№ 3817
гр. София, 14.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско
дело № 20221110123143 по описа за 2022 година
взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по предявени от /фирма/ (ищец) срещу Л. В. С. (ответник) обективно
кумулативно съединени установителни искове, както следва:
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата 732,42 лева – договорно възнаграждение за периода 20.10.2020 г. –
20.09.2021 г, дължимо по Договор за потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г.;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 742,29 лева – неплатено възнаграждение за закупена услуга „....“;
иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 1549,96 лева – неплатено възнаграждение за закупена услуга „....“;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 832,85 лева – лихва за забава за периода от 21.08.2020 г. до 20.09.2021
г.;
- иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на
вземане за сумата от 108,30 лева - лихва за забава за периода от 20.09.2021 г. до 25.11.2021 г.
Ищецът твърди, че ответницата не е изпълнила задълженията си по процесния
договор за потребителски кредит, поради което е станала причина за търсенето им по
съдебен ред. Обосновава правен интерес от предявяване на установителни искове за
вземанията с проведено заповедно производство и издадена заповед за изпълнение, срещу
1
която е постъпило възражение. Претендира разноски.
Ответницата оспорва претенциите с твърдение, че договорът е недействителен, като
протИ.речащ на императивни разпоредби на ЗЗП. Оспорва размера на заявените лихви и
прави възражение за прекомерност на търсените разходи. Прави възражение за съдебно
прихващане със заплатените от нея такси за услугите „....“ и „....“. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира от фактическа
страна следното:
По делото е представен Договор за потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г. и
приложимите към него Общи условия на заемодателя, от който се установява, че /фирма/,
като заемодател, и Л. В. С., като заемополучател, са били обвързани от валидно
облигационно правоотношение, по силата на което дружеството се е задължило да
предостави на заемополучателя парична сума в размер на 5000 лв., срещу насрещното му
задължение да я върне на 24 равни месечни вноски, ведно с уговорената възнаградителна
лихва, платими на 20-то число от месеца. Месечната вноска била опредЕ. на 308,65 лева,
формирана на база годишен лихвен процент (ГЛП) от 41,00 % и годишен процент на
разходите (ГПР) – 48,79 %. Видно е от договора, че потребителят е закупил и допълнителни
услуги „....“ на цена от 1500 лева и „....“ на цена от 3100 лв., заплащането на които било
разсрочено също за 24 месеца, поради което и стойността на услугите била калкулирана към
общия размер на месечната погасителна вноска, опредЕ. с тези разходи в размер на 500,32
лева. Общата стойност за връщане била опредЕ. на 12007,41 лева. Съгласно приложимите
ОУ (чл.12.3) просрочието на две месечни погасителни вноски пораждалала право за
кредитора да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. Договорът бил сключен след
попълване на искане за отпускане на потребителски кредит от страна на заемополучателя, в
който същият е посочил съществена за заемодателя информация относно финансовото си
състояние и трудовата си заетост. В приложение към договора бил изготвен погасителен
план, съгласно който крайният срок за издължаване на кредита бил определен на 20.08.2021
г.
Прието като доказателство е извлечение от сметка, видно от което сумата 2554,35
лева е била преведена от ищеца в полза на ответницата по сметка в /фирма/ а остатъкът от
уговорената главница е послужил за рефинансиране, видно от договора за кредит.
Приет е като доказателство Анекс № 1 към договора, видно от който страните са
договорили отлагане на вноски, като крайният срок за погасяване на кредита е определен на
20.09.2021 г.
Приложено е извлечение от счетоводните записвания на ищеца по договора, видно от
което преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда потребителят е заплатил по
договора само 11 /единадесет/ вноски, с които е погасена част от главницата в размер на
2028,81 лв., част от лихвата в размер на 1674,99 лв. и част от възнаграждението за
допълнителни услуги в размер на 2307,75 лв., като са останали непогасени следните суми:
сумата от 2971,19 лв. - главница по Договор за потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г.,
2
сумата от 732,42 лв. - договорна /възнаградителна/ лихва, сумата от 742,29 лева – неплатено
възнаграждение за закупена услуга „....“ и сумата от 1549,96 лева – неплатено
възнаграждение за закупена услуга „....“.
Представено е уведомително писмо, с което кредиторът е известил потребителя, че
упражнява правото си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем, поради
необслужването му, като е уточнил, че предсрочната изискуемост е настъпила на 20.09.2021
г. Писмото е получено лично от ответницата.
В хода на заповедното производство ответницата е заплатила изцяло главницата в
размер на 2971,19 лв., като по отношение на останалите вземания не се твърди и не се
представят доказателства за погасяване.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
По отношение на търсеното договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/:
Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Нарушението на този императив води до
нищожност на клаузата – аргумент от чл.19, ал.5 ЗПК. Разпоредбата в сила от 23.07.2014 г.,
но и преди обективиране на ограничението в закона, съдебната практика е приемала, че
такъв размер нарушава принципа за справедлИ.ст в гражданските правоотношения и
обогатява неоснователно кредитора, което прави клаузата от договора нищожна, като
накърняваща добрите нрави – чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, а завишението над този праг не може
да се оправдае с риска на кредитора.
В настоящия случай ГПР е под нормативно установеното ограничение, а ГЛП е 41.00
%. Действително, лихвеният процент надхвърля трикратния размер на законната лихва,
който максимален праг е намерил отражение в съдебни решения на ВКС, с които
касационната инстанция е обосновала извод, че възнаградителната лихва е прекомерна и
нарушава правилото за равнопоставеност на страните в гражданските и търговските
отношения, когато заемополучателят притежава качеството потребител, както е в настоящия
случай. Преценката дали възнаградителната лихва по потребителските кредити, опредЕ. над
трикратния размер на законната лихва е прекомерна при условие, че ГПР е в рамките на
нормативно определеното ограничение, се прави с оглед конкретния спор. По процесния
договор е видно, че заемът не е обезпечен, което разкрива за кредитора по-висок риск от
неудовлетворяване на вземането от страна на този потребител. Именно рискът е определящ
за кредитора в решението му дали да предостави паричните средства и при какви условия. В
настоящият случай, кредиторът е предложил, а потребителя приел да погасява заема при
лихвен процент по-висок от трикратния размер на законната лихва, изхождайки от риска
при предоставяне на ресурса, изведен от финансовото положение на заемополучателя и
неговото поведение в този вид договорни отношения. В този смисъл, поетия риск за
кредитора е по-висок от обичайния, поради което и завишеният лихвен процент е разумен, а
ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК не е нарушено. По изложените съображения, съдът
3
намира, че уговорката между страните за размера на възнаградителната лихва не се явява
нищожна, като накърняваща добрите нрави или протИ.речаща на закона, нито се явява
уговорена при нарушаване изискването за равнопоставеност на страните в гражданските
отношения, поради което предявеният от ищеца иск по чл.422 ГПК, вр.чл.240, ал.2 ЗЗД
следва да бъде уважен. Сляпото, в смисъл на неаргументирано приемане на дадена повеля,
не почива на правото и не обслужва справедлИ.стта на гражданските отношения, щом като
не отчита фактори като приходи на потребителя, разходите му, трудова заетост, точно или
просрочено изпълнение по предходни договори за заем или пълно неизпълнение и други
значими за определяне риска на кредитора обстоятелства. Именно те в съвкупност
определят конкретните параметри, при които страните сключват договора за заем и в тях се
проявява оценката на риска, направена от кредитора, а не съставлява прехвърляне на риска
върху потребителя. По тези мотиви, настоящият съд счита, че не следва безрезервно да
прилага решенията на ВКС, в които се приема, че трикратния размер на възнаградителна
лихва е максимален праг по потребителските договори, тъй като относими по този въпрос
факти в настоящото дело са различни.
По отношение на исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД:
Видно от представения договор и общите условия към него, страните са уговорили
предоставянето на пакет от допълнителни услуги от кредитора „....“ - приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит /т. 15.1 от ОУ/ и пакет от допълнителни
услуги- „....“ - право на промяна на погасителния план при специфични условия/т. 15.2 от
ОУ/. Макар и оформени като допълнителни услуги, по съществото си предвижданията
касаят действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. Тоест не е налице
самостоятелен предмет на отделно правоотношение. Нещо повече, заплащането на
посочените възнаграждения е уговорено предварително и е дължимо без значение дали тези
услуги ще бъдат използвани. Това води до нарушение на принципа на добросъвестност и
справедлИ.ст при договарянето, който изисква потребителят да заплати такса за реалното
ползване на опредЕ. услуга, а не хипотетично ползване на такава. Всичко изложено навежда
на извода за протИ.речие на искането с чл. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, който поставя забрана за
кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, каквито несъмнено са "услугите" .... и ..... На следващо място чл.
10а, ал. 4 предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. В
случая е предвидено едно общо възнаграждение за всички евентуални услуги, което е в
нарушение на цитираната норма.
Всичко изложено води до извода за нищожност на клаузите поради поради
протИ.речието им с чл. 21, ал. 1 ЗПК, според който всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
По тези съображения, вземанията по договора за допълнителни услуги не
съществуват.
Исковете следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
4
По отношение на исковете по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
С оглед основателността на главната претенция и установената забава в плащанията,
то акцесорните претенции за лихви се явяват изцяло основателни.
По възражението за прихващане.
Ответникът е направил изявление за съдебно прихващане при условие на
евентуалност с вземанията на ищеца за договорно възнаграждение в размер на 732,42 лв., за
лихва за забава в размер на 832,85 лв. и за лихва за забава в размер на 108,30 лв., със сумата
в общ размер от 2307,75 лв. – платена от ответника и получена от ищеца по нищожни
договорни клаузи за услугата „....“ и услугата „....“ по Договор за потребителски кредит №
.... от 15.08.2019 г. при начална липса на основание и в тази връзка подлежащи на връщане.
Възражението е изцяло основателно, поради което и исковете с правно основание чл.
422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл.240, ал.2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
следва да бъдат изцяло отхвърлени, като погасени чрез прихващане в хода на процеса.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
Независимо от изхода на делото, то доколкото ответницата е станала повод за
предявяване на иска за главница и лихви и едва в хода на заповедното производство е
извършила плащане на главницата, то същата на общо основание следва да понесе
отговорността за сторените от ищеца разноски в заповедното производство по отношение на
главницата, договорното възнаграждение и лихвите за забава, които са в общ размер от
126,45 лв.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на
ищеца сумата от 100,75 лв., представляваща сбор от сторените от ищеца разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, изчислени съразмерно на установените
за основателни претенции. Това е така, тъй като ефектът на съдебното прихващане настъпва
с влизане в сила на решението, с което е уважено възражението. Ето защо, вземането не се
счита погасено преди предявяване на исковете, поради което съдът намира, че ответницата е
дала повод за завеждането му и следва да понесе отговорността за разноските.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответницата има право на разноски както за
заповедното, така и за настоящото исково производство, но доколкото такива не са
направени, то не следва да бъдат и присъждани.
Предвид изхода на спора и представения пред съда от процесуалния представител на
ответницата Л. В. С. договор за правна защита и съдействие, ищецът следва да бъде осъден
да заплати на основание чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 36 от Закона за адвокатурата адвокатско
възнаграждение на адв. Е. Г. И. от АК - П. адвокатско възнаграждение в размер на 293,40
лв. за осъщественото безплатно процесуално представителство в полза на ответника в
5
настоящото исково производство, изчислено съразмерно на отхвърлената част от исковите
претенции.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от /фирма/, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление:
...., срещу Л. В. С., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията
между страните, че Л. В. С. дължи на /фирма/ следните суми: сумата 732,42 лева –
договорно възнаграждение за периода 20.10.2020 г. – 20.09.2021 г, дължимо по Договор за
потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г., сумата от 832,85 лева – лихва за забава за
периода от 21.08.2020 г. до 20.09.2021 г., както и сумата от 108,30 лева - лихва за забава за
периода от 20.09.2021 г. до 25.11.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 67846/2021 г. по описа на СРС, 87
състав, като погасени чрез прихващане със сумата от 2307,75 лв. – платена от ответника и
получена от ищеца по нищожни договорни клаузи за услугата „....“ и услугата „....“ по
Договор за потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г. при начална липса на основание и в
тази връзка подлежащи на връщане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от /фирма/, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление:
...., срещу Л. В. С., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че Л. В.
С. дължи на /фирма/ следните суми: сумата от 742,29 лева – неплатено възнаграждение за
закупена услуга „....“, както и сумата от 1549,96 лева – неплатено възнаграждение за
закупена услуга „....“ по Договор за потребителски кредит № .... от 15.08.2019 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 67846/2021 г. по описа на СРС, 87 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Л. В. С., ЕГН **********, да заплати на
/фирма/, ЕИК ...., със седалище и адрес на управление: ...., сумата от 126,45 лв. - разноски в
заповедното производство, както и сумата от 100,75 лв. - разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА /фирма/, ЕИК ...., със седалище и адрес на
управление: ...., да заплати на адв. Е. Г. И. от АК - П., с личен № **********, с адрес: ....
сумата от 293,40 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно
процесуално представителство в полза на ответницата в настоящото исково производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6