№ 2245
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шу******а
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100512120 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20132575 от 05.06.2021 г. по гр.д. № 21022/2018 г.
Софийски районен съд, 54 състав осъдил по исковете с правно основание чл.
221, ал. 1 КТ, чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ „М. 1991-МГ“ ЕООД,
ЕИК *******, да заплати на Г. Г. ЯН., ЕГН **********, сумите, както следва:
сумата 507.38 ******а, представляваща обезщетение, дължимо от
дружеството в качеството му на работодател поради прекратяване на
трудовото правоотношение едностранно от работника без предизвестие на
основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради неизплащане на дължимите на
служителя трудови възнаграждения, сумата 2 000 ******а, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от незаконосъобразно неиздаване от
работодателя на акт за прекратяване на трудовото правоотношение, довело до
невъзможност на ищцата да подаде документи до НОИ за изплащане на
обезщетение за безработица, както и сумата 14 341.62 ******а,
представляваща дължимо за периода от 01.04.2015 г. до 06.03.2018 г. брутно
трудово възнаграждение, ведно със законната лихва върху всяко от тези
парични притезания, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
1
29.03.2018 г., до окончателно плащане, като отхвърлил исковете за разликите
до пълните предявени размери, както следва: иска с правно основание чл. 221,
ал. 1 КТ - за разликата до сумата от 512.44 ******а, иска с правно основание
чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ - за разликата до сумата от 15 000 ******а, и иска с
правно основание чл. 128, т. 2 КТ - за разликата до сумата от 14 940 ******а.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата
сумата 885.26 ******а - разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
по сметка на СРС – сумата 773.54 ******а, представляваща част дължимата
държавна такса и от сторените за сметка на съда разноски; На основание чл.
78, ал. 3 ГПРК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата 877.17
******а - разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете. На основание
чл. 242, ал. 1 ГПК е постановено предварително изпълнение на решението по
исковете с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „М. 1991-
МГ“ ЕООД, който го обжалва в осъдителните му части с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно
първоинстанционният съд приел, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено едностранно от ищцата на основание чл. 327, ал. 1, т. 2
КТ поради забавяне в изплащането на заплатите. По делото било установено с
писмени и гласни доказателства, че точно в периода, в който ищцата в
извънработно време влизала в офиса на дружеството и оставила на бюрото си
т.нар. „заявление“, изчезнали папки-класьори с трудовите досиета, трудови
книжки, ведомости за заплати и др. документи относно трудовите
правоотношения в дружеството. По делото била представена докладна
записка от служителя Б.Л., който дал и показания като свидетел. В тази връзка
по сигнал на управителя на ответното дружество била образувана пр.пр. №
26215/2018 г. на СРП, която неправилно не била приета от СРС. Едва на
29.03.2018 г. ищцата върнала ключовете от офиса на дружеството чрез
куриерска пратка. Фактът, че документацията относно трудовите
правоотношения на ответното дружество се съхранявала на достъпно за
служителите място бил превратно интерпретиран от СРС. Липсата на
счетоводните документи (вероятно поради кражба) била превратно тълкувана
от съда, на който факт бил основан генерален извод, че ответното дружество
не е водило редовно счетоводство. Този извод не се подкрепял от приетото
2
заключение на ССЕ, както и от представените извлечения от ведомости,
фишове за заплати, болнични листи на ищцата и придружителни писма за
изпращането им в НОИ. От друга страна, установената липса на документи
откривала възможността за доказване чрез свидетелски показания по реда на
чл. 165, ал. 1 ГПК. От показанията на св. Л. се установило, че в процесния
период заплатите са заплащани на ръка, като свидетелят лично многократно
носил възнаграждението на ищцата по местоживеенето й в ж.к. “Толстой“,
когато отсъствала поради болест. В случаите, когато отсъствала от София, по
нейни указания внасял сумите на каса по кредитните й карти в „Юробанк“. От
друга страна, ищцата не оспорила представената с отговора на исковата молба
заповед № 012/06.03.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с
уволнение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, нито завела трудов спор за оспорване на
уволнението. Необоснован бил изводът на СРС, че трудовото
правоотношение е прекратено по посочения в исковата молба начин. Като
последица от това неправилно бил уважен искът по чл. 221, ал. 1 КТ.
Решението било неправилно и в частта, с която искът с правно основание чл.
128, т. 2 КТ бил уважен. Съдът игнорирал гласните доказателства и
заключението на ССЕ, от които можело да се направи извод, че трудовите
възнаграждения са заплатени на ищцата. Неправилно била присъдена и
брутната сума на възнагражденията, при положение че суми за данъци и
осигуровки били начислени и заплатени от работодателя. Съдът не взел
предвид представените болнични листи, видно от които ищцата била в отпуск
поради временна нетрудоспособност, за който период й било дължимо
съответно обезщетение от НОИ вместо заплата. Решението било неправилно
и в частта, с която ответникът бил осъден да заплати на ищцата обезщетение
от 2 000 лв. за неимуществени вреди вследствие неиздаване на поискани
документи – заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и
служебна бележка за доходи. Неправилно съдът игнорирал доказателствата,
сочещи, че на ищцата били изпратени по куриер исканите документи, вкл.
заповедта за уволнение, на изрично посочения от нея адрес. Ищцата не
оспорила изложеното в писмения отговор, нито го опровергала, сочейки
друго съдържание на изпратените до нея пратки. Не било доказано конкретно
противоправно поведение, вреда и причинноследствена връзка между тях. Не
се доказало ищцата да е получила отказ за регистрация в Бюрото по труда или
изобщо да е правила опит за това. Поради това моли съда да отмени
3
първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски
за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Г. Г. ЯН. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваните части
като правилно. Претендира разноски за въззивното производство. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на ре******ираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните
норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г.
по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части.
Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията
в жалбата е правилно по следните съображения:
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ:
Не е било спорно и по делото се установява, че от 13.11.2013 г. страните
са били в безсрочно трудово правоотношение, по което ищцата е заемала
длъжността „секретар“. Спорно е на какво основание е прекратено трудовото
правоотношение, като ответникът твърди, че същото е прекратено на
основание чл. 188, т. 3 вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ със заповед № 012/06.03.2018
г.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 87/11.05.2012 г. по гр.д. №
219/2011 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 289/18.11.2014 г. по гр.д. № 1289/2014
г. на ВКС, ІV ГО и др.), страната по трудовия договор разполага с
потестативното право да прекрати трудово правоотношение едностранно, и
независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й
4
поражда правен ефект – трудовото правоотношение се прекратява. Както
връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение,
издадена от работодателя автоматично води до прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея
основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за
прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по
чл. 327, ал. 1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото
правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението
на работника или служителя основание. Правото на работника или служителя
да получи обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ ще възникне само в случай, че е
упражнил потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение законно – т.е. само ако е било налице съответното основание
по чл. 327, ал. 1 КТ.
В случая по делото се установява по несъмнен начин, че уведомлението
на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ е достигнало до работодателя на 06.03.2018 г. – този факт се
признава и от ответника в отговора по чл. 131 ГПК, а се установява и от
показанията на св. Б.Л., служител на ответника. С достигане на изявлението
на служителя до работодателя, трудовото правоотношение е прекратено.
Няма данни издадената от работодателя заповед № 012 от 06.03.2018 г.
за дисциплинарно уволнение на ищцата да е връчена на последната на
06.03.2018 г., поради което, и предвид едностранното прекратяване на
трудовото правоотношение от ищцата, заповедта за дисциплинарно
уволнение не е могла да породи правно действие. Затова ире******антни за
спора са доводите в жалбата, че заповедта не била оспорена от ищцата и че не
била искала отмяната й по съдебен ред.
Същевременно, при доказателствена тежест за ответника съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал при условията на пълно
и главно доказване да е заплатил на ищцата дължимите трудови
възнаграждения за м. януари и м. февруари 2018 г., поради което искът с
правно основание чл. 221, ал. 1 КТ е основателен до установения от
заключението на ССЕ размер от 507.38 лв.
По иска с правно основание чл. 226, ал. 1, т. 1 КТ:
Съгласно разпоредбите на чл. 226, ал. 1, т. 1 и ал. 3 КТ, работодателят и
5
виновните длъжностни лица отговарят солидарно за вредите, причинени на
работника или служителя поради неиздаване или несвоевременно издаване на
необходимите му документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото
правоотношение, като обезщетението обхваща всички вреди, претърпени от
работника или служителя, включително и неимуществените. Според чл. 128а,
ал. 1 и ал. 3 КТ, по писмено искане на работника или служителя
работодателят е длъжен да му издаде и предостави необходимите документи,
удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, в 14-дневен
срок от искането, а при прекратяване на трудовото правоотношение
работодателят е длъжен да издаде заповед за уволнение или друг документ, с
който се удостоверява прекратяването му. За основателността на иска следва
да бъде доказано, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено, че работодателят, съответно отговорните за това длъжностни
лица, виновно да са бездействали, респ. да е налице забавено изпълнение на
задължението им да издадат документи, свързани с трудовото
правоотношение, вреди, причинени на работника или служителя и
причинноследствена връзка между това бездействие/забавено действие и
вредите. При иск за причинени неимуществени вреди ищецът следва да
установи, че деянията по чл. 226, ал. 1 КТ са се отразили върху неговите
психически изживявания, емоции, здраве (според твърденията за причинени
вреди), интензитета и продължителността на болките и страданията, които
търпи от увреждането.
В случая ищцата твърди, че вследствие неиздаването от страна на
работодателя на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и на
служебна бележка за дохода й за 12 месеца назад, е била лишена от
възможността да получава обезщетение за безработица. Предмет на иска са
само търпените от нея неимуществени вреди, изразяващи се в преживян
стрес, психически дискомфорт, безсъние и обостряне на хронични
заболявания. Претенцията за причинени имуществени вреди не е приета за
разглеждане и е предмет на друго дело.
Свидетелката Д.И., бивша колежка и приятелка на ищцата знае от
споделено от ищцата, че след напускането й от „М. 1991“ й били „отказани
всякакви документи, свързани с напускането“, не й предоставили и трудовата
книжка. Г. изпаднала в „нервна криза“, била много зле, изглеждала зле
физически и психически, обаждала се нощем на свидетелката и плачела,
6
намирала се в безизходица поради липсата на документи, тъй като не можела
да започне нова работа, да се регистрира в Бюрото по труда, липсвали й
средства. Г. страдала от сърдечно заболяване от дете, имала проблеми със
сърцето още преди да напусне работа. След напускането искали да я приемат
в болница, но тя отказала по финансови съображения.
Доколкото в случая се твърди бездействие, в тежест на ответника е да
докаже твърдението си, че е изпратил на ищцата заповед за прекратяване на
правоотношението, служебни бележки за доходи, УП-2 и УП-3 с куриерска
пратка на 02.04.2018 г. За доказване на това си твърдение ответникът е
представил само товарителница относно връчено на 02.04.2018 г. писмо на
ищцата с посочено съдържание „документи“. Освен че от товарителницата не
става ясно какво точно е доставено, ответникът не е представил по делото
документите, които се твърди да е съдържала пратката. Противно на
поддържаното в жалбата, ищцата е оспорвала факта необходимите й
документи и трудовата книжка да са й били предоставени, видно от молбата й
от 02.09.2019 г.
След като не се установява работодателят да е издал акт, отразяващ
настъпилото на 06.03.2018 г. едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от ищцата и да й е предоставил същия, ответникът е
нарушил задължението си по чл. 128а, ал. 3 КТ, в пряка причинна връзка от
което ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в
притеснения поради липсата на доходи, стрес, тревожност, чувство за
безизходица, затруднения със съня, като въззивният съд споделя извода на
първоинстанционния, че обезщетение в размер на 2 000 лв. е справедливо по
смисъла на чл. 52 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
Основният спорен въпрос по този иск е заплатени ли са на ищцата
трудовите й възнаграждения за процесния период 01.04.2015 г. – 06.03.2018
г.
В практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 270, ал.
3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично
задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се
удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във
ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на
7
работника. Законът забранява установяването на факта на плащането със
свидетелски показания, но не ограничава допустимите доказателствени
средства единствено до ведомост или платежно нареждане. Тези документи,
ако са съставени, биха съставлявали пълно доказателство за плащане, но е
допустимо плащането да се установи и с други доказателства (с изключение
на свидетелските показания), включително косвени, стига да водят до
единствено възможен извод, както и с извънсъдебно или съдебно признание
Свидетелски показания са допустими, ако документ е съставен, но той е
изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже
обстоятелствата. В този случай със свидетели се доказва съществуването на
документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно
съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него (в
този смисъл решение № 241/07.01.2015 г. по гр.д. № 3269/2014 г. на ВКС, ІІІ
ГО, решение № 89/29.03.2013 г. по гр.д.. № 558/2012 г. на ВКС, ІV ГО,
решение № 165 от 06.12.2018 г. по гр.д. № 181/2018 г., ІІІ ГО на ВКС,
решение № 241 от 07.01.2015 г. по гр.д. № 3269/2014 г., ІІІ ГО на ВКС,
решение № 258 от 03.11.2017 г. по гр.д. № 1007/2017 г., ІV ГО на ВКС и др.).
В случая за установяване факта на плащане на възнагражденията на
ищцата работодателят е представил извлечение от счетоводната си програма
на ведомости за заплати за периода от м. 01.2016 г. до м. 03.2018 г. и
неподписани фишове за заплата на ищцата за периода от м. 01.2016 г. до м.
03.2018 г. С отговора на исковата молба ответникът твърди, че след
напускане на ищцата установил липсата на трудовите досиета на всички свои
служители, ведомостите за заплати, както и дневника за входяща
кореспонденция, за което подал сигнал в СРП, поради което не разполагал с
ведомостите за заплати именно за претендирания от ищцата период.
Съгласно показанията на свидетеля Б.Л., докато Г.Я. работела в
дружеството трудовите възнаграждения се заплащали „на ръка“ от
управителя на дружеството, който ги давал персонално на всяко първо и
петнадесето число от месеца. Служителите не се подписвали никъде за това,
че са получили възнаграждение. Свидетелят многократно бил предавал на Г.
