Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 19.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №636 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 13.06.2019 год., постановено по гр.дело №58169/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 30 с-в, П.на Р.Б.е осъдена да заплати на Л.Д.Н. по иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 100,
ал. 4 ЗДСл сумата от 15 676.40 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода от 04.05.2015 год.
до 22.06.2016 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
22.06.2016 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски по делото в размер на 960 лв.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника П.на Р.Б.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил уважил предявения иск за имуществени вреди във формата на пропуснати
ползи от отнета възможност за полагане на труд и получаване на трудово
възнаграждение за процесния период, поради временно отстраняване на ищцата от
работа със Заповед №03-РД/585 от 04.05.2015 год. на изпълнителния директор на
ДФ „Земеделие“ на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл. П.на Р.Б.не била легитимирана
да отговаря за вредите от отстраняването от работа на ищцата от органа по
назначаването. В случая не се касаело до отстраняване от длъжност по искане на
ответника по реда на чл. 69 НПК, за акт на работодателя. Следователно в случая
не била налице причинно-следствена връзка между твърдяното увреждане и дейност
на ответника, поради което отговорността за причинените вреди следвало да се
понесе изцяло от административния орган – т. 10 от Тълкувателно решение №
3/2005 год. на ОСГК на ВКС. Заповедта за временно отстраняване от работа
представлявала индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол
относно неговата законосъобразност. Отговорността за вреди от този акт
подлежала на реализация по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Ищцата имала възможност да
атакува пред Административен съд – София град заповедта за временното си
отстраняване от работа, но липсвали доказателства да е сторила това. Съгласно
чл. 100, ал. 4 ЗДСл, държавен служител, който е бил незаконно отстранен от
работа, имал право на обезщетение при условията и реда на ЗОДОВ. В частност
претенцията намира своето основание в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. В този смисъл било и
приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2014 год. на ОСГК на ВКС и Първа и
втора колегия на ВАС – при незаконно отстраняване от работа на държавен
служител с разпоредбата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл е уредено правото на последния
да претендира обезщетение за вреди при условията и по реда на ЗОДОВ, които
искове се разглеждат по реда, установен в АПК.
Ответницата
по жалбата Л.Д.Н. счита, чеобжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че образуваното срещу нея наказателно производство било прекратено
поради липса на извършено престъпление, като в резултат на това й били
причинени имуществени вреди, поради отстраняването й от длъжност за исковия
период. В този смисъл предявеният иск бил доказан по основание, а неговият
размер бил установен от заключението по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза. Възражението на
ответника, че не е пасивно легитимиран било неоснователно. Отстраняването от
длъжност на ищцата било извършено на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл с оглед
образуваното наказателно производство. Освен това срещу ДФ „Земеделие“ било
водено дело за обезщетение по ЗОДОВ, но искът бил частично отхвърлен, като било
прието, че при повдигнато и поддържано обвинение П.носи имуществена отговорност
за периода от отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по
назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, вследствие на
действията на органите на досъдебното производство. Претендира и присъждането
на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск за обезщетение за
имуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 100,
ал. 4 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично неправилно.
Основателността на предявения иск
предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищцата
да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/
образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт,
поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не
е престъпление; 3/ да е претърпяла твърдените имуществени вреди във формата на
пропуснати ползи – неполучено трудово възнаграждение за периода от 04.05.2015
год. до 22.06.2016 год. и 4/ между незаконното действие на правозащитните
органи и неблагоприятните имуществени последици /вредите/ да е налице
причинно-следствена връзка.
Елементите от горепосочения
фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно
доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.
В
разглеждания случай във въззивното производство е безспорно, а и от събраните
доказателства се установява, че с постановление от 18.02.2015 год. по досъдебно
производство №708/2011 год. по описа на РП-Кюстендил, ищцата била привлечена в
качеството на обвиняем за престъпление по чл. 311, ал. 1 вр. с чл. 20 НК. С
постановление от 27.06.2016 год. на прокурор при РП-Кюстендил, което не се
спори, че е влязло в сила, воденото срещу ищцата наказателно производство било
прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – поради липса на престъпление.
