О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил,
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в закрито заседание
на двадесет и втори юни
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ БОГОЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЕВГЕНИЯ СТАМОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в.ч.гр.д. № 204
по описа за 2020 г. на КнОС и за да се
произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274
и сл. от ГПК.
Образувано
е по постъпила частна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: …………., представлявано от Изпълнителния
директор Д.Б.Б., чрез юрисконсулт А.Б., насочена срещу разпореждане № 7768/
С обжалвания съдебен акт
първостепенния съд е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, с което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против Д.Т.И.,
ЕГН ********** с адрес ***. Съдът е указал на заявителя, на основание чл.415,
ал.3 вр. ал.1, т.3 от ГПК, че може да предяви осъдителен иск за вземането си в
едномесечен срок от съобщението. За да
постанови обжалвания акт, заповедният съд е приел наличието на вероятна
неравноправност на клаузи от приложения към заявлението договор за
потребителски заем.
Частният жалбоподател обжалва
постановеното от РС – Кюстендил разпореждане, релевирайки доводи за неговата
неправилност. На първо място излага, че заповедният съд е следвало да отхвърли
частично заявлението само досежно претендираните вземания, произтичащи от
установените неравноправни клаузи. Твърди, че към заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит, от който
произтича процесното вземане, предвид което следва да се приеме, че заявлението
отговаря на изискванията на чл.410, ал.3 ГПК. Акцентира, че предмет на
заявлението е заповедно производство, а не исково такова, което има двустранен
и състезателен характер. Сочи, че в случая, доколкото заповедното производство
е едностранно, законът не изисква представяне на доказателства в подкрепа на
твърденията от страна на кредитора, освен посочените в чл.410, ал.3 ГПК.
Излага, че едва след оспорване на твърденията на заявителя от длъжника
посредством подадено от същия възражение, тогава заявителят ще има възможност
да инициира исково производство, в което да доказва твърденията си. Твърди, че
целта на заповедното производство по реда на чл.410 и сл. ГПК е само да провери
дали вземането е спорно, като е достатъчно заявителят да твърди съществуване на
вземането. Приема, че въпросите за доказването на обстоятелствата и фактите, на
които се основава вземането, което е предмет на заповедното производство, са
въпроси, които не са в пределите на изследване от заповедния съд. На
самостоятелно основание се твърди, че погрешно заповедният съд е приел, че в
процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК. Изтъква, че в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент и
годишен процент на разходите, поради което изискванията на закона, касаещи
референтни стойности, индекси и методики, са неприложими. Сочи, че към договора
е приложен ясен погасителен план, който не подлежи на промяна. Твърди, че
съдържанието на договора отговаря на императивните изисквания на
закона.алтернативно приема, че дори да се установи наличие на неравноправни
клаузи в договора за кредит, то заповедният съд неправилно е отхвърлили изцяло
претенцията на заявителя, без да се съобрази с разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
предвиждаща, че когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи по кредита. На следващо място се излага довод за липсата на изискване
към заявлението да се представят доказателства за уведомяване на длъжника за
прехвърляне на вземането на друг кредитор, макар заповедният съд да не е
изложил мотиви в тази насока в атакуваното разпореждане. По същество моли съдът
да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за цялото претендирано вземане. Претендира присъждане
на разноски в производството за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Кюстендилският
окръжен съд, след преценка на изложените в частната жалба доводи, както и
събраните по делото доказателства, приема за установено следното:
Заповедният
съд е бил сезиран с подадено заявление по чл. 410 от ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с
което се поддържа искане за издаване на заповед за изпълнение против Д.Т.И.,
ЕГН ********** за следните суми: *****ллева, представляваща главница по 16 броя
погасителни вноски за периода от 05.,08.2018 г. до
Към
заявлението са представени: Договор за стоков кредит № 349158/
Съдът
с разпореждане № 768 от
като размерът
надвишава трикратният размер на законната лихва, въведен като критерии за
допустим размер на договорната лихва.
При
така установеното от фактическа страна, КнОС от правна приема следното:
Частната
жалба е допустима, доколкото е подадена срещу
подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от
лице, имащо правен
- 2 -
интерес от
обжалване. По същество въззивният съд я приема за основателна. Съображенията в
тази насока са следните:
В
заповедното производство съдът извърша преценка дали е дължимо претендираното
от заявителя вземане срещу длъжника. Отделно от тази преценка, съгласно чл.
411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши
проверка дали искането, в неговата цялост или част, не противоречи на закона и
добрите нрави, съответно дали искането се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
Следователно в заповедното производство съдът осигурява реализация само на
правнозащитими права. За неравноправни клаузи, като такива противоречащи на
закона, съдът следи служебно и в заповедното производство, в изпълнение на
правомощията си по чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК.
Договора
за паричен заем попада под разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
Потребителски кредит е форма на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне /аргументирано в чл. 9, ал. 1 ЗПК/.
Следователно
отправна точка при дефиниране на потребителския кредит е понятието за
потребител, за което законът установява легална дефиниция в чл. 9, ал. 3 ЗПК.
По смисъла на посочената разпоредба потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност (чл. 9, ал. 3 ЗПК). За разлика от
потребителя кредиторът, който му предоставя или обещава да предостави
потребителския кредит, действа в рамките на своята професионална или търговска
дейност и затова законът предпочита и защитава интересите на контрагента му,
въпреки че допуска кредитор да бъде и физическо лице /чл. 9, ал. 4 ЗПК/.
В
чл. 143 ЗЗП, към който изрично и пряко препраща разпоредбата на чл. 24 ЗПК, е
уредена т. нар. генерална /обща/ клауза за неравноправност на уговорките в
потребителските договори, вкл. и за потребителския кредит. Неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, представлява 1. всяка неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда, която 2. не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3. води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална
дефиниция тези положителни материални предпоставки трябва да са проявени
кумулативно. В чл. 143 ЗЗП са уредени отделни проявни форми на неравноправност
на клаузите в потребителския договор, като общото между тях е, че се предоставя
право на търговеца едностранно и без наличието на обективни предпоставки да
изменя сключения договор, респ. значително се накърнява еквивалентността на
насрещните престации или се ограничават способите за защита на потребителя при
виновно неизпълнение на договорни задължения от търговеца.
В
настоящия случай заповедният съд е приел за неравноправна клаузата за
уговорения фиксиран лихвен процент, доколкото е приел, че размерът на същия не
съответства на изискването на чл.12, ал.1, т.8 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД, както и
че същият противоречи на добрите нрави. Обобщил е, че това несъответствие е предпоставка за нищожност на процесната
клауза на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, тъй като размерът на договорната
лихва надвишава трикратният размер на законната лихва, въведен като критерии за
допустим размер на договорната лихва.
При тези доводи е отказал да издаде заповед за изпълнение за цялото
претендирано от заявителя вземане.
Директива
93/13/ЕИО защитава потребителите в ЕС от неравноправните условия, които биха
могли да бъдат включени в стандартен договор за стоки и услуги, които купуват.
Тя въвежда понятието „добросъвестност“, за да се избегне всяка значителна
неравноправност между правата и задълженията на страните по договора. Член 3,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО гласи, че
„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално
договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.“
На
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, защитата
при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за
индивидуално уговорените клаузи, но се прилага за останалата част от договора -
на основание чл. 146, ал. 3 ЗЗП. При потребителски договор и възражение за
неравноправен характер на клаузи от същия или при служебна проверка от съда за
евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор, доколкото
нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на
обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика
на услугата – в случая банката. Само обстоятелството, че договорът е подписан,
е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото
обстоятелство - подписване на договора от потребителя, би освобождавало
търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално
уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при
всички потребителски договори / този смисъл Решение
№ 231 от
Конкретни
доказателства, установяващи че дадена клауза от потребителски договор е
индивидуално уговорена, могат да бъдат ангажирани в едно бъдещо спорно исково
производство. В конкретиката на настоящия случай, с
оглед едностранният характер на заповедното производство, такава преценка не би
могла да се направи. На длъжника е предоставена законовата възможност да защити
интересите си, като подаде пред заповедния съд възражение и в исково
производство съдът вече ще разполага с възможността да преценява точно и
подробно клаузите от договорите, включително да се произнесе и по тяхната
нищожност, но след като е уведомил страните за това. На този етап от
производството, доколкото клаузата уреждаща размера на договорната лихва е
залегнала в договора за потребителски кредит, който е подписан от длъжника, се
презумира, че същата е индивидуално уговорена, с оглед на което не може да се
приеме за неравноправна.
От
друга страна възнаградителната лихва е компонент от годишният процент на
разходите по кредита. Страните са уговорили, че годишният процент на разходите
по кредита е в размер на 48, 44 %, като последният се формира от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на
договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил при формиране
размера на годишния процент на разходите при сключване на договора, последните
са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът установи съдържанието на
включените разходи посредством тълкуване на клаузите на договора за
потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на
пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния
разход по кредита към размера на главното вземане следва от
- 3 -
разпоредбата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Годишният размер на законната лихва за просрочени парични
задължения е определен в Постановление № 426 от
КнОС
намира също така, че клаузата, установяваща задължението за заплащане на
възнаградителна лихва в посочените размери, при фиксиран годишен лихвен процент
от 40, 16 %, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на
годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за
заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения
финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед
пазарната икономика и дейността на жалбоподателя по предоставяне по занятие на
парични средства срещу възнаграждение. Настоящата инстанция не възприема
съдебна практика, съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите
нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. В договора е
посочен общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителната лихва
и съотношението й с главницата по кредита, поради което може да се осъществи и
съответна проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на
уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а
именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов
ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на
договора. Поради това, КнОС намира, че за тези суми, ведно с претендираната
лихва за забава следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
Достигайки
до извод за вероятна неравноправност на уговорената клауза за размера на
договорната лихва, заповедният съд е отказал изцяло да издаде заповед за
изпълнение за сочените в заявлението суми.
КнОС
счита за нужно да отбележи, че при недействителност на договора на основание
неравноправност на негови разпоредби, съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, потребителят
следва да върне чистата стойност по договора за кредит, но не дължи лихва или
други разходи по договора, т.е. следва да бъде издадена заповед за незабавно
изпълнение за дължимата главница по кредита.
С
оглед изложеното и това, че в случая въззивният съд не установи неравноправност
на клаузи от процесният договор за потребителски кредит, то следва да се уважи
изцяло искането за издаване на заповед за изпълнение за претендираните със
заявлението суми.
По
разноските:
Претендираните
от заявителя разноски в заповедното производство с оглед основателността на
искането, следва да се присъдят изцяло, както следва: държавна такса в размер
на 25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
При
този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от Закона
за правната помощ, вр. с чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащане на правна помощ
на жалбоподателя се следва присъждане на разноски за настоящата инстанция в
размер на **
лева юрисконсултско възнаграждение и ** лева заплатена държавна такса.
По
изложените правни съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ
разпореждане № 768/
ДА
СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ***********, представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б.
против Д.Т.И., ЕГН **********, с
адрес *** за следните суми: *****лева,
представляваща главница по 16 броя погасителни вноски за периода от 05.,08.2018
г. до
сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД и длъжника, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на депозирана на заявлението –
ОСЪЖДА
Д.Т.И., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: ******, представлявано от Изпълнителния директор Д.Б.Б.
сумата от ***
лева за заплатена държавна такса за въззивно обжалване и сумата от *** лева за заплатено юрисконсултско
възнаграждение.
ВРЪЩА
делото на КнРС за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените
указания.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: