РЕШЕНИЕ
№ 56
гр. Плевен , 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на осми април, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Стефан А. Данчев
Членове:Татяна Г. Бетова
Светла Й. Димитрова Ковачева
при участието на секретаря Анелия Й. Докузова
като разгледа докладваното от Светла Й. Димитрова Ковачева Въззивно
гражданско дело № 20214400500230 по описа за 2021 година
С решение №260130/12.02.2021 г. по гр.д. №2766/2020 г. Плевенски
Районен съд е:
ДОПУСНАЛ на основание чл.341 от ГПК във вр. с чл.34 от ЗС ДА СЕ
ИЗВЪРШИ СЪДЕБНА ДЕЛБА между В. С. Г., с ЕГН:*** и П. Б. Т., с ЕГН:
********** на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор ***.661.1304, с адрес на поземления имот: гр. Плевен, ул.
„***“№20, целия с площ 273 кв.м, трайно предназначение на територията:
урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар
идентификатор няма; номер по предходен план 9624, при съседи на
поземления имот: ***.661.1302, ***.661.1305, ***.661.1406, ***.661.1303,
заедно с построените в поземления имот СГРАДА с идентификатор
***.661.1304.1, със застроена площ 68 кв.м, брой етажи 2, предназначение:
жилищна сграда-еднофамилна; СГРАДА с идентификатор ***.661.1304.2, със
застроена площ 25 кв.м, брой етажи 1, предназначение: постройка на
допълващо застрояване; СГРАДА с идентификатор ***.661.1304.3, със
застроена площ 21 кв.м, брой етажи 1, предназначение: постройка на
допълващо застрояване и СГРАДА с идентификатор ***.661.1304.4, със
застроена площ 21 кв.м; брой етажи 1, предназначение: хангар, депо, гараж.
1
РАЗПОРЕДИЛ от допуснатия до делба недвижим имот ДА СЕ
ОБРАЗУВАТ 2 равни дяла, разпределени между съделителите, както
следва: за В. С. Г. – 1 дял и за П. Б. Т. – 1 дял.
НАЗНАЧИЛ съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение
за пазарната стойност на недвижимия имот и неговата поделяемост, при
възнаграждение в размер 300лв., вносими от страните поравно - всяка по 150
лв., в едноседмичен срок от влизане на решението в сила.
ОПРЕДЕЛИЛ за вещо лице инж.С. Стефанова.
Недоволен от решението в частта му, с която е допусната делба на
сграда с идентификатор ***.661.1304.4, е останал П. Б. Т. и е подал въззивна
жалба срещу него, в която моли то да бъде отменено като неправилно.
Въззивникът сочи, че още в отговора на исковата молба е възразил, че гаража
не е бил притежаван от общия наследодател, респ. не е станал съсобственост
между наследниците му. Твърди, че сам е построил гаража по време на брака
си, въз основа на одобрен проект от 03.12.1975 г. и строително разрешение
№516/03.12.1975 г. – като временна постройка по смисъла на чл.120, ал.4 от
ППЗТСУ /отм./. Намира, че като собственик на временната постройка има
право да я ползва до реализиране на предвижданията на подробния
градоустройствен план. Счита, че трайното прикрепване на постройката към
земята не променя нейния временен характер. Позовава се на съдебна
практика по приложението на чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, според която
разпоредбата предвижда изключение от правилото, че сграда и земята могат
да принадлежат на различни собственици само при учредено право на строеж.
П. Б. Т. счита още, че неправилно не е уважено и възражението му за
придобиване на гаража по давност. Сочи, че по реда на чл.342 от ГПК
своевременно е възразил срещу включването на гаража в наследствената маса
и е изложил основанията си да го счита за негова и на съпругата си
собственост. Намира, че съдът е проявил пристрастност и е обсъждал
едностранчиво свидетелските показания. Моли те да бъдат анализирани в
съвкупност със събраните писмени доказателства.
Препис от въззивната жалба е връчен на В. С. Г. на 10.03.2021 г. и на
19.03.2021 г. е подаден отговор, в който се моли да бъде потвърдено
решението в обжалваната му част. Въззиваемата сочи, че в отговора П. Б. Т. е
заявил, че е изключителен собственик на гаража на основание учредено му от
общия наследодател право на строеж по реда на чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ
/отм./, но по делото не е установено наличието на съответно заявление. В т.см.
