№ 465
гр. Пловдив, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно
търговско дело № 20225001000403 по описа за 2022 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 260025 от 04.03.2022 година, постановено по т.д. №
21/2021 година по описа на Окръжен съд – С.З., в което с решение №
26052/05.05.2022 година, постановено в производство по чл. 247 от ГПК, е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка, е осъдена ЗК ,,Л.И.“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1700, р-
н ,,С.“, бул. „С.ш.“ №***, да заплати на Е. Н. М., ЕГН **********, от гр. К.,
ул. ,,*-ти с.‘‘ №**, вх.*, ет.*, ап.**, сумата от 90 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на
причинените увреждания от ПТП на 02.07.2020 г., ведно със законната лихва
от 12.08.2020 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен като
неоснователен искът за законна лихва за периода от 09.07.2020 г. до
11.08.2020 г. Осъдена е ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. П.
К. от САК, със съдебен адрес гр. К., ул. „С.“ №*, офис № **, адвокатско
възнаграждение в размер на 3 876 лева с ДДС за осъществена безплатна
1
адвокатска помощ. Осъдена е ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да заплати в
полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, сумата от 3600 лева за
държавна такса.
Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от ЗК
„Л.И.“ АД с оплаквания за неправилност, нарушение на материалния закон и
противоречие със събраните доказателства. Твърди се, че с получената от
ответника искова молба е претендирана сумата от 26 000 лева, като не му е
връчвана молба за увеличение на иска, нито му е дадена възможност да вземе
становище по такава молба, но е осъден да заплати обезщетение в размер на
90 000 лева, поради което счита, че решението в частта над обезщетението от
26 000 лева до присъденото такова от 90 000 лева е нищожно. На второ място
се твърди, че от събраните по делото доказателства може да се направи извод
за принос на пострадалата ищца поне в размер на 40% поради това, че не е
пресичала на маркирана пешеходна пътека, изскочила е внезапно на пътното
платно, зад голямо, разлистено дърво, ограничаващо видимостта, което е
попречило на водача на застрахования при жалбоподателя автомобил да я
възприеме и да спре своевременно. Поддържа се, че от друга страна
пешеходката е разполагала с възможността да възприеме автомобила и да се
съобрази с приближаващото превозно средство и скоростта му на движение.
По тези съображения жалбоподателят счита, че са налице основания за
намаляване на размера на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.Освен
това се сочи, че с оглед напредналата възраст на ищцата и началната степен
на остеопороза тя би могла да получи същите увреждания и при
самостоятелно падане. Във връзка със състоянието на ищцата след ПТП и с
възможността й да се обслужва сама с помощни средства, жалбоподателят
акцентира на показанията на свидетелката В., като се позовава на
възможната заинтересованост на показанията на свидетеля М. – син на
ищцата. Твърди се също противоречие между мотивите и диспозитива на
първоинстанционното решение по въпроса за началния момент, от който се
дължи законната лихва. Според жалбоподателя присъждането на законната
лихва от датата на уведомяване на застрахователя – 12.08.2020 година с
диспозитива на съдебното решение е в противоречие с изложените мотиви и
със закона. Освен това липсвала посочена сметка на ищцата, по която да се
преведе дължимото обезщетение, такава не била посочена и в
първоинстанционното решение. На следващо място жалбоподателят
2
поддържа, че е нарушен принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и
ППВС 4/1968, т. 8, при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди, като определената сума била в изключително завишен
размер с оглед действително претърпените вреди от ищцата и надхвърляла
целта за обезщетяване на моралните вреди, респ. водела до неоснователно
обогатяване и реализиране на печалба. Сумата била завишена и с оглед
минималната работна заплата в страната към момента на настъпване на ПТП,
а именно 610 лева, както и със стандарта на живот и доходите на
населението. Акцесорният иск за законна лихва бил неоснователен както по
размер, така и за определения в диспозитива период. По тези съображения се
иска отмяна на решението в частта, с която на ищцата е присъдено
обезщетение за неимуществени вреди в размера над 26 000 лева, ведно с
лихви и разноски. Претендира се присъждане на разноски, включително
адвокатско възнаграждение за двете инстанции.
Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответницата Е.
М. чрез процесуалния й представител адвокат П. К.. В него се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба и се оспорват доводите за
нищожност, респ. незаконосъобразност на първоинстанционното решение с
подробно развити съображения. Поддържа се, че увеличението на иска не е
направено в нарушение на процесуалните правила на ГПК. Освен това е
посочено, че определеното обезщетение за неимуществени вреди не е
несправедливо и завишено с оглед конкретните травматични увреждания,
получени от ищцата и установени по делото и свързаните с тях болки и
страдания, периода за възстановяване, необходимостта от чужди грижи, както
и непълното й излекуване, изразяващо се в ограничени спрямо нормалните
движения и болки. Посочено е също, че определеният размер на
обезщетението е съобразен със социално-икономическите условия в страната
към момента на настъпване на ПТП и с волята на законодателя за по-пълно
компенсиране на вредите, намираща израз в увеличените размери на лимита
на отговорността на застрахователите по застраховка „Гражданска
отговорност“. Оспорени са доводите на жалбоподателя за съпричиняване от
страна на пострадалата и показанията на шофьора, причинил ПТП, които се
опровергавали от приетата по делото съдебна автотехническа експертиза и
установения с нея механизъм на настъпване на ПТП. Нямало данни за
извършени от ищцата в качеството й на пешеходец нарушения на правилата
3
за движение, с които да е съприничила вредоносния резултат, поради което не
били налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване размера на
обезщетението. По отношение на началния момент, от който се дължи
присъждане на лихви за забава, становището на ответницата по въззивната
жалба е, че това е уведомяването на застрахователя, като тя се позовава на
разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от КЗ. Иска се потвърждаване на
първоинстанционното решение и присъждане на адвокатско възнаграждение
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Пред въззивната инстанция не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице,
имащо правен интерес да обжалва, а именно от ответника срещу
осъдителното първоинстанционно решение частично, като при подаването й
е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Неоснователни са доводите за нищожност на първоинстанционното
решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иск за обезщетение за
неимуществени вреди в размера над 26 000 лева до 90 000 лева.
На първо място следва да се посочи, че дори да имаше произнасяне на
съда в размер над претендирания, поради незаконосъобразно допуснато
увеличение на предявения иск, в тази част решението би било недопустимо
като произнесено извън искането на страната / свръх петитум/, а не и
нищожно. Нищожно съдебно решение е такова решение, което не отговаря на
изискванията на закона за неговата валидност – което не е постановено от
надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, което е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съда, както и такова, което
не е изготвено в писмена форма и не е подписано. В случая не се излагат
доводи за наличие на някой от посочените пороци, а и съдът не установява
такива, поради което искането за прогласяване нищожността на съдебното
решение в частта, касаеща присъденото обезщетение в размера над 26 000
4
лева, е неоснователно.
С представените по делото доказателства се установява, че ищцата Е.
Н. М. е сезирала ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД с молба вх. №
10184/12.08.2020 година, въз основа на която е образувана щета
*******************, за изплащане на обезщетение за нанесените й
неимуществени вреди при ПТП, станало на 02.07.2020 година. Ответното
застрахователно дружество е отказало да изплати обезщетение по заведената
щета, позовавайки се на непредставяне на доказателства, необходими за
уважаването на претенцията / писмо изх. № 10792/30.09.2020 година/. При
тези данни, съдържащи се в първоинстанционното производство, следва да
бъде направен извод, че искът пред съда е допустим съгласно разпоредбата
на чл. 498, ал. 3 от КЗ.
При преценка на допустимостта на първоинстанционното решение
съдът намира, че то е допустимо, включително в частта, касаеща присъждане
на обезщетение в размера над 26 000 лева до 90 000 лева.
С първоначалната искова молба ищцата е предявила частичен
осъдителен иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 26 000
лева като част от общо претендирани 90 000 лева, ведно със законната лихва
от 09.07.2020 година до окончателното изплащане на сумата.
В проведеното по делото открито съдебно заседание на 15.12.2021
година, преди даване ход на устните състезания, процесуалният представител
на ищцата е заявил, че прави увеличение на предявения иск до пълния му
размер от 90 000 лева и съдът с определение е допуснал това увеличение.
Вярно е, че увеличението на първоначално предявения като частичен иск до
пълния му размер е станало в отсъствието на процесуален представител на
ответника, който е бил редовно уведомен за това съдебно заседание. Това
обаче не е основание да се приеме недопустимост на съдебното решение в
тази му част. Увеличението само на размера на предявения иск не
представлява същинско негово изменение, каквато е непротиворечивата
съдебна практика. Именно поради това с разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от
ГПК е предвидено, че по приключване на съдебното дирене в първата
инстанция ищецът може да измени само размера на предявения иск, както и
да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.
Неуведомяването на ответника за поисканото и допуснато от увеличение на
5
предявения иск не представлява такова процесуално нарушение на съда,
което да се отрази на допустимостта на съдебния му акт. Процесуалният
закон не е поставил нарочно изискване за такова уведомяване. Дори да се
приеме, че в случая е нарушен принципът на състезателното начало, по-
конкретно изискването на чл. 8, ал. 3 от ГПК съдът да осигури възможност
на страните да се запознаят с исканията и доводите на насрещната страна, с
предмета на делото и с неговото движение, както и за изразят становище по
тях, това процесуално нарушение не се отразява на допустимостта на
съдебното решение. То би могло да послужи само като основание да се
формулират искания пред въззивната инстанция по чл. 266 от ГПК,
необходими за защитата на ответника и осигуряване на равнопоставеността
на страните, каквито в случая не са формулирани.
По отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивната инстанция дължи произнасяне по доводите във въззивната
жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна норма
или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по
делото или ненавършили пълнолетие деца. / т. 1 от ТР № 1/2013 година на
ОСГТК на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия съдът ще се произнесе по
въведените с въззивната жалба оплаквания, посочени по- горе.
Със събраните по делото доказателства е установено, че при ПТП,
станало на 02.07.2020 година, на ищцата Е. Н. М. са причинени телесните
увреждания и свързаните с тях болки и страдания, описани в исковата молба.
От представената медицинска документация и заключението на
комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза в
медицинската й част се установява, че при ПТП, причинено от
автомобила, застрахован в ответното дружество, станало на 02.07.2020
година, на ищцата са причинени следните травматични увреждания:
контузия на главата, мозъчно сътресение, счупване на дясна срамна кост,
счупване на дясна седалищна кост, рана в теменната област на главата с
дължима 30 мм, рана на дясна ушна мида, разкъсно контузна рана на дясно
бедро по горно външната повърхност. След ПТП ищцата е хоспитализирана,
проведени са изследвания и лекарствена терапия в условията на мониторен
контрол и след подобряване на състоянието й и установена липса на
неврологична патологична симптоматика тя е изписана от болница на
6
08.07.2020 година. В заключението е отразено, че счупването на костите на
таза в дясно са причинили трайно затруднение в движението на долните
крайници на ищцата за срок по-дълъг от 30 дни, като при правилно протичане
на оздравителния процес за пълно възстановяване на движенията е
необходим период от около 2-3 месеца. Останалите телесни увреждания са
отшумели за период от около 3 седмици. По отношение на мозъчното
състресение вещото лице е посочило, че то не е било съпроводено с пълна
загуба на съзнание до степен кома, а се е касаело за лека степен на
помраченост на съзнанието, лека унесеност и дезориентация. Вещото лице е
пояснило, че тези оплаквания обикновено отшумяват за два-три дни, като в
първите часове има и гадене, но при ищцата с оглед възрастта й те са
продължили по-дълго време. От заключението е видно, че счупването в
областта на предно долната част на таза е свързано с болка в областта на
съответната тазобедрена става и ограничаване на движенията в нея, поради
което ищцата е търпяла болки през целия първи месец след травмата, през
който период е била на легло. В началото на втория месец са започнали
пробите по изправянето й и поставянето й в седящо положение. Опитите за
раздвижване и прохождане при такава травма започват след 7-мата седмица,
когато се счита, че е възстановена относителната здравина на фрактурата.
Първоначално прохождането се осъществява с проходилка, а обикновено
към 70-75 ден започват опитите за самостоятелно придвижване. За целия
период от увреждането до 90-тия ден според вещото лице ищцата е ползвала
чужда помощ за обслужване, хранене, тоалет и придвижване. Към момента
на изготвяне на експертизата / 17 месеца след ПТП/ вещото лице е посочило,
че фрактурата е сраснала, но с оглед възрастта на ищцата, която е на 85
години и определената степен на остеопороза на тази възраст, е нормално да
се очаква болка в околните меки тъкани, в съседните стави и в крайните фази
на движение на тези стави. Вещото лице е установило, че при ищцата
движенията в дясната тазобедрена става, която е най-близо до счупената
срамна кост, са остатъчно ограничени, като ищцата може да кляка и да
изкачва стълби, но ще бъде затруднена при бърз ход. Ограничената ротация в
тазобедрената става се проявява с леко куцане при ищцата. При прегледа е
установена е лека хипотрофия на бедрената мускулатура, както и палпаторна
болка върху големия трохантер на дясното бедро. Установено е също, че тя
има раневи белези – цикатрикси в дясна темпорална област и над дясната
7
вежда. Самата ищца е съобщила при прегледа за невъзможност да лежи дълго
време на дясната си страна, тъй като получава главоболие, както и за болки в
дясната тазобедрена става при лошо време и влага. При изслушването на
вещото лице в открито съдебно заседание на 15.12.2021 година то е
допълнило, че болката в главата при ищцата се дължи на контузията на
главата и извънчерепната травма и тя ще си остане, както и болката при
ходене по голяма нужда заради счупването на предно-долната част на тазовия
пръстен.