заплатата й, тъй като тя често ползвала болнични, носел й сумите „на ръка“ в
„Толстой“, а когато не било удобно да ги получи или не е била в София ги
внасял по нейна „банкова карта“ в „Юробанк“, където имала две карти, за
които свидетелят знае.
8
Съгласно приетото заключение на ССЕ, трудовите възнаграждения на
ищцата за периода 01.04.2015 г. - 06.03.2018 г. възлизат на 11 505.83 лв. -
нето, 14 341.62 лв. - бруто, които суми са формирани след приспадане на
дължимите за сметка на общественото осигуряване обезщетения поради
временна неработоспособност. Сумите за дължими възнаграждения са
осчетоводени в счетоводството на ответника като изплатени, но при
извършената проверка вещото лице не е открило подписани от ищцата РКО за
получени възнаграждения по касов път.
От приетия във въззивното производство на основание чл. 266, ал. 3
ГПК заверен препис от пр.пр. № 26915/2018 г. по описа на СРП е видно, че на
28.03.2018 г. управителят на ответното дружество е подал сигнал относно
липсващи документи - скици на поземлени имоти, архитектурни и
конструктивни планове, копия на нотариални актове, служебни бележки, като
в сигнала твърди, че освободил Г.Я. поради намаляване работата на
дружеството. На 16.05.2018 г. управителят дал сведение, че липсвали и
ведомости за заплати и досиета с трудови договори, въпреки че съгласно
представената към отговора на искова молба докладна записка е бил уведомен
за това още на 12.03.2018 г.
Съдът намира, че събраните по делото писмени доказателства -
неподписани от ищцата фишове за работна заплата и извлечение от
счетоводна програма на ведомости, както и установените от заключението на
ССЕ записвания в счетоводството на ответника, не доказват пълно и главно
изплащането на трудовото възнаграждение на ищцата в процесния период.
Свидетелски оказания за доказване на факта на плащане на
възнагражденията са недопустими, както беше посочено такива са допустими
само в случай че се твърди документ да е съставен, но той е изгубен или
унищожен не по вина на работодателя, като в този случай със свидетели се
доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-
общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били
удостоверени в него. В случая обаче според показанията на свидетеля на
ответника ведомостите за заплати не са били подписвани от служителите,
възнагражденията били получавани „на ръка“, без това да се удостоверява по
никакъв начин. Поради това твърдяната липса на ведомостите за заплати е
ире******антна за спора, а показанията на св. Л. в частта им относно
9
предаване на ръка и превеждане по банков път от него на възнаграждения на
ищцата, освен че са неконкретизирани, са и недопустими за установяване
факта на получаване на възнагражденията от ищцата. Друг извод не следва и
от заключението на ССЕ, тъй като по делото не е установено счетоводството
на ответника да е редовно водено. Извод за редовно водено счетоводство не
може да се направи предвид липсата на първични счетоводни документи
относно изплатените суми, съответно не може да се приеме, че със
счетоводните записвания е доказано плащане на възнагражденията.
Доказателства за плащане на дължимите данъци и осигурителни вноски също
не са ангажирани, поради което правилно районният съд е присъдил
дължимите трудови възнаграждения в брутния размер, установен от
заключението на ССЕ.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните
части.
С оглед изхода на спора и изричната претенция, разноски за настоящата
инстанция се следват на въззиваемата страна. Доказано направените са в
размер на 1 400 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20132575 от 05.06.2021 г., постановено
по гр.д. № 21022/2018 г. на Софийски районен съд, 54 състав в обжалваните
части, с които по исковете с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ, чл. 226, ал. 1,
т. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ „М. 1991-МГ“ ЕООД, ЕИК *******, е осъдено да
заплати на Г. Г. ЯН., ЕГН **********, сумата 507.38 ******а,
представляваща обезщетение, дължимо от дружеството в качеството му на
работодател поради прекратяване на трудовото правоотношение едностранно
от работника без предизвестие на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - поради
неизплащане на дължимите на служителя трудови възнаграждения, сумата 2
000 ******а, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
незаконосъобразно неиздаване от работодателя на акт за прекратяване на
10
трудовото правоотношение, довело до невъзможност на ищцата да подаде
документи до НОИ за изплащане на обезщетение за безработица, както и
сумата 14 341.62 ******а, представляваща дължимо за периода от 01.04.2015
г. до 06.03.2018 г. брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва
върху тези суми от датата на подаване на исковата молба в съда на 29.03.2018
г. до окончателно плащане, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „М. 1991-МГ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, да заплати на Г. Г. ЯН., ЕГН
**********, гр. София, ж.к. „****** *******, на основание чл. 78 ГПК
сумата 1 400.00 лв. (хиляда и четиристотин ******а), представляваща
разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. №
21022/2018 г. на Софийски районен съд, 54 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280,
ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11