РЕШЕНИЕ
№
гр. София, 04.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публичното заседание на
двадесет и втори януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОРА МИХАЙЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ГЕНЕВА
НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря
Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия ВАСИЛЕВ в. гр. дело № 689 по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А.Х.Л.,
чрез адв. Т.Б. против решение № 135/27.05.2019 г., постановено по гр. дело №
851/2018 г. по описа на Районен съд –Ботевград, 4-ти състав, с което са
отхвърлени предявените от А.Х.Л. против Б.И.В. обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 200, ал.
1 от ЗЗД за сумата от 12 500 лева, представляваща неплатена цена по договора за
продажба на недвижим имот, ведно със законната лихва от датата на заявлението
до окончателното изплащане и с правно основание 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86
от ЗЗД за сумата от 1047,23 лева, представляваща мораторна лихва за периода от
13.05.2017 г. до 09.03.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение № 1393 от 13.03.2018 г. по гр.д. № 439/2018 г. по описа
на Районен съд – Ботевград.
С въззивната жалба въззивникът оспорва
първоинстанционното решение като неправилно. Счита, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че няма връзка между предварителния договор за продажба на
недвижим имот от 03.01.2017 г. и окончателния такъв, обективиран в нот. акт №
45, том II, рег. № 1879 от 12.05.2017 г. Посочва, че двата договора имат един и
същ предмет и страни, поради което със сключването на окончателния договор е
изпълнено именно задължението уговорено в предварителния договор от 03.01.2017
г. Счита, че неправилно съдът е приел, че продажната цена е в размер на 3700
лева. Излага доводи, че дължимата продажна цена е тази, посочена в
предварителния договор, в размер на 50 000 лева, а тази посочена в нотариалния
акт за покупко-продажба в размер на 3700 лева е фиктивна. Счита, че съдът
неправилно е тълкувал доказателствата по делото. Твърди, че размерът на
продажната цена не е била предоговаряна от страните. По изложените съображения
моли съда да отмени първоинстанционното решение. Претендира присъждане и на
разноски.
Въззиваемият Б.И.В., чрез адв. Б.М. е
получил препис от въззивната жалба на 09.09.2019 г., като се е възползвал от
възможността да подаде отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Твърди,
че предварителният договор е прекратен след изтичане на срока за сключване на
окончателен договор. Посочва, че сключеният договор за покупко-продажба е при
различни условия и продажна цена в размер на 3700 лева. По изложените
съображения иска решението на първоинстанционният съд да бъде потвърдено.
Претендира разноските по делото.
В
съдебното заседание пред въззиния съд въззивникът А.Л., редовно призована, не
се явява. Представлява се от адв. Б. и адв. С., които поддържат въззивната
жалба и изложените в нея доводи. В съдебното заседание въззиваемата страна Б.В.,
редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. М..
СОФИЙСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна
срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по
допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира,
че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК,
когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд
следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба на А.Л., с която са предявени против Б. В. обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове, а именно: иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 200, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 12 500 лева,
представляваща неплатена цена по договора за продажба на недвижим имот, ведно
със законната лихва от датата на заявлението до окончателното изплащане и иск с
правно основание 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД за сумата от 1047,23
лева, представляваща мораторна лихва за периода от 13.05.2017 г. до 09.03.2018
г. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в
законоустановения срок е постъпило възражение срещу издадената на 13.03.2018 г. в полза
на ищеца заповед № 1393 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 439/2018 г. по описа на Районен съд – Ботевград за сумата от 12 500 лева, представляваща продажна цена
по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на
03.01.2017, ведно със законната лихва от датата на заявлението до окончателното
изплащане и сумата от 1047,23 лева, представляваща представляваща мораторна
лихва за периода от 13.05.2017 г. до 09.03.2018 г.
Предмет на
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК представлява
предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите
принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът дължи произнасяне по
посочения в заявлението размер и вид на
предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му
се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува.
При уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила. За да
постанови своето решение, районният съд е приел, че процесната сума не се дължи
от ответника, тъй като след изтичането на срока по предварителния договор за
сключване на окончателен такъв, страните са уредили отношенията си чрез
сключване на отделен договор за покупко-продажба и са определили нова продажна
цена. Решението на първата инстанция
се обжалва в неговата цялост, като по съществото на спора и с оглед наведените
доводи, настоящият състав на въззивния съд намира следното:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 200, ал. 1 от ЗЗД
Според
чл. 183, ал. 1 от ЗЗД с договора за продажба продавачът се задължава да
прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена,
която купувачът се задължава да му заплати. Купувачът е длъжен да плати цената
и да получи вещта /чл. 200, ал. 1 от ЗЗД/. Съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска
изпълнението заедно с обезщетение за забавата. Следователно за уважаване на
предявения иск следва да бъдат установени следните предпоставки: 1/ между ищеца,
в качеството му на продавач и ответника, в качеството му купувач, е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за покупко-продажба на недвижим
имот; 2/ ищецът да е прехвърлил на ответника собствеността върху имота срещу
определена цена; 3/ ответникът да не е заплатил уговорената цена.
По делото е
представен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен
на 03.01.2017 г. между ищцата А.Л., С.Т., В.П., М.П. и Ц. И., в качеството им
на продавачи и ответника Б.В., в качеството му на купувач. По силата на този
договор страните са уговорили продавачите да прехвърлят на купувача
собствеността върху притежавания от тях недвижим имот – новообразуван поземлен
имот № 5, масив № 216 по плана на с. Осиковица, община Правец, махала „Ц.“, с
площ от 600 кв.м., заедно с построената в имота двуетажна масивна жилищна
сграда, с разгърната застроена площ от 83,75 кв.м. срещу цена от 50 000
лева. Съгласно чл. 2 от договора страните са уговорили продажната цена да бъде
заплатена, както следва – сумата от 25 000 лева да бъде платена като
задатък при подписването на предварителния договор и сумата от 25 000 лева
при сключването на окончателния договор за покупко-продажба. В чл. 2, т. 1 и т.
2 от договора е уговорено всеки от продавачите каква сума следва да получи от
цената. Уговорено е в чл. 2, т. 1.1, че ищцата следва да получи сумата от
12 500 лева по посочена банкова сметка ***р, а според чл. 2, т. 2.1 от
договора тя следва да получи сумата от 12 500 лева при сключване на
окончателния договор. Според чл. 5 от договора страните са се задължили да
сключат окончателен договор до 30.04.2017 г. По делото не се спори, че ищцата е
получила от ответника сума в размер на 12 500 лева.
От представения
по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 45, том II, рег. № 1879, дело 205 от 2017 г. от 12.05.2017 г.
се установява, че на посочената дата А.Л., С.Т., В. П., М.П. и Ц. И., в
качеството им на продавачи са прехвърлили на ответника Б.В., в качеството му на
купувач, недвижимия имот по предварителния договор от 03.01.2017 г. –
новообразуван поземлен имот № 5, масив № 216 по плана на с. Осиковица, община
Правец, махала „Ц.“, с площ от 600 кв.м., заедно с построената в имота
двуетажна масивна жилищна сграда, с разгърната застроена площ от 83,75 кв.м.
срещу цена от 3700 лева, която е малко над данъчната оценка на имота. Страните
са декларирали пред нотариуса, че това е действителната цена на сделката, както
и че тя е платена от купувача на продавачите. Нотариалният акт, в който е
отразено заявление на страните, че продажната цена е заплатена, има обвързваща
доказателствена сила само относно факта на направеното пред нотариуса
изявление, но не и относно факта на плащането. В тази част нотариалният акт има
значението на частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална
доказателствена сила срещу продавача, тъй като е подписан от него. Ето защо
настоящият състав намира, че ищцата е направила извънсъдебно признание на
неизгоден за нея факт, а именно, че е получила цената по процесния договор за
покупко-продажба.
Основният довод
на въззивницата е, че договорът за покупко-продажба обективиран в посочения
нотариален акт е сключен в изпълнение на предварителния договор от 03.01.2017
г., както и че действителната продажна цена е тази по предварителния договор, а
посочената в нотариалния акт цена е привидна. Когато страна по окончателен договор за покупко-продажба иска да установи
симулативността на посочената в него продажна цена, тя може да направи това
чрез обратно писмо или чрез друг документ представляващ начало на писмено
доказателство и обуславящ допустимостта на свидетелски показания за пълното ѝ
доказване. Начало на писмено доказателство може да бъде и сключен между
страните и неоспорен предварителен договор с посочена в него различна по размер
продажна цена. Когато самият предварителен договор разкрива напълно
привидността на изразеното в бъдещия окончателен договор съгласие, например чрез
изрични клаузи, че в окончателния договор продажната цена ще бъде посочена в
друг размер, тогава той представлява обратно писмо и не е необходимо да бъде
подкрепен със свидетелски показания /в този смисъл Решение № 417 от 18.10.2012
г. на ВКС по гр. д. № 568/2012 г., IV г. о., ГК и цитираната в него съдебна
практика/. В настоящия случай обаче предварителният договор не съдържа клаузи,
уреждащи продажната цена в окончателния договор да бъде различна. По делото не
беше представен и друг документ, от който да се установява твърдяната от ищцата симулативност при
определянето на цената по договора за покупко-продажба. Това не се установява и
от показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели. Напротив
от показанията на свидетелите П.М., К.Л. и А.К. се установява, че страните по
предварителния договор са коментирали отстъпка от цената, тъй като купувачът е
констатирал недостатъци в имота и необходимостта от извършването на ремонт.
Единствено свидетелката Ц. И., която е страна по двата договора, дава сведения,
че нотариусът при прочитане на нотариалния акт е посочил цена в размер на
50 000 лева. В тази част показанията на свидетелката не съответстват на
посочената в нотариалния акт цена, който представлява официален документ, а
съгласно чл. 164, ал. 1, т. 2 от ГПК е недопустимо със свидетелски показания да
се опровергава съдържанието на официален документ. Нотариусът, в рамките на
своята удостоверителна компетентност, е удостоверил, направените пред него волеизявления
на страните, а именно, че продажната цена е в размер на 3700 лева. По
изложените съображения настоящият състав намира за неоснователни наведените от
въззивницата доводи във въззивната жалба. Ето защо правилно първоинстанционният
съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно разпоредбата
на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата, която при липсата на
определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това дали длъжникът е
поканен да изпълни от кредитора, според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Следователно за уважаване на предявения иск е
необходимо да се установи наличието на следните предпоставки: 1/ възникването
на главен дълг; 2/ изпадането на длъжника в забава. С оглед извода на съда за
недължимост на задължението за заплащане на продажна цена по договора за
продажба, то неоснователен се явява и акцесорният иск за заплащане на мораторна
лихва за периода от 13.05.2017 г. до 09.03.2018 г.
Поради
съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд
следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход
на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на въззиваемия Б.В.
се дължат разноски в пълен размер. Той е бил представляван от адвокат и е заплатил 1400 лева
адвокатско възнаграждение, което се установява от представения по делото
договор за правна защита и съдействие, който в тази част има характер на
разписка. Насрещната страна е направила възражение за прекомерност, което
настоящият състав намира за основателно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
процесуално представителство, защита и съдействие по дело с интерес от
10 000 до 100 000 лева минималното възнаграждение е 830 лева плюс 3 %
за горницата над 10 000 лева. Настоящият състав на въззивния съд, като прецени материалния
интерес по делото и извършените от процесуалния представител на въззивницата
процесуални действия, изразяващи се в депозиране на писмен отговор на въззивна
жалба и явяване в едно открито съдебно заседание, счита, че дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено на 940 лева. Ето защо тази
сума следва да бъде заплатена от въззивницата на въззиваемия.
Мотивиран от горното, Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 135/27.05.2019 г., постановено по гр. дело № 851/2018 г. по описа
на Районен съд –Ботевград, 4-ти състав.
ОСЪЖДА А.Х.Л., ЕГН:**********, с адрес: *** да заплати на
Б.И.В., ЕГН: **********, адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата
от 940 лева – представляваща разноски по делото пред въззивния съд.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването на
препис от него на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.