П. Б. Т. за първи път пред въззивната инстанция се позовава на чл.120, ал.4 от
ППЗТСУ /отм./ като основание да построи гаража и да го ползва като
временна постройка.
Въззиваемата твърди, че гаража не е построен в разрешения обем и на
2
разрешеното място, което го прави незаконен и като такъв по силата на
приращението – собственост на собствениците на земята.
В. С. Г. сочи, че в отговора на исковата молба П. Б. Т. не е заявил
придобивната давност като алтернативно основание за претенцията му да е
изключителен собственик на гаража. Твърди, че гаража е ползван и от баща ,
и от чичо , както и че никой от тях не е демонстрирал, че го свои единствено
за себе си.
С определение №374 от 23.03.2021 г. Плевенски Окръжен съд е счел
жалбата за допустима и редовна и е насрочил о.с.з. за разглеждането ѝ.
В о.с.з. на 08.04.2021 г. процесуалният представител на въззивника – адв.
П. К. е пледирала, че в първото о.с.з. се е преклудирало само възражението по
чл.342 от ГПК. Сочи се, че в съответствие с тази разпоредба, П. Б. Т.
своевременно е възразил срещу включването на процесния гараж в
наследствената маса, твърдейки, че е негов индивидуален собственик.
Адв. П. К. заявява, че първоначално погрешно се е позовала на чл.56,
ал.2, т.2 от ЗТСУ /отм./, вместо на чл.120, ал.4, изр.2 от ППЗТСУ /отм./ във
вр. с чл.148, ал.1, т.2 /после 4/ от ППЗТСУ /отм./. Счита, че без нотариално
заверено и вписано заявление-съгласие на Б.П. Т. няма как да се съгласува и
одобри от гл. архитект на Община Плевен на 03.12.1975 г. проект за гараж на
името на П. Б. Т.; да се издадат от гл. архитект на Община Плевен на името на
П. Б. Т. строително разрешение №516 от 03.12.1975 г. за строеж на временна
гаражна клетка и протокол за строителна линия от 19.12.1975 г.
Адв. П. К. е уточнила, че по информация от Община Плевен преписката
се съхранява 5 години и след това се унищожава, като се пази само
разрешението за строеж. Уточнила е също, че при справка в Агенция по
вписванията не е установено вписване на заявление-съгласие на Б.П. Т. за
извършване строежа на гаража от П. Б. Т..
Според адв. П. К., възражението за придобивна давност не е
преклудирано и е доказано чрез събраните гласни доказателства. Те сочат за
нормални и етични отношения между двамата братя, които са си помагали,
без това да променя обстоятелствата, че строителните книжа за гаража са
издадени на името на П.; че той е осигурил средства за строежа; че той го е
ползвал от построяването му и понастоящем; че той единствен го е
декларирал като своя собственост и е плащал данъци.
Адв. П. К. е заявила още, че гаража е построен в разрешения обем и че
при заснемането му квадратурата е по-голяма, защото от въздуха гаража и
прикрепените към него външна тоалетна и навес се виждат като едно цяло.
Счита също, че характера на гаража като временна постройка не се променя
от вида на материала, от който е изграден и от начина на строителство.
3
Другият процесуален представител на въззивника – неговата дъщеря Ц.
Т.А е обяснила заснемането на по-голяма площ на гаража с това, че е
построен съобразно денивелацията на двора.
Процесуалният представител на въззиваемата – адв. Й. Я. е заявила, че
П. Б. Т. се е позовал на чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ /отм./ като конкретно
основание да се счита за изключителен собственик на гаража и че след като
такова заявление не е открито като документ, значи не е доказано твърдяното
учредяване на право на строеж. Намира за недопустимо П. Б. Т. да се
позовава на чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./ за първи път пред въззивната
инстанция. Отделно счита тази разпоредба за неприложима в процесния
случай. Признава, че имота е бил засегнат от предвижданията на плана и че
строителството на гаража е било възможно в хипотезата на чл.148, ал.1, т.2
/после 4/ от ППЗТСУ /отм./. Обяснява посочването на името на П. Б. Т. в
строителните книжа с това, че вероятно той е „движел“ документацията,
докато брат му е „извършвал“ строежа.
Според адв. Й. Я., възражението за придобивна давност е въведено от П.
Б. Т. в спора едва в пледоарията по същество, като е доразвито в писмената
защита. Счита, че то е и недоказано, защото гласните доказателства са
събирани, за да се докаже даването на съгласие от Б.П. Т. за строителството
на гаража, респ. за наличието на съответното заявление като документ.
И двете страни претендират направените разноски, като въззивника е
възразил по чл.78, ал.5 от ГПК.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
В. С. Г. като дъщеря на С. Т. е предявила срещу чичо си П. Б. Т. иск за
делба на поземлен имот с идентификатор ***.661.1304 и на построените в
него сгради с идентификатори ***.661.1304.1, ***.661.1304.2, ***.661.1304.3
и ***.661.1304.4.
В исковата молба се твърди, че дворното място е било собственост на
Б.П. Т. – баща на С. Т. и П. Б. Т. и че след смъртта му настъпила на 23.09.2005
г. /съгласно у-ние за наследници №14-4780/06.12.2017 г./ е било наследено
от двамата му сина. Представя се нот. акт №10, том III, дело
№456/04.03.1958 г. на Плевенски народен съдия , от който е видно, че той
касае придобиването само на дворното място /бивше лозе/. Липсват
твърдения кой, кога и как е построил четирите сгради в дворното място.
Видно от у-ние за наследници №14-4106/18.10.2017 г., на 15.10.2017 г.
е починал С. Т. и така неговият единствен наследник В. С. Г. е станала
собственик по наследство на половината от имота и постройките в него.
В отговора на исковата молба П. Б. Т. възразява срещу включването в
4
наследствената маса на гаража, съставляващ сграда с идентификатор
***.661.1304.4, като твърди, че той го е построил по време на брака си с Д.П.
Т.А, въз основа на дадено му от баща му Б.П. Т. заявление-съгласие по чл.56,
ал.2, т.2 от ЗТСУ /отм./ и учредено по силата на това съгласие право на
строеж. Посоченото заявление не е представено от ответника, защото той не
разполага с него, но иска да се установи дали се пази в архива на Община
Плевен.
П. Б. Т. твърди, че въз основа на заявлението-съгласие, на негово име е
одобрен проект за гаража и са издадени строително разрешение и протокол за
строителна линия.
Видно от съгласуван на 03.12.1975 г. от гл. архитект на Община
Плевен проект на името на П. Б. Т. , той се отнася за временен гараж с площ
16.50 кв.м., който ще бъде построен при условията на чл.148, т.2 от ППЗТСУ
/отм./.
Видно от строително разрешение №516 от 03.12.1975 г. , на П. Б. Т. се
позволява да построи временна гаражна клетка по съгласуван архитектурен
проект върху 16.50 кв.м. в парцел II, кв. 88, при условията на чл.148, т.2 от
ППЗТСУ /отм./. В строителното разрешение е посочен и рег. талон
№172747/30.05.1975 г. на името на П. Б. Т..
Видно от протокол за строителна линия от 19.12.1975 г. за строеж на
гараж в парцел II, кв. 88, в него отново е посочено името на П. Б. Т. като
лице, на което е разрешен строежа на временна гаражна клетка при условията
на чл.148, т.2 от ППЗТСУ /отм./. Отново е посочен и рег. талон
№172747/30.05.1975 г. с допълнението „Москвич 408“, което дава основание
да се заключи, че рег. талон касае собствения на П. Б. Т. лек автомобил.
В отговора на исковата молба се сочи още следното: „След
построяването на гаража той /П. Б. Т./ и съпругата му са владели гаража, тъй
като те единствено са имали лек автомобил, декларирали са го на тяхно име и
са плащали данъци за него“. Представени са: данъчна декларация по чл.26
от ЗМДТ от 31.03.1998 г., подадена от П. Б. Т., според която той е декларирал
процесния гараж като имуществена общност между него и съпругата му Д.П.
Т.А, както и приходни квитанции за плащането на местни данъци и такси за
гаража за периода от 2002 г. до 2020 г. Иска се възможност за ангажиране
и на други доказателства – гласни за собствеността върху гаража.
В доклада по делото, изготвен от Плевенски Районен съд, са
възпроизведени фактическите твърдения и правните квалификации на
страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, без да бъдат отделени
и квалифицирани правилно двете основания във възражението на ответника
по чл.342 от ГПК. Това е довело и до неправилно разпределение на
доказателствената тежест.
5
Според въззивния съд, в отговора си ответникът се е позовал на две
основания, според които счита гаража за своя и на съпругата си имуществена
общност, а не за част от масата – предмет на поисканата от В. С. Г. делба на
наследство, а именно:
-строителство в чужд имот въз основа на дадено от собственика на този
имот, учредено право на строеж и издадени строителни книжа.
-владение за себе си след построяването през 1976 г. и понастоящем;
деклариране през 1998 г. и плащане на данъци за времето от 2002 г. до 2020
г.
Правната квалификация на първото основание се нуждае от изясняване,
което е следвало да бъде дадено от първата инстанция още в доклада, а
второто основание – като алтернативно, а не допълващо е следвало да бъде
отграничено и квалифицирано като такова за придобивна давност. Ако
считаш, че си собственик на сградата само на едно основание – първото,
абсолютно безпредметно е да се позоваваш на осъществявана фактическа
власт и на демонстрации на своене, т.е. да въвеждаш и друго основание –
второто.
Относно първото основание:
При положение, че не е спорно, че дворното място е било собствено на
общия наследодател Б.П. Т., а в издадените на името на неговия син П. Б. Т.
строителни книжа се сочи чл.148, т.2 от ППЗТСУ /отм./, Плевенски Районен
съд е могъл да установи като фактическа обстановка, че се касае за
строителство на гараж в чужд имот при условията на чл.148, т.2 от ППЗТСУ
/отм./ – временен строеж в недвижим имот, засегнат от мероприятия по
териториалното и селищното устройство. Тази фактическа обстановка
изисква основанието да бъде правно квалифицирано като такова по чл.56,
ал.2, т.2 от ЗТСУ /отм./ във вр. с чл.148, ал.1, т.2 от ППЗТСУ /отм./ в
редакцията му към 1975 г. Тук е мястото да се каже, че страната е длъжна да
изложи фактите като основание за претенциите си, но не и да ги квалифицира
правно, позовавайки се на конкретна правна норма – това е задължение на
съда.
При така дадената правна квалификация, на ответника е следвало да се
укаже, че е в негова тежест да докаже даването на съответното съгласие от
Б.П. Т., респ. наличието на съответното нот. заверено заявление до
специализираните органи на общинската администрация, вписано в нот.
книги. Предвид обстоятелството, че това заявление е адресирано до
общинската администрация, логично е да се очаква то да се съхранява в
нейния архив, а ако не бъде намерено там – вината за липсата му да не се носи
от ползващото се от документа лице.
6
В първото о.с.з. на 07.12.2020 г. Плевенски Районен съд внася промяна в
проекто-доклада, като указва на ответника, че е в негова тежест да докаже
основанията си за изключване на гаража от делбената маса. Тогава адв. П. К.
заявява, че заявлението-съгласие е било в един екземпляр, който е
предоставен на общинската администрация във връзка с издаването на
строителното разрешение и че оттам са заявили, че не се съхранява. Адв. Й.
Я. е репликирала, че ако Община Плевен удостоверят този факт, тогава би
било допустимо с гласни доказателства да се доказва съгласието на Б.П. Т.. В
полза на ответника е издадено съдебно у-ние и въз основа на него с писмо
№ТСУ-940-217-1/07.01.2021 г. Община Плевен е отговорила, че в
техническия архив не се съхранява заявление за отстъпено право на строеж
от страна на Б.П. Т. на сина му П. Б. Т..
В първото о.с.з. на 07.12.2020 г. адв. П. К. е поискала във връзка с
оспорване съсобствеността на гаража да бъдат допуснати до разпит трима
свидетели за следните обстоятелства: дали общият наследодател е учредил на
сина си право на строеж; кой и кога е построил гаража; кой го е ползвал.
С молба от 09.12.2020 г. адв. П. К. е посочила имената на тримата
свидетели и е уточнила, че ако не се установи наличието на нот.заверено
заявление-съгласие, свидетелите ще бъдат разпитвани за обстоятелства,
свързани с придобиването на имота по давност. Препис от тази молба не е
връчван на ищцата, нито съдържанието на молбата е докладвано от
Плевенски Районен съд в о.с.з. на 12.01.2021 г., когато са разпитани следните
свидетели:
Св. Я.А. е сестра на общия наследодател Б.П. Т., респ. леля на П. Б. Т. и
С. Т.. Тя твърди, че брат бил почти сляп и казал на сина си П., че ще му даде
гараж – да си купи кола да го вози по доктори. Б. и В. ги завели – да се
подпишат, че са съгласни П. да си построи гараж. П. си купил кола – оранжев
МОСКВИЧ. Осигурил и материалите – платил тухлите и от ТОПЛИВО ги
докарали. Като се стоплило през пролетта, почнал да строи. Всички му
помагали, брат му С. също – с труд и като има нещо да се заварява. От
построяването на гаража го ползва П. – той държи ключовете. С. си държал
инструменти в гаража, но всички знаели, че гаража е на П.. Двамата братя не
са спорили през годините за собствеността върху гаража.
Св. Т.Г. е съсед на имота и се познавал със С. от деца. Твърди, че
гаража е строен през 1974 г. или 1975 г. Тогава заедно ходили до *** да
докарат тухли за „техния“ и за неговия гараж. С. платил тухлите, но
свидетелят не знае за кого е бил гаража. Твърди, че целта била да се направят
два гаража, но не се „състояла“. Свидетелят не знае дали е имало одобрени
планове за строежа и кой е движел документите. С. направил вратите на
гаража и рафтовете вътре, защото бил майстор. П. също участвал в
строителството. Твърди, че след построяването на гаража първо С. си държал
7
мотора вътре, а после П. си купил МОСКВИЧ, който паркирал в гаража.
Мотора на С. стоял отвън, покрит с брезент. С. си държал инструменти в
гаража. Свидетелят не знае С. да е имал претенции за гаража.
Св. Ц.Р. е майка на ищцата В. С. Г., съпруга на С. Т. до 1980 г., когато
се развели и тя напуснала имота, в който се намира и гаража. Тя твърди, че
идеята била за всеки от братята да има гараж. Не знае процесният гараж
„поименно“ за кого е щял да бъде – „просто работили са заедно“. Твърди, че
сестрата на Б.П. Т. – свидетелката Я.А. не се „тачела“ с жена му В., поради
което двамата не биха споделили пред Я., че ще дават гаража на П., че ще
ходят да подписват нещо. В двора се „копаело“ от 1973 г.; през 1974 г. /когато
се родила ищцата В. С. Г./ започнали да строят стените; през 1975 г.
направили гаражната врата. С. си държал вътре мотора, но когато брат му П.
си купил кола – през 1975 г. или 1976 г., С. освободил гаража. Свидетелката
не знае между двамата братя да е имало спор за гаража. След 1980 г. тя не е
„стъпвала“ в имота.
Св. М.Н. е втора братовчедка на съпругата на П. Б. Т. – Д.. Твърди, че
през 1973 г. дошла в Плевен да учи и живеела на квартира. Нямала си никого
в града и често ходела у П. и Д.. Твърди, че П. си купил колата, когато
дъщеря му Ц. била на 1 годинка – някъде 1975 г. След това построили гаража.
Имало съгласие помежду им, че който има кола, има нужда от гараж. Дядо Б.
бил с голям диоптър и може би затова нямал кола. Чувала е, че „имат устни
съгласия, някакво и писмено“, но съществува ли то, не знае. С. имал мотор, но
той стоял в двора. Свидетелката е виждала С. да помага в строителството на
гаража. Помагали и бащата на С. и П. – дядо Б., и дядото на С. и П. – дядо П..
Свидетелката твърди, че П. ползвал гаража и докато имал кола и след като
продал МОСКВИЧА. За известно време „обемист багаж“ на свидетелката
стоял в гаража. Там имало и инструменти на С., който влизал свободно. П. 20
години плащал данък за гаража. След като се развел, С. и семейството на П.
живеели заедно в имота до смъртта на С.. Нямали спорове и конфликти.
Когато преди години С. паднал от стълба и си счупил таза и ръката, 7 месеца
на легло го гледали П. и Д.. Свидетелката не знае сестрата на Б.П. Т. –
свидетелката Я.А. да е била в лоши отношения с жена му В.. Последната била
„по-тежка жена“, не била добре разположена. Б. обаче бил близък със сестра
си Я..
Св. Д.Р. е съсед на имота. Твърди, че дядо Б. нямал кола. С. също. П. си
купил МОСКВИЧ и това бил „повода за построяването на гаража“ през 1975
г.-1976 г. Всички знаели, че гаража е за П.. Имало планове, но не са викали
„специална бригада“, защото дядото на С. и П. – дядо П. бил майстор зидар и
защото всички помагали в строителството. Двамата братя се „имали“ и се
уважавали. С. имал достъп до гаража, но никога не е имал претенции за него.
При така установената фактическа обстановка, Плевенски Районен съд е
8
приел, че за да докаже тезата си, П. Б. Т. е следвало да представи
доказателства за изпълнението на процедурата по чл.56, ал.2 от ЗТСУ
/отм./.
Въззивната инстанция намира, че за да установи, че има право да строи
в имота на баща си Б.П. Т., П. Б. Т. е следвало да докаже, че има неговото
съгласие за това, а законът изисква това съгласие да е обективирано в писмен
акт – нот. заверено и вписано заявление до специализираните органи на
общинската администрация. Казано иначе – заявлението е изискван от закона
писмен акт за установяване на съгласието.
Плевенски Районен съд не е съобразил обаче, че още в отговора си
ответникът заявява, че не разполага със заявлението, което като адресирано
до специализираните органи на общинската администрация, трябва да се
намира при тях. Установено е, че заявлението не се съхранява в ОБЩИНА
ПЛЕВЕН и вина за това П. Б. Т. няма. В този случай и съгласно чл.165, ал.1 от
ГПК са допустими свидетелски показания за установяване на даденото от
Б.П. Т. съгласие сина му П. Б. Т. да построи гараж в имота му.
Неправилно Плевенски Районен съд е приел, че предмет на
установяване е издаването на заявление по реда на чл.56, ал.2 от ЗТСУ
/отм./, с което родителите на П. Б. Т. са му учредили право на строеж. Дава
се съгласие, а не се издава заявление. Тук е мястото да се каже, че
доказателствата по делото сочат само Б.П. Т. като собственик на земята, не и
неговата съпруга. Т.е. правно значимо е било съгласието само на Б.П. Т.,
което разбира се не изключва и неговата съпруга и майка на П. Б. Т. също да е
била съгласна.
В контекста на горните уточнения, въззивната инстанция намира, че от
показанията на св. Я.А. и св. М.Н. може да се направи извода, че Б.П. Т. е дал
съгласието си сина му П. Б. Т. да построи гараж в имота му. Въззивната
инстанция намира, че показанията на св. Ц.Р. относно отношенията между св.
Я.А. и съпругата на Б.П. Т. – В. са ирелевантни /защото съгласието на В.
няма правно значение/ и не разколебават възможността Б.П. Т. да е доверил
на сестра си Я. намеренията си за гаража. От друга страна – показанията на
св. М.Н. относно отношенията между св. Я.А. и брат Б.П. Т. потвърждават
възможността той да ѝ е доверил намеренията си за гаража.
Показанията на св. Я.А. и св. М.Н. кореспондират с данните в
събраните като писмени доказателства строителни книжа – проект,
строително разрешение и протокол за строителна линия, в които е посочено
името на П. Б. Т.. Тези книжа са издадени от специализираните органи на
общинската администрация при спазване на закона, а той – в частност напр.
чл.56, ал.1 от ЗТСУ /отм./ предвижда, че разрешение за строеж се издава на
инвеститора /юридическо лице, собственика на имота; лице, което има право
да строи в чужд имот/. В случая е безспорно, че собственик на имота е бил
9
Б.П. Т., което означава, че строително разрешение №516 от 03.12.1975 г. е
издадено на П. Б. Т. като на „лице, което има право да строи в чужд имот“.
Всички свидетели твърдят, че кола е имал само П. Б. Т., което пък във
вр. с посочения в строителните книжа чл.148, т.2 /после т.4/ от ППЗТСУ
/отм./ означава, че негова е била „неотложната“ нужда, за задоволяването на
която по изключение е разрешено построяването на гараж за една лека кола в
застроен недвижим имот, засегнат от предвижданията на общия
градоустройствен план и т.н.
Тук е мястото да се отбележи, че само при съсобственост на имота е
било възможно построяването на съответния на съсобствениците брой
гаражни клетки. Обстоятелството, че собственик на имота е бил единствено
Б.П. Т., обяснява защо той е могъл да построи само един гараж /а не два/,
респ. да прехвърли това си право на П. Б. Т., който единствен е имал
автомобил. Очевидно последното обстоятелство е имало значение, защото
рег. талон на този автомобил е посочен и в строителното разрешение, и в
протокола за строителна линия. Св. Д.Р. също твърди, че купуването на
МОСКВИЧ-а от П. е било „повода за построяването на гаража“.
Въззивната инстанция намира за житейски и юридически несъстоятелна
тезата, че името на П. Б. Т. е посочено в строителните книжа, защото той
„движел“ документацията.
С оглед гореизложеното, Плевенски Окръжен съд намира за доказано
при условията на чл.165, ал.1 във вр. с чл.164, ал.1, т.3 от ГПК първото
заявено в отговора на исковата молба основание П. Б. Т. да счита гаража за
негова и на съпругата му имуществена общност и да иска да бъде изключен
от делбата на наследството, оставено от баща му Б.П. Т., инициирана от В. С.
Г.. Така е, защото от свидетелските показания се установи изискваното от
чл.56, ал.2, т.2 от ЗТСУ /отм./ съгласие за построяването на гаража от П. Б. Т.
в имота на Б.П. Т., а от писмените доказателства – че гаража е построен въз
основа на надлежно съгласуван проект, строително разрешение и протокол за
строителна линия. По делото не се доказа отклонение от строителните книжа,
но дори и такова да има, принципа на приращението ще важи само по
отношение на построеното в повече, не и на целия гараж.
Въззивната инстанция намира за неприложима в случая разпоредбата на
чл.120, ал.4 от ППЗТСУ /отм./, поради което няма да обсъжда наведените във
вр. с нея аргументи. Ще се отбележи единствено, че посочената
неприложимост идва от целевото съдържание на нормата – строителството на
временни постройки се разрешава и в хипотезата на изр.1, и в хипотезата на
изр.2 във вр. с изпълнение на производствените планове на стопанските
организации, каквито организации в случая не участват в спора.
Относно второто основание:
10
За пълнота на изложението – въззивната инстанция намира, че
неправилно Плевенски Районен съд е приел, че второто основание –
придобивната давност е заявено от ответника едва в последното о.с.з. и
поради това е преклудирано. По-горе вече беше казано, че Плевенски
Окръжен съд счита, че това основание е било отграничимо още в отговора на
исковата молба и в първото о.с.з., а после и изрично заявено в молбата от
09.12.2020 г.
Неправилно Плевенски Районен съд е приел, че придобивната давност
не е доказана като основание, защото свидетелските показания сочели, че
всички от семейството участвали в строеж на гаража; че между П. и баща му
и между П. и брат му нямало никакви спорове за гаража; че С., макар и да
нямал кола, също ползвал гаража – да държи там инструменти и като
работилничка.
Въззивната инстанция намира, че за придобивната давност е без
значение с чии труд, средства и материали е построен гаража. Важно е кой е
осъществявал фактическата власт върху него, с какво намерение и дали то е
било демонстрирано външно.
Всички свидетели сочат, че след построяването на гаража той е ползван
по предназначение от П., който поради добрите си отношения с брат си С. го
е допускал, за да ползва находящите се вътре инструменти, работни маси и
пр. Казано иначе – ползвани са вещи в гаража, а не самия гараж. За св. Я.А. и
св. М.Н. гаража е на П.. Св. Д.Р. твърди, че „всички знаели, че гаража е за П.“.
Св. Т.Г. не знае за кого е бил гаража. Св. Ц.Р. е напуснала имота през 1980 г.
и оттогава не е стъпвала там, т.е. няма преки наблюдения за релевантните за
придобивната давност обстоятелства.
Липсата на спорове за гаража може да се обясни логично с яснотата за
околните, че той е на П., следваща от демонстрациите на неговите намерения.
П. през 1998 г. – когато още е бил жив баща му Б., е декларирал гаража като
своя и на съпругата си имуществена общност. След 2005 г., когато е починал
баща му Б., С. нито е декларирал гаража като свое наследство, нито е плащал
данъци и така е било до смъртта му през 2017 г. Изминали са повече от 10
години, през които данъци за гаража са плащани само от П. и съпругата му и
през които фактическата им власт не е била прекъсвана или смущавана от
чужди претенции.
В заключение – Плевенски Окръжен съд намира за доказано и второто
заявено в отговора на исковата молба основание П. Б. Т. да счита гаража за
негова и на съпругата му имуществена общност и да иска да бъде изключен
от делбата на наследството, оставено от баща му П. Б. Т., инициирана от В. С.
Г.. Така е, защото от свидетелските показания се установи осъществявано
повече от 10 години спокойно и непрекъсвано владение с намерение за
своене, демонстрирано както на общия наследодател Б.П. Т., така и на
11
неговия наследник С. Т..
С оглед гореизложените подробно съображения, въззивната жалба се
явява основателна и първоинстанционното решение в съответната му част
следва да бъде отменено, а вместо него следва да бъде постановено решение,
с което да не бъда допусната между В. С. Г. и П. Б. Т. делбата на процесния
гараж – като останал в наследство от общия им наследодател П. Б. Т..
При този изход на спора по същество В. С. Г. следва да заплати в полза
на П. Б. Т. сумата от 175 лв., явяваща се направени във въззивното
производство разноски за ДТ и адв. възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ на основание чл.271 от ГПК като НЕПРАВИЛНО решение
№260130/12.02.2021 г. по гр.д. №2766/2020 г. по описа на Плевенски Районен
съд в частта му, с която е ДОПУСНАТО на основание чл.341 от ГПК във
вр. с чл.34 от ЗС ДА СЕ ИЗВЪРШИ СЪДЕБНА ДЕЛБА между В. С. Г., с
ЕГН: *** и П. Б. Т., с ЕГН: ********** на следния недвижим имот: СГРАДА
с идентификатор ***.661.1304.4, със застроена площ 21 кв.м; брой етажи 1,
предназначение: хангар, депо, гараж, построена в ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор ***.661.1304, с адрес на поземления имот: гр. Плевен, ул.
„***“№20, целия с площ 273 кв.м, трайно предназначение на територията:
урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар
идентификатор няма; номер по предходен план 9624, при съседи на
поземления имот: ***.661.1302, ***.661.1305, ***.661.1406, ***.661.1303 и е
РАЗПОРЕДЕНО от така допуснатия до делба недвижим имот ДА СЕ
ОБРАЗУВАТ 2 равни дяла, разпределени между съделителите, както
следва: за В. С. Г. – 1 дял и за П. Б. Т. – 1 дял и вместо него ПОСТАНОВИ
СЛЕДНОТО:
НЕ ДОПУСКА ДА СЕ ИЗВЪРШИ СЪДЕБНА ДЕЛБА на основание
чл.341 от ГПК във вр. с чл.34 от ЗС и чл.69 и сл. от ЗН между В. С. Г., с
ЕГН: *** и П. Б. Т., с ЕГН: ********** на следния недвижим имот: СГРАДА
с идентификатор ***.661.1304.4, със застроена площ 21 кв.м; брой етажи 1,
предназначение: хангар, депо, гараж, построена в ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор ***.661.1304, с адрес на поземления имот: гр. Плевен, ул.
„***“№20, целия с площ 273 кв.м, трайно предназначение на територията:
урбанизирана; начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м/, стар
идентификатор няма; номер по предходен план 9624, при съседи на
поземления имот: ***.661.1302, ***.661.1305, ***.661.1406, ***.661.1303.
12
ОСЪЖДА на основание чл.78 от ГПК В. С. Г., с ЕГН: *** да заплати в
полза на П. Б. Т., с ЕГН: ********** сумата от 175 лв., явяваща се направени
във въззивното производство разноски за ДТ и адв. възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в 1-
месечен срок при условията на чл.280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13