Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 30.11.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ - Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО
ДИМИТРОВ
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Михаела Митова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Ивелина Симеонова в. гр. д. № 13842 по описа за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 20223038 от 12.10.2020 г. по гр. д. №
74564/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 171 състав, е признато за установено по предявения
от М.К.Т. срещу „М.“ АД отрицателен установителен иск с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК, че М.К.Т. не дължи на „М.“ АД следните суми – 8 978,06 лв. - главница
по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., 2 177,02 лв. - лихва от
07.05.2009 г. до 05.11.2010 г., 660,36 лв. - наказателна лихва за периода от
07.05.2009 г. до 02.12.2010 г. и законна лихва върху главницата, считано от
03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722,31 лв., разноски по
делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.12.2010 г. по ч. гр. д.
№ 59053/2010 г. по описа на СРС, 45 състав, както и сумата от 450 лв. -
юрисконсултско възнаграждение и 1 529,51 лв. - такси по изпълнителното дело.
Осъдено е „М.“ АД да заплати на М.К.Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски
в размер на 1 499,60 лв.
В законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника „М.“ АД, с доводи за
неправилност на решението. Жалбоподателят поддържа, че по изпълнителното дело
своевременно са искани и извършвани изпълнителни действия и от датата на
образуването му не е налице период от над две години, вследствие на който да е
настъпила перемпция, а още по - малко да е
изтекла давността за вземанията. Твърди
се, че първоинстанционният съд не е взел предвид множеството постъпили суми по
изпълнителното дело, представляващи удръжки от трудовото възнаграждение на
длъжницата през периода 24.07.2013 г. - 30.04.2014 г. - 22.10.2015 г., като
всяка удръжка е прекъсвала както срока на перемпцията, така и давността. За
взискателя не е имало правен интерес от изискването на допълнителни действия по
изпълнението, различни от изпълнявания запор, при положение, че е бил
удовлетворяван от сумите, постъпващи по запора, т. е. не е налице
дезинтересираност и бездействие на взискателя, с позоваване и на съдебна
практика. Освен това се излагат съображения, че до 26.06.2015 г., когато е
прието ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, е действало ППВС № 3/18.11.1980 г. По силата
на ППВС № 3/18.11.1980 г. давността за процесните вземания е спряла да тече,
считано от 08.04.2011 г. /от образуване на изпълнителното дело/ и е започнала да
тече отново от 26.06.2015 г. /с влизане в сила на ТР № 2/26.06.2015 г./. С
оглед на това петгодишната давност за процесните вземания не е изтекла, с
позоваване на решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на IV г. о.,
ВКС и др. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, а исковете -
отхвърлени. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ищцата М.К.Т., с който се оспорва въззивната жалба. Поддържа се, че
районният съд правилно е приел, че последното валидно изпълнително действие по
прекъсване на погасителната давност е налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г. След тази дата не са извършвани
принудителни изпълнителни действия от взискателя, поради което изпълнителното
дело е било перемирано на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 07.12.2014 г.,
като всички действия, извършени след тази дата са недействителни. Безспорно към
2014 г. изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона, а не се
установява действително да са постъпвали удръжки от трудовото възнаграждение на
ищцата, както се твърди в отговора на исковата молба и във въззивната жалба.
Давността за процесните вземания е изтекла на 07.12.2015 г. и извършените след
тази дата принудителни действия не пораждат правни последици. Предвид
изложеното се моли за оставяне на въззивната жалба без уважение и за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт и
възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното от фактическа страна:
Производството пред СРС е
образувано по искова молба на М.К.Т. срещу „Р.(България)“ ЕАД /заместено по
реда на чл. 222 ГПК в производството от „М.“ АД в качеството му на цесионер по
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 22.04.2013 г./ за установяване
по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сумата от общо 14 989,91 лв.,
посочена в покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело №
20118560400151/2011 г. по описа на ЧСИ Б.Б.с рег. № 856 в КЧСИ, поради
погасяване на вземането по давност. Ищцата излага твърдения, че на 08.06.2011
г. е получила покана за доброволно изпълнение по посоченото изпълнително дело
за заплащане на следните суми: 8 978,06 лв. - главница по договор за банков
кредит от 06.12.2007 г., законна лихва върху горната главница към 07.06.2011 г.
в размер на 472,65 лв., 2 177,02 лв. - лихва за периода от 07.05.2009 г. до
05.11.2010 г., 660,36 лв. - наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до
02.12.2010 г., 722,31 лв. - разноски по гражданското дело, 450 лв. -
юрисконсултско възнаграждение по изпълнителното дело и 1 529,51 лв. - такси по
изпълнителното дело, която сума включва таксата по чл. 26 ТТР към ЗЧСИ от 1
258,66 лв., или общо 14 989,91 лв. Сочи, че не дължи посочените суми, тъй като
са погасени по давност. Изпълнителният лист за посочените суми бил издаден на
03.01.2011 г., въз основа на него било образувано изпълнителното дело, като
последното действие по принудително изпълнение от страна на взискателя е за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 07.12.2012 г.,
получавано от „С.“ ЕООД. Трудовото правоотношение с дружеството е прекратено
през 2015 г., като след тази дата взискателят не е предприел действия по
изпълнителното дело в продължение на две години, поради което последното се е
прекратило по силата на закона през 2017 г. Според ищцата давността изтекла още
на 03.01.2016 г. Ищцата моли за установяване в отношенията между страните, че
не дължи посочените суми поради погасяването им по давност.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил отговор от „М.“ АД, с който се оспорват предявените искове. Ответникът
се позовава на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК
на ВКС, с посочване, че в хода на изпълнителното производство са предприети
множество изпълнителни действия, прекъсващи погасителната давност: с депозиране
на молба за образуване на изпълнителното дело, в която е посочен конкретен изпълнителен
способ на 08.04.2011 г., с налагане на запори през месец юни 2011 г. върху
банковите сметки на длъжника Т. /на 21.06.2011 г. е налице постъпване на
плащане по сметката на ЧСИ по наложения в „О.Б.“ АД запор/, на 13.12.2012 г. с налагане
на запор върху трудовото възнаграждение на ищцата, получавано от „С.“ ЕООД,
като в резултат на запора по изпълнителното дело са постъпвали множество суми
от удръжки от трудовото възнаграждение на ищцата през периода от 24.07.2013 г.
до 22.10.2015 г., всяко от които е прекъсвало петгодишния давностен срок.
Запорът е изпълняван реално, поради което за взискателя не е имало нужда да
предприема други изпълнителни действия, но това не означава бездействие по
смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Ответникът поддържа, че погасителната
давност следва да се счита прекъсната от последното изпълнително действие по
запора, което е последната удръжка от трудовото възнаграждение, извършена на
22.10.2015 г. С молба от 14.06.2016 г. дружеството е поискало налагането на
запор върху банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК“ ЕАД, а на 30.03.2018 г.
- налагането на запор върху банковите сметки на длъжника в „С.Ж.Е.“ АД, които
действия също са прекъснали погасителната давност, съответно същата не е
изтекла към момента на подаване на исковата молба. Предвид изложеното се моли
за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
По делото не е спорно, че процесните
вземания са прехвърлени от „Р.(България)“ ЕАД на „М.“ АД по силата на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.04.2013 г. и
конкретен договор за цесия, по силата на който банката е прехвърлила на „М.“ АД
всички свои вземания по отношение на М.К.Т., произтичащи от Договор за банков
кредит от 06.12.2007 г. /дължимите суми, ведно с привилегиите, обезпеченията,
лихвите и другите му принадлежности/, длъжникът е узнал за цесията, поради
което банката е заместена по реда на чл. 222 ГПК в хода на процеса от „М.“ АД.
По делото е прието копие от изпълнително
дело № 20118560400151 по описа на ЧСИБ.Б.с рег. № 856 на КЧСИ, от което се
установява, че изпълнителното производство е образувано по молба от 08.04.2011 г. на „Р.(България)“
ЕАД против Е.Л.П.и М.К.Т. въз основа на заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК - извлечение от счетоводните
книги на „Р.(България)“ ЕАД, от 03.01.2011 г. и изпълнителен лист от 03.01.2011
г., издадени по ч. гр. д. № 59053/2010 г. по описа на СРС, 45 състав, по силата
на които ответниците са осъдени да заплатят на банката солидарно сумата от 8
978,06 лв. - просрочена главница по договор за банков кредит от 06.12.2007 г.,
2 177,02 лв. - просрочена редовна лихва, начислена за периода от 07.05.2009 г.
