РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 3862
гр. София, 27.03.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 116-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание
на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:П. Г. П.
като разгледа докладваното от П. Г. П. Наказателно дело частен характер №
20231110203202 по описа за 2023 година
Съдът намира, че тъжбата, подадена от Е. И. И. срещу Т. К. Й. с ЕГН ********** не
отговаря на императивните изисквания на чл.81, ал.1 от НПК – в нея липсват обстоятелства
за престъпление.
В частната тъжба се посочва, че Т. Й. е свекърва на тъжителката и са живеели на
нейния адрес заедно със съпруга си, но между двете имало отношения, които били
нетърпими и били свързани с постоянни разправии, свързани с имотни спорове, относно
общото обитавано жилище, което мотивирало тъжителката и съпруга да напуснат
жилището. Тъжителката се оплаква, че нейната свекърва постоянно входира жалби в
полицията.
На 21.02.2023г между тях отново имало конфликт от битов характер като на същия
ден Т. Й. подала жалба в полицията против тъжителката, с вх. № 228000-3145/23г по описа
на Четвърто РУ МВР - София. Посочва изрично, че в жалбата сигналистката твърди, че се
„страхува от Е. И. И.“ и „се страхува за живота си“ и че тъжителката изпада в
“неконтролируема истерия”. Според тъжбата като основание за своя страх Т. Й. посочва,
че преди няколко години тъжителката се скарала жестоко с баба си Е. отново за имотни
спорове, за апартамента на баба , а след четири дни, майка и баща са намерили баба
мъртва в заключения й апартамент. Е. Й. в тъжбата си посочва, че според нея от така
представеното изложение от страна на Т. Й. навежда на мисълта, че баба е починала в
следствие на „измисления“ от подсъдимата скандал между внучката и баба . По този
начин счита, че ѝ се приписва отговорност за смъртта на баба ѝ и ѝ вменява вина.
Посочва, че за жалбата разбрала на 27.02.2023г, когато била извикана да даде
обяснения по нея.
Счита, че с подадената жалба до полицията Т. Й. е осъществила състава на чл. 147
НК, ал. 1, като е разгласила позорни обстоятелства за тъжителката, както и приписала
престъпление.
Дейността на съдията-докладчик по производствата от частен характер включва
преценка дали в тъжбата са изложени факти, които могат да се субсумират под конкретен
престъпен състав. Тази предварителна оценка на твърденията на тъжителя гарантира, че в
съдебното заседание ще се разгледат само такива обвинения, които обективно могат да
1
ангажират наказателната отговорност на дадено лице за деяние, което се преследва по
инициатива на пострадалия. В правомощията на съдията-докладчик е да прецени дали в
тъжбата, с която е сезиран, е описано престъпление, преследвано по тъжба на пострадалия,
и ако отговорът е отрицателен, тъй като е описано несъставомерно поведение – да прекрати
наказателното производство, поради липса на тъжба, съгласно разпоредбите на чл. 250, ал.
1, т.1, вр.чл.24, ал.5, т.2 от НПК. Изисква се оценъчна дейност на съдията докладчик, която
следва да констатира дали в тъжбата се твърдят факти, които могат да се подведат под
определен фактически състав на престъпление по НК.
В наказателната доктрина е изяснено несъмнено, че престъплението „клевета“ се
осъществява по два начина. Едната от формите на престъплението клевета се характеризира
с разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство, свързано с личността на
пострадалия, което е от естество да накърни доброто му име в обществото. Това
обстоятелство може да се отнася до миналото или настоящото поведение на жертвата, което
да е укоримо от гледна точка на господстващия морал. Може да касае прояви от личния
живот на пострадалия /например брачна изневяра, побой и тормоз на близките, пиянство,
употреба на наркотици/ или да отразява отрицателни качества на жертвата /например
твърдението, че пострадалият е зъл, че страда от венерическа болест, че е наркоман и
пияница/.
