Р Е Ш Е Н И Е
№ ……… 9.03.2023 г. Гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД
– СТАРА ЗАГОРА ТРЕТИ
ГРАЖДАНСКИ състав
На 1 март 2023 г.
В публично
заседание в следния състав:
Председател: ЕМИЛИЯ ЕНЧЕВА
Секретар:
Ивелина Костова
Прокурор:
като
разгледа докладваното от СЪДИЯ ЕНЧЕВА
гр. дело № 968 по описа за 2021 година.
Предявен е иск с правно основание с
правно основание чл. 49 от ЗЗД.
Ищецът М.Г.Х. твърди в исковата си молба и в поправена искова молба от адвокат К.Г.П. ***,
назначена за особен представител на М.Г.Х., че материално легитимиран ответник
по предявения иск е Софийски районен съд. Евентуално, ако съда приемел, че
Софийски районен съд не е надлежен ответник, моли съда да постанови решение в
горепосочения смисъл против държавата, представлявана от Министъра на
финансите.
Сочи, че съгласно чл.160 от Закона за съдебната власт
Съдия, прокурор, следовател, административен ръководител и заместник на
административния ръководител, с изключение на Председателя на Върховния
касационен съд, Председателят на Върховния административен съд и главния
прокурор, се назначава, повишава, понижава, премества и освобождава от длъжност
с решение на съответната колегия на Висшия съдебен съвет, въз основа на което
решение съответния административния ръководител издава акт за заемане на
длъжностна. От друга страна съгласно чл.80, ал.1, т.2 и т.4 от 3СВ
Председателят на районния съд организира работата на съдиите и участва в
съдебни заседания при спазване на случайния подбор при разпределението на
делата. (така Определение № 919 от 19.12.2018 г. по гр. д. № 567/2018 г. на
Окръжен съд – Ловеч)
При анализа на тези норми, действително
правоотношението на съдията възниква, изменя се и се прекратява с решение на
Висшия съдебен съвет, като въз основа на това решение, административният
ръководител на основание чл.161, ал. 3 от ЗСВ издава съответния акт. Касае се
за сложен фактически състав, който обуславя назначаването на съдията на
съответната длъжност, а ВСС само определя състава и организацията на работата
на съдебната власт и осъществява управление на дейността й, без да отговаря за
изпълнението на функциите по правораздаването на съдиите.
Наличието на регламентиран в чл.132 от Конституцията
на Р България функционален имунитет, изключващ гражданската отговорност на
магистратите /съдии, прокурори и следователи/, не изключва гаранционно
обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД на правозащитните органи съд,
прокуратура, следствие/, като процесуални субституенти на държавата, която
съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко
за вреди от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалния
закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните
държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се
реализира на основание чл. 49 ЗЗД по които искове държавата може да се
представлява както от министъра на финансите, така и от процесуален субституент
– държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице пряк
причинител на вредата или с който прекият причинител на вредата е в служебно
или трудово правоотношение.
За надлежната процесуална легитимация на държавата са
достатъчни твърденията, че ищецът я намира за длъжник по деликтно вземане, а
дали вземането срещу държавата е възникнало е въпрос на материалноправна
легитимация по иска. (Определение № 116 от 13.07.2020г. по к. ч. гр. д №
1495/2020 г. на Върховен касационен съд)
Ето защо посочва като ответник Софийския районен съд,
а евентуален ответник – държавата.
Държавата е специфична форма на политическа
организация на обществото и управление на социалните процеси. Като такава тя
съществува и функционира чрез система от държавни органи. Държавата и нейните
органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са
органически обединени и интегрирани в едно цяло. Конкретният държавен орган не
може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от
държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да
съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява
правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния
орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от
действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети
лица, то отговорността за тях се носи от държавата. За това за държавния орган
не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди,
която да съществува едновременно с отговорността на държавата за същите вреди.
Отговорността на държавата за вреди може да бъде
реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е
допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който
случаи последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай
държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него
решение.
Предявеният иск може да бъде разгледан или по
отношение на носителя на задължението, или по отношение на неговия процесуален
субституент, който извършва действия в процеса от свое име. (Определение № 244
от 31.03.2021 г. по к. гр. д. №4180/2020 г. на Върховен касационен съд).
Всъщност, когато държавата участва в съдебно
производство чрез процесуален субституент, тя не става страна но делото
(каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е
обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на
процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва
процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на
задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна
- в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието
на съдебното решение.
Съдиите поемат като основно свое задължение да спазват
под клетва Конституцията и законите на Република България, която те полагат
съгласно чл. 155 ЗСВ при първоначално встъпване в длъжност. Постановяването на
незаконен/противоправен акт е неизпълнение на основното задължение за спазване
на КРБ и законите на Република България от съдиите. То е във висша степен
противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 КРБ страната ни е правова държава,
която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място
според законите на страната. Постановяването на незаконен акт от съда е деликт,
защото издаването му е противоправно деяние (във висша степен) и изпълнението
на незаконния акт неизбежно причинява вреди на правните субекти - както на
самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна
степен подчинени на съдебния акт до привеждането му в съответствие с
Конституцията и законите на страната.
Докато бъдат уредени всички правни последици от
прилагането на незаконния акт по предвидения в закона ред, конституционният и
правният ред остават да бъдат накърнени, което е несъвместимо с правовата
държава
Докато поддържат с бездействието си конституционния и
правния ред накърнени, компетентните държавни органи ангажират отговорността на
държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да
съществува нарушение на Конституцията и законите. (Решение № 261158 от
12.11.2020 г. по гр. д. №1485/2019 г. на ГО 1-7 състав па Софийски градски
съд).
Назначеният особен представител на ищеца твърди също,
че в случая е предявен иск по чл.49 ЗЗД с твърдения за вреди, при следните
обстоятелства: Срещу ищеца бил издаден изпълнителен лист от Софийски PC противоправно, въз основа на
който било образувано изпълнително дело от ЧСИ при Старозагорски окръжен съд, и
следва да се приеме, че твърдяното изпълнително деликтно деяние е било
довършено в гр. Стара Загора.
За ангажиране отговорността на Соф. PC за непозволено
увреждане па ищеца, следва да се установят следните елементи от фактическия
състав по чл.49 ЗЗД: 1-деяние /действие или бездействие/ на съда при или по
повод изпълнение на възложената му работа. 3-противоправност на деянието. 2 –
вреда за ищеца и 4-причинно-следствена връзка межди деянието и настъпилата
вреда. Отговорността по чл.49 е безвиновна – тя е за чужди противоправни
действия и има гаранционно-обезпечителна функция.
Намира, че в случая е налице фактическият състав на
предявеното по разглеждания спор непозволено увреждане. Съдебният акт-изпълнителен
лист е незаконен акт и съставлява незаконно действие по смисъла на чл.7 от КРБ.
Той е противоправен акт-деяние, който съдът е постановил при изпълнение па
възложените държавни правомощия по упражняване на съдебна власт.
Относно иска но чл. 49, вр. 45. ал. I ЗЗД, вр. чл. 7
КРБ сочи следното:
С предявения деликтен иск твърди, че от ищеца са
претърпени вреди от противоправен акт, като противоправността се изразява в
нарушение на вътрешното законодателство.
Разглежданият иск е основателен, тъй като фактите,
които попадат под хипотезата на гражданския деликт (виновно и противоправно
поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди), и фактите, водещи
до ангажиране на отговорността на възложителя - възлагане на работа от
ответника на прекия причинител на вредите, причинени от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия да се изпълнят
задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с нея (ППВС № 9/1966 г.):
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Тя е предвидена от закона, за да обезпечи
по-сигурното, лесно и бързо обезщетяване на пострадалия. Тази отговорност
възниква за възложителя, когато вредите били причинени виновно от лицето, на
което била възложена работата, както чрез действия, които съставлявали извършване
на възложената работа, така и чрез бездействия за изпълнение на задължения,
които произтичали от закона, техническите и други правила или от характера па
работата. Отговорността на
възложилия работата е обективна, с гаранционно обезпечителна функция, поради
което вината като субективен елемент следва да се преценява не по отношение на
възложителя, а по отношение на лицето, на което е възложена работата (ППСВ №
7/1958 г.). Съгласно чл. 45. ал. 2 ЗЗД вината се предполага, като
опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника, при условията на
пълно обратно доказване.
Преди всичко било налице противоправно поведение, тъй
като само при наличието на такова, стои въпросът за обезщетяване на вредите oт
отговорното лице /респ. и за причинната връзка/. За да е налице противоправно
поведение, то следва да е предприето въпреки установен в закон запрет за
неговото извършване, който запрет охранява абсолютни субективни права, като
изводът за противоправността представлява правна преценка на деянието, вредата
и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби.
Изрично следва да се посочи, че по принцип не е
необходимо да се установяват конкретните лица осъществили деянието (ППВС №
7/1959г. на ВС. т.7), а само качеството им на изпълнители на възложена
разпоредба.
Счита, че се е осъществил фактическият състав на чл.
49. вр. чл. 45 ЗЗД. вр. чл.7 КРБ – от противоправно действие – постановяване на
незаконен/противоправен изпълнителен лист и последвало образуване на
изпълнително дело и наложен запор върху трудовото възнаграждение. Извършени от
ЧСИ за ищеца са възникнали неимуществени вреди в размер на исковата сума, която
е в причинна връзка с действието на СофРС. Поради това в полза на ищеца е
възникнало вземане за обезщетение за неимуществени вреди в претендирания
размер, което ще се установи чрез писмените доказателства/свидетелски
показания/и заключение по СМЕ.
Отговорността на Соф. РС-в качеството му на държавен
орган, учреждение и процесуален субституент на държавата в този процес, по чл.
7 КРБ е имуществена, като целта на разпоредбата е да очертае най-общо
основанието и да посочи в чия правна сфера и в чий имуществен патримониум
настъпва задължението за обезвреда – този на държания орган, респ. държавата.
Държавата съществува и осъществява функциите си чрез системата от държавни
органи, като в материал поправен аспект отговорността на държавните учреждения
е идентична с тази на държавата. Държавите учреждения не притежават собствено
имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което
осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено
за задълженията па държавите учреждения. На СофРС като държавен орган е
възложено да осъществява държавни функции – съдебна власт, чрез включените в
състава му съдии. Именно държавата-носителя на правото, респ. държавния
орган-нейния процесуален субституент, като възлага държавни функции по
осъществяване на съдебна власт по смисъла на чл.49 ЗЗД и по силата на общия
принцип, прогласен в чл.7 КРБ, се явява материално легитимиран да отговаря за
всички виновно причинени вреди, произтичащи от правораздавателната дейност на
съдиите. В конкретния случай Соф. PC като процесуален субетитуент па държавата
дължи обезщетение за увредените лица, защото негов орган е постановил незаконен
акт.
По изложените съображения намира, че в полза на ищеца
е налице вземане срещу ответника за обезщетение на причинените му вреди в
претендирания размер. Искът по чл. 49. вр. 45. ад. I ЗЗД. вр. чл. 7 КРБ е
основателен за предявения размер и моли да бъде уважен изцяло. Сумата е дължима
ведно със законната лихва, считано от 25.02.2016г.-датата на издаване на ИЛ до
днес, тъй като няма данни за прекратяване па изпълнителното дело и обезсилване
на ИЛ, за което ищецът не е уведомен от ЧСИ-за прекратяването на изпълнителното
дело и нарушението продължава.
Относно иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: При задължение от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което
върху определеното обезщетение се дължи лихва по чл. 86. ал. I ЗЗД - oт деня па
увреждането (аргумент от чл. 84. ал. 3 ЗЗД). Ето защо в случая претендира
обезщетение за забава от 25.02.2016г.-датата на издаване на ИЛ до днес, тъй
като няма данни за прекратяване на изпълнителното дело и обезсилване ма ИЛ, за
което ищецът не бил уведомен от ЧСИ-за прекратяването на изпълнителното дело и
нарушението продължава до окончателното изплащане на исковата сума.
Именно и само незаконният изпълнителен лист, воденото
изпълнително дело и наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищеца oт
ЧСИ са предизвикали разстройство на здравето на ищеца и са и
причинно-следствена връзка с установеното възникване/влошаване на здравословно
състояние – дотогава той се е интегрирал и вписвал в режима на мястото за
лишаване от свобода. У ищеца се породили продължителни и изключително
интензивни чувства, изживявания и състояния на напрегнатост, тревожност,
нервност, страх, стрес, притеснения, емоционални страдания, душевна болка,
душевен дискомфорт, неудобства, хронично безсъние и главоболие, депресивно
състояние, поява на сълзи (плач), гняв. загуба на вяра и дълбоко недоверие в
съдебната власт и система па Република България, всички поради това, че са му
вменени задължения, които всъщност никога не е дължал. След като бил осъден с
влязла в законна сила присъда за извършеното от него престъпление и започнал да
изтърпява наложеното му наказание, той е приел това наказание, примирил и
успокоил, тъй като е осъзнал вината си и е поел отговорността за действията си.
Но след като разбира, че държавните органи продължават да го преследват и
наказват несправедливо, описаните по-горе душевни страдания избухват с
изключителна сила и продължителност. Той се намирал в затвора, където нямал
възможност да реагира бързо и активно да защитава интересите си.
Твърди в молбата си, че увреждането на здравето е един
от аспектите на реакцията на физическо лице в стресогенна ситуация. Същата
произтича от отработване на последиците от психотравма – незаконен изпълнителен
лист и изпълнително производство, противоправното поведение на СофРС има
собствено травмиращо въздействие върху ищеца.
Налице била категорична и безусловна връзка между
влошаване на здравословното състояние на ищеца и преживяното по повод
изпълнителното производство срещу него като длъжник.
Според чл.51 ал.1 от ЗЗД, на обезщетение подлежат
всички вреди (имуществени и неимуществени), които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, а неимуществените вреди се обезщетяват по
справедливост.
Засегнатите от деликта неимуществени блага нямат
парична оценка, а тяхното обезщетяване, което съдът е длъжен да определи но
справедливост не ги възстановява, а ги компенсира. Затова още с т. 11 от ПП
№4/1968 год., на ВС са маркирани обективно съществуващите обстоятелства, които
следва да бъдат взети предвид при определяне па обезщетението: характерът на
увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, причинените морални страдания, възраст и т.н.
Съобразявайки вида, характера и продължителността на
причинените психически страдания на
ищеца, счита, че следва да му се присъди обезщетение в размер на 5100 лв.
Заявява, че възражението за съпричиняване е
неоснователно, тъй като няма съпричиняване и поемане на риска, каквото се има
предвид в чл . 51, ал. 2 от ЗЗД. Първият аргумент е, че няма причинна между
поведението/евентуално действия или бездействие/ на ищеца-увредения и
вредоносния резултат. Второ, без значение е вината на пострадалия, тъй като
според ТР №88/62 „... не е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за
настъпването на вредите...".
Моли съда да му
присъди направените по делото разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор от
СОФИЙСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в който счита предявения иск за недопустим, с оглед
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 и чл. 132 от Конституцията на Република България.
Магистратите, в частност съдиите не носят гражданска отговорност за техните
служебни действия и за постановените техни актове, като при осъществяване на
своите функции се подчиняват единствено на закона.
Оспорва изцяло както по основание, така и по размер
предявеният срещу Софийски районен съд иск за присъждане на обезщетение за
причинени от страна на състава на съда имуществени вреди от непозволено
увреждане в резултат на неправомерно поведение на съдия във връзка с издаване
на изпълнителен лист срещу ищеца по гр.д. № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38
състав.
Счита, че не са налице предпоставките за ангажиране
отговорността на Софийския районен съд за непозволено увреждане по чл. 49 във
връзка с чл. 45 ЗЗД.
Отговорността за вреди по чл. 49 ЗЗД по съществото си
е гаранционно обезпечителна, тъй като възложителят на работата не отговаря за
своя вина, действие или бездействие, а за такива на негови работници или
служители. Те трябва да се причинили вредите- имуществени или неимуществени,
при или по повод възложената им работа, както и те да се дължат на техни
противоправни действия или бездействия, които да са извършени виновно. Предмет
на доказване е както наличието на фактическия състав на непозволеното
увреждане, а така и също и факта на възлагане на работата. В случая по чл. 49 ЗЗД законодателят е възложил репариране на вредите на правен субект, който
отговаря на основание, различно от това на деликвента. Отговорността по чл. 49 ЗЗД се реализира въз основа на правната норма, чиито фактически състав изисква
установяването на определени предпоставки. При осъществяването им се достига до
ангажиране на отговорността на възложителя на работата.
В случая се претендира ангажиране на отговорността на
СРС за твърдени незаконосъобразни действия от страна на съдия, разглеждал гр.д.
№ 1366/11г., по описа на СРС, комуто е възложил работа. Възложителят може да се
освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата не е
причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или ако вредата не
е причинена при или по повод на възложената работа /ПП на ВС № 7/1959г./.
Съгласно чл. 117, ал. 2 от КРБ, Софийски районен съд няма качество на
възложител на работа на съдиите. Съдиите се назначават от Висш съдебен съвет, а
не от съответния орган на съдебната власт, поради което и Софийски районен съд
не носи отговорност за действията на съдиите, тъй като няма качеството на
възложител на работа.
Съгласно чл. 132 от Конституцията на Република
България, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и
следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни
действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер. От цитирания текст следва, че магистратите имат
функционален имунитет и носят отговорност за действията си извършени при
осъществяване на функциите си и при постановяване актовете си само в случай на
умишлено престъпление от общ характер. Установяването на този факт може да
стане само в наказателен процес. Данни за успешно проведен наказателен процес,
завършил с осъдителна присъда, не се представят по делото.
Невъзможността да се осъществи деликтната отговорност
на отношение на прекия причинител на вредите (извън случая, когато е установено
извършено умишлено престъпление от общ характер, в който случай прекият
причинител би отговарял на основание чл. 45 ЗЗД, какъвто настоящият не е)
изключва възможността да се реализира и отговорността на ответника СРС в
настоящото производство при условията на чл. 49 ЗЗД, независимо от това дали
съдът приема, че СРС има или няма качество на възложител на магистрата.
По изложените съображения счита, че не е налице
противоправно и виновно действие или бездействие на съда, от което за М.Х. да
са се породили неимуществени вреди, които да бъдат възмездени. Не е налице и
основание да се ангажира отговорността на СРС като възложител по смисъла на чл.
49 ЗЗД.
С оглед фактическия състава на нормата на чл. 49 ЗЗД
изискващ кумулативното наличие на всички елементи от състава, то при
отсъствието на една от предпоставките за ангажиране отговорността на СРС по
наведените от ищеца твърдения за причинени неимуществени вреди, а именно
липсата на противоправно и виновно действие или бездействие, то не е необходимо
изследването на останалите.
Заявява, че в исковата молба се излагат твърдения
относно противоправното поведение на съдията Пъстракова като част от състава на
СРС, с което са нанесени вреди на ищеца, а именно: силни интензивни чувства,
изживявания на състояния на напрегнатост, тревожност и други в резултат на
издаден изпълнителен лист от председателя на 38 състав, СРС за суми, които не
се дължат. За възникне отговорност следва да е налице кумулативна свързаност на
следните три елемента от фактическия състав, а именно: да е налице
незаконосъобразен акт, действие или бездействие, причинени имуществени и/или
неимуществени вреди и да налице пряка причинна връзка между тях.
Видно от изложеното в исковата молба е, че срещу ищеца
е издаден изпълнителен лист в полза на съдебната власт за дължимо се съдебно
вземане в размер на 1364.00 лева. представляващо държавна такса по гр. дело №
1366/2012 г., по описа на СРС, 38 състав.
На следващо място, ищецът твърди, че не е страна по
горепосоченото гражданско дело, но същевременно сочи, че е бил страна по гр.
дело № 1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав.
Също така, ищецът излага твърдения, че
първоинстанционното решение по делото гр. дело № 1366/2011 г., по описа на СРС,
38 състав е отменено в частта за разноските, т.е. за сумата от 1364 лева, и
поради което и същата не се дължи.
След запознаване с изложеното в исковата молба,
Софийски районен съд извърши справка по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на
СРС, 38 състав, с която се установи, че именно по това дело е издаден
изпълнителен лист срещу М.Х., а не по гр. дело № 1366/2012 г., по описа на СРС,
38 състав, т.е. налице явна фактическа грешка. Също така се установи и че с
влязло в законна сила решение № 4805 постановено по въззивно гр. дело №
5085/2013 г. на СГС, първоинстанционното решение е отменено в частта за
разноските и изпълнителният лист по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на СРС,
38 състав е издаден без основание. След установяване на допуснатото, Софийски
районен съд, в качеството си на взискател своевременно е изпратил молба по
образуваното ИД № 2131 /2019 г. по описа на ЧСИ per. № 765 за неговото
прекратяване.
Софийски районен съд за първи път с настоящата искова
молба е уведомен, че налице допусната грешка, поради което и констатирането на
същата се установява едва сега.
Независимо, че е издаден изпълнителен лист по гр. дело
№ 1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав, считат, че не са настъпили вреди за
ищеца, които да са в резултат на действия на съда и в частност на действия на
съдия от състава на съда и които да следва да бъдат обезщетени.
Твърдението на ищеца, че търпи вреди от наложения
запор по изпълнителното дело е изцяло недоказано, тъй като по ИД №
20197650402131 по описа на ЧСИ per. № 795 е получено информация, че върху
трудовото възнаграждение на същия има наложени и предишни запори, поради което
не е удържана сума в какъвто и да е размер, което обосновава извода, че на
ищеца вече са му били наложени запори и следователно, вреди може да търпи и от
тях.
Счита, че нито по гр. дело № 1366/2011 г., по описа на
СРС, 38 състав, нито по ИД 20197650402131 по описа на ЧСИ per. № 795, както и
ищецът не твърди също, не е постъпвало заявление от ищеца, в което да е поискал
прекратяване на делото. Липсата на предприемане на действия от негова страна за
толкова дълъг период, означава, че същият не изпитвал неимуществени вреди в
посочения размер, тъй като при наличие на вреди в такъв интензитет ищецът би
предприел действия да защити своя интерес още при уведомяването му, че е
образувано изпълнителното дело. В случай, че същият бе предприел действия и при
наличието на основанията за това делото щеше да бъде прекратено в най-кратки
срокове от установяването на допуснатата грешка.
Счита, че твърдението, че е търпял вреди за периода
15.02.2016 г. до 22.02.2021 г., отново е недоказано, независимо, че
изпълнителният лист е издаден на 25.02.2016 г., то същият е възложен за
събиране на ЧСИ per. № 765 с възлагателно писмо № 62014 /26.06.2019 г., т.е.
производството е образувано през 2019 г. Ако отново приемем, че ищецът е бил
запознат с издадения изпълнителен лист и търпи вреди от датата му на издаване
от 25.02.2016 г., то той е имал възможност да възрази пред председателя на
състава издал листа и същият при наличието на основание затова да бъде
обезсилен още преди образуване на изпълнителното дело. Предвид това,
твърдението, че ищецът е търпял вреди в посочения период, то дори и да са
налице такива, те са изцяло продиктувани от поведението на ищеца, и на неговите
действия и/или бездействия.
Ищецът Х., като страна по гр. дело № 1366/2011 г. е
запознат с постановените решения по делото, както и че първоинстанционното
решение е отменено в частта на разноските, но същевременно приблизително 5
години не е предприемал никакви действия. Дори и към момента не са предприети
от негова страна действия за прекратяване на изпълнителното дело.
Доколкото на съда служебно е известно, че ищецът М.Х.
има и други подадени искове през процесния период, по които са образувани дела,
т.е. не е налице възпрепятственост при защитата на правата си, то считат, че за
него са били налице пречки, които да са го възпрепятствали да уведоми съда или
частният съдебен изпълнител, че е допусната грешка при издаване на
изпълнителния лист.
Считат, че дори и да е налице издаден изпълнителен
лист, който не е следвало да бъде издаден, то това обстоятелство не обуславя
автоматично възможността да са причинени вреди, тъй като следва да е налице
причинно-следствена връзка между двете, каквото в случая не е налице.
Претендираните неимуществени вреди са изцяло недоказани, за евентуалното им
настъпване могат да повлияят и други фактори, които да са продиктувани от социално-битово
естество, необвързано с конкретния случай. Поради това не може да се считат
като пряка и непосредствена последица. Вероятно е същите да предхождат от
особената житейска ситуация, в която се е намирал и се намира и към настоящия
момент ищеца, а именно постоянно местожителство в място за изтърпяване на
наказанието „лишаване от свобода“, пребиваването, в което неминуемо е свързано
с по- големи от обичайните отрицателни емоции.
Оспорва размера на претендираното обезщетение. Моли
съда да има предвид, че размерът на твърдените имуществени вреди е недоказан.
Същите се претендират в значително завишен размер, който не е съобразен с
изискванията на справедливостта, която по аргумент от чл. 52 ЗЗД, е основен
критерий за определяне размера на претендираното обезщетение. Съгласно трайно
установената съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на
посочената норма не е абстрактно, а е свързано с обстоятелства, като характера,
интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на
ищеца преди него. Също така следва да се има предвид, че не всяко неприятно
усещане или чувство дават основание за присъждане на неимуществени вреди, а
само тези, които справедливостта изисква да бъдат възмездени.
Моли съда да отхвърли предявеният иск като
неоснователен и изцяло недоказан.
Претендират за разноските по делото.
С определение от 8.12.2021 г. съдът е прекратил
производството по делото по отношение на втория ответник ДЪРЖАВАТА,
представлявана от Министъра на финансите, поради недопустимост на иска – липса
на надлежна страна.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за
установена следната фактическа обстановка:
От приложеното по
делото гр.д. № 1366/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 38 състав, се
установява, че именно по това дело е издаден изпълнителен лист срещу М.Х., а не
по гр. дело № 1366/2012 г., по описа на СРС, 38 състав, т.е. налице е явна
фактическа грешка. С решение от 30.10.2013 г. по гр.д. № 1366/2011 г. по описа
на СРС е допусната поправка на явна
фактическа грешка, като в постановеното
решение от 3.12.2012 г. следва да се чете, че същото е постановено по гр.д. № 1366/2011 г., вместо
2012 г. Установява се също, че с влязло в законна сила решение № 4805,
постановено по въззивно гр. дело № 5078/2013 г. на СГС, първоинстанционното
решение е отменено в частта за разноските и изпълнителният лист по гр. дело №
1366/2011 г., по описа на СРС, 38 състав е издаден без основание. С определение
№ 829/25.06.2015 г. по гр.д. №7/2015 г. по описа на ВКС, не е допуснато
касационно обжалване на решението на СГС . На 25.02.2016 г. е издаден
изпълнителен лист в полза на Районен съд София по гр.д. № 1366/2012 г. против
ищеца Х.. С определение от 1.06.2021 г. по гр.д. 1366/2011 г. СРС е обезсилил
издадения на 25.02.2016 г. изпълнителен лист за сумата от 1364 лв. против ищеца
Х.. След установяване на допуснатото, Софийски районен съд, в качеството си на
взискател своевременно е изпратил молба от 3.06.2021 г. по образуваното ИД № 2131 /2019 г. по описа
на ЧСИ peг. № 765 Гергана Илчева за неговото прекратяване.
За изясняване на
обстоятелствата по делото са допуснати и събрани гласни доказателства. От
разпита на свидетеля П.Й.С. се установява, че познава ищеца от 2009 г. Последният
бил ищец по гр. дело №1366/2011 г. по описа на Софийски районен съд, което било
за дискриминация, във връзка с вероизповеданието му. Искът бил отхвърлен пред
първа инстанция, при което ищецът бил осъден да заплати разноски. В тази връзка
обжалвал решението по същото дело пред Софийски градски съд. В последствие св. С.
научил, че по делото бил издаден изпълнителен лист, с който ищецът бил осъден
да заплати около 1400 лева. На това основание било образувано изпълнително дело
и бил наложен запор на трудовото възнаграждение на същия в затвора. На факта на
издаване на изпълнителния лист ищецът реагирал остро, като за периода от
25.02.2016 г. до 22.02.2021 г. у него настъпили силни и интензивни по своя
характер, с трайно отражение във времето, негативни чувства, емоции,
изживявания и състояния на нервност, напрегнатост, тревожност, гняв,
разочарования от съдебната система, чести състояния на депресии.
При установената фактическа обстановка,
съдът направи следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия
или бездействия. Тази отговорност възниква когато има вреди, тези вреди са причинени
от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа, вредите
са причинени при или по повод изпълнение на работата. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Необходимо е също така да са налице елементите
на фактическия състав на непозволеното увреждане, уредено в чл. 45 ЗЗД -
противоправно деяние от страна на изпълнителя на възложената работа, настъпили
вреди у пострадалия, причинна връзка между деянието и вредата, както и
субективно отношение към вредата – вина, за която важи оборимата презумпция на
чл. 45, ал.2 ЗЗД.
Всяко действие или бездействие, с което се нарушава
публичнопозитивната забрана да не се вреди другиму, е противоправно. Не е
необходимо действието или бездействието да противоречат на конкретна правна
норма, при положение, че е нарушен посочения принцип. За такова действие,
настоящият съдебен състав намира издаването
на изпълнителен лист от 25.02.2016 г.
по гр. д. №1366/2011 г. по описа на Софийски районен съд, който е бил обезсилен
с определение от 01.06.2021 г.
Вредата следва да се окачестви като неблагоприятно
въздействие върху имуществените и неимуществените права на пострадалия. В
настоящия случай предмет на изследване представляват неимуществените вреди,
каквито претендира ищецът. Неимуществените вреди могат да се изразяват в нравствените,
емоционални, психически, психологически терзания на личността; болките и страданията
върху цялостта на организма и здравето на увредения; накърнената чест,
достойнство, добро име в обществото и др. От събраните гласни доказателства –
показанията на св. С. се установява, че в посочения период - 25.02.2016 г. до 22.02.2021 г., ищецът действително е
претърпял негативни емоции и
преживявания, които следва да се окачествят като неимуществени вреди по
смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Що се отнася до причинно-следствената
връзка между деяние и вреда, съдът намира следното:
Причинната връзка е зависимост, при която деянието е
предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното
действие или бездействие на деликвента. За да бъде поставена вредата в
причинно-следствена връзка, следва да се установи, че деянието е единственото
основание за настъпване на същата, така че ако мислено се премахне деянието, да
се достигне до единственото логично заключение, че вредата не би настъпила.
Причинно-следствената връзка не се предполага, а подлежи на обосноваване, в
условията на пълно главно доказване, което е в тежест на ищеца. От показанията
на св. С. не може да се направи обосновано заключение, че издаденият
изпълнителен лист стои в причинна връзка с установените от същия негативни
емоции у ищеца. Нелогично и необосновано е да се твърди, че за периода 25.02.2016
г. до 22.02.2021 г. /близо 5 години/ неоснователно издаденият изпълнителен лист
е бил единствената причина за негативни емоции и преживявания на ищеца. Вероятно
е издаването на същият изпълнителен лист да е обосновало негативни емоции и
изживявания за по-кратък период от време или да е способствало за усилване
интензитета на същите негативни емоции, но установяването на подобна вероятност
не може да се отъждестви с провеждане на пълно главно доказване по отношение на
елемент от фактическия състав на института на непозволеното увреждане.
Достигане до заключение за такава вероятност може да обоснове единствено
непълно доказване на правнорелевантния факт, което се явява недостатъчно, предвид
разпределената от съда доказателствена тежест по делото. По този начин
настоящия съдебен състав намира, че ищецът не е изпълнил процесуалното си
задължение по чл. 154, ал.1 ГПК, в условията на пълно главно доказване да
установи факт, на който основава своето искане, ergo намира причинната връзка между издаване
на изпълнителния лист от 25.02.2016 г. по гр. д. №1366/2011 г. по описа на
Софийски районен съд и установените у ищеца негативни емоции и преживявания,
които следва да се окачествят като неимуществени вреди за недоказана.
По отношение на обективната безвиновна отговорност на
ответника по настоящото дело, съдът намира следното:
В постановките на ППВС №9/28.12.1966 г. по гр.д. №8/66
е възприето, че в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД са уредени два фактически състава,
както следва: „при възложена работа“ и „по повод на възложена работа“. Изразът
„при изпълнение на възложена работа“ означава, че вредите следва да са
причинени през времето, когато се извършва възложена
от субекта на отговорност работа, като е необходимо тези вреди да са
причинени от действия, съставляващи изпълнение на възложена работа. При липса
на връзка между възложена работа и вреда е невъзможно да се реализира отговорността
по чл. 49 ЗЗД. Изразът „по повод“ изпълнение на възложената работа указва на
други действия, които се извършват преди, по време и след изпълнението, на
възложената работа. Тези действия не представляват пряко изпълнение на
възложената работа, но са свързани с него. Без наличието на пряка връзка между
изпълнението на работата, възложена от
субекта на отговорност и вредоносните действия не възниква отговорност по
чл. 49 ЗЗД.
От изложените, задължителни за настоящия съд,
постановки е видно, че при всеки от двата състава на обективна, безвиновна
отговорност по чл. 49 ЗЗД е необходимо да е налице възлагане на определена работа или дейност, при или по повод изпълнението
на която изпълняващият я виновно да е причинил вреди на пострадалото лице.
Актът на възлагането на работа е имплицитно свързан с нейното изпълнение, което
пък стои в основата на предвидената от законодателя гаранционно-обезпечителна
отговорност. Възлагането, всъщност, следва да се определи като генетична зависимост
между волята на възлагащия и действията на изпълнителя, така щото последните
действия да се превърнат в резултат на волята на възлагащия, без значение какви
са отношенията между двата субекта,
уреждащи причината на самия акт на възлагане /трудово или служебно
правоотношение, договор за поръчка, договор за изработка и др./.
В конкретния случай процесният изпълнителен лист е
издаден на основание разпореждане на съдия при ответния съд. За правилното
решаване на делото е необходимо да се изследва въпроса съществува ли възлагане от
страна на съда към съдията за постановяване на същото разпореждане.
Според чл. 117, ал.2 от Конституцията на Република
България „Съдебната власт е независима.
При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите
и следователите се подчиняват само на закона“. Съгласно Чл. 160 ЗСВ „Съдия, […], се назначава, повишава, понижава, премества и
освобождава от длъжност с решение на съответната колегия на Висшия съдебен
съвет“, а съгласно чл. 161, ал.3 ЗСВ „Въз основа на решението на съответната колегия на Висшия съдебен съвет
за назначаване, повишаване, понижаване и преместване на съдия, прокурор и
следовател административният ръководител издава акт за заемане на длъжността“.
От прочита на същите разпоредби се установява от една страна начина на
изпълнение на служебните задължения на съдиите, а от друга – обвързаността им
със съответното съдилище, в което последните заемат длъжностите си.
Безпочвено
е твърдението, че съдиите постановяват актовете си по възлагане от страна на
съответният съд, в който последните са назначени. Да се приеме това би
означавало да се приеме фактът, че магистратите се намират в йерархична зависимост
в административните граници на съда и са лишени от собствена преценка и
вътрешно убеждение и при постановяване
на актовете си. Подобно твърдение стои в остро противоречие с принципа на
независимост на съдебната власт, уреден в чл.117 на Конституцията на Република
България. Магистратите изпълняват функциите си в условията на независимост, при
изпълнение на и в съответствие със Закона. Така и се осъществява „възлагането“ на работа на съдията – от разпоредбите
на приетите по установения за това ред закони в държавата. С оглед изложеното и
установените факти по настоящото дело не може да се приеме, че ответният съд е
възложил на съдията издаването на съответния изпълнителен лист.
Следва да се заключи, че отношението
между съда и лицето осъществяващо функцията – съдия не кореспондира с
предвиденото такова от законодателя в чл. 49 ЗЗД, съответно в настоящия случай
ответникът не е материално легитимиран да носи отговорност за вреди за чужди
действия.
Така настоящият съдебен състав, предвид
недоказаността на елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане от
една страна и липсата на основание за носене на отговорност за чужди действия
от друга, намира че предявеният иск е неоснователен и недоказан и като такъв
следва да бъде отхвърлен.
Предвид акцесорния характер на искането за присъждане
на законна лихва от датата на увреждане до окончателното изплащане на сумата,
същото следва да бъде отхвърлено, предвид отхвърлянето на главния иск.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото, на основание чл.
78, ал.3 ГПК, предвид направеното искане от ответника на основание чл. 78, ал.8 ГПК, следва да бъде осъден ищеца да заплати на ответника сторени по делото
разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Водим от горните мотиви, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ,
предявения от М.Г.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ******************* , против СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД,
гр. София, бул. „Цар Борис III“ №54, представляван от
административния ръководител – съдия Александър Ангелов, за сумата от 5100 лева /пет хиляди и сто лева/,
представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в
резултат на издаден без основание изпълнителен лист от 25.02.2016 г. по гражданско
дело №1366/2011 г. по описа на Софийски районен съд, 38-ми състав, и въз основа
на него образувано изпълнително дело №20197650402131 и наложен запор върху трудовото
му възнаграждение от ЧСИ рег.№765 Гергана Илчева с район на действие ОС-Стара
Загора, за периода от 25.02.2016 до 24.02.2021, ведно със законната лихва върху
тази сума от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА М.Г.Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, 2-ра ЗНС, к.н.1157, да заплати на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, гр.
София, бул. „Цар Борис III“ №54, представляван от административния ръководител
– съдия Александър Ангелов, сумата в размер на 100 лева, представляваща направените разноски по делото.
Решението подлежи
на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Окръжен съд Стара Загора.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :