Решение по дело №796/2023 на Административен съд - Русе

Номер на акта: 432
Дата: 5 февруари 2024 г. (в сила от 5 февруари 2024 г.)
Съдия: Диан Григоров Василев
Дело: 20237200700796
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 22 декември 2023 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ 432

гр. Русе, 05 февруари 2024 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Русенският административен съд,  в публичното заседание на 31 януари 2024 год. в състав:

Съдия: Диан Василев

 

при секретаря …… Наталия Георгиева ………и в присъствието на прокурора  ………   като  разгледа    докладваното  от  ……… съдията   ………    административно дело №796…… по   описа   за  2023   година, за да се произнесе, взе предвид: 

Производството е по реда на чл. 268 от ДОПК (Данъчно-осигурителен процесуален кодекс).

Делото е образувано след постъпило в съда оспорване от Р.М.Н. ***. Жалбата е насочена срещу Решение №225/08.12.2023 год., издадено от директора на ТД на НАП Варна, с което от директора е оставена без уважение подадената от Н. жалба с вх.  № 25918 от 24.11.202Зг. срещу Разпореждане за разпределение „№ С2З0018125-0349802 от 20.11.2023 год. и Разпореждане за разпределение С2З0018-********** от 20.11.202З год., издадени от публичен изпълнител в ТД на НАП-Варна.

Излагат се доводи за незаконосъобразност на решението, като издадено в нарушение на материалния закон – неправилно приложение на разпоредбата на чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК. Същите се поддържат и в съдебна зала от Р. Н..

Иска се от съда да отмени Решение №225/08.12.2023 год., издадено от директора на ТД на НАП Варна.

Ответникът по жалбата – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, в представено по делото писмено становище счита жалбата за неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Русенският административен съд, след като обсъди данните по делото и доводите на страните, след преценка на събраните по делото писмени доказателства и направената проверка за законосъобразност, намира  жалбата за процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването.

Фактите :

По повод изпълнително дело №18150005172/2015г. с длъжник Р.М.Н., публичен изпълнител при ТД на НАП Варна е издал Разпореждане за разпределение №С2З0018-**********/20.11.2023г. и Разпореждане за разпределение „№ С2З0018125-0349802/20.11.2023г. (л.9-11 от адм. преписка). С тях е разпоредил разпределение на плащания в размер на 157.07 лева, постъпили съответно на 13.10.2023г. и 13.11.2023г. след действия по принудително изпълнение. Тези суми са преведени от НОИ, трето задължено лице съгласно постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. №С190018-022-0118906/13.12.2019г., по цитираното по-горе изпълнително дело.

След обжалване по административен ред от Н. пред директора на ТД на НАП Варна на двете разпореждания, горестоящият АО, произнасяйки се по реда на чл. 266 и чл. 277 от ДОПК е преценил, че жалбата е неоснователна и я оставил без уважение. Изложил мотиви, че не е налице твърдяното в жалбата до него нарушение на чл.213 от ДОПК. В такъв смисъл постановил Решение №225/08.12.2023 год. (л.1 от адм. преписка).

Недоволна от този резултат, Р. Н. обжалва решението пред Административен съд Русе.

При така установеното от фактическа страна, съдът стига до следните правни изводи:

Оспореното решение е издадено от директора на ТД на НАП - Варна, в пределите на неговата компетентност по чл.267, ал.2, т.5 от ДОПК.

Решението е в предвидената от закона писмена форма, със съдържание, което отговаря на изискванията за излагане на фактическите и правни основания за издаване на акта и при спазване на административно-производствените правила.

Материалният закон също е приложен правилно.

Спорът, който поставя Р. Н. е досежно приложението на чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК.

Според Н. преди да бъде променена нормата на чл.213, ал. 1, т.5 ДОПК с Д.в. бр. бр. 66 от 2023 г., в сила от 5.08.2023 г., изм., бр. 106 от 2023 г., е била налице несеквестируемост на имуществото на длъжника и не се допуска принудително изпълнение върху пенсията му.

Това е погрешно тълкуване на нормата на чл.213 от ДОПК. Още назад във времето, в редакцията й към ДВ, бр. 41 от 2009 г., в сила от 1.07.2009 г., разпоредбата на чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК е допускал принудителното изпълнение да се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на „трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, пенсията или стипендията - в размер до 250 лв. месечно“. Исторически, тази норма е претърпяла съответните промени, като с  ДВ, бр. 34 от 2020 г., в сила от 9.04.2020 г. законодателят е определил, че се допуска „Принудителното изпълнение върху цялото имущество на длъжника, с изключение на : т.5 -  трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно“. Това законодателно разбиране е останало и занапред при следващите промени на чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК, като предпоследната редакция на тази норма звучи по следния начин:  „Принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на : „трудовото възнаграждение, обезщетението по трудово правоотношение, всяко друго възнаграждение за труд, пенсията или стипендията – в общ размер до минималната работна заплата месечно и петдесет на сто от трудовото възнаграждение за разликата между средната брутна месечна работна заплата, определена общо за икономическите дейности за предходно тримесечие, за което са публикувани официални данни на Националния статистически институт, и минималната работна заплата“.

Безспорно е, че законодателят има предвид, че не се допуска принудително изпълнение върху имуществото на длъжника, и конкретно в случая върху пенсията му, ако тя е до размер на минималната работна заплата. Над този размер такова е допустимо и ако са налице условията за събирането им по този начин, а те са налице - безспорно установени и изискуеми публични вземания с длъжник Р. Н. като с оглед тяхното събиране е наложен запор на вземане от трето лице – НОИ. Затова и правилно публичен изпълнител при ТД на НАП Варна е издал Разпореждане за разпределение №С2З0018-**********/20.11.2023г. и Разпореждане за разпределение „№ С2З0018125-0349802/20.11.2023г., в които са разпределени сумите от 157.07 лева, разликата между размера на пенсията на длъжника Н. - 937 лева и минималната работна заплата за страната - 780 лева.

Правилно е и Решение №225/08.12.2023 год., издадено от директора на ТД на НАП Варна, с което е оставена без уважение подадената от Н. жалба с вх.  №25918 от 24.11.202Зг. срещу двете разпореждания.

Жалбата на Р.М.Н. *** се явява неоснователна.

При този изход на делото разноски следва да се присъдят в полза на ответната страна - директора на ТД на НАП Варна. От процесуалният представител на АО е поискано юрисконсултско възнаграждение, по реда на чл. 37, ал.1 от ЗПП, вр. с чл.24 от Наредба за правната помощ. Тези разноски, на основание § 1, т. 6 от ДР на АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК следва да бъдат присъдени на НАП, която агенция е самостоятелно юридическо лице съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП. Съдът ги определя на 100 лева.

Водим от горното и на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Р.М.Н. *** срещу Решение №225/08.12.2023 год., издадено от директора на ТД на НАП Варна, с което от директора е оставена без уважение подадената от Н. жалба с вх.  25918 от 24.11.202Зг. срещу Разпореждане за разпределение „№ С2З0018125-0349802 от 20.11.2023 год. и Разпореждане за разпределение С2З0018-********** от 20.11.202З год.

ОСЪЖДА Р.М.Н. ***, ЕГН ********** да заплати на Националната агенция по приходите сумата от 100 (Сто) лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

Съдия: