разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, чрез своя процесуален
представител адв.П.П., с която се обжалва изцяло решението на СРС като са
инвокирани оплаквания за неговата неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност, като постановено в противоречие на материалния закон и
събраните по делото доказателства. Излага се, че по делото не е бил налице спор
между страните относно факта, че е издаден акт, обр.15 от 06.03.2018г. за установяване
годността за приемане на строеж -„Производствена сграда за рекламни елементи и
офиси“, находяща се в УПИ VІІІ-740, кв.3, м.“СПЗ Слатина-юг“ по плана на град
София, която е предмет на сключения между страните договор за строителство от
28.03.2017г., като в чл.3 от същия е уговорен начина на изплащане на дължимото
възнаграждение на изпълнителя - в чл.3, ал.1, б.“в“ страните са договорили, че
окончателното плащане в размер на задържаните от възложителя 10 % от дължимите
суми по всяка от издадените фактури ще се заплати, както следва: 5% в срок от 7
дни от издаването на акт, обр.15; и 5 % в срок от 7 дни от издаването на акт,
обр.16. В тази връзка се поддържа, че неправилен и в противоречие на събраните
доказателства се явява крайния извод на първостепенния съд, че след като по
делото няма представен акт, обр.15 за процесната сграда, то следва да се
приеме, че липсват доказателства за валидно издаден такъв, поради което не се
доказва, че е настъпил падежа на задължението за плащане от страна на ответника
- „Л.“ ООД, възложител по сключения между страните договор за строителство от
28.03.2017г., съгласно уговореното в чл.3, ал.1, б.“в“ от договора. Поддържа се
още, че неправилно СРС вменява в задължение на ищеца да представи издаден акт,
обр.15 за процесната сграда след като страните не спорят за наличието на такъв,
както и в случая съдът не се е съобразил с приетото като доказателство по
делото писмо от Кмета на СО район „Слатина“ от 18.02.2019г., от което се
установява, че е издаден акт, обр.15 от 06.03.2018г. за процесната сграда. По
тези аргументи се твърди, че по делото е доказано, че в полза на ищеца като
изпълнител на възложената работа е възникнало правото да претендира от
възложителя заплащане на възнаграждението, уговорено в чл.3, ал.1, б.“в“ от
договора, а именно 5 % от задържаната от ответника сума, като общо задържаната
сума възлиза на 10 % от стойността на всяка от издадените в хода на
строителството фактури, като задържаните суми ще се платят, както следва: 5 % в
срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15 за сградата /предмет на исковата
претенция/ и 5 % в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.16 за сградата. По
изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло
обжалваното съдебно решение и постанови друго решение, с което да уважи
предявения иск като основателен и доказан. Претендира присъждане на разноски,
направени пред двете съдебни инстанции и в заповедното производство. Представя
списък по чл.80 от ГПК относно сторени разноски във въззивното производство,
ведно с доказателства за реалното им извършване.
Въззиваемата страна - „Л.“ ООД, с
ЕИК *******, чрез процесуален представител адв.И.М., депозира писмен отговор, с
който изразява становище относно неоснователността на постъпилата въззивна
жалба. Изложени са съображения в смисъл, че правилно и законосъобразно
първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора факти и
доказателства и е приел за установено, че не са налице основания за ангажиране
на отговорността на възложителя по сключения между страните договор за строителство от от 28.03.2017г.. Поддържа се, че
от събраните по делото доказателства по категоричен начин се установява, че изпълнителят
не е извършил изцяло възложената работа, констатирани са били дефектни и некачествено
изпълнени видове СМР, поради което възложителят не е подписал и по този начин
не е приел описаните в акт, обр.19 №7 от 15.03.2018г. видове СМР, съответно не
е заплатил стойността на видовете СМР по издадена фактура
№*********/11.05.2018г.. Твърди се още, че некачествено извършените и дефектни
видове СМР от ищеца като изпълнител са отстранени от друг строител и едва след
това е бил издаден акт, обр.15 за сградата. В тази връзка се излага, че след
като е налице неизпълнение на работата от страна на изпълнителя по сключения
договор за строителство от 28.03.2017г., не е налице основание в закона за
ангажиране на отговорността на възложителя да заплати възнаграждението,
уговореното в чл.3, ал.1, б.“в“ от договора, а именно 5 % от задържаната сума
от общата стойност на всяка от издадените в хода на строителството фактури,
която е предвидено да се заплати в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15
за сградата. Допълнителни аргументи в същия смисъл са изложени и в писмена
защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и
законосъобразно обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на разноски,
направени пред въззивната инстанция в размер на платения адвокатски хонорар.
Представят списък по чл.80 от ГПК.
Предявен
е от „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, срещу „Л.“ ООД, с ЕИК *******, установителен иск
с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266,
ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
25000.00
лв., представляваща
неизпълнение на парично задължение, уговорено в чл.3, ал.1, б.“в“ от сключен между страните
договор за строителство от 28.03.2017г., която сума представлява 5 % от общо
задържаната сума от стойността на всяка от издадените в хода на строителството
фактури, дължима в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15 за процесната
сграда.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд.
Пред настоящата инстанция на
основание чл.266,
ал.2, т.2 от ГПК е прието като доказателство по делото удостоверение за въвеждане
в експлоатация №800/01.09.2021г. на строеж - „Производствена сграда за рекламни
елементи и офиси“, находяща се в УПИ VІІІ-740, кв.3, СО район „Слатина“ по
плана на град София, издадено от Главен архитект на София, което доказателство не променя
така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се
установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесната
искова сума видно от приложеното ч.гр.д. №21335/2019г. по
описа на СРС, I Г.О.,
120 състав, въззивника-ищец - „Ф.” ЕООД е подала заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410
от ГПК на 15.04.2019г. и е постановена на 20.05.2019г. заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „Л.“ ООД. В срока по чл.414 от ГПК
е подадено от длъжника - „Л.“ ООД възражение, поради което дължимата от него сума, посочена в
заповедта на изпълнение, е предмет на предявения в настоящото производство
установителен иск.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Постановеното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми, но по същество неправилно. За да постанови
обжалваното решение, с което е отхвърлен предявения от „Ф.” ЕООД срещу „Л.“ ООД
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД, първостепенният съд е приел, че по делото е доказано,
че между страните е било възникнало облигационно правоотношение на основание
сключен между тях договор за строителство
от 28.03.2017г., но при
доказателствена тежест за ищеца не
се доказва наличие на валидно издаден акт, обр.15 за процесната сграда,
поради което не е доказано,
че е настъпил падежът на
задължението за плащане от страна на ответника, предвидено в чл.3, ал.1, б.“в“, пр.1 в договора. Настоящият въззивен състав намира, че обоснованият краен извод на СРС, че исковата претенция се явява недоказана
и неоснователна и
като такава следва да бъде
отхвърлена, е
неправилен, тъй като не кореспондира на събраните по делото доказателства и не
съответства на правилното тълкуване и прилагане на материалния закон. В случая
макар и правилно да е разпределена доказателствената тежест между страните съобразно нормата на чл.154 от ГПК и да е налице изпълнение на задълженията,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост събраните по делото
доказателства и не е приложил правилно материален закон. Доводите на жалбоподателя
досежно неправилност на обжалваното решение са изцяло основателни и във връзка
с тях настоящият въззивен състав следва да се добави следното:
В конкретната хипотеза и от съвкупния анализ на
събраните доказателства, че установява по делото, че между страните няма спор относно факта за съществувалото
между тях облигационно правоотношение, възникнало на основание валидно сключен договор за строителство
от 28.03.2017г., съгласно който „Ф.” ЕООД в
качеството на изпълнител е приел да изпълни възложена от „Л.“ ООД работа, а
именно: да изгради в УПИ VІІІ-740, кв.3, м.“СПЗ Слатина-юг“ по плана на град
София сграда на 3 етажа, със застроена площ от 342 кв.м., с предназначение:
„Производствена сграда за рекламни елементи и офиси“, като видовете СМР по
изграждане на сградата са описани в Приложение №1 към договора /чл.1, ал.1 и
ал.2 от договора/. Срещу така поетото от изпълнителя задължение възложителят е
поел задължение да заплати уговорено възнаграждение за извършената работа в
размер на 512740.84 лв. без ДДС /чл.2, ал.1 от договора/, като реда и начина за
заплащане на уговореното възнаграждение е посочен в чл.3, ал.1, както следва:
т.А - аванс – 20 % от договорената сума, платим на четири равни вноски, като за
всяка от вноските е посочена дата на плащане и конкретна сума; т.Б – месечни
плащания в края на всеки месец, въз основа на двустранно подписан акт, обр.19
за извършени и приети видове работа, като е уговорено от общата стойност да се
приспада 10 % за окончателното плащане; т.В – окончателно плащане в размер на
10 % от общата стойност на възнаграждението по чл.2, ал.1, което ще се извърши,
както следва: 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15; и 5% - в срок
от 7 дни от издаването на акт, обр.16. С оглед съдържанието на сключения между
страните договор за строителство от 28.03.2017г. въззивният съд приема, че същият има характер на договор за изработка, тъй като съдържа
насрещни волеизявления на двете страни – възложител и изпълнител, досежно предмета,
цената и поети права и задължения. Този вид сделки се уреждат от гражданското
законодателство и по-конкретно от чл.258-269 от ЗЗД. За да претендира ангажиране на
отговорността на ответника - „Л.“ ООД в качеството му на възложител, с който е
сключен договора за изработка, ищецът, който има качеството на изпълнител по
сключения договор, носи доказателствена тежест да установи с допустимите в
закона доказателствени средства, че е изправна страна по сключения договор за
изработка, а именно, че е изпълнил договорената работа, която е приета от
възложителя. В конкретния случай и с оглед ангажираните пред първата инстанция
доказателства настоящият въззивен състав приема, че дружеството-въззивник е
ангажирал доказателства относно обстоятелството, че е изпълнил възложената работа
съобразно поръчаното от възложителя. От приложените по делото и приети като
доказателства 4 броя протоколи за предаване на част от строителната площадка от
27.03.2018г., тристранно подписани от възложител, инвеститорски контрол и
изпълнител, се установява, че изпълнителят -„Ф.” ЕООД е предал на възложителя -
„Л.“ ООД на посочената дата завършени
работи по изграждането на всеки един от етажите от сградата /сутерен, първи,
втори и трети етажи/, като изрично е посочено във всеки от съставените
протоколи, че отбелязаните при предишни огледи дефекти са отстранени. В
приетите като доказателства 4 броя протоколи за предаване на част от
строителната площадка от 27.03.2018г. се съдържат неизгодни за
въззивника-ответник факти и доколкото същите са подписани от представител на
дружеството-възложител, не са оспорени от него по надлежния ред в хода на
съдебното производство, поради което съдът приема, че макар и частни документи
се ползват с доказателствена сила относно удостоверените в тях факти и
обстоятелства. В тази връзка неоснователно се явява твърдението на въззиваемия –
ответник, че изпълнителят не е извършил изцяло възложената работа, както и че
са констатирани дефектни и некачествено изпълнени видове СМР, които не са били
надлежно отстранени от него в хода на строителството. На следващо място
настоящият състав счита за неоснователно и поддържания от въззиваемия –
ответник довод, че не е приел част от извършените видове СМР, описани надлежно
в акт, обр.19 №7 от 15.03.2018г., тъй като са били дефекти и/или некачествено
изпълнени. Приемането
на извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на
конкретно изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното
съответства на поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното
получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено
заявление на поръчващия, че счита работата съобразена е договора /т.е.
приемането не е само фактическо, но и правно действие/. В случая от приетото по делото заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което настоящият
състав кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
издадените в хода на строителството на основание съставени актове, обр.19
фактури, както следва: №48/09.06.2017г., №55/12.07.2017г., №84/01.11.2017г.,
№90/19.12.2017г., №98/12.01.2018г., №103/07.02.2018г. и №111/11.05.2018г., са
редовно и своевременно осчетоводени от въззиваемия - ответник, като разход,
включени са в дневника за покупките по ЗДДС за съответните данъчни
периоди, както и е ползван данъчен кредит в размер на начисления по фактурите
ДДС. Експертът-счетоводител е посочил още, че от извършената проверка в
счетоводството на всяка от страните е установил, че ответникът е извършил
плащания по издадените фактури, като с оглед договореното между страните в
чл.3, ал.1, б.„в“ от договора за строителство от
28.03.2017г. от общата стойност на всяка от фактурите е задържал 10 % за
окончателното плащане - общият размер на
задържаната сума възлиза на 50544.02 лв.. С оглед направените от вещото лице –
счетоводител констатации досежно счетоводното записване на издадените от ищеца
и описани по-горе фактури от страна на ответника, който е включил стойността на
доставките в дневника за покупките през съответните периоди, в т.ч. и е ползвал
данъчен кредит по тях, както и че са извършени и макар частични извънсъдебно плащания
по тях, по същество представлява признание от страна на възложителя на приемане на извършената
работа, респективно доказва съществуването на задълженията му (в този смисъл решения по чл.290 ГПК на ВКС на РБ по т. дело
№416/2010г., ТК, І Т.О.; т. дело №593/2009г., ТК, ІІ Т.О.; т.дело № 588/2009г.
на ТК, ІІ Т.О.). Следователно се налага извода, че фактически въззиваемият -ответник
с конклудентни действия е приел извършената от издателя на фактурите -
въззивник-ищец работа и се е задължил с плащането на цената по тях. Следователно
неоснователно се явява възражението на въззиваемия -ответник, че липсват по
делото доказателства за приемане на извършените от изпълнителя видове СМР,
съгласно сключения между тях договора за строителство от 28.03.2017г..
На следващо място възражението на
въззиваемия – ответник за констатирани дефекти и некачествено изпълнени видове
СМР от страна на въззивника-ищец, което е основание за неплащане на задържаните
суми, касаещи окончателното плащане по договора, настоящият състав счита за
неоснователно. По делото няма ангажирани годни доказателства, от които се
установява твърдението за констатирани дефекти/недостатъци и некачествено
изпълнени видове СМР от страна на въззивника-ищец. Приложеното по делото заключение по съдебно-техническа
експертиза, изготвена по гр.д.№35615/2018г. по описа на СРС, Г.О., 161 състав, в което са описани
установени недостатъци в изпълнената от изпълнителя работа, не представлява
годно доказателство, тъй като от
една страна представеният екземпляр от същата е неподписан, а от друга страна – липсват по делото данни, че същата е
приета по посочено гр.дело, което не е приобщено към настоящото по допустимия в закона процесуален ред. Ето защо въззивният съд счита, че не следва да обсъжда
направените констатации и изводи на вещото лице, изготвило заключение по съдебно-техническа
експертиза, изготвена по гр.д.№35615/2018г. по описа на СРС, Г.О., 161 състав.
Отделно от това въззивният съд
намира да посочи, че твърдението на въззиваемия – ответник, че задържането на
суми от стойността на издадените фактури е с цел качествено изпълнение на
възложените видове СМР е неоснователно доколкото между страните не е налице
договорена в този смисъл клауза от сключения договор. Това което е договорено
като ред и начин на плащане на дължимото възнаграждение е изчерпателно посочено
в чл.3 от договора, като в чл.3, ал.1, б.“в“ изрично е предвидено, че
окончателно плащане в размер на 10 % от общата стойност на възнаграждението по
чл.2, ал.1, ще се извърши, както следва: 5% - в срок от 7 дни от издаването на
акт, обр.15; и 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.16. При това
положение съдът счита, че в случай, че възложителят претендира вреди от
некачествено изпълнени видове СМР, дефектни и/или с недостатъци – явни и
скрити, съответно забава и неспазване от страна на изпълнителя на предвидените
срокове за извършване на възложената работа, има правото да ги претендира по
общия исков ред, респективно е могъл в настоящото производство да ги предяви
чрез възражение за прихващане или насрещен иск, от която възможност не се е
възползвал.
