№ 264
гр. Р., 18.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ВТОРИ СЪСТАВ в публично заседание на
седемнадесети септември, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Антоанета Атанасова
Боян Войков
при участието на секретаря Тодорка Недева
като разгледа докладваното от Боян Войков Въззивно гражданско дело №
20214500500429 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от С. АЙД. СЮЛ., ЕГН: **********, с
адрес гр. С.п., обл. Р., ул. „И.“ № **, чрез адв. Б.С. от АК – Р., със съдебен
адрес гр. Р., ул. „Ц.н.“ № 3, срещу Решение № 260335/14.04.2021 г. по гр.д. №
4153/2020 г. на РС – Р. в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск
за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени
при ПТП на 17.09.2019 г. на път II-21 Р. – С. над сумата от 500 лв. до пълния
предявен размер от 5 000 лв., както и цялостното отхвърляне на иска за
заплащане на имуществени вреди, причинени от същото ПТП на 17.09.2019 г.
в размер на 4 000 лв., претендирани частично от 6 000 лв.
Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно, неправилно и
необосновано. При постановяването на обжалваното решение
първоинстанционният съд допуснал нарушение на материалния,
процесуалния закон и на съдопроизводствените правила, не извършил
обективен анализ на събрания доказателствен материал, в резултат на което е
1
достигнал до грешни фактически и правни изводи. Изготвеният доклад по чл.
146, ал. 3 ГПК не ибл точен и изчерпателен, като съдът не указал, че следвало
ищецът да докаже правото си на собственост върху увредения автомобил. В
доклада съдът указал само, че ищецът следвало да докаже механизма на
настъпилото ПТП, че вината за същото е на ответника, размерът на
настъпилите имуществени вреди по автомобила, както и претърпените от
ищеца неимуществени вреди. Съдът не изпълнил задължението си по чл. 146,
ал. 2 ГПК като не указал за кои правнорелевантни факти страната не сочила
доказателства. Приел, че не били налице подлежащи на установяване факти и
обстоятелства, за които да не се сочат доказателства. Съдът не указал, че
ищецът не сочи доказателства, че е собственик на увредения лек автомобил,
каквото твърдение имало в исковата молба. Според съдебната практика
задължението не следвало да се изпълнява формално, а конкретно да се
посочи фактът, за който не се сочели доказателства. Съдът отхвърлил
претенцията на ищеца за имуществени вреди, защото приел, че същият не бил
собственик на увредения лек автомобил, като този извод бил неправилен. Не
била обсъдена от съда представената застрахователна полица от 06.08.02019
г., издадена за процесния автомобил на името на С.С.. В досъдебното
производство също било прието, че автомобилът бил собственост на ищеца.
Свидетелят С.М. в показанията си сочел, че С.С. закупил автомобила от
Германия и го докарал, след което му направил допълнителни подобрения.
Процесното ПТП с автомобила станало преди същият да бъде регистриран в
Сектор „Пътна полиция“, но той бил закупен в Германия с писмен договор.
Първоначално ищецът сключил договор за продажба на лекия автомобил с
лицето А. Х. на 18.07.2019 г., като след сключването на договора, по
предложение на продавача Х., се разбрали автомобилът да бъде прехвърлен
първо на лицето Т.Ш., а ищецът С. да го закупи от него, тъй като така
застрахователната премия щяла да бъде по-ниска. Така на 22.07.2019 г. Т.Ш.
регистрирал лекия автмобил на свое име, а след това – на 06.08.2019 г.,
сключва договора със С.С., като междувременно последният платил цената за
лекия автомобил и получил владението върху същия. Отразената дата на
договора за продажба – 20.09.2019 г., била техническа грешка, ищецът
преминал границата и влязъл в България още август месец, където и
граничните власти се убедили, че той бил собственик на автомобила.
Техническата грешка била забелязана едва след постановяване на съдебното
2
решение. Съдът направил своите правни изводи, без да изследва въпроса за
приложимото право, което в настоящия случай според Регламент № 593/2008
г., било немското – правото на обичайното местопребиваване на продавача.
Решението било неправилно и в частта, с която е отхвърлен искът за
обезщетение за неимуществени вреди над 500 лв. до предявения размер от
5 000 лв. Размерът на това обезщетение бил силно занижен, като същият не
бил съобразен с критериите по чл. 52 ЗЗД. Пред първоинстанционния съд
било направено искане за назначаване на съдебна медицинска експертиза,
която била допусната от съда, но заличена, тъй като не бил внесен депозитът
за вещо лице. Съдът игнорирал събраните гласни доказателства за
претърпените от ищеца С. стрес, болки, страдания и неудобства. Ищецът
нямал осигуровки, затова не отишъл на лекар, а на лечител – чакръкчия, за да
му намести рамото и китката, защото постоянно се оплаквал от тях, а болките
продължавали и към момента. Чувствал се много унижен, било го страх да
шофира, срамувал се от хората. Изводът на съда, че предното стъкло на лекия
автомобил на ищеца не било счупено, противоречал на приетите писмени
доказателства, в което било отразено такова счупване. Съдът не отчел силния
стрес, който С. изпитал, виждайки автомобила на ответника да се насочва към
него. Не било отчетено обстоятелството, че синини по тялото се появявали
едва след няколко часа или на следващия ден, като непосредствено след ПТП
от силния стрес и адреналина било нормално първоначално да не се усеща
болка. Определеният от съда размер не отговарял на принципа за
справедливост. Моли за отмяна на решението в обжалваната му част, като
исковете на жалбоподателя бъдат уважени изцяло. Моли и за присъждане на
направените по делото разноски.
Въззиваемата страна Б. МЛ. АЛ., ЕГН: **********, с адрес с. М.В.,
общ. С.п., обл. Р., ул. „Х.Д.“ № **, чрез адв. М.Д. от АК – Р., със съдебен
адрес гр. Р., ул. „А.ска“ № **, ет. 1, в законоустановения двуседмичен срок е
подала отговор на въззивната жалба, както и насрещна въззивна жалба. В
отговора на жалбата въззиваемият счита същата за неоснователна.
Обстоятелството чия собственост е бил процесният автомобил било въпрос на
преценка при решаване на спора по същество, а не на указание от съда за кои
факти не се сочат доказателства. Споделя мотивите на съда за неприсъждане
на пълния размер от претендираните от ищеца неимуществени вреди, предвид
на обстоятелството, че единствените доказтаелства, които той ангажирал,
3
били неговите баба и дядо, като с оглед тяхната връзка, очевидна
привързаност към ищеца и противоречието на показанията им с останалите
доказателства по делото районният съд правилно не кредитирал.
В насрещната си въззивна жалба ответникът А. обжалва
първоинстанционното решение в частта, с която е осъден да заплати на ищеца
С. сумата от 500 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди –
болки и страдания, причинени при настъпилото на 17.09.2019 г. ПТП.
Обезщетение за неимуществени вреди следвало да се присъди само при
доказани такива, а не с оглед обичайно настъпващите в сходни хипотези. Не е
съгласен от изводите на съда за липса на изключващи гражданската му
отговорност обстоятелства – неизбежна отбрана или крайна необходимост.
Мотивите в тази им част съдържали известно противоречие, тъй като съдът
все пак приел, че реакцията на ответника била повлияна от настъпилата
евентуална опасност за неговото дете. От показанията на свидетелите било
установено, че ответникът имал основателни опасения за здравето и живота
на своя син и постъпката му била предизвикана от агресивното поведение на
ищеца преди настъпването на процесното ПТП. Моли за присъждането на
разноски.
В законоустановения двуседмичен срок първоначалния жалбоподател и
ищец по първоинстанционното производство С.С. е депозирал отговор на
насрещната въззивна жалба, с който счита същата за неоснователна. Счита, че
са настъпили твърдените в исковата молба неимуществени вреди по
изложените във въззивната жалба съображения. Съдът правилно приел, че
липсвали доказателства, че ако ответникът А. не е предприел маневрата, са
щели да настъпят тежки последици от поведението на С.С. спрямо сина на
ответника Д.М., изразяващи се в това последният да бъде наранен физически
или да бъде увреден неговият автомобил.
Въззивните жалби са подадени в законоустановените за това срокове,
от процесуално легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същите се явяват процесуално допустими и като
такива следва да бъдат разгледани по същество.
Разгледани по същество, и двете въззивни жалби се явяват
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
4
Между страните не е спорно, че на 17.09.2019 г., на път II-21 (Р. – С.), е
настъпило ПТП, изразяващо се в челен удар между две МПС – „Ауди А8“, с
немски рег. № MZ CQ777, с рама № WAUZZ4DZTN007544, управлявано от
ищеца С.С., и бус марка „Ивеко Дейли“, с рег. № BM-066-PD, с рама №
ZCFC35A4005595073, управляван от ответника Б.А.. Мястото на удара при
двете МПС било в лявата предна част. Било е образувано досъдебно
производство – ДП № 482/2019 г. по описа на ОД МВР – Р. за извършено
престъпление по чл. 342, ал. 3, б. „А“, вр. ал. 1 НК. Същото е било прекратено
от наблюдаващия прокурор на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – тъй като
извършеното деяние не съставлявало престъпление, защото установените по
делото вреди не можели да бъдат квалифицирани като „значителни“ по
смисъла на хипотезата на наказателноправната норма. Така спорно между
страните се явяват само видът на причинените вреди и техният размер.
По оплакванията във въззивната жалба досежно отхвърлитената част на
първоинстанционното решение за имуществените вреди, настоящият
въззивен състав намира наведените доводи за неоснователни. Вярно е, че
съдът има задължение съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК да укаже страните за кои
обстоятелства същите не сочат доказателства. Това обаче не го задължава да
извърши проверка дали представените доказателства са годни да докажат
съответния факт, защото така иначе съдът би изразил предварително
становище по делото и евентуално би се считал за предубеден. В настоящия
случай съдът правилно не е указал на ищеца, че не сочи доказателства,
установяващи собствеността върху процесния лек автомобил, защото в
подкрепа на твърденията си за това, че е собственик, ищецът С. е представил
в оригинал и в превод на български език свидетелство за регистрация част I и
II, издадени от компетентните германски власти, както и договори за
продажба на съответното МПС. Съдът не е длъжен преди приключване на
устните състезания да извършва преценка до колко едно доказателство е било
годно да установи даден факт, още повече че това би означавало нарушаване
на принципа на равенството на страните и съдът би излязъл извън дадените
му от закона правомощия на безпристрастен арбитър в гражданскоправния
спор. В настоящия случай е представен договор на немски език в превод на
български, по силата на който лицето Т.Ш. продава на ищеца С.С. лек
автомобил „Ауди А8“, с рег. № MZ-CQ 777 и номер на рамата
5
WAUZZ4DZTN007544, за сумата от 5 000 евро, като договорът е с дата
20.09.2019 г. – 3 дни след настъпването на процесното ПТП. Останалите
представени документи на немски език с превод на български – свидетелство
за регистрация част I и II, сочат за собственик лицето Т.Ш. – продавачът по
гореспоменатия договор. Същите, като издадени от компетентните германски
власти, представляват официални свидетелстващи документи, чието
съдържание се ползва с материална доказателствена сила, която обвързва
съда. Ищецът не е представил доказателства, които да опровергаят извода на
районния съд, че не е собственик на процесния лек автомобил. Още повече, в
Констативен протокол за ПТП с пострадали № 453р-4421/2019 г., съставен от
мл. Автокотрольор Т.Ц., е отразено, че процесното МПС е също собственост
на Т.Ш., като това обстоятелство най-вероятно е било възприето от
полицейския орган въз основа на данните, отразени в свидетелството за
регистрация. От приложените материали по ДП № 482/2019 г. по описа на ОД
МВР – Р. също не може да се направи извод, че лекият автомобил „Ауди А8“
е собственост на ищеца С.. Действително в заключителното си мнение
разследващият орган е посочил, че същият е негова собственост. Този извод
обаче не обвързва съда, още повече че същият е даден въз основа на
отразеното в Протокола за доброволно предаване от 17.09.2019 г. изявление
на предаващия лекия автомобил ищец С.С., че колата е негова. Твърденията
на жалбоподателя за това, че първоначално автомобилът е бил закупен от
лицето А. Х. на 18.07.2019 г., а в последствие продаден на лицето Т.Ш., с цел
избягване на по-висока застрахователна премия, на практика представляват
твърдения за абсолютна симулация на договор за продажба на МПС, които са
наведени за първи път едва във въззивната жалба, поради което не могат да
бъдат обсъждани на настоящия етап на развитие на делото.
По отношение наведените доводи за претърпените от ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, страх от шофиране,
срам от хората, раздразнителност, тревожност и безсъние, настоящият
въззивен състав също ги намира за неоснователни. По делото не се събраха
доказателства за претърпени от ищеца травматични увреждания. По
отношение твърдението за претърпени такива вследствие на счупване на
предното стъкло на управлявания от автомобила ищец, въззивният съд
намира, че не са събрани обективни доказателства, които да подкрепят този
извод. Видно от Протокола за оглед на местопроизшествие от 17.09.2019 г. и
6
приложените към него фотоснимки такива не са констатирани, а от
Протокола за оглед на веществени доказателства от 10.01.2019 г., където са
установени увреждания по процесния лек автомобил в предната част –
деформация на преден ляв калник, счупване на предни светлини, предна лява
гума – без налягане, но не и счупване на предно обзорно стъкло. Единствено
се упоменава, че същото е напукано в дясната си половина и е намерено
издуто навън, но предвид на обстоятелството, че автомобилът е с волан,
намиращ се от лявата страна, е невъзможно да настъпят твърдените от ищеца
вреди от счупване на стъклото и падане на същото върху него. Освен това
издуването му навън предполага движение в противоположната спрямо
местонахождението на ищеца в автомобила посока, а не към него. В този
смисъл районният съд правилно не е кредитирал показанията на св. М. и св.
М., които са заявили, че стъклото е било изцяло счупено.
Не са установени обективни доказателства относно претърпените от
ищеца телесни увреждания. Такива данни изнасят само двамата свидетели в
полза на ищеца – М. и М., като св. М. заявява, че на мястото, през което
минавал коланът на автомобила, който бил пристегнал ищеца по време на
удара, било малко посинено. Вместо това всички останали свидетели,
включително и незаинтересованият полицейски служител Б.С. заявяват, че
ищецът нямал видими травматични наранявания. Освен това в Констативния
протокол за ПТП с пострадали № 453р-4421/2019 г С.С. не е отразен като
пострадал, а за единствен такъв е отразено само за Е. А.а – съпруга на
ответника Б.А., която се е намирала в управлявания от последния автомобил
по време на ПТП. Районният съд правилно е аргументирал недоказаността на
иска за неимуществени вреди с обстоятелството, че независимо, че ищецът,
по негови данни, не бил здравноосигурен, то същият е можел да получи
безплатна медицинска помощ, а освидетелстването от съдебен медик не
зависи от здравноосигурителния статус на лицето. С оглед гореизложеното
правилен се явява изводът на районния съд, че в този случай на ищеца следва
да бъдат присъдени обичайно търпените вреди от такова произшествие. Това
следва от обстоятелството, че при инцидент, който неминуемо би могъл да
бъде травмиращ за всеки, независимо че при удара скоростта на двете МПС е
била относително ниска (около 31 км/ч според назначената съдебна
автотехническа експертиза), всеки участник в ПТП търпи най-малкото вреди
7
от уплахата и стреса от удара, защото това представлява едно житейски
неприятно събитие. Поради тези съображения решението на
първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлено обезщетението за
неимуществени вреди за размера над 500 лв., следва да бъде потвърдено.
Неоснователни са оплакванията на ищеца за това, че показанията на св.
А. А. не следва да бъдат кредитирани, защото същият е бил осъждан и срещу
него било налице висящо наказателно производство. На първо място, фактът
на осъждането не е основание за кредитиране или некредитиране на
свидетелски показания. На второ място, наличието на наказателно
производство за даден свидетел също не влияе върху достоверността на
дадените от него показания, още повече че за всеки е налице презумпция за
невиновност до доказване на противното с влязъл в сила съдебен акт (чл. **
НПК), което е основен правен принцип, приложим не само в наказателния, но
и в гражданския процес.
Неоснователни са наведените в насрещната въззивна жалба доводи за
наличието на неизбежна отбрана или крайна необходимост по смисъла на чл.
12 НК, респективно чл. 13 НК. За да е налице неизбежна отбрана, на първо
място трябва да има непосредствено, а не хипотетично нападение на едно
лице спрямо друго. Разбира се, няма пречка отбранителното деяние да бъде
осъществено от друго лице, което не е пряко застрашено от нападателя,
каквито твърдения са направени от ответника по делото, но в този случай не
са налице предпоставките за осъществяване на неизбежна отбрана, защото от
доказателствата по делото не става ясно дали има започнато непосредствено
нападение от страна на ищеца спрямо сина на ответника св. Д.М., за да може
ответникът да оправдае предизвикването от негова страна на процесното ПТП
като „защитно деяние“. Принципно неизбежната отбрана не е задължително
да бъде реализирана спрямо вече започнато нападение, а срещу такова, което
към момента на защитното деяние не е било осъществено, но неминуемо и
несъмнено е щяло да бъде реализирано – т.е. е възможна неизбежна отбрана
срещу бъдещо нападение, но при условие, че същото със сигурност е щяло да
бъде осъществено от нападателя. В настоящия случай ответникът е изразил
само предположения, които не са подкрепени от обективни доказателства. От
друга страна, хипотетичната жертва на нападението – сина на ответника св.
Д.М., е заявил в разпита си, че преди това двамата с ищеца са спрели, като
8
ищецът С. е нанесъл няколко удара с крака и юмруци върху управлявания от
свидетеля автомобил, без да посегне на живота и здравето на първия.
Нелогично е, когато някой е имал намерение да увреди живота и здравето на
другиго, да не осъществи това в първия възможен момент, а в един много по-
късен, когато вече са налице и участници, които могат да осуетят деянието
(ответникът). Освен това не може да се предположи, че ищецът, който твърди
да е безработен и да е инвестирал не малко парични средства в своя лек
автомобил, да реши да рискува същия като го удари умишлено в автомобила
на сина на ответника. Поради тези съображения настоящият състав намира,
че преценката на ответника за наличие на противоправно нападение от страна
на ищеца С. е погрешна, поради което извършеното от него не попада в
категорията на деяние, осъществено в рамките на неизбежна отбрана. Не е
налице и крайна необходимост, тъй като трябва да съществува конкретна
опасност от увреждане, а такава се доказа да е била само хипотетична и само
част от субективните преживявания на ответника.
Поради тези съображения обжалваното решение следва да бъде
потвърдено изцяло, предвид на факта, че същото се обжалва и от двете
страни, а двете жалби следва да бъдат оставени без уважение като
неоснователни.
Предвид неоснователността на двете въззивни жалби настоящият
съдебен състав намира, че разноски не следва да бъдат присъждани на нито
една от страните, защото нито една от тях не е успяла да издейства
благоприятно за себе си решение.
Мотивиран така, Р.нският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260335/14.04.2021 г. по гр.д. №
4153/2020 г. на РС – Р..
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10