Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 06.06.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска
гр. дело № 8033 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
77703 от 28.04.2020
г. по гр. д.
№ 44776/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу К.Б.М., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 422 , ал. 1
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 149 от
ЗЕ съдът е признал за установено в отношенията между страните, че К.Б.М. дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК********следните
суми: 109,68 лева, представляваща 1/2 от цена на доставена топлинна енергия в
периода май 2012 г. - септември 2012 г. в имот с аб. № 044842, заедно със
законната лихва от 30.06.2015 г. до погасяване на задължението и 31,19 лева,
представляваща 1/2 от мораторна лихва върху горната сума за периода от деня,
следващ падежа на всяко месечно вземане, до 19.06.2015 г.
Със същото
решението К.Б.М. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за исковото и заповедното производство в размер на 326,07 лева.
С решението е
обезсилен изпълнителен лист, издаден по гр.д. № 37636/2015 г. на Софийски
районен съд, 126 състав в частта, с която е разпоредено К.Б.М. да заплати на „Т.С.“
ЕАД такса за ДР в размер на 13,26 лева, заедно със законната лихва от 30.06.2015
г. до погасяване и 3,83 лева - мораторна лихва върху таксата за ДР.
Недоволна
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са уважени установителни искове
с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и по чл. 422, вр. чл. 86 от ЗЗД, е останала ответницата К.М.,
която в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния си представител адв. К.,
го обжалва при твърдения, че същото е неправилно и необосновано по подробно
изложени съображения. Счита, че не е налице облигационна връзка между страните,
тъй като процесният топлоснабден имот не е нейна собственост. С тези доводи
моли съда да отмени обжалваното решение. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала
молба от 13.04.2022 г., с която иска съда да постанови решение, с което да
отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
представител на въззиваемата страна; да се присъдят направените разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния факт
на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главните
страни, досежно процесния топлоснабден обект, и от това, че в исковия
период ищецът подава в него топлоенергия за битови нужди.
От представения пред СРС нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № 151, том II,
peг. № 12455, дело № 295/2012 г. на нотариус с peг. № 271 на НК, се
установява, че на 17.09.2012 г. Б. М.С.и Е.К.С.са прехвърлили правото на
собственост върху процесния имот, придобит по време на брака им в режим на
съпружеска имуществена общност, на Т.Б.М.и са учредили пожизнено вещно право на
ползване върху имота на С. Б.М.. Тоест, в исковия период, който обхваща май
2012 г. - септември 2012 г. Б. М.С.и Е.К.С.са имали качеството собственици на
процесния имот и същият им е принадлежал при условията на съпружеска
имуществена общност, тъй като прехвърлителната сделка е осъщестевна след това.
От представеното удостоверение
за наследници на Б. М.С.се установява, че лицето е починало на 07.08.2015
г. /съпругата му Е.С. е починала преди него/, като е оставило за свои
наследници двете си дъщери К.Б.М. и С. Б.М., които наследяват при равно дялове
/чл. 5, ал. 1 ЗН/. Съгласно чл. 60, ал.
1 от Закона за наследството наследниците
по закон отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно
дяловете, които получават, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба, наследникът,
който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото
наследство. След като по делото не са ангажирани доказателства за отказ от
наследство, то се налага извода, че ответницата К.М. е останала задължена за ½
от дълговете на наследодателя си, преминали в патримониума й с приемане на
наследството.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че въззивницата К.М. има качеството на потребител на топлинна енергия по
смисъла на §1,
т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на
топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на
посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г.
и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят
на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни
по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответницата М. за сума в размер на 109,68
лв. и за периода от м.05.2012 г. до м.09.2012 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаната експертиза,
която съдът кредитира като обективна и компетентна, от която се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие
с действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик. На потребителя е начислявана топлинна енергия само за
битово горещо водоснабдяване.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне дължимата цена следва да се
вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се
формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които
намират окончателна стойност в общи фактури, издадени за всеки отоплителен
сезон. За определяне размера на дължимата цена съдът кредитира заключенията на
съдебно-техническата експертиза, която е отчела именно реално доставеното
количество топлинна енергия през исковия период, според която размерът на
дължимата цена за доставена топлинна енергия за целия исков период възлиза на 277,55
лв., от която сума ответницата М. дължи ½ или 138,78 лв. Ищецът
претендира 109,68 лв., като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес
това е сумата която следва да му се присъди.
По
възражението на въззивника - ответник за изтекла погасителна давност, съдът
намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 30.06.2015 г. Следователно
възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно.
По
отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД
настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 1 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2008 г. купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, а съгласно чл. 33, ал. 6 от същите
при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната
лихва. Следователно размера на дължимата
лихва върху прогнозната стойност на цената за доставена енергия в периода май
2012 г. - септември 2012 г. за период от деня, следващ падежа на всяко
задължение, до 19.06.2015 г. е в размер на 63,26 лева /определен от съда по
реда на чл. 162 ГПК/, от които ответницата дължи 1/2 - или 31,63 лева.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 77703 от
28.04.2020
г. по гр. д.
№ 44776/2019 г. по описа на СРС, ГО, 126 състав в обжалваните части, вкл. частта
за разноските.
ОСЪЖДА К.Б.М., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 100 лв., представляваща сторените
в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.