№ 15371
гр. София, 22.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря САНДРА ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20231110101804 по описа за 2023 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Б. Н. Н. срещу **********, с
която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено между страните, че неустоечна клауза от договор за потребителски кредит №
269152 от 04.02.2019г. е нищожна поради противоречие със закона и с добрите нрави, както
и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 509,11 лева /след увеличение на иска, допуснато с протоколно
определение от 18.09.2023г./, недължимо платена сума за неустойка по договора за кредит,
ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 04.02.2019г. е сключил договор за паричен заем № 269152 със
**********, като бил отпуснат заем в размер на 800 лева, брой погасителни вноски – 7,
месечни, като размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В договора било
посочено, че заемателят се задължавал да предостави на кредитора едно от следните
обезпечения- банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията на чл. 9, ал. 2 от
Общите условия към договора за заем. Било договорено, че при непредоставяне на
обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 250 лева,
която била начислена още при сключване на договора. Поддържа, че бил погасил изцяло
дължимите суми по договора за заем. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената форма. Поддържа, че договорът
е нищожен, тъй като ГПР бил посочен единствено като процент, но без изрично да са
описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. На следващо
място, твърди, че посоченият в договора размер на ГПР е грешен, като действителният е в
1
пъти по-висок от посочения и нарушава чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в договора не била
посочена каква е договорната лихва, която следвало да плати. Твърди, че е налице изначална
невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител, отговарящ на
изискванията, поради което договорът бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
Поддържа, че с клаузата за неустойка се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение- недадено обезпечение, от което, обаче, не
произтичали вреди. Счита, че подобно кумулиране на неустойка с лихва за забава било
недопустимо. Твърди, че клаузата за неустойка е неравноправна и нищожна на основание
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и че не е индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП.
Поддържа, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата
на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ. целият договор следва да се
обяви за недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Счита, че договорът за кредит е нищожен
на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Твърди, че
липсвали каквито и да било условия за прилагането на ГЛП. Поддържа, че клаузите в
договора не са формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно изискванията на чл.
147, ал. 1 ЗЗП. Не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК. Не била посочена
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Налице били явно неизгодни условия по договора с оглед драстичното несъответствие и
несъразмерност в стойността на насрещните престации. Твърди, че целият договор за
потребителски кредит е нищожен, евентуално негови клаузи, а именно неустоечна клауза.
Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се оспорват
предявените искове. Изложени са съображения, че между страните е бил сключен договор за
паричен заем № 269152 от 04.02.2019г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата
от 800 лева. Сочи, че заемните средства били предоставени на потребителя съобразно
посочените в договора условия. Прави искане за присъединяване на настоящото дело към
гр. дело № 1807/2023г. по описа на СРС, 140-ти състав, където предмет е нищожността на
неустойка по договор за паричен заем № 456603 от 02.10.2020г. Поддържа, че не е налице
неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ГПР бил в размер на 48,73 %,
изчислен по формула съгласно Приложение № 2. Твърди, че всички компоненти, които
следва да бъдат взети предвид при определяне на ГПР, били посочени в договора.
Поддържа, че неустойката не попада в общите разходи и не следва да се взема предвид при
изчисляване на ГПР. Сочи, че съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО Общите
разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи, включително лихва,
комисионна, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит с изключение на нотариални
такси. Твърди, че договорът бил с фиксиран лихвен процент, който остава непроменен за
целия период на договора. ГЛП бил фиксиран и с ясно изразена стойност към момента на
подписване на договора – 40,05 %, като същият не подлежал на промяна, а за потребителят
била налице яснота и сигурност в размера на поетото задължение още към момента на
2
сключване на договора. Сочи, че в договора за кредит ясно били посочени параметрите на
главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка в случай че
потребителят не предостави исканото обезпечение. Не била налице подвеждаща
информация, която може да въведе потребителят в заблуждение и да повлияе на решенията
дали да сключи или не процесния договор. Поддържа, че неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение от страна на потребителя води до непропорционално
увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за събиране на
необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на потребителя.
Сочи, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята и
действията на потребителя. Твърди, че в случай че ищецът изначално е бил наясно, че не
може да предостави исканото от кредитора обезпечение то очевидно е договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД с ясното намерение да лиши
кредиторът от обезпечение по кредита. Твърди, че ако договореният срок е бил
недостатъчен е следвало да информира за това кредитора като отправи писмено искане за
удължаване на договорения срок или пък да предложи друго заместващо обезпечение.
Искането към съда е да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Релевира
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По предявените искове в доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание,
както и извършеното плащане на сумата въз основа на оспорената договорна клауза.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже наличието на валидна неустоечна
клауза, съставляваща основание за извършеното плащане.
Страните не спорят и с окончателния доклад по делото съдът е обявил за безспорно и
ненуждаещо се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК обстоятелството, че на
04.02.2019г. е бил сключен договор за паричен заем № 269152 между Б. Н. Н. и **********,
по силата на който е предоставен заем в размер на 800 лева.
С определението по чл. 140 ГПК съдът е задължил ответника ********** на основание
чл. 190 ГПК в едноседмичен срок от получаване на преписа от него да представи заверено
копие от кредитното досие на Б. Н. Н., включително и извлечение от счетоводството си за
всички извършени плащания по процесния договор за заем. Ответникът е предупреден, че
при неизпълнение на задължението съдът по реда на чл. 161 ГПК може да приеме за
доказани фактите и обстоятелствата, за чието доказване страната е създала пречки. Препис
от определението е връчен на ответника 20.07.2023г., но в рамките на предоставения от съда
едноседмичен срок, както и до приключване на съдебното дирене в настоящото
производство /18.09.2023г./ задължението не е изпълнено. С оглед на това съдът намира, че
при непредставяне на процесния договор за паричен заем /с характер на договор за
потребителски кредит/, ведно с погасителния план към него, приложимите общи условия и
3
стандартен европейски формуляр, съдържащи се в кредитното досие на ищеца, ответното
дружество не е доказало спазване на специалните изисквания на чл. 22 ЗПК за валидност на
кредитното правоотношение между страните и в частност наличието на валидна неустоечна
клауза, уреждаща плащане на обезщетение за непредоставяне на обезпечение. Това е
самостоятелно основание за уважаване на предявения установителен иск за нищожност на
атакуваната клауза поради противоречие със закона.
Извън гореизложеното, от приетото и неоспорено експертно заключение по ССчЕ, което
съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, се
установява, че уговорената в договора неустойка за непредоставяне на обезпечение чрез
поръчител или банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора за
потребителски кредит е в размер на 509,11 лева. Въз основа на тези данни и във връзка с
възражението на ищеца за противоречие на неустоечната клауза с добрите нрави, съдът
намира следното.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г.,
ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката
за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от
неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието
на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са
изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна
клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на
непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
4
задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да
се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за
всеки отделен случай.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна
неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата
сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора, да
представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с
неустойка в размер на над 63 % от размера на заетата сума. При преценка на тези
обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и
възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната
клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Предвид гореизложеното предявеният установителен иск е основателен и следва да бъде
уважен.
С оглед основателността на иска за нищожност на атакуваната клауза и при липса на
други основания за имущественото разместване, предявеният осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД също е основателен. От приетото експертно заключение по
ССчЕ се установява, че ищецът е платил сумата от 509,11 лева по процесната неустойка,
поради което предявеният иск за връщане на така посочената сума като платена при начална
липса на основание следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 100 лева, за депозит за възнаграждение на вещо лице
в размер на 300 лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, платено
изцяло в брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Релевираното
от ответника възражение за прекомерност на възнаграждението е основателно като с оглед
5
липсата на каквато и да било правна и фактическа сложност на делото, приключването му в
едно съдебно заседание, в което единствено е прието заключение на вещо лице, същото
следва да бъде намалено до размера от 400 лева. С оглед на това, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер на 800 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. Н. Н., с ЕГН: **********, с адрес: **********,
срещу **********, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: **********, иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД нищожността на съдържащата се в
сключения между страните Договор за паричен заем № 269152 от 04.02.2019г. неустоечна
клауза, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение.
ОСЪЖДА ********** да заплати на Б. Н. Н. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата от 509,11 лева, представляваща платена без основание сума за неустойка по Договор
за паричен заем № 269152 от 04.02.2019г., ведно със законната лихва считано от 12.01.2023г.
до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от
800 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6