№ 125
гр. Свищов, 28.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на шести юли през
две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Стела Д. Бъчварова
при участието на секретаря Василка Н. Лалова
като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело №
20224150100246 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взема предвид:
Производството е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 от
ЗЗД.
Ищецът основава исковата си претенция на следните факти:
Заявява, че на 25.11.2020 г. сключил Договор за кредит "Бяла карта" с
"А" ООД, ЕИК *, гр. София, съгласно който ответникът му предоставил
револвиращ кредит в размер на 500 лв. Твърди, че съгласно чл. 20 от
договора следвало да предостави на кредитора допълнително обезпечение в
срок от три дни, като в противен случай дължи неустойка в размер на 10% от
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за
настоящия месец, като същата се начислява за всяко отделно неизпълнение на
задължението. Сочи, че съгл.чл. 21, ал. 4 от договора, при забава в плащане на
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора, дължи разходи
за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв. за всеки ден, до
заплащане на текущото задължение или сумата по чл. 12, ал. 1 от договора; а
в случай, че длъжникът не предостави допълнително обезпечение-поръчител
по чл. 15 от договора, но заплати 15% от кредитния лимит, дължи
заплащането на неустойка по чл. 20 от договора в размер на 10%. Излага, че в
чл. 21, ал. 5 от договора е предвидено, че след настъпване на предсрочна
1
изискуемост, длъжникът дължи еднократно заплащане на такса в размер на
120 лв., включваща разходи по извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът
счита, че посочените уговорки в договора по чл. 20, чл. 21, ал. 4 и, ал. 5 са
нищожни поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/
и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал.
4 от ЗПК и чл. 22 и чл. 33 от ЗПК, като и по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.
Поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на
ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Твърди, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 от
ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи. Сочи, че кредиторът има
задължение преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв, а подобни клаузи прехвърлят риска от неизпълнение
на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. В този смисъл е
съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити. Счита, че клаузите по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от
договора според които се дължи неустойка и такса в размер на 2,50 лев. на
ден, при неосигуряване в 3 – дневен срок от датата сключване на договора на
обезпечения чрез поръчителство, се намират в пряко противоречие с
преследваната цел на транспортираната в ЗПК директива. Намира, че така
уговорената неустойка в договора излиза извън присъщите си функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване на кредитора. По
посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Намира, че с процесните
клаузи в полза на кредитора се уговоря едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което
не произтичат вреди.
Заявява, че предвидените клаузи в чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал.
5 от договора са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП тъй като
същите са необосновано високи. Твърди, че неустойката по същество е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представя сигурна
2
печалба за заемодателя, която печалба увеличава стойността договора.
Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с още % от предоставената
главница.
Намира, че клаузата в чл. 21, ал. 5 от договора, предвиждаща
заплащането на такса в размер на 120,00 лв. за настъпила предсрочна
изискуемост на задължението, се явява в пряко противоречие с чл. 33 от ЗПК.
В случай на обявяване на предсрочна изискуемост заемополучателят следва
да заплаща отнапред определени разходи за действия по събиране на
задължението. Счита, че отговорността за разноски, въведена в договора
представлява по същество неустойка, дължима при забава на изпълнението за
заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане за покриване
разходи по събиране на вземането. С тази такси, се цели заобикаляне на
ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято
дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника.
Намира, че с предвиждането на такива разходи, посочени в чл. 20, ал. 1,
чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора, се заобикаля и разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Приема, че събирането на такива разходи е част от дейността по
управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на
разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Налице е
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с уговорките по чл.
20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора се нарушава изискването ГПР
да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г. Реално,
чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната
норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорките по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора в размера
на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора
3
в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР,
който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело
С453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики,
изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на
чл.143 и сл. ЗЗП. На следващо място счита, че уговорените клаузи са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Същите не се явяват не се явява
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, като те са част
от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора. В този смисъл е Директива 93/13ЕИО
на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. По изложените съображения моли да бъде прогласена
нищожността на клаузите в чл. 20, чл. 21, ал. 4 и, ал. 5 от договора за кредит
"Бяла карта", поради накърняване на добрите нрави, противоречие със закона
и неравноправност. Претендира заплащане на разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „А“ ООД чрез
процесуалния си представител юрисконсулт И.Н. намира исковата молба за
неоснователна и я оспорва по основание и размер. Сочи, че преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави във всеки
конкретен случай към монета на сключването на договора. В конкретния
случай при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите които
потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договор
за потребителски кредит. Твърди, че неустойката се начислява единствено
при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. задължението за
заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от
действията на потребителя. Намира, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК са императивни и не могат да се тълкуват разширително, нито да се
прилагат по „аналогия“ за непаричните задължения на длъжника по договора
за кредит. Счита, че ако се приеме, че разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на
всякакъв вид непарични задължения по договора, то ще е налице превратно
4
тълкуване на закона. В закона ще се вложи идея, която законодателят не е
имал изобщо предвид. Тълкуването на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК дава „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението
на своите непарични задължения по договора, води до нарушаване на
принципа на справедливост в гражданските и търговските отношения.
Заявява, че претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна