Решение по дело №13895/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 04.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, І Гражданско отделение, 2-ри състав, в публично заседание на двадесети май, две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

 

                                              Съдия: Евгени Г.

 

при секретаря Кристина Георгиева разгледа гр. д. 13 895/2020 г., докладвано от съдия Г., и

 

Р Е Ш И:

 

[1] ОСЪЖДА „Администрацията на Министерски съвет да заплати на К.И.Л. и А.Р.Г.:

1. по 50 000,00 лева на всеки на основание чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) обезщетение за ползването на недвижим имот за периода от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г., плюс законната лихва от 16.12.2020 г. до окончателното изплащане. Недвижимият имот е: поземлен имот с пл. номер 1180 по кадастралния план от 1956 г. и регулационния план от 1961 г. на гр. Варна, местността „Свети Константин и Елена”, с площ от 8,450 дка. Неговите граници са: от север – магистрала „Златни пясъци – Варна”, от изток - ограда на стопанство „Евксиноград”от юг и запад – стара ограда на стопанство „Евксиноград”. Сумите от по 50 000,00 лева, които съдът присъжда на ищците, са част от обезщетения за неоснователно обогатяване от по 140 335,00 лева на всеки, които ответникът им дължи.

2. по 5 055,00 лева на всеки на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски по делото. К.Л. е със съдебен адрес – адвокат С.О.,***. А.Г. е със съдебен адрес – адвокат З.О.,***. Администрацията на Министерски съвет е с адрес гр. София, бул. „****************

 

[2] Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред САС в двуседмичен срок от връчването му.

 

[3] Ако ответникът подаде въззивна жалба срещу решението, с нея той следва да представи доказателство, удостоверяващо внасянето на 2 000,00 лева държавна такса по сметка на САС. При неизпълнение съдът ще върне въззивната жалба.

 

МОТИВИ НА СЪДА ЗА ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

 

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ТВЪРДЕНИ ОТ СТРАНИТЕ, И ИСКАНИЯ НА СТРАНИТЕ КЪМ СЪДА

 

1. На ищеца

 

[4] В искова молба от 16.12.2020 г. К.Л. и А.Г. заявяват, че са собственици на по 1/2 идеална част от поземлен имот от 8 450,00 кв. метра. Имотът е с идентификатор 10135.2567.163 по кадастралната карта и регистър на гр. Варна.

 

[5] На 13.10.2017 г. К.Л.  и А.Г. са закупили имота от В. С.. Той пък го е придобил чрез наследяване и реституция.

 

[6] Имотът се намира в участък, ограден и използван от стопанство „Евксиноград“ на Администрацията на Министерски съвет (Администрацията на МС). От 13.10.2017 г. до предявяването на иска Администрацията на МС използва имота без да заплаща обезщетение на ищците. Така Администрацията на МС се е обогатила за сметка на ищците. Тя не им е заплащала обезщетение, което е 160 550,00 лева на всеки ищец (38 месеца по 4 225,00 лева за всеки ищец). Затова ищците молят съда да осъди Администрацията на МС да им заплати по 50 000,00 лева обезщетение на всеки, като част от дължимите по 160 550,00 лева на всеки, плюс законната лихва от подаването на исковата молба (исковата молба, л. 2-5).

 

2. На ответника

 

[7] Ответникът Администрацията на МС е оспорила предявените искове. Тя е заявила, че те са недопустими, защото имотът е актуван като публична държавна собственост и не е отписан от книгите за такава собственост.

 

[8] Администрацията на МС заявява, че исковете са неоснователни, защото:

1. имотът е недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство, а тези ценности са извън гражданския оборот и доходи от тях не се извличат. Затова Администрацията на МС не би могла да се обогати за сметка на ищците;

2. имотът не е бил индивидуализиран и за него не би могло да се дължи обезщетение. Затова Администрацията на МС моли съда да прекрати производството по делото или да отхвърли иска (писмения отговор, л. 28-32).

 

II. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СЪДЪТ УСТАНОВЯВА, СЛЕД КАТО СЕ ЗАПОЗНА С ФАКТИЧЕСКИТЕ ТВЪРДЕНИЯ НА СТРАНИТЕ И СЪБРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО ДОКАЗАТЕЛСТВА

 

[9] Администрацията на МС е започнала да стопанисва и управлява стопанство „Евксиноград“ от 01.01.1998 г. (решение на МС, л. 34; акта за държавна собственост, л. 35-39; скицата, л. 40-41). На 03.05.2012 г. Министърът на културата (министърът) е предоставил на парк „Евксиноград“ статут на недвижима културна ценност на парковото и градинско изкуство (заповед, л. 42-47; приложение № 2 към заповедта, л. 48-54).

 

[10] В охранителна зона „земеделски култури и винарство“ на парк „Евксиноград“ министърът е включил поземлен имот от 8,450 дка, който е бил с пл. номер 1180 по кадастралния план от 1956 г. и регулационния план от 1961 г. на гр. Варна, местността „Свети Константин и Елена” (пак там; заключението на вещото лице Ц., л. 245-248). Сред предписанията на министъра за опазване на тази охранителна зона са били: използване на територията по предназначение; запазване на лозовите масиви и функциите на дендрариума; извършването на ново едноетажно строителство единствено в рамките на съществуващите обемно-пространствени параметри на застройката (стр. 11 от Приложение 3 към заповедта, л. 51-54).

 

[11] Към 03.05.2012 г. по подробния устройствен план имотът е попадал в терен за специализирани паркове в урбанизирани територии, представляващи зелени площи със специализиран режим – зоопаркове, ботанически градини, мемориални, етнографски, балнеоложки и други обекти. В имота е било допустимо само ниско застрояване до 10 метра (заключението на вещото лице Ц., л. 137-146).

 

[12] На 24.04.2013 г. ВКС е признал В. С. за собственик на поземлен имот от 8,450 дка, който е бил с пл. номер 1180 по кадастралния план от 1956 г. и регулационния план от 1961 г. на гр. Варна, местността „Свети Константин и Елена” (решението на ВКС, л. 14-19). На 07.08.2013 г. Администрацията на МС е поискала отмяна на решението на ВКС (молбата, л. 76-78). В една част ВКС е отхвърлил молбата, а в друга я е оставил без разглеждане (решението и определението на ВКС, л. 79-85).

 

[13] Междувременно, на 24.06.2013 г. В. С. е поискал от Министъра на регионалното развитие да отпише този имот от актовите книги (молба, л. 86-87). Три пъти Министерството на регионалното развитие (МРР) е искало от Министерски съвет становище по искането на В. С. за отписването на имота от актовете книги за публична държавна собственост – на 02.08.2013 г., на 22.10.2014 г. и на 07.05.2015 г. (писмата, л. 88-93). Не се спори, че Министерски съвет все още не да е дал становище, а имотът все още не е отписан от актовите книги, въпреки решението на ВКС от 24.04.2013 г., което е влязло в сила.

 

[14] На 12.06.2014 г. ЧСИ С.К.-Д.е отнела принудително от държавата владението на имот пл. номер 1180. За извършване на въвода и определяне на границите на имота ЧСИ К.-Д.е използвала специалните знания на вещо лице – инженер-геодезист. Той е трасирал границите на имота (протокол за принудително отнемане на недвижим имот, л. 8-10 и протокол за трасиране на имот, л. 11-13). 

 

[15] Не се спори, че на 07.10.2015 г. министър-председателят е определил междуведомствена работна група, която да предложи на В. С. държавен имот в замяна на процесния имот (вж. и писмото, л. 63-64). На 13.10.2017 г. В. С. е продал на К.Л. и А.Г. процесния имот. При сделката имотът е бил индивидуализиран със скица-проект за изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри (нотариалния акт, л. 6-7 и скицата, л. 74-75).

 

[16] Не се спори, че на 16.12.2020 г. междуведомствената работна група, определена от министър председателя е предложила на К.Л. и А.Г. държавни имоти, които те да получат в замяна на процесния имот. Не се спори, че К.Л. и А.Г. не са се съгласили с предложението (вж. и писмото, л. 63-64).

 

[17] Не се спори, че от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г. имотът е бил използван от ответника, като част от стопанство „Евксиноград“. За този период пазарният наем на имота е 280 670,00 лева, според предвижданията за него към 03.05.2012 г., без да се отчитат ограниченията, въведени със заповедта на министъра на културата от тази дата (заключението на вещото лице, л. 137-143 и таблицата на л. 145[1]). Наемът не се влияе от сезонни изменения, защото имот 1180 не е туристически обект (отговор по т. 4 от експертизата, л. 165 и разпита на вещото лице, л. 169). Не се спори, че Администрацията на МС не е заплащала обезщетение на ищците за това, че  е ползвала имота от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г.

 

[18] Ищците са направили по 5 055,00 лева разноски по делото всеки, както следва: по 2 000,00 лева за държавна такса (л. 21 и 22); по 175,00 лева за депозити за вещо лице (л. 104 и л. 133); по 2 880,00 лева за възнаграждение за адвокат (л. 250-255). Администрацията на МС е направила 400,00 лева разноски за вещи лица (л. 130 и л. 241). Тя е била представлявана от юрисконсулт. 

 

III. ПРИЛОЖИМО КЪМ СПОРА ПРАВО, СЪОТНАСЯНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ ОТ СЪДА ОБСТОЯТЕЛСТВА КЪМ ПРИЛОЖИМОТО ПРАВО И РЕШЕНИЕ НА СЪДА

 

[19] К.Л. и А.Г. са предявили искове по чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване. Исковете са основателни и съдът ги уважава.

 

1.            По иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД

 

1.1. По предпоставките за уважаването на иска

 

[20] Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Следователно предпоставките за уважаването на иска са:

1. Администрацията на МС да се е обогатила за сметка на К.Л. и А.Г.;

2. Администрацията на МС да не е върнала на К.Л. и А.Г. това, с което се е обогатила, до размера на обедняването.

 

[21] Съдът установи, че К.Л. и А.Г. са собственици на процесния имот, който е бил ползван от Администрацията на МС от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г. Съдът установи също, че за ползването не е бил сключен договор. Съдът не установи Администрацията на МС да е ползвала имота на някакво правно основание – правоотношение. Затова съдът приема, че ползването е било без основание.

 

[22] Съдът установи, че със заповед на Министъра на културата от 03.05.2012 г. процесният имот е бил включен в охранителна зона „земеделски култури и винарство“, като спрямо него са били предвидени ограничения относно ползването му и застрояването му. Тези ограничения несъмнено намаляват възможността за извличане на доходи от имота. Въпросът тогава е, как съдът следва да определи обезщетението, което се дължи на ищците – като за имот без предвидените ограничения или като за имот с тях.

 

[23] Съдът приема, че следва да определи обезщетението, като за имот без предвидените ограничения. Това е така, защото законът дава възможност на министъра на културата едностранно да включи имота в охранителната зона на недвижимата културна ценност (чл. 79, ал. 3 от ЗКН). Същевременно министърът на културата е овластен да определи и предписания за опазването на недвижимата културна ценност и нейната охранителна зона, които да ограничат използването ѝ (чл. 79, ал. 2 от ЗКН).

 

[24] Културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост (чл. 2, ал. 3 от Закона за културното наследство (ЗКН)). По-аргумент от по-силното основание охранителната зона на недвижима културна ценност, също може да бъде публична и частна собственост.

 

[25] Съгласно чл. 57, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ) основните права на гражданите са неотменими. Някои от правата на гражданите могат да бъдат ограничавани при определени условия. Правото на собственост е основно право, което може да бъде ограничавано (решение на Конституционния съд (КС) 13/2012 г. по к.д. 6/2012 г., т. III.2.). Ограничението може да произтича от: самото основно право; основните права на другите; благата, защитени от КРБ (решение на КС 15/2010 по к. д. 9/2010 г., т. 9). Във всички случаи обаче, ограничение на правото на собственост може да бъде налагано само със закон (чл. 57, ал. 3 от КРБ, както и двете цитирани решения на КС).

 

[26] Едно от възможните ограничения на правото на собственост, предвидено в закон, е отчуждаването на частен имот в полза на държавата (чл. 32 и следващите от Закона за държавната собственост). При отчуждаване на частен недвижим имот в полза на държавата обаче, последната дължи на собственика на имота равностойно парично обезщетение в съответствие с предназначението на имота, преди влизането в сила на плана, чието прилагане налага отчуждаването (чл. 32, ал. 2 от ЗДС).

 

[27] Несъмнено е, че ограничават правото на собственост предписания относно имот, определен за охранителна зона на недвижима културна ценност, ограничаващи възможността за извличане на доходи от имота. Затова по аналогия на обезщетението, определяно при отчуждаване на имот, съдът следва да определи обезщетението, което се дължи за ползването на имот, определен за охранителна зона, според предназначението му преди включването му в охранителната зона на недвижимата културна ценност.

 

[28] Приемането на обратното би довело до несправедлив резултат и накърняване на правото на собственост. Това е така, защото държавата ще има възможността не само едностранно да създава ограничения относно ползването на частни имоти, ограничаващи възможностите на собствениците им да извличат доходи от тях, но и ще дължи по-ниско обезщетение на собствениците в случаите, когато тя ползва имотите им без основание. Резултат, който вместо да стимулира държавата да търси справедливо и своевременно овъзмездяване на собствениците на засегнати имоти – например чрез замяна на имота с държавен – ще доведе до точно обратното.

 

[29] Съдът установи, че от 13.10.2017 г. до 16.12.2020 г. цената за ползването на процесния имот, според предвижданията за него към 03.05.2012 г., е 280 670,00 лева или по 140 335,00 лева за всеки ищец, а Администрацията на МС не е заплатила тази цена на ищците. Така тя се е обогатила. Тя не им е заплатила и обезщетение.