Със
Заповед №03-РД/585 от 04.05.2015 год. на изпълнителния директор на ДФ
„Земеделие“, издадена на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл. – с оглед образуваното досъдебно
производство, ищцата, изпълняваща длъжността „Началник отдел Регионална
разплащателна агенция“ на Областна дирекция град София, била отстранена
временно от работа, считано от 04.05.2015 год. до приключването на воденото
срещу нея досъдебно производство. Посочената заповед била отменено със Заповед
№03-РД/585 от 22.06.2016 год. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“,
издадена във връзка с Решение № 5 от 12.05.2016 год. по конституционно дело №
2/2016 год. на Конституционния съд на Р.Б., с което е обявена за противоконституционна
разпоредбата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл., като ищцата била допусната да изпълнява
заеманата от нея по служебното правоотношение длъжност, считано от 23.06.2016
год.
Установено
е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че брутното трудово възнаграждение, което
ищцата би получила за периода от 04.05.2015 год. до 22.06.2016 год., възлиза на
15 676.55 лв.
С оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния
съдебен акт, въззивният съд изхожда от неоспореното положение, което се
установява и от доказателствата по делото, че е налице незаконен акт на
правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, за което воденото
срещу ищцата наказателно производство е било прекратено поради липса на
престъпление – чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК. По принцип отговорността на ответника по
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ произтича от законоустановените правомощия на
прокурора да ръководи разследването и да осъществява постоянен надзор за
законосъобразното му провеждане, като обвинението следва да се прецени за
незаконно, дори и на определени етапи на наказателното производство действията на съответния
прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид
събраните доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. Обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед
особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с
незаконните актове на правозащитните органи – виж т. 11 от Тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК.
Пропусната полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за
имуществото на пострадалия, който не е осъществил заради непозволеното
увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от
установите по делото обстоятелства, да е обективно, а не само субективно
очакван като увеличение на имуществото и получаването му при нормални
обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно, като
свързано с конкретните обстоятелства. Пропусната полза е елемент от фактическия
състав, пораждащ правото на обезщетение. Поради това и при липсата на изрично
установена в закона презумпция за настъпването й, пропусната полза не се
предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Тъй като пропусната полза
представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да
се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не
може да почина на общо логическо допускане за закономерно настъпване на
увеличаването. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012
год. на ОСГТК на ВКС, установяването на пропусната полза при договор се
основава на предположението за състоянието, в което имуществото на кредитора би
се намирало, ако длъжникът беше изпълнил точно задължението си, съпоставено с
имуществото му към момента на неизпълнението, а в настоящия случай
непозволеното увреждане, ако не беше настъпило такова. Когато пропусната полза
се основава на очаквано възнаграждение по изпълнен договор, от значение са
причините за неизпълнението и дали същото е било осуетено от незаконните
действия и актове на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Сигурност при установяването на
пропусната полза ще има ако от обстоятелствата преди тази намеса не следва
извод за друга пречка пред изпълнението, предвид поведението на страните по
договора, волята им, нормалното развитие на договорните отношения и
добросъвестността – виж Решение № 73 от 10.05.2017 год. по гр.дело № 3728/2016
год., ІІІ г. о., ГК, Решение № 54 от 13.06.2017 год. на ВКС по гр.дело №
2755/2016 год., ІІІ г. о., ГК.
Основният спорен между страните въпрос е свързан с материалноправната
легитимация на ответница по предявената имуществена претенция.
Нормата на чл. 100, ал. 4 ЗДСл установява правото на обезщетение при
незаконно отстраняване от работа в хипотезата на чл. 100, ал. 2 ЗДСл при
условията и по реда на ЗОДОВ. Когато имуществените вреди от незаконно
повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действия на друг орган, който
е действал при условията на обвързана компетентност, отговорност за тези вреди
носи П./арг. от т. 10 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр.
д. № 3/2004 г., ОСГК. Така при действието на нормата на чл. 100, ал. 2
ЗДСл /обявена за противоконституционна с Решение № 5 от 12.05.2016 год. на КС
по к.дело № 2/2016 год., ДВ, бр. 38 от 2016 год./, съгласно която във всички
случаи, когато е образувано наказателно производство срещу държавен служител за
престъпления, извършени от него в качеството му на длъжностно лице по смисъла
на чл. 93, т. 1, б. „а“ НК, органът по назначаването го отстранява временно от
работа, П.на Р.Б.носи отговорност за понесените имуществени вреди в периода от
незаконното отстраняване до възстановяването му на работа – чл. 100, ал. 4
ЗДСл., тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по
силата на закона, следствие действията
на органите на досъдебното производство. Съгласно чл. 100, ал. 3 ЗДСл,
държавният служител не получава заплата за времето, през което е бил отстранен,
поради което има право на обезщетение в размер на пропуснатите месечни
възнаграждения за времето на отстраняването му. Размерът на пропуснатите
месечни възнаграждения се определя на база брутна месечна заплата, включваща
основно месечно възнаграждение и постоянните допълнителни възнаграждения – виж т.