до 05.11.2010 г. включително, 660,36 лв. - просрочена наказателна лихва,
начислена за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г. включително, заедно със
законната лихва върху главницата, считано от 03.12.2010 г. до окончателното
ѝ погасяване, както и 722,31 лв. - разноски по делото. В молбата за
образуване на изпълнителното дело е поискано налагането на запор върху
банковите сметки на длъжника Е.Л.П.в три банки в страната, като на основание
чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител е възложено да извърши цялостна проверка за
имущественото състояние на длъжниците по делото и да определя способа за
изпълнение. Поискано е при наличие на собствени на длъжниците недвижими имоти
и/или земеделски земи и гори да бъде наложена възбрана върху тях.
На 08.06.2011 г. е наложена възбрана върху
притежавания в режим на съпружеска имуществена общност от М.Т. и В.В.Т.апартамент
№ 12 в гр. София, район „Илинден“, ж. к. „**********, със застроена площ от
66,30 кв. м., заедно с избено помещение № 12 с полезна площ от 7,18 кв. м. и с
2,722 % идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части
от правото на строеж върху мястото. Възбраната е вписана в Агенция по
вписванията на 09.06.2011 г.
На 08.06.2011 г. е наложен запор върху вземанията по
всички притежавани от длъжника М.К.Т. банкови сметки, вложени вещи в трезори,
съдържание на касети, суми, предоставени за доверително управление в „Р.(България)“
ЕАД. С писмо от 08.06.2011 г. от банката са уведомили съдебния изпълнител, че М.К.Т.
не е техен клиент.
На 08.06.2011 г. на М.К.Т. е изпратена покана за
доброволно изпълнение, получена на 24.06.2011 г. лично, според която
задължението на ищцата по изпълнителното дело възлиза на: 8 978,06 лв. -
главница по договор за банков кредит от 06.12.2007 г., законна лихва върху
горната главница към 07.06.2011 г. в размер на 472,65 лв., 2 177,02 лв. -
присъдена лихва за периода от 07.05.2009 г. до 05.11.2010 г., 660,36 лв. -
наказателна лихва за периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г., 722,31 лв. -
разноски по гражданското дело, 450 лв. - юрисконсултско възнаграждение по
изпълнителното дело и 1 529,51 лв. - такси по изпълнителното дело, която сума
включва таксата по чл. 26 ТТР към ЗЧСИ от 1 258,66 лв. с ДДС. Към 07.06.2011 г.
общо дължимата сума е в размер на 14 989,91 лв.
На 09.06.2011 г. е наложен запор върху вземанията по
всички притежавани от длъжника М.К.Т. банкови сметки, вложени вещи в трезори,
съдържание на касети, суми, предоставени за доверително управление в „Ю.И.
Е.Д.Б.“ АД /запорното съобщение е получено от банката на 13.06.2011 г./, в
„Банка ДСК“ ЕАД /запорното съобщение е получено от банката на 15.06.2011 г./. На
19.07.2011 г. е указано на „Ю.И. Е.Д.Б.“ АД, че постъпващите по сметката на
длъжника доходи от Агенция за социално подпомагане, Дирекция „Социално
подпомагане“ са доходи с несеквестируем характер по смисъла на чл. 446 ГПК и
следва да бъдат освободени за теглене от длъжника и от изпълнение по наложения
запор.
На 16.06.2011 г. е наложен запор върху вземанията по
всички притежавани от длъжника М.К.Т. банкови сметки, вложени вещи в трезори,
съдържание на касети, суми, предоставени за доверително управление в „О.Б.“ АД
/запорното съобщение е получено от банката на 20.06.2011 г./.
С писмо от 20.06.2011 г. от „Банка ДСК“
ЕАД са уведомили съдебния изпълнител, че длъжникът М.К.Т. има открита банкова
сметка, ***.
С писмо от 21.06.2011 г. от „О.Б.“ АД са уведомили съдебния
изпълнител, че длъжникът М.К.Т. има открита банкова сметка, ***.06.2011 г. в
изпълнение на наложения запор е преведена сумата от 13,08 лв. - цялата
наличност от сметката на длъжника, сметката е блокирана и при постъпване на
средства по нея сумите ще бъдат превеждани до пълното изпълнение на запорното
съобщение.
На 07.12.2012 г. е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника М.Т., получавано от „С.“ ЕООД. Запорното събщение е
получено от работодателя на 13.12.2012 г., като дружеството е заявило готовност
да изпълнява запора.
На
21.05.2013 г. „М.“ АД е конституирано като взискател на мястото на „Р.(България)“
ЕАД, поради сключения рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.04.2013 г.
По изпълнителното дело са приложени
протоколи за извършено погасяване на сумите по дълга в интерес на М.К.Т. както
следва: 26,59 лв. на 20.06.2011 г., 13,08 лв. на 21.06.2011 г., 91 лв. на
24.07.2013 г., 91 лв. на 23.08.2013 г., 91 лв. на 03.10.2013 г., 91 лв. на
04.11.2013 г., 91 лв. на 05.12.2013 г., 91 лв. на 09.01.2014 г., 91 лв. на
30.01.2014 г., 91 лв. на 04.04.2014 г., 91 лв. на 30.04.2014 г., 91 лв. на
29.05.2014 г., 91 лв. на 26.06.2014 г., 91 лв. на 24.07.2014 г., 91 лв. на
27.10.2014 г., 91 лв. на 28.11.2014 г., 182 лв. на 26.01.2015 г., 91 лв. на
24.02.2015 г., 182 лв. на 27.04.2015 г., 91 лв. на 29.09.2014 г., 91 лв. на
26.05.2015 г., 91 лв. на 22.06.2015 г., 91 лв. на 24.07.2015 г., 91 лв. на
19.08.2015 г., 91 лв. на 17.09.2015 г., 91 лв. на 22.10.2015 г., за което са направени
отбелязвания на гърба на изпълнителния лист. Видно от справка от НАП трудовият
договор на М.Т. със „С.“ ЕООД е прекратен на 07.11.2015 г.
С молба вх. № 33291 от 14.06.2016 г. „М.“ АД е
поискало да бъде наложен запор върху разкритите на името на М.К.Т. банкови
сметки в „Банка ДСК“ ЕАД.
Със запорно съобщение от 23.06.2016 г. ЧСИ е наложил
запор върху вземанията по всички притежавани от длъжника М.К.Т. банкови сметки,
вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми, предоставени за доверително
управление в „Банка ДСК“ ЕАД до размер на сумата от 18 123,10 лв. От
банката са уведомили ЧСИ, че лицето не е клиент на банката и няма открити
сметки към 20.06.2016 г.
С молба вх. № 09561 от 30.03.2018 г. „М.“ АД е
поискало да бъде наложен запор върху разкритите на името на М.К.Т. банкови
сметки в „С.Ж.Е.“ АД.
Със запорно съобщение от 03.04.2018 г. ЧСИ е наложил
запор върху вземанията по всички притежавани от длъжника М.К.Т. банкови сметки,
вложени вещи в трезори, съдържание на касети, суми, предоставени за доверително
управление в „С.Ж.Е.“ АД до размер на сумата от 19 908,97 лв., като запорното
съобщение е получено от банката на 10.04.2018 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
следното от правна страна:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа
на ОСГТК на ВКС.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част, като по неговата правилност с оглед конкретните оплаквания
във въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
Предявеният иск намира
правно основание в разпоредбата на чл. 439 ГПК,
според която длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Длъжникът може да
оспори чрез иск изпълнението, като искът може да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. /т. е. факти и
обстоятелства, настъпили след стабилизиране на заповедта за изпълнение/. В тежест на
ищеца е да проведе пълно и главно доказване на наличието на
правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание, в това число и
предпоставките за прилагане института на погасителната давност -
датата на настъпване на изискуемостта на задължението и изтичане на
законоустановения давностен срок. Срещу това ответникът следва да
установи правоизключващите си възражения, вкл. осъществяването на юридически
факти, водещи до спиране и прекъсване
на давността.
В разглеждания случай ищцата твърди,
че не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства
след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК - погасяване
на вземанията поради изтекла погасителна давност.
Настоящият състав намира, че процесните вземания се погасяват с предвидената
в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна погасителна давност,
тъй като произтичат от влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и
последиците й следва да бъдат приравнени на тези на влязло в сила съдебно
решение. Доколкото издадената заповед има всички последици на
съдебно решение - установително действие и преклудиране на обхванатите от
обективните и предели факти, стабилитет и изпълнителна сила - то спрямо същата
не може да се отрече приложимостта на общата петгодишна
погасителна давност, включително и относно процесните
лихви. Положението
на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение,
но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би
означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни
актове, да се придадат различни правни последици досежно течението
на давността /в този смисъл определение №
480/19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. по описа на ІV г. о., ВКС, определение №
318/09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2108/2019 г. по описа на IV г. о. на ВКС, решение №
37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на IV г. о., ВКС, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т.
д. № 1366/2015 г. по описа на II т. о., ВКС и др./.
Поради това въззивният съд приема, че приложим в случая е петгодишният
давностен срок за всички спорни вземания /включително за изтеклите лихви/, а не
както неправилно е приел районният съд - тригодишният давностен срок.
В този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение – в случая най
- късно на 23.06.2011 г. /с
изтичането на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК,
в първоначалната му редакция, отброяващ се от връчването на поканата за
доброволно изпълнение, респ. от момента, в който ищцата е узнала за издадената
срещу нея заповед за изпълнение, тъй като не са релевирани твърдения, нито са
ангажирани данни за различен момент на влизането й в сила/, е започнала да тече
нова петгодишна давност.
Основният спор по делото е правен и
касае теченето на давностния срок, включително основанията за спиране
и прекратяване на образуваното принудително изпълнение за събиране на
вземанията по заповедта за изпълнение.
Съгласно задължителните разяснения,
дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство
се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено
разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по
силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление
вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като
новата давност започва да тече от
предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно
т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г.
по описа на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя
съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/: насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването
на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за
определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Посочено е, че относно давността в принудителното
изпълнение са неприложими правилата за спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването в исковия процес, тъй като ищецът няма нужда да поддържа
висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия
висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за
извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него
изпълнителен способ /извършване на опис и оценка, предаване на описаното
имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и
др./, както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и
прилагането на нови изпълнителни способи. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е също
така, че в гражданското право давността е правна последица на
бездействието, но ако кредиторът няма правна възможност да действа, давност не
тече. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере
дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/.
С посоченото тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/18.11.1980 г. на
Пленума на Върховния съд /ППВС № 3/1980 г./.
Според даденото с ППВС № 3/1980 г.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността,
а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С решение № 170/17.09.2018
г. по гр. д. № 2382/2017 г. по описа на IV г. о., ВКС и решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018
г. по описа на IV г. о., ВКС, е прието, че прилагането
на даденото с посоченото тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по - голям от този срок. С
оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с
него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване
на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
г. по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК
на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 г., поражда
действие от датата на обявяването на тълкувателното решение,
като даденото с т. 10 от него разрешение се прилага
от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и за тези, които са приключили преди
това, която практика настоящият съдебен състав споделя.
В процесния случай, от
приложения препис от изпълнително дело № 20118560400151, по описа на ЧСИБ.Б.с
рег. № 856 на КЧСИ, се установява, че то е образувано
на 08.04.2011 г., т. е. преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. В молбата взискателят е извършил възлагане
по реда на чл. 18 ЗЧСИ, както и е поискал налагането на възбрана
при наличие на собствени на длъжника недвижими имоти, поради което следва да се
приеме, че с молбата за образуване на изпълнителното дело е прекъснат
давностният срок за вземанията по изпълнителния лист. Впоследствие са наложени
множество запори, които също са прекъсвали давността на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД, който предписва, че давността се прекъсва с
предприемане на действия за принудително изпълнение. С оглед на ППВС № 3/1980 г.
и цитираната по - горе съдебна практика, следва да
се приеме, че от 08.04.2011 г. давността е била
спряна до 26.06.2015 г., когато е обявено ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Въззивният
съд не споделя доводите на ищцата, че изпълнителното дело е било прекратено по
силата на закона още на 07.12.2014 г. Действително в периода от
налагане на запора върху трудовото възнаграждение на
ищцата на 07.12.2012 г. до 14.06.2016 г. взискателят не е предприел
други изпълнителни действия, но това не води до наличие на основанието на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като двугодишният срок за перемпция започва да тече
от първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно,
напр. при постигнато споразумение между страните/, т. е. осъществяването на
всички поискани способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не
могат да се осъществят по причина, за която взискателят отговаря - след
направено искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото
съдействие и така осуетява неговото изпълнение. Перемпция не настъпва, ако след
поискването на един изпълнителен способ, в продължение на две години
взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, ако през това време се е
осъществявал поисканият от него предходен
изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност
има ли нужда от друг способ. В този смисъл е решение № 37/24.02.2021
г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на IV г. о., ВКС,
определение
№ 248/01.04.2021 г. по гр. д. № 3647/2020 г. по описа на IV г. о.,
ВКС, която практика се споделя
от настоящия състав на СГС. В посочената съдебна практика на ВКС е изведен принципът,
че перемпцията, както и погасителната давност, представляват санкция за
бездействащия кредитор, който чрез свои искания за прилагане на изпълнителни
способи и внасяне на дължимите по изпълнението такси и разноски, трябва да
поддържа висящността на изпълнителното производство, освен когато няма правна
възможност да действа. Бездействието на кредитора настъпва от първия момент, в който
не се осъществява изпълнение /доброволно или принудително/ и следователно, докато
конкретен изпълнителен способ се прилага и кредиторът получава изпълнение, той
не е задължен отново да прояви активно поведение, защото изпълнителният процес
осъществява своето предназначение - удовлетворяване на вземането. Въз основа на изложеното въззивният съд приема, че в периода на
изпълнение на запора върху трудовото възнаграждение на
ищцата кредиторът не е имал интерес да иска нови изпълнителни способи, тъй
като се е удовлетворявал именно от този изпълнителен способ и не е налице
бездействие на взискателя, водещо до перемиране на изпълнителното дело по
силата на закона. В случая по изпълнителното дело са налице доказателства,
че по наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата са постъпвали
регулярно суми, видно от протоколи за извършено погасяване на сумите по дълга в
интерес на М.К.Т., и от отбелязванията на обратната страна на изпълнителния лист
- запорът реално е бил изпълняван до прекратяване на трудовото правоотношение
на ищцата през м. ноември 2015 г., а доводите на последната за обратното са
неоснователни.
На 22.10.2015
г., в резултат на удръжката от трудовото възнаграждение на ищцата, давността е
била прекъсната и е започнала да тече нова такава. Впоследствие
с молби от 14.06.2016 г. и от 30.03.2018 г.
/в период по - малък от две години/ новоконституираният взискател „М.“ АД е
поискал налагането на запор върху банковите сметки на длъжника,
като съдебният изпълнител е предприел действия по принудително изпълнение и е наложил
запор върху банковите сметки на ищцата в „Банка
ДСК“ ЕАД и в „С.Ж.Е.“ АД, с което както
срокът на перемпцията, така и погасителната давност отново са били прекъснати, а
от 03.04.2018 г. е започнала да тече нова давност. При тези данни
изводът е, че считано от 03.04.2018 г. до момента на
подаване на исковата молба на 23.11.2018 г., въз основа
на която е образувано производството по настоящото дело и съответно до
приключване на устните състезания по него на 09.07.2020 г., както и към датата
на приключване на устните състезания пред въззивния съд, давностният срок
по отношение на процесните вземания, предмет на
изпълнителният лист, не е изтекъл, като е без правно значение дали запорите
са довели до ефективно удовлетворяване на
взискателя.