По изложените съображения и след
като по делото са налице доказателства,
че изпълнителят -„Ф.” ЕООД е изпълнил точно и съгласно уговореното възложената
му работа по договор за строителство от 28.03.2017г., поради което за възложителя - „Л.“
ООД е възникнало задължение да изпълнят поетото от него задължение в чл.3,
ал.1, б.“в“ от договора, в която клауза изрично е предвидено, че окончателно
плащане в размер на 10 % от общата стойност на възнаграждението по чл.2, ал.1,
ще се извърши, както следва: 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.15;
и 5% - в срок от 7 дни от издаването на акт, обр.16. В случая между страните не
е налице спор, а и от съдържанието на писмо от Кмета на СО район „Слатина“ от
18.02.2019г., се установява, че е издаден акт, обр.15 от 06.03.2018г. за
процесната сграда. Следователно изискуемостта на вземането на изпълнителя да
получи от възложителя плащане в размер на 5 % от общата стойност на задържаната
сума е възникнало на 14.03.2018г.. По делото са налице предпоставките за
ангажиране на договорната отговорност на възложителя да изпълни поетото от него
задължение, уговорено в чл.3, ал.1, б.“в“ от сключения между страните договор за строителство
от 28.03.2017г. като заплати на изпълнителя 5 % от общата стойност на задържаната сума.
С
оглед диспозитивното начало в гражданския процес предявеният установителен иск
следва да се уважи за сумата, за която е предявен – 25000.00 лв.. По отношение
на законната лихва върху главницата ищецът претендира такава, считано от датата на завеждане на исковата
молба в съда – 09.07.2019г. до окончателното й плащане, поради което
претенцията следва да се уважи така както е заявена с исковата молба.
Първостепенният съд като е достигнал до обратния правен извод е постановил
неправилен и незаконосъобразен съдебен акт, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде отменен изцяло, в т.ч. и в частта на възложените в тежест на
ищеца разноски.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция и на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78,
ал.1 от ГПК въззивника има право на присъждане на разноски. В полза на
въззивника-ищец на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъдат присъдени
направените разноски пред двете съдебни инстанции, както следва: сумата от
2000.00 лв., реално сторени разноски пред СРС, съгласно приложен списък по
чл.80 от ГПК; както и сумата от 1700.00 лв., реално сторени разноски пред СГС,
съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК. При постановяване на съдебното
решение съдът е длъжен да се съобрази с т.12 на ТР
№4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно която съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство. В този
смисъл в полза на въззивника-ищец следва да се присъдят и сторените от него
разноски в заповедното производство в размер на сумата от 1100.00 лв..
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№20266525 от 02.12.2020г., постановено по гр.дело
№39272/2019г. по описа на СРС, І Г.О., 120-ти състав, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***; срещу „Л.“ ООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***; иск с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.266, ал.1 от ЗЗД, че ответникът
-„Л.“ ООД, с ЕИК *******, дължи на ищеца - „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, сумата от 25000.00 лв. /двадесет и
пет хиляди лева/, представляваща
неизпълнение на парично задължение, уговорено в чл.3, ал.1, б.“в“ от сключен между страните
договор за строителство от 28.03.2017г., която сума представлява 5 % от общо
задържаната сума от стойността на всяка от издадените в хода на строителството
фактури, ведно със
законната лихва, считано от 09.07.2019г. /дата на подаване на исковата молба в
съда/ до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. №21335/2019г. по описа на СРС, I Г.О., 120 състав.
ОСЪЖДА „Л.“
ООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати
на „Ф.” ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с
чл.78, ал.1 от ГПК общо сумата от 4800.00 лв. /четири хиляди и осемстотин
лева/, представляваща реално направени разноски в заповедното производство,
пред СРС и въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от съобщението до
страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./