10 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. №
3/2004 г., ОСГК, както и Решение № 708 от 14.01.2011 год. на ВКС по
гр.дело № 1389/2009 год., ІV г. о., ГК, Решение № 343 от 10.12.2014 год. на ВКС
по гр. дело № 1610/2014 год., ІV г. о., ГК и Решение № 227 от 26.10.2017 год. на ВКС по
гр. дело № 4488/2016 год., IV г. о., ГК.
Същевременно ищцата твърди, че с влязло в сила решение по адм.дело
№8741/2016 год. по описа на Административен съд – София град /което разгледано
със задължително участие на прокурор; препис от същото е било представено по
делото/, Държавен фонд „Земеделие“ е бил осъден да й заплати на основание чл.
1, ал. 1 ЗОДОВ вр. с чл. 100, ал. 4 ЗДСл сумата от 1 089.90 лв.,
представляваща обезщетение за неполучената заплата във връзка с отстраняването
й от длъжност със процесната заповед за периода от 23.06.2016 год. до
22.06.2016 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане /обстоятелство, което не е оспорено
от ответника/. Доколкото ищцата е получила обезвреда за идентични вреди, търпени
в посочения период /част от процесния/, но от друг процесуален субституент на
държавата – ДФ „Земеделие“, то настоящият съдебен състав приема, че присъденото
обезщетение следва да бъде приспаднато – с оглед избягване на двойно плащане и
съответно до неоснователно обогатяване, поради което и са налице предпоставките
за ангажиране на отговорността на ответника за заплащането на претендираното обезщетение
за имуществени вреди за периода от 04.05.2015 год. /отстраняването на ищцата от
длъжност на основание чл. 100, ал. 2 ЗДСл/ до 22.05.2016 год. включително, доколкото
при наличието на образувано срещу ищцата наказателно производство и
привличането й в качеството на обвиняем за престъпление, извършено в качеството
й на длъжностно лице, органът по назначението е бил длъжен да я отстрани
временно от работа. Не се спори, че през посочения период ищцата не е
получавала доходи от трудово възнаграждение, което за нея представлява
имуществена вреда във формата на пропуснати ползи. Нейното имущество не се е
увеличило и това увеличение е било сигурно. В този смисъл релевираната
претенция е установена в своето основание за посочения период, а нейният размер
възлиза на 14 586.50 лв.,
определен от СГС по реда на чл. 162 ГПК и при съобразяване на заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, до който и същата подлежи на уважаване.
Различен извод във връзка с отговорността на ответника не следва и от това,
че с решение № 3 от 28.04.2020 год. на Конституционния съд на Р.Б.по к. д. №
12/2019 год. /обн., ДВ, бр. 42 от 12.05.2020 год./ е прието, че по отношение на
заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и
правоотношенията, предмет на висящо съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага, като Народното събрание урежда
правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. И
това така, доколкото дори и отстраняването на ищцата от работа да е резултат от
преценката на органа по назначаването, то претърпените имуществени вреди във
формата на пропуснати ползи – неполучено трудово възнаграждение, са пряка и
непосредствена последица именно от незаконното обвинение. Заповедта за
отстраняване от работа е обоснована единствено с образуваното срещу ищцата
досъдебно производство и дори от органа по назначаването да не е била
съобразена презумпцията за невиновност до доказване на противното, то в случая
пропуснатото възнаграждение е закономерна правна последица от повдигнатото на
ищцата незаконно обвинение, поради което ответникът е материалноправно
легитимиран да отговаря /виж например Решение № 53 от 5.05.2020 г. на ВКС по гр. д. №
2747/2019 г., IV г. о., ГК/.
На
следващо място въззивният съд приема, че при незаконни актове на правозащитни
органи началният момент на забавата и съответно дължимостта на обезщетението за
забава и началния момент на погасителната давност е от влизането в сила на
оправдателната присъда, респ. на акта за прекратяване на наказателното
производство – виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 4 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004
г. на ВКС по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК.
Постановлението
за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по
чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК /в редакция
преди изм. ДВ, бр. 63 от 2017 год., в сила от 05.11.2017 год./, постановлението
за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от
обвиняемия или от пострадалия или от неговите наследници, или от ощетеното
юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата
прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т.
1 и 2 НПК /в горепосочената редакция; сега ал. 6, т. 1 и 2/ подлежат на
проверка по реда на глава тридесет и трета „Възобновяване на наказателни дела“
/чл. 419, ал. 1 НПК/. От цитираните разпоредби следва, че прокурорският акт за
прекратяване на наказателното постановление не влиза в сила, дори когато е
съобщен на всички засегнати лица по чл.243, ал. 3 НПК /сега ал. 4/, защото може
служебно да бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано.
Следователно, стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното
производство по смисъла на т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по
тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, като основание за възникване на отговорността на
държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да
е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да
завърши с оправдателна присъда /а и в частност приложеното основание за
прекратяване на наказателното производство срещу ищцата не предполага подобно
искане, нито упражняването на съдебен контрол по реда на чл. 243, ал. 4 НПК/ –
виж Решение № 197 от 17.05.2011 год. на ВКС по гр.дело № 1211/2010 год., ІІІ г.
о., ГК.
В
разглеждания случай е несъмнено, че постановлението за прекратяване на
наказателното производство е било съобщено на ищцата и по отношение на нея
фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е завършен. Следователно същата
се легитимира като кредитор на вземане за законната лихва върху обезщетението
за имуществени вреди в размер на 14 586.50 лв., считано от 27.06.2016
год.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която предявеният иск
по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 14 586.50
лв. до размера от 15 676.40 лв. /т.е.
за сумата от 1 089.90 лв./ – обезщетение за имуществени вреди за периода
от 23.05.2016 год. до 22.06.2016 год., ведно със ведно със законната лихва,
считано от 22.06.2016 год. до окончателното изплащане, която претенция
подлежи на отхвърляне, както и в частта му, в която е присъдена законна лихва
за периода от 22.06.2016 год. до 26.06.2016 год. включително върху вземането от
14 586.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода от 04.05.2015
год. до 22.05.2016 год. включително, което искане подлежи на отхвърляне.
Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство за разликата над 904.38
лв. /виж чл. 10, ал. 3, изр. 2 ЗОДОВ/.
В
останалата обжалвана част първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
от настоящия спори и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца
действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение
за един адвокат в размер на 744.38 лв., съразмерно с отхвърлената част от
жалбата, респ. уважената част от иска.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 13.06.2019 год., постановено по гр.дело №58169/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 30 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от Л.Д.Н.
срещу П.на Р.Б.иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 100, ал. 4 ЗДСл за разликата
над 14 586.50 лв. до размера от 15 676.40 лв.
/т.е. за сумата от 1 089.90 лв./ – обезщетение за имуществени вреди за
периода от 23.05.2016 год. до 22.06.2016 год., ведно със ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 22.06.2016 год. до окончателното й изплащане,
в частта му, в която е присъдена законна лихва за периода от 22.06.2016
год. до 26.06.2016 год. включително върху вземането на Л.Д.Н. срещу П.на Р.Б.в
размер на 14 586.50 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода от 04.05.2015
год. до 22.05.2016 год. включително, както и в частта му в която ответникът П.на Р.Б.е осъден да заплати на ищцата Л.Д.Н. разноски
за първоинстанционното производство за разликата над 904.38 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от Л.Д.Н. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу П.НА Р.Б., с адрес: гр.София, бул.“*****, иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 100, ал. 4 ЗДСл за разликата над 14 586.50 лв. до размера от 15 676.40 лв.
/т.е. за сумата от 1 089.90 лв./ – обезщетение за имуществени вреди за
периода от 23.05.2016 год. до 22.06.2016 год., ведно със ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 22.06.2016 год. до окончателното й изплащане
и искане за присъждане на законната лихва за периода от 22.06.2016 год. до 26.06.2016 год. включително върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 100, ал. 4 ЗДСл на Л.Д.Н. срещу П.на Р.Б.в размер на 14 586.50 лв. –
обезщетение за имуществени вреди за периода от 04.05.2015 год. до 22.05.2016
год. включително.
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 13.06.2019 год., постановено
по гр.дело №58169/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, в останалата му
обжалвана част.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес: гр.София, бул.“***** да заплати на Л.Д.Н. с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 744.38 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/