Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 26.07.2021 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Ивайло Димитров

 

при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян  гр.дело №8561 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.04.2020 год., постановено по гр.дело №45210/2012 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в, е обявен за недействителен спрямо Р.В.Г. договорът за покупко-продажба на МПС, с нотариална зеварка на подписите с рег.№6446 от 26.07.2012 год. на нотариус, с рег.№399 на НК, с който Н.В.Б. е продала на Д.В.Ц. лек автомобил „Мини купър“ с рег.№*******, цвят зелен, рама №WMWRE31060TD19345, с дата на първа регистрация 14.10.2003 год., за сумата от 1 000 лв. и ответниците Н.В.Б. и Д.В.Ц. са осъдени да заплатят на ищеца Р.В.Г. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 540 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Д.В.Ц.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд бил приел, че не били налице преки доказателства за знание за увреждане у приобретателката, като такива било обективно трудно да бъдат събрани, но след като купили вещта на цена от 1 000 лв., която е повече от 10 пъти по-ниска от пазарната, то същата знаела за недостатъците на сделката, от което може да се направи извод за знание. Законът обаче не позволявал да бъде приложено бездоказателствено становище да знание в подобни хипотези. Законът бил възложил на ищеца задължението да представи доказателства за знание за увреждане от страна на третото лице – контрахент по сделката, която е възмездна – чл. 135, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Знанието се предполагало в други хипотези, уредени в чл. 135, ал. 2 ЗЗД, които обаче в случая не били налице. Освен това знанието следвало да включва такова за актуалното задължение на договарящата страна към ищеца, знание за намерение от страна на продавача на автомобила за увреждане на ищеца /а факт било, че сделката е сключена от пълномощник и продавачът на автомобила нямал контакт с купувачката/. Процесният автомобил бил оставен за продажба в автокъща и офертата за продажбата му била отправена към неограничен брой лица. Следователно релевираната претенция била недоказана. Необосновано СРС бил приел, че щом приобретателката била заплатила цена повече от 10 пъти по-ниска от пазарната, то знанието за увреждане се предполагало. Към момента на сделката не била изготвена експертиза и ответницата обективно не знаела за цената, посочена от вещото лице по допусната и изслушана по настоящото дело експертиза, много години след сделката. Самата стойност на сделката от 1 000 лв. не далава информация за това дали продавачът, действайки чрез пълномощник, имал задължения към ищеца или към други лица. Нямало правило, което да вменява на купувача под страх от разваляне на договора да иска продавачът да декларира липсата на изискуеми задължения. Необосновано първоинстанционният съд бил приел, че ответницата е знаела за недостатъците на сделката, без обаче да посочва какви точно са тези недостатъци и и как обуславят знание за увреждане. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата Р.В.Г. счита, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

Необходимият другар на жалбоподателката Н.В.Б. не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, че ищецът е кредитор на първата ответница Н.В.Б. с парични вземания, възникнали по договор за паричен заем от 01.10.2010 год., именно: 176 000 лв. – главница, 14 666.08 лв. – възнаградителна лихва за периода от 01.10.2010 год. до 01.08.2011 год. и 17 523.97 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 02.08.2011 год. до 18.07.2012 год., съществуването на които е установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила решение от 20.11.2013 год., постановено по гр.дело №11377/2012 год. по описа на СГС, ГО, 20 с-в /виж чл. 297 и 298 ГПК/.

Не се спори също така, че на 26.07.2012 год. между ответниците е бил сключен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите с рег.№6446 от 26.07.2012 год. на нотариус С.Д., с рег.№399 на НК, по силата на който Н.В.Б., чрез пълномощника си В.И.Г., и продал на Д.В.Ц. следното моторно превозно средство – лек автомобил „Мини купър“ с рег.№*******, цвят зелен, рама №WMWRE31060TD19345, с дата на първа регистрация 14.10.2003 год., за сумата от 1 000 лв., както и че ищецът и първата ответници са били в семейно фактическо съжителство, по време на което ответницата е придобила превозното средство.

Като доказателство по делото е прието удостоверение от 26.07.2012 год. /изготвено от застрахователен и презастрахователен брокер/, от което е видно, че застрахователната стойност на гореописания лек автомобил е 19 200 лв. Посоченото удостоверение е било представено на нотариус С.Д.във връзка със сключването на договора за покупко-продажба от 26.07.2012 год. /виж т. 3 от съдържанието на същия/.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че действителната пазарна стойност на процесния автомобил към 26.07.2012 год. е 10 800 лв.

Основателността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обусловен от кумулативно наличие на следните предпоставки: 1/ наличие на вземане, като е  без значение неговия вид – парично или непарично; важно е то да е възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска; да е действително /т.е. да не е прекратено или погасено по давност/, както и да не е удовлетворено от трето лице; 2/ извършеното действие да уврежда кредитора, да е действително и като увреждането може да се изразява в намаляване на възможността на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество /увеличаване пасива от патримониума на длъжника или намаляване на актива му – например разпореждане без получаване на насрещна престация, например при безвъзмездните сделки; без насрещната престация да съответства по стойност на прехвърления имуществен актив или изобщо/; трябва да е налице причинна връзка между действието и увреждането и 3/ знание за увреждането, като когато увреждащото действие е възмездно /каквото е процесния договор/ трябва както длъжникът, така и третото лице, с което е договарял, да са знаели за увреждането.

 Тежестта на доказване на горепосочените правопораждащи факти е на ищеца, според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд приема, че в разглеждания случай по делото е било проведено успешно доказване, поради следните съображения:

За основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е достатъчно само знание у длъжника, че той има кредитори, които биха могли да се удовлетворят от имуществото му /виж чл. 133 ЗЗД/, ако не изпълни задълженията си към тях, както и че вследствие на съответното действие се увреждат техните интереси. Без значение е дали длъжникът е имал ясна представа за размера на вземането на кредитора – релевантно е само знанието за неговото съществуване.

В разглеждания случай ищецът е установил качеството си на кредитор, като вземанията му са възникнали преди сключването на процесния договор за покупко-продажба /без да е необходимо същите да са изискуеми или ликвидни/, а длъжницата Н.Б. го е увредила, знаейки че е задължено лице към него и че с намаляването на имуществото си го уврежда /длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане/. Ирелевантно за съществуването на предявеното потестативно право /доколкото увреждане е налице при всяко действие, намаляващо имуществото на длъжника, което води само по себе си до затрудняване удовлетворяването на кредитора/ е обстоятелството дали след разпореждането длъжникът разполага с друго имущество и каква е стойността му, тъй като към момента на принудителното изпълнение тази стойност може да е различна, а и кредиторът разполага с възможността да избере от кое имущество да се удовлетвори /виж например Решение № 149 от 12.11.2013 год. на ВКС по т.дело № 422/2012 г., I т. о., ТК/.

Както вече бе посочено знанието за увреждане на кредитора, поради възмездното отчуждаване на процесния автомобил, с което се отнема възможността му да се удовлетвори от стойността му, трябва да е налице към момента на извършване на разпоредителната сделка както по отношение на длъжника, така и по отношение на лицето, с което длъжникът е договарял. Знанието на третото лице се изразява в знание, че неговият съконтрахентът му има дългове и че с извършената сделка длъжникът уврежда кредитора си.

Фактът на знанието у страните по сделката, по своето естество е такъв, че не винаги е възможно доказването му да е пряко. Законът не поставя ограничение пълното доказване на релевантния за спора факт да се проведе и чрез косвени доказателства и за да е успешно, предполага установява верига от косвени доказателства. Именно поради спецификата си на косвени доказателства /дават указания за основания факт само косвено, установяват странични доказателства, непосредствено свързани с основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество само да установи основния факт пряко/, за да може да се изгради единен и безпротиворечив извод за проведено пълно доказване, е необходимо преди всичко съобразяването им в тяхната съвкупност. Освен че трябва да се установени по безспорен начин, те следва да се намират в такава връзка едно с друго, че да доказват без съмнение главния факт – виж Решение № 153 от 03.02.2017 год. на ВКС по т.дело № 3372/2015 год., І т. о., ТК, Решение № 189 от 17.01.2018 год. на ВКС по т.дело № 2646/2016 год., ІІ т. о., ТК.

Настоящият съдебен състав счита, че въз основа на установените с представените в първоинстанционното производство доказателства горепосочени факти и обстоятелства, възприети в тяхната последователност и взаимна връзка, може да бъде направен извод, че ответницата Д.Ц., с която длъжницата е договаряла, е знаела за увреждането, което би могъл да понесе кредиторът /ищецът/ в резултат на сделката за покупко-продажбата на процесното превозно средство. И това е така, тъй като обстоятелствата, че при сключване на процесния договор на страните по него е била известна застрахователната стойност на лекия автомобил, която е от значение за определяне на дължимата нотариална такса, съгласно чл. 11 вр. с чл. 8  от Тарифата за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност /върху по-високата стойност между сумата, посочена в удостоверението за застрахователна стойност на МПС и договорената продажна цена/, както и че Д.Ц. е придобила автомобила на изключително занижена цена – 10 пъти по-ниска от пазарната цена, представляват верига от косвени доказателства, които създадат сигурно убеждение у съда, че ответницата-приобретател е осъзнавала увреждането на ищеца-кредитор /виж Решение № 61 от 01.03.2016 год. на ВКС по гр.дело № 4578/2015 год., IV г. о., ГК/.

В този смисъл следва да се приеме, че са налице основанията по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на процесния договор, чийто резултат уврежда ищеца като кредитор. Релевираната претенция се явява основателна и подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.

Тъй като липсват данни ответникът по жалбата /ищецът/ да е направил реално разноски във въззивното производство, то СГС счита, че няма основание за ангажиране на отговорността на жалбоподателката по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                

                                 Р     Е     Ш     И     :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.04.2020 год., постановено по гр.дело №45210/2012 год. по описа на СРС, ГО, 28 с-в.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                      

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          

 

 

 

                                                                ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

                                                                                  2/