Освен медицинската документация и обсъдената по-горе експертиза,
причинените неимуществени вреди на ищцата при процесното ПТП,
техният вид, свързаните с тях болки и страдания и тяхната продължителност
се установяват и от разпитаните по делото в съдебно заседание на 13.10.2021
година свидетели К.И. В. и Т.Х. М.. Съдът възприема показанията на тези
свидетели, включително на свидетеля Т. М., въпреки близките му
отношения с ищцата – той е неин син, доколкото те не се опровергават, а
напротив са в съответствие с останалите събрани доказателства, по-конкретно
със съдебно медицинската експертиза. Тези свидетели имат преки и
непосредствени впечатления за състоянието на ищцата след ПТП и до
момента. Освен това, преценявайки показанията на свидетелите В. и М.,
съдът намира, че те не си противоречат, а всеки от тях установява
конкретни, възприети от самия него факти. Свидетелката В. се е грижила за
ищцата в дома й след изписването от болница ежедневно от 9 до 13 часа,
като през останалото време грижите са полагани от сина на ищцата –
свидетеля М. и неговата съпруга.
От показанията на свидетеля М. се установява, че до ПТП майка му е
била изключително жизнена жена, пазарувала е сама, ходела е на лекар, на
фризьор, не се е усещало объркване в мислите й. След ПТП тя била объркана,
говорела несвързани неща. По време на престоя й в болницата ищцата
плачела непрекъснато, чувствала се зле, боляла я главата, която била
наранена. Освен това имала рани по рамото и бедрото, а и температурите
били много високи. През този период за нея се грижел синът й, която я
посещавал сутрин и вечер, помагал й с тоалета. След изписването й от
болница ищцата не можела да се движи, наложило се да я качат с одеяло в
жилището й на осмия етаж, а синът й – свидетелят М. останал при нея, за да
се грижи, като наел и жена, която да полага грижите в негово отсъствие. През
8
първия месец ищцата била само на легло, синът й я пренасял на ръце върху
стол и след това в банята, за да я изкъпе. На втория месец започнала
упражнения с помощта на жената, която била наета да я гледа. Ищцата
започнала да стъпва около 40-тия ден, като до 45-тия ден не можела да се
движи добре. След 45-тия ден ищцата започнала да се придвижва с
проходилка. Към момента тя била по-добре, от 60-тия ден и до момента се
справяла с обслужването и личната си хигиена, с домакинството, но все още
изпитвала болки, пиела обезболяващи, залитала с единия крак, уморявала се и
се страхувала да излезе сама, като разходките й били сведени само до
обиколка около блока. Свидетелят М. останал в дома на майка си до месец
септември, за да се грижи за нея, след това се прибрал при семейството си по
нейна молба. Той продължил да къпе майка си до Нова година.
От показанията на свидетелката В. е видно, че през четирите часа,
докато е била в дома на ищцата, тя й е правила масажи и гимнастика в
леглото, помагала й за тоалета, като през този период ищцата била с катетър
и памперси. Къпането се осъществявало от сина и снахата на ищцата. Около
един месец след ПТП ищцата изобщо не ставала от леглото, след това
започнали да я вдигат, като тя изпитвала болки в главата и в краката, имала
световъртеж.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
съдът съобразява обсъдените по-горе телесни увреждания, които са в
пряка причинна връзка с ПТП, продължителността на болките и страданията,
проведеното лечение, отражението им върху начина на живот на ищцата.
Установено е, че получените увреждания пречат на ищцата да води
активния начин на живот, който е имала преди ПТП. За период от около три
месеца тя е разчитала изцяло на помощта на сина си, което е довело до
промяна и в неговия начин на живот, свързана с това, че той е живял не със
семейството си, а с майка си. След повече от една година след ПТП ищцата
не се е възстановила, изпитва болки в главата и краката при движение и при
промяна на времето, както и посещение на тоалетна, несигурност в
походката, както и страх да се придвижва сама. Прогнозите за пълно
възстановяване на ищцата, което да и даде възможност да се върне към
предишния си начин на живот и за отшумяване на болките са
неблагоприятни.
9
Всичко това, наред с обстоятелството, че става дума за жена на 84
години към момента на ПТП, която с оглед възрастта си по-трудно би могла
да приеме и да преодолее описаните по-горе негативни изживявания, дават
основание на съда да счете, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди е 50 000 лева. Неоснователни са доводите, че заради
възрастта и наличната остеопороза тя би могла да получи описаните
увреждания и без да е ударена от кола, при падане на пътното платно.
Причинната връзка между удара от автомобила и уврежданията на ищцата е
установена със събраните по делото и обсъдени по-горе доказателства.
Нейната възраст и промените във физическото й състояние, свързани с тази
възраст, не са обстоятелства, които биха могли да доведат до намаляване на
отговорността на причинителя на вредите, респ. на застрахователя.
Освен с обсъдените по-горе обстоятелства, свързани с характера,
силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и
страдания, размерът на обезщетението от 50 000 лева е съобразен и с
конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за
справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. До 01.01.2010
година нормативно определените минимални размери на лимитите са
нараствали непрекъснато и почти ежегодно, като от 25 000 лева за всяко
събитие са достигнали до 700 000 лева за всяко събитие при едно пострадало
лице и до 1 000 000 лева – при две или повече лица. След тази дата са
определени значително по –високи размери. § 27 от ПЗР на Кодекса за
застраховането / отм./ предвижда лимит за едно събитие на имуществени и
неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт от 1 000
000 лева при едно пострадало лице и от 5 000 000 лева при две или повече
пострадали лица. Съгласно чл. 266 от КЗ / отм., в сила от 11.06.2012 година/,
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
се сключва за следните минимални застрахователни суми: за неимуществени
и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 2 000 000
лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лв. за всяко
събитие при две или повече пострадали лица. Сега действащият Кодекс за
застраховането, влязъл в сила на 01.01.2016 година, приложим към
настоящия случай, в чл. 492 предвижда лимит за неимуществени и
имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт – 10 000 000
10
лв. / а след изменението с ДВ бр. 101/2018 година – 10 420 000 лева/ за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Лимитите, макар и само
индиция, а не абсолютен критерий за икономическите условия в страната и
обществено разбиране за справедливост, имат значение и следва да бъдат
взети предвид при определяне на размерите на обезщетението за
неимуществени вреди, което становище се застъпва и в съдебната практика.
Спорен между страните е и въпросът за наличието на съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
В преклузивния срок – с отговора на исковата молба, ответникът е
въвел по делото възражение за съпричиняване, изразяващо се в това, че
пешеходката е могла да възприеме автомобила и неговите светлини отдалеч,
докато водачът не я е възприел, т.е. произшествието било предотвратимо от
самата пешеходка. Освен това е посочено, че ищцата е създала предпоставка
за ПТП, тъй като въпреки, че е възприела опасността, се е движела по пътното
платно по посока на движение на автомобилите, вместо по тротоара или е
предприела пресичане в непосредствена близост до автомобила, без да
изчака отминаването му. Във възражението за съпричиняване на ответника се
сочи, че ищцата е нарушила изискванията на чл. 108, чл. 113 и чл. 114 от
ЗДвП, като е предприела неправилно пресичане на пътното платно, без да е
изпълнила задължението си за се съобрази с разстоянието до преминаващия
автомобил, навлязла е внезапно на платното за движение, без да се огледа
или се е движела неправилно по пътното платно в посоката на движение на
автомобилите.
Със събраните по делото доказателства, по-конкретно с комплексната
експертиза, чието заключение съдът възприема като компетентно,
незаинтересовано и неоспорено от страните, се установява следният
механизъм на настъпване на ПТП:
Ударът между ищцата в качеството й на пешеходка и управлявания от
Р.П. лек автомобил е настъпил на платното за движение, в близост до
кръстовище, на което се пресичат две улици – ул. „Х.А.“ и ул. „Р.“ в град К.,
по време, когато пешеходката е пресичала платното за движение от север на
юг, а автомобилът се е движен в посока от запад на изток. Автомобилът е
ударил пострадалата в долен десен крайник със своята предна дясна
странична част. Ударът е настъпил в южната пътна лента на платното за
11
движение, на около 1,50 – 1,70 метра северно от южната му граница, на около
5,70 метра източно от кръстовището. От заключението е видно, че както
преди, така и в момента на удара лекият автомобил се е движил със скорост
от около 40 километра в час, като не е употребена спирачна система преди
удара, а водачът на автомобила е завъртял на ляво волана, след като е
възприел пешеходката в последния момент. От данните в т. 10 от
заключението е видно, че от момента на възникване на опасността, а именно
навлизане на пешеходката върху платното за движение до момента на удара е
изминало такова време, което е позволявало на водача на МПС да намали и
дори да спре и да предотврати ПТП при скоростта му на движение, респ.
опасната зона за спиране от 21,73 метра, във всички случаи – при
придвижване на пешеходката от бавен ход до бързо бягане. По този начин е
мотивиран изводът на вещото лице, че до ПТП се е стигнало в резултат на
поведението на водача на МПС, който е имал техническата възможност да
предотврати ПТП, независимо от скоростта на движение на пешеходката, ако
беше възприел своевременно опасността и беше намалил скоростта на
движение, а при необходимост – и спрял.
От друга страна по делото липсват каквито и да било данни, въз
основа на които да се направи извод за съпричиняване от страна на ищцата.
В експертизата е отразено, че тя е предприела пресичане на пътното платно
на място, което не е било обозначено като пешеходна пътека, но намиращо се
в непосредствена близост от кръстовище. При това положение не може да се
приеме нарушение на изискването на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП пресичането на
пътното платно да става на пешеходна пътека. Това е така, доколкото
съгласно § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП „пешеходна пътека“ е част от платното за
движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни
знаци, предназначена за преминаване на пешеходци, като на кръстовищата
пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху
платното за движение“.
По делото не са събрани доказателства с поведението си като
пешеходец ищцата да е нарушила и другите законови изисквания, цитирани
от ответника във възражението му за съпричиняване. Чл. 108 от ЗДвП урежда
поведението на пешеходците при движение по тротоар или по банкет или по
платното за движение при липса на такива. Този текст е неприложим в
случая, доколкото по категоричен начин е установено, че ищцата е ударена от
12
движещ се по платното в посока запад -изток автомобил в момент, в който е
извършвала пресичане на платното в посока от север на юг, а не се е движела
по платното в същата посока като автомобила. Доказателствата опровергават
твърденията на ответника за нарушения на чл. 113, ал. 1, т. 1 от ЗдвП и на чл.
114, т. 1 от ЗДвП. Първата разпоредба изисква преди навлизане на платното
за движение пешеходците да се съобразят с приближаващите се пътни
превозни средства, а чл. 114 т. 1 от ЗДвП съдържа забрана за внезапно
навлизане на платното за движение от страна на пешеходците. От събраните
доказателства се установява, че не става дума за внезапно навлизане и
несъобразяване с приближаващо МПС, а за предприето пресичане на пътното
платно в момент, в който МПС е било на такова разстояние, че водачът е
можел да възприеме пешеходката и да предприеме необходимите действия
по намаляване или спиране, за да я пропусне, без да я удари.
Обстоятелството, че пешеходката също е можела да види автомобила, в
каквато насока е заключението на експертизата, не променя изводите за липса
на съпричиняване. При предприемането на пресичането автомобилът е бил
на такова разстояние и с такава скорост, които са му позволявали да
пропусне пешеходката, поради което не може да се приеме, че тя не се е
съобразила с него.
По делото липсват каквито да е доказателства за внезапно изскачане
на ищцата на пътното платно. Напротив, установено е, че тя е ударена едва
след като е пресякла северната лента, навлязла е в южната и до края на
платното е оставало разстояние от едва 1,50 – 1,70 метра, като до този момент
изминатото разстояние на платното е било 4,50 метра, видно от експертизата.
При тези данни съдът приема за неоснователни и доводите на ответника, че е
имало препятствие – дърво, което е попречило да водача на МПС да
възприеме пешеходката, която е изскочила внезапно на платното. В тази
насока са само показанията на водача на автомобила Р.П., които са изолирани,
некореспондиращи с останалите доказателства, в частност с неоспорената
комплексна експертиза. Поради това и приемайки заинтересованост на прекия
причинител на вредата, доколкото отговорността на застрахователя е
обусловена от отговорността на прекия причинител, съдът не възприема
неговите показания.
По тези съображения съдът намира, че не са налице законовите
предпоставки на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, тъй
13
като липсва съпричиняване от страна на пострадалата.
Последният спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, касае
началният момент, от който се дължи законната лихва от застрахователя
върху обезщетението за неимуществени вреди. С първоинстанционното
решение такава е присъдена с начален момент 12.08.2020 година – датата на
подаване на заявлението от пострадалата до застрахователя по застраховка
„Гражданска отговорност“. Според настоящия съдебен състав липсват
основания за определяне на друг, по-късен начален момент от който да се
дължи законната лихва. Разпоредбата на чл. 429, ал. 3 във връзка с чл. 429,
ал. 2, т. 2 от Кодекса за застраховане урежда по императивен начин въпроса
за дължимите лихви от застрахователя върху застрахователното
обезщетение. Според чл. 429, ал. 3 от КЗ от застрахователя се плащат само
лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на
уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от
датите е най-ранна. В случая следва да се приеме, че това е датата на
сезиране на застрахователя от ищцата - 12.08.2020 година, доколкото по
делото не са събрани доказателства застрахователят да е уведомен на по-
ранна дата за настъпилото застрахователно събитие от застрахования при
условията на чл. 430, ал. 1 от КЗ. Неоснователни са доводите във въззивната
жалба за противоречие между мотивите и диспозитива на
първоинстанционното решение досежно началния момент, от който се дължи
законната лихва. И в мотивите, и в диспозитива е прието, че законната лихва
се дължи от 12.08.2020 година, като първоинстанционният съд се е позовал на
обсъдените по-горе законови разпоредби. Що се отнася да непредоставянето
на банкова сметка на ищцата, по която да бъдат преведени сумите, това
обстоятелство няма отношение към въпроса за началния момент, от който се
дължи законната лихва. То би имало значение само при невъзможност на
застрахователя да заплати извънсъдебно обезщетение, което счита за
дължимо, но няма банкова сметка, по която да го преведе. До посочването на
банкова сметка застрахователят не следва да носи отговорност за забавата,
тъй като тя не се дължи на неговото поведение. В конкретния случай обаче
не става дума за такава хипотеза.
14
По изложените съображения съдът намира, че следва да потвърди
първоинстанционното решение в обжалваната част, с която на ищцата е
присъдено обезщетение за неимуществени вреди над размера от 26 000 лева /
до който първоинстанционното решение е влязло в сила/ до 50 000 лева, ведно
със законната лихва от 12.08.2020 година до окончателното изплащане на
сумата.
В останалата обжалвана част – досежно обезщетението за
неимуществени вреди за разликата над 50 000 лева до 90 000 лева, ведно със
законната лихва от 12.08.2020 година, първоинстанционното решение следва
да бъде отменено и следва да се постанови ново по същество, с което да се
отхвърлят в тази им част исковите претенции – главна и акцесорна.
С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и по въпроса за
отговорността на страните за разноски.
Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с
която ответникът е осъден да заплати държавна такса в размера над 2000 до
3600 лева.
Дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат К. на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата,ведно с ДДС, определено съобразно изхода
на спора пред първата инстанция и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /
преди изменението с ДВ бр. 88/22 година, което е в сила от 08.11.2022
година/, следва да бъде намалено от 3876 лева с ДДС на 2153,33 лева с ДДС,
т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
е присъдено адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА над размера от
2153,33 лева.
Право на разноски за първоинстанционното производство съразмерно
с отхвърлената част от иска има и ответникът ЗК „Л.И.“ АД. В списъка по
чл. 80 от ГПК за първоинстанционното производство / стр. 71/ освен
възнаграждението на вещите лица от комплексната експертиза от 800 лева е
включено и адвокатско възнаграждение в размер на 1310 лева. По делото не
са представени доказателства за договаряне и реално заплащане на
адвокатско възнаграждение от ответника в полза на адвокат З. Т., поради
което такова не следва да бъде присъждано. Не става дума за
представителство, осъществено от юрисконсулт, за да се присъжда
15
възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Общото възнаграждение
на вещите лица, заплатено от ответника, за което са представени
доказателства по делото, е 800 лева. От тях с оглед изхода на спора ищцата
следва да бъде осъдена да заплати на ответника 355,56 лева.
Разноските на жалбоподателя ЗК „Л.И.“ АД за въззивното
производство, видно от списъка по чл. 80 от ГПК, са в общ размер на 1730
лева, от които 1280 лева заплатена държавна такса и 450 лева –
юрисконсултско възнаграждение. Пред въззивната инстанция в проведеното
открито съдебно заседание ЗК „Л.И.“ АД е представлявано от юрисконсулт,
поради което му се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК. Неговият размер се определя по реда на чл. 37 ал. 1 от
Закона за правната помощ в размерите, посочени в чл. 25 от Наредбата за
заплащане на правната помощ. В случая претендираното юрисконсултско
възнаграждение от 450 лева е в границите, очертани с чл. 25 ал. 1 и ал. 2 от
НЗПП. Срещу размера му не е възразено от другата страна, поради което
съдът взема предвид този размер при разпределяне на отговорността за
разноски. Общият обжалваем интерес пред въззивната инстанция е 64 000
лева, като въззивната жалба е основателна за 24 000 лева. С оглед на това
жалбоподателят има право на разноски за въззивната инстанция в размер на
648,75 лева.
Жалбоподателят дължи на адвокат К. адвокатско възнаграждение
съобразно изхода на спора пред въззивната инстанция на основание чл. 38, ал.
2 от ЗА за осъществената безплатна правна помощ на Е. М., ведно с ДДС,
определено съобразно размерите по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения преди измененията,
обнародвани в ДВ бр. 88/2022 година, които са действали към момента на
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция.
Минималният размер при интерес от 64 000 лева, ведно с ДДС, е общо 2940
лева. От тях с оглед изхода на спора адвокат К. има право на възнаграждение
за въззивната инстанция в размер на 1837,50 лева.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
16
ОТМЕНЯ решение № 260025 от 04.03.2022 година, постановено по
т.д. № 21/2021 година по описа на Окръжен съд – С.З., в което с решение №
26052/05.05.2022 година, постановено в производство по чл. 247 от ГПК, е
допусната поправка на очевидна фактическа грешка, В СЛЕДНИТЕ
ЧАСТИ:
-в частта, с която е осъдена ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1700, р-н ,,С.“, бул. „С.ш.“ №***,
да заплати на Е. Н. М., ЕГН **********, от гр. К., ул. ,,*-ти с.‘‘ №**, вх.*,
ет.*, ап.**, сумата от 40 000 лева / разликата между дължимите 50 000 лева и
присъдените с първоинстанционното решение 90 000 лева/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие на
причинените увреждания при ПТП от 02.07.2020 г., ведно със законната
лихва от 12.08.2020 г. до окончателното й изплащане;
- в частта, с която е осъдена е ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, дължима
държавна такса за производството пред ОС – С.З. в размера над 2000 лева до
3600 лева,
- в частта, с която е осъдена ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да
заплати на адв. П. К. от САК, със съдебен адрес гр. К., ул. „С.“ №*, офис №
**, адвокатско възнаграждение в размера над 2153,33 лева до 3 876 лева с
ДДС за осъществена безплатна правна помощ на ищцата Е. Н. М., ЕГН
**********, в първоинстанционното производство,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Е. Н. М., ЕГН **********, от гр. К., ул. ,,*-ти с.‘‘
№**, вх.*, ет.*, ап.**, със съдебен адрес адвокат П. К., град К., ул. „С.“ №*,
офис **, против ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., п.к. 1700, р-н ,,С.“, бул. „С.ш.“ №***, за присъждане на
обезщетение за неимуществени вреди в резултат на ПТП, станало на
02.07.2020 година, в размер на 40 000 лева / разликата между 50 000 лева и
присъдените с първоинстанционното решение 90 000 лева/, ведно със
законната лихва от 12.08.2020 година до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260025 от 04.03.2022 година,
постановено по т.д. № 21/2021 година по описа на Окръжен съд – С.З., в
което с решение № 26052/05.05.2022 година, постановено в производство по
17
чл. 247 от ГПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, В
ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Е. Н. М., ЕГН **********, от гр. К., ул. ,,*-ти с.‘‘ №**,
вх.*, ет.*, ап.**, със съдебен адрес адвокат П. К., град К., ул. „С.“ №*, офис
**, да заплати на ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., п.к. 1700, р-н ,,С.“, бул. „С.ш.“ №***, съобразно изхода на
спора разноски за първоинстанционното производство в размер на 355,56
лева, както и разноски за въззивното производство в размер на 648,75 лева.
ОСЪЖДА ЗК ,,Л.И.“ АД, ЕИК *********, да заплати на адв. П. К. от
САК, със съдебен адрес гр. К., ул. „С.“ №*, офис № **, адвокатско
възнаграждение съобразно изхода на спора в размера на 1837,50 лева с ДДС
за осъществена безплатна правна помощ на ищцата Е. Н. М., ЕГН
**********, във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18