При втората форма на престъплението чрез клеветата се приписва на пострадалия
неизвършено от него престъпление. При нея деецът твърди пред трето лице/а, че
пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е
извършил, което твърдение се отразява отрицателно на доброто име и честта му.
За да е налице клевета, следва деецът съзнателно да съобщи на другиго неистини,
позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия.
В съдебната практика, както и в правната доктрина, безпротиворечиво е прието, че
предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения с конкретно съдържание, които
носят информация за точно определени обстоятелства, време, място, лице, които да бъдат
позорни, неприемливи от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да
предизвикват негативна оценка на обществото или в частност да представляват приписване
на престъпление.
Следва да се отбележи и че съставът на клеветата е свързан с разгласяване на
определени факти, конкретни обстоятелства, конкретни прояви на засегнатия, а не с
вменяване на определени неконкретизирани отрицателни качества, отрицателни оценки,
съждения, епитети и т.н.
Затова престъплението се осъществява чрез изразяване на твърдения – с
конкретизирано съдържание по смисъл, така че да носи информация за конкретно
обстоятелство, факт, време, място, лице, процес, а не да са изложени абстрактно и да се
сочат лицата и другите инкриминирани данни общо, без да се разбира точно и определено за
кое лице се отнасят тези обстоятелства и какви реално са тези обстоятелства. В този смисъл
изводите, които някой си прави от прочетеното или чутото, създаването на различни версии,
предположения, аналогии, внушение, мнение – не са клевета. Те не могат да бъдат доказани
и не подлежат на доказване.
При преценка дали посочените в тъжбата факти разкриват извършено престъпление,
съдията докладчик намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен, защото в случая в
тъжбата не се съдържат твърдения, които могат да се отъждествят с приписване на
престъпление или разгласяване на позорни обстоятелства за личността на тъжителя. Това е
така тъй като посочените като клеветнически изрази не покриват горепосочените критерии,
за да бъдат причислени към категорията „позорни обстоятелства“ или приписване на
2
престъпление.
Съдът следва да посочи, че от така депозираната тъжба става ясно, че
инкриминираните изрази са точно възпроизведени в тъжбата, доколкото са цитирани
дословно от написаното от Т. Й. в жалбата , депозирана до органите на МВР. Същите не
подлежат на допълнителна конкретизация от страна на тъжителката и съдът не намира за
нужно да дава допълнителни указания в тази насока, тъй като всички инкриминирани изрази
по изложеното в самата тъжба съответстват дословно и са тъждествени на употребените в
жалбата на Т. Й.. Ето защо единствено следва да се прецени дали те отговарят на
посочените по-горе критерии и в принципен план да се характеризират като клеветнически.
В случая проверката не сочи това да е така.
Първите инкриминирани твърдения са, че страхува от Е. И. И.“ и „се страхува за
живота си“ и те по никакъв начин не отговарят на описаните критерии, доколкото това са
оценъчни съждения и субективна интерпретация на подалия сигнала във връзка с
отношенията между снаха и свекърва. Самите твърдения в жалбата, дословно пресъздадени
в тъжбата не разкриват никаква конкретика във връзка с това какъв е този страх и от какво
реално се страхува сигналистката. Самият израз не преписва нито престъпление на
тъжителката, нито пък е позорящ, а е израз на субективните възприятия на Т. Й. и не е
позорящ, представлява лични възприятия и оценъчни съждения и, противно на посоченото в
тъжбата, не представлява клеветнически твърдения. Същият е лишен от всякаква форма на
конкретика и не е в състояние да ангажира наказателната отговорност на Т. Й..
Субективното усещане за страх на Т. Й. за нейния живот така обективирано в жалбата до
органите на МВР и респективно възпроизведено дословно в тъжбата е лишено от всякаква
конкретика във връзка с предходни прояви на тъжителката спрямо Т. Й., които дори не са
споменати в жалбата до МВР, респективно липсва изобщо изначално съставомерно
твърдение за позорно обстоятелство. Дори и тези изрази да се отнасят до тъжителката Й.,
същите не са носител на никакви конкретни твърдения, а изразяват субективни възприятия и
усещания на Т. Й., които обаче не са носители на никаква точна информация, даваща
обективно основание да се приеме, че се твърди Й. пряко да застрашава здравето на
тъжителката и личната безопасност по начин, който може да се приеме за позорящ.
Очевидно от изложеното в сигнала, възпроизведено в тъжбата, липсват каквито и да било
конкретни и ясни твърдения за действия на Т. Й., които да е предприела или да се твърди,че
ще приеме, които да застрашават тези неоценими лични блага на тъжителката.
Дори да се докаже, че такива изрази са били използвани в сигнала, то същите са
дотолкова неконкретизирани и общи (в самата жалба, а не в тъжбата), че от тях не може да
се направи никаква обективна преценка изобщо свързани ли са с конкретни действия на
тъжителката, какво изобщо Т. Й. е интерпретирала като страх и изобщо липсват твърдения
във всички инкриминирани изрази за каквото и да било неправомерно поведение от страна
на Е. Й., което да е позорящо. Самият факт, че жалбоподателката Т. Й. се страхува от
тъжителката Е. Й. не е нито приписване на престъпление, нито разгласяване на позорно
обстоятелство. В този смисъл тези инкриминирани изрази, които са точен цитат от жалбата
на Т. Й., не могат да бъдат изобщо обективно възприети като съставомерни по чл.147 от НК.
Липсата на посочени от самата Т. Й. в сигнала/жалбата конкретни твърдения за факти на
заплахи или други действия на тъжителката, които обективират в нея „страх“ лишават
изначално съобщеното от жалбоподателката да може да се субсумира като обективно
съставомерно по чл.147 от НК.
Третият инкриминиран израз, а именно, че тъжителката изпада в
“неконтролируема истерия” всъщност представлява типичен пример за оценъчно
съждение, реално не е позорящ, а субективна и неподлежаща на доказване оценка за
поведението на тъжителката, което вярно или не е израз на правото на Т. Й. на мнение и се
защитава от свободата на словото. Самата интерпретация на поведението на Е. Й. не е нито
3
обидна, нито покрива посочените по-горе критерии да е позоряща, а е базирана очевидно на
крайно влошените отношения между снахата и свекървата, за които самата тъжителка
признава в тъжбата си. В този смисъл дори да се докаже, че действително в сигнала е
използван такъв израз, то същият е изначално обективно несъставомерен и също не може да
послужи като причина за ангажиране на наказателната отговорност на Т. Й..
Напълно субективни и непочиващи на изложените в самата тъжба твърдения са
интерпретациите на Е. Й., че е приписано престъплението с твърдението, че преди
няколко години тъжителката се скарала жестоко с баба си Е. отново за имотни спорове, за
апартамента на баба , а след четири дни, майка и баща са намерили баба мъртва в
заключения апартамент. Е. Й. в тъжбата си посочва, че според нея от така представеното
изложение от страна на Т. Й. се навежда на мисълта, че баба е починала в следствие на
„измисления“ от подсъдимата скандал между внучката и баба . Никъде в тъжбата не се
твърди, а очевидно и в жалбата, доколкото твърденията в жалбата са пресъздадени като
цитати, че Е. Й. има каквото и да е отношение към смъртта на баба си. Единствено е
посочено, че според Т. Й. внучката и бабата са имали скандал и след няколко дни
последната е открита мъртва в жилището. Самата тъжителка твърди, че така представените
факти„навеждат на мисълта“, че тя има съпричастност към кончината на баба си, което от
самата тъжба дори е видно, че е интерпретация и то напълно субективна и непочиваща на
коректни твърдения в тази насока от жалбата на Т. Й. до органите на МВР. В случая Т. Й.
очевидно не е направила конкретна и необходима за целите на наказателното производство
за престъпление по чл.147, ал.1 от НК привръзка между скандала и смъртта на лицето, а
отделно от това дори и да се твърдеше изрично, че смъртта е следствие на скандала, то по
никакъв начин не може да се приеме, че един скандал може да е в пряка причинна връзка със
смъртта на когото и да било без наличие на други конкретни факти, които да обуславят
настъпването на тези последици. В този смисъл в НК липсва престъпление, което да бъде
приписано на тъжителката, дори и изрично да беше посочено, че скандалът между внучката
и баба е причина за смъртта на последната. Поради това липсват и данни за приспиване на
престъпление от страна на Т. Й. по отношение на тъжителката Е. Й.. Съжденията в
сезиращата съда тъжба са плод единствено на субективни представи на самата тъжителка,
непочиващи на обективно изложени (или дори на твърдения за изложени) такива
„обвинения“ от страна на Т. Й..
В трайната практика на Европейския съд по правата на човека в Страсбург се прави
разграничение между факти и мнения, които съдържат преценка или оценка. Така например
по делото “Л*******срещу Австрия” се приема, че е нужно да се направи грижливо
разграничение между фактите и оценъчните съждения. Съществуването на факти може да
бъде установено, докато истинността на оценъчни съждения не се поддава на доказване.
Доказването на истинността на оценъчните съждения е неизпълнимо и нарушава самата
свобода на мнение, която е основна част от правото, гарантирано от чл. 10 от Конвенцията.
От значение е въпросът дали изявленията на лицето, което упражнява свободата на словото,
имат обективна и фактическа основа. Трябва да се прави разлика между твърденията за
определени факти, които имат негативен характер и упражняването на правото на критика.
И именно тази разлика е разграничителната граница между правото на лицата да критикуват
чужда работа, действия, думи и т.н. и засягането на тяхната лична субективна правна сфера,
което осъществява престъпен състав. В случая в жалбата на Т. Й. до МВР, видно от
изложеното в тъжбата, са обективирани както оценъчни съждения, така и лични
интерпретации на Т. Й. на неконкретизирани в самия сигнал/жалба твърдения, от които не
може да се направи извод, че са разгласени позорни обстоятелства, още по-малко какви
точно са те. Съдът намира, че подобно поведение от страна на жалбоподателката – да подаде
сигнал до компетентните органи и изразено по посочения в тъжбата начин волеизявление, е
нейна собствена оценъчна дейност, която не подлежи на доказване и не е клевета по
смисъла на НК.
4
Отделно от това следва да се вземе предвид и непротиворечивата и еднопосочна
практика на българските съдилища, касаеща правото на всеки гражданин да подава сигнали
и жалби, каквото се установява от посоченото в тъжбата, че Т. Й. е подала до органите на
МВР, станала причина за снемане на обяснения от тъжителката.
Правото на жалба е неотменимо конституционно право на лицето (чл.45 от КРБ). С
подаването се иска съдействие от държавен орган във връзка със субективно възприети от
подаващия сигнала твърдения. В случая жалбата има сигнална функция и е депозирана от
страна на Т. Й. с цел излагане на собствена версия и личните възприятия на депозиралия я
във връзка с поведението на тъжителката с оглед битовите им отношения в едно
домакинство, както жалбоподателката го е разбрала, разтълкувала и възприела. Целта на
сигнала е била да стане известен единствено на лицата, които имат компетентност да
извършат проверка, каквато е и целта на всяка жалба.
Дори и да се направи извод, че са изложени оценъчни съждения и твърдения за общи и
неконкретизирани факти, които би могло да се приеме, че се явяват неблагоприятни за
частния тъжител, то същото следва да бъде разглеждано като упражнено право от страна на
Т. Й. да сигнализира компетентните органи при лична субективна и неподлежаща на
съдебна оценка констатация за неправомерни действия от страна настоящата тъжителка. В
случая с подаването на жалбата не се осъществява и не се цели разгласяване на позорни
обстоятелства от страна на жалбоподателката, а се отправя сигнал с твърдения за абсолютно
неконкретизирани действия от страна на тъжителката. Съдържанието на жалбата по своето
естество представлява изразено мнение, съдържащо и конкретни факти за лично възприети
действия от страна на тъжителката.
Жалбата на Т. Й. е израз на възможността всяко едно лице да изрази недоволство или
критика от или за конкретни действия на друг гражданин. Като част от правото на свободно
изразяване на мнение, такива действия са признати както от Конституцията на страната,
така и от международно правните актове, регламентиращи основните права и свободи на
гражданите. Границите при упражняване на тези права е засягането на чужди такива по
неправомерен начин. В тази връзка според съда позорни биха били обстоятелства, които са
укорими от гледна точка на морала, но в същото време с тях пряко се цели уронване на
доброто му име, а от субективна страна е налице съзнание именно за уронване на доброто
име на тъжителя. В хода на полицейската проверка може да се извърши проверка за
законосъобразния и правомерен характер на действията, извършени от частната тъжителка,
описани в депозираната жалба. В тази връзка Т. Й. с процесния документ е сигнализирала
компетентните органи за констатирано от него и спрямо неговите разбирания неправомерно
поведение от страна на частната тъжителка, което е подлежало на установяване в резултат
на вътрешна проверка. С подаването на жалба или сигнал всяко лице има неотменимото
право и цели защита на свои права и законни интереси.
Клеветата е умишлено престъпление, при което деецът трябва да съзнава, че приписва
на пострадалия неизвършено от него престъпление или разгласява за него позорящи факти,
които не са истински. В разглеждания случай с действията си подалият жалба е целял да
получи съдействие от компетентните органи и да изрази собственото си мнение за
неправомерното според неговите възприятия поведение на Е. Й. спрямо него така, както го е
разбрал. Умисълът за извършването на престъплението "клевета" е изключен именно при
наличие на увереност, формирана на основата на обективни факти, в истинността на
изнесеното /Решение № 113 от 23.06.2015 г. по н. д. № 93/2015 г., Н. К., ІІ н. о. на
ВКС;Решение № 418 от 12.11.2009 г. по н. д. № 459/2009 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС/.
Подаването на жалба и то с толкова неконкретизирани твърдения е само по себе си
израз на желание да бъдат подложени на проверка тези констатации на лицето и по тях да
бъде взето отношение, поради което и целта не може да се приеме, че е да се клевети някого,
а единствено да ангажира със случая компетентните органи. В тази насока е и съдебната
практика - Решение № 421 от 14.11.2008 г. на III н.о. на ВКС. В подкрепа на горното е и
Решение № 435/27.06.1955 г. по н.д. № 415/1955 г. на ВС, съгласно което при подаване на
сигнал до държавен орган на власт липсва умисъл за приписване на престъпление или
5
разпространяване на позорно или унизително обстоятелство, ако лицето е убедено, че
изнесената информация е истинска. При форма на престъплението клевета - чрез
приписване на престъпление, деецът следва да съзнава, че частният тъжител в
действителност не е извършил такова, да е наясно, че изнесените от него факти, свързани с
конкретната проява на пострадалия, са от естество да накърнят неговата репутация и добро
име в обществото, както и да формират негативна обществена оценка за него. От субективна
страна клеветата е умишлено престъпление, поради което умисъл ще липсва в случаите,
когато деецът, в съответната форма изнася определени факти, обективно основани на
неговата увереност за истинността им. В този смисъл Решение № 411 от 7.02.2012 г. на ВКС
по н. д. № 1982/2011 г., III н. о., НК.
Съдията докладчик намира, че в случая обстоятелствата в частната тъжба поради
изложените съображения не са позорни и недостойни от гледна точка на общоприетите
морални разбирания, както и не представляват приписване на престъпление. Тъжителят е
инкриминирал изрази, които не са нито клеветнически, нито позорящи личността му, а
изразяващи лична оценка и субективна интерпретация на отношенията между роднините по
сватовство. Субективното отношение на тъжителката обаче към изложените твърдения в
жалбата не може да бъде годен предмет на престъплението клевета, доколкото личните
преживявания и оценки не могат да бъдат установени посредством способите за събиране и
оценка на доказателствата, чрез които се изследва и установява обективната истина. От своя
страна неконкретизираните твърдения за „страх“ също дори и действително обективирани в
сигнала, не подлежат на оценка за съставомерност по чл.147 от НК поради изначалната
липса на точни и ясни твърдения за позорящо или престъпно поведение.
Следва да се посочи, че предвид специфичността на производството за престъпления,
преследвани по тъжба на пострадалия, именно в тежест на последния е да индивидуализира,
конкретизира и посочи ясно и изчерпателно обстоятелствата, въз основа на които се подава
частната тъжба. Именно от обстоятелствената част на частната тъжба се определя и
формулира фактическата рамка на частното обвинение, въз основа на която лицето, срещу
което е насочена тя, организира своята защита. В нея следва да бъдат изложени факти, а не
предположения и субективна оценка на подалия я. Основната процесуална функция на
тъжбата е да формулира частното обвинение и по този начин да определи предмета на
доказване в наказателното дело от частен характер и съответно да даде възможност на
подсъдимия да упражни правото си на защита срещу нея.
Поради тези съображения съдът намира, че тъжбата, подадена от Й., не отговаря на
изискванията на чл. 81, ал. 1 от НПК, при липсата на процесуални способи за преодоляване
на недостатъците и, тъй като посочените в тъжбата обстоятелства не могат да бъдат
субсумирани под хипотезата на който и да било състав на престъпление, преследвано по
частен или общ ред. Тъжбата е ясно формулирана, инкриминираните фрази също, поради
обстоятелството, че се касае за точни изрази под формата на цитати, тяхното допълнително
изясняване и конкретизиране не е необходимо и не би довело до друг резултат.
Когато в тъжбата не е описано съставомерно деяние, тя не отговаря на изискванията
на чл.81 от НПК и съдията докладчик има правомощието да прекрати наказателното
производство на основание чл.247а, ал.2, т.2, вр. чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл.24, ал.5, т.2,
вр.чл.81, ал.1 от НПК. Отмяната на правомощието на съда по чл.250, ал.1, т.2 от НПК, /ДВ
бр.63 от 04.08.2017 г., в сила от 05.11.2017г./, което пресъздаваше част от съдържанието на
чл.250, ал.1, т.1, вр.чл.24, ал.5, т.2 от НПК, по съществото си не дерогира процесуалните
правомощия на съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, доколкото това
по чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 от НПК включва и преценка дали описаното в
тъжбата съставлява престъпление. Нередовността на тъжбата, поради липса на описано в
нея престъпление от частен характер и каквото и да било друго престъпление обосновава
6
прекратяването на наказателното производство / решение № 1389/15.12.2017 г. по в.н.ч.х.д.
№ 2235/2017 г. на СГС, НО/.
Съдът следва да укаже на тъжителя, че ако твърди настъпили неимуществени вреди
от поведението на Т. Й., то следва да предяви претенцията си си пред гражданския съд,
защото тези вреди не са в резултат на извършено престъпление
Водим от горното и на основание чл.247а, ал.2, т.2, вр.чл.250, ал.1, т.1, вр.чл.24, ал.5,
т.2, вр.чл.81, ал.1 от НПК съдът
РАЗПОРЕДИ:
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по н.ч.х.д.№ 3202/2023 год.по описа на
СРС, НО, 116-ти състав.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО подлежи на обжалване в 15 дневен срок от получаване на
съобщението пред Софийски градски съд.
ПРЕПИСИ да се връчат на частния тъжител и Т. Й..
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7