В допълнение, дори да се приеме, че за
процесното изпълнително дело не се прилага ППВС № 3/1980 г. /следва да се отбележи, че към настоящия момент е налице
образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. пред ОСГТК на ВКС по въпроса „От кой момент поражда действие
отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително
дело, което е образувано преди приемането му?“/, то от
момента на образуване на изпълнителното дело на 08.04.2011 г. до подаване на
исковата молба на 23.11.2018 г. и до приключване на устните състезания пред
въззивния съд на 13.04.2021 г. са налице множество изпълнителни действия,
прекъсващи давността, като СРС неправилно не е
отчел, че в изпълнение на наложения запор върху трудовото възнаграждение на
ищцата на 07.12.2012 г., в периода 24.07.2013 г. - 22.10.2015 г. по делото ежемесечно
са постъпвали удръжки от трудовото ѝ възнаграждение,
всяка от които е прекъсвала срока за принудително удовлетворяване на вземанията,
впоследствие давността е била прекъсната на 23.06.2016 г. и на 03.04.2018 г. От 2018 г.
до момента не е изтекъл изискуемият срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
поради което и процесните вземания не са погасени по давност.
При тези данни
процесното решение следва да бъде отменено като неправилно, а предявените искове да
бъдат отхвърлени.
По отношение на разноските:
При този изход на спора
първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която в
тежест на ответника са възложени разноски по делото.
За първоинстанционното
производство ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 3, ал. 4 и ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение (определено от съда с оглед фактическата и правна сложност на делото пред СРС).
За въззивното
производство ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 299,80 лв. и
сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение (определено от
съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП с оглед фактическата и правна сложност на делото пред въззивния съд).
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 20223038 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 74564/2018 г. по
описа на СРС, I
ГО,
171 състав, с което е признато за установено по предявения от М.К.Т., ЕГН **********
срещу „М.“ АД, ЕИК ******** отрицателен установителен иск с правно основание
чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата от 8 978,06 лв. - главница
по Договор за банков кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177,02 лв. - лихва от
07.05.2009 г. до 05.11.2010 г., сумата от 660,36 лв. - наказателна лихва за
периода от 07.05.2009 г. до 02.12.2010 г. и законна лихва върху главницата,
считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722,31 лв. - разноски
по делото, за които суми е издаден изпълнителен лист от 28.12.2010 г. по ч. гр.
д. № 59053/2010 г. по описа на СРС, 45 състав, сумата от 450 лв. -
юрисконсултско възнаграждение по изпълнително
дело № 20118560400151 по описа на частен съдебен изпълнителБ.Б.с рег. № 856 на
КЧСИ
и сумата от 1529,51 лв. - такси по посоченото изпълнително дело, и ответното
дружество е осъдено да плати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по
делото в размер на 1 499,60 лв., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.К.Т., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, чрез адвокат Н.Л., срещу „М.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответника следните суми: сумата от 8 978,06 лв. главница по Договор за банков
кредит от 06.12.2007 г., сумата от 2 177,02 лв. - лихва от 07.05.2009 г. до
05.11.2010 г., сумата от 660,36 лв. - наказателна лихва за периода от
07.05.2009 г. до 02.12.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 03.12.2010 г. до изплащане на вземането, сумата от 722,31 лв.,
разноски по гражданското дело, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 03.01.2011 г. по ч. гр. д. № 59053/2010 г. по
описа на СРС, ГО, 45 състав и е образувано изпълнително дело № 20118560400151
по описа на частен съдебен изпълнителБ.Б.с рег. № 856 на КЧСИ, както и сумата от 450
лв. - юрисконсултско възнаграждение по изпълнително
дело № 20118560400151 по описа на частен съдебен изпълнителБ.Б.с рег. № 856 на
КЧСИ
и сумата от 1529,51 лв. - такси по изпълнителното дело, като неоснователни.
ОСЪЖДА М.К.Т., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, чрез адвокат Н.Л., да заплати на „М.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3, ал. 4 и ал.
8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от
100
лв. /сто лева/ - юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА М.К.Т., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, чрез адвокат Н.Л., да заплати на „М.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата
от 299,80 лв. /двеста
деветдесет и девет лева и осемдесет стотинки/ - държавна такса за разглеждане
на въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, вр. с
чл. 273 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП сумата от 100
лв. /сто лева/ - юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на
чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/