 

[30] Налице са предпоставките за уважаването на исковете. К.Л. и А.Г. търсят от ответника по 50 000,00 лева обезщетение, като част от обедняването за по 160 550,00 лева. Съдът осъжда Администрацията на МС да заплати на К.Л. и А.Г. по 50 000 лева обезщетение, като част от общо дължащото им се обезщетение по 140 335,00 лева при твърдяно обедняване от 160 550,00 лева за всеки. Ответникът дължи на ищците и законната лихва върху 50 000,00 лева от датата на исковата молба до окончателното плащане.

 

1.2.    По възраженията на ответника

 

1.2.1.                    По първото възражение - че имотът не е бил отписан от актовите книги и затова не е престанал да бъде държавна собственост

 

[31] Актовете за държавна собственост са констативни актове. Те не пораждат правото на собственост, а само го констатират (чл. 5, ал. 1 и 3 от Закона за държавната собственост (ЗДС)). Правото на собственост се поражда от друго правно основание (решение на ВКС 107-2017-II Г. О. по гр. д. 2173/2016 г.). Ето защо вписването или отписването от книгите за актовете за държавна собственост не влияе нито върху придобивното основание, нито превръща имота в публична държавна собственост, ако той не е такъв.

 

[32] Освен това съдът установи, че възражението, че имотът е публична държавна собственост, е разрешено със съдебно решение, което е влязло в сила, по дело между праводателя на ищците и ответника. С него съдът е признал праводателя на ищците за собственик на имота по иск срещу Администрацията на МС. Съгласно 298, ал. 2 от ГПК, решението се ползва със сила на пресъдено нещо и спрямо правоприемниците на страните по делото. Ищците са правоприемници на страна по делото, по което е било постановено решението, с което праводателят на ищците е бил признат спрямо държавата за собственик на имота. Ето защо това решение се ползва със сила на пресъдено нещо и между страните по настоящото дело. Затова съдът приема, че имотът не е публична държавна собственост, а собственост на ищците. Ето защо възражението не е основателно.

 

1.2.2.                    По второто възражение - че имотът е недвижима културна ценност на парковото и градинското изкуство, а тези ценности са извън гражданския оборот и доходи от тях не се извличат и затова Администрацията на МС не би могла да се обогати за сметка на ищците

 

[33] Имотите и вещите, които са публична държавна собственост, не могат да бъдат обект на разпореждане и да се придобиват по давност (чл. 7, ал. 1 от ЗДС). Културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост (чл. 2, ал. 3 от Закона за културното наследство (ЗКН)). Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица. Частна собственост са културните ценности, правото на собственост върху които е придобито от физически или юридически лица чрез правна сделка, по давност или чрез други придобивни способи и които не представляват публична държавна или общинска собственост (чл. 2а, ал. 3 от ЗКН).

 

[34] Съдът прие, че процесният имот е частна собственост (по-горе, пар. 31-33). Не съществува забрана такъв имот да се прехвърля или отдава под наем. ЗКН единствено създава ограничения при използването на такива имоти, за да се постигне целта на закона - опазване и закрила на културното наследство (чл. 3, ал. 1 от ЗКН). Ето защо и това възражение на ответника не е основателно.

 

1.2.3. По третото възражение - че имотът не е бил индивидуализиран и за него не би могло да се дължи обезщетение

 

[35] Недвижимите имоти се индивидуализират със: землището, в което се намират; местността; сигнатурата по регулационния план или ПУП - ако се намират в урбанизирана територия; идентификаторът - ако за съответната територия има изработена кадастрална карта; границите и площта. Определящ индивидуализиращ белег на един имот са неговите граници (Решение на ВКС 15-2018-I Г. О. по гр. д. 3563/2016 г.).

 

[36] В решението по иска за собственост срещу държавата поземленият имот е посочен с неговите граници, площ, номер по кадастралния план от 1956 г. и регулационния план от 1961 г. на гр. Варна. Посочено е и местоположението му – гр. Варна, местност „Свети Константин и Елена“. Той е бил индивидуализиран на място с трасиране на границите му от вещото лице, участвало в отнемането на владението от държавата. Ясно е кои са границите му и от скицата-проект, която е била представена при сключването на покупко-продажбата през 2017 г. Следователно имотът е индивидуализиран и възражението е неоснователно.

 

2. По разноските

 

[37] Ищците търсят разноски. Те са заплатили по 5 055,00 лева разноски по делото.

 

[38] Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на разноски съобразно уважената част от иска. Съдът уважава исковете изцяло. Затова съдът осъжда Администрацията на МС да заплати на К.Л. и А.Г. по 5 055,00 лева разноски по делото на всеки.

 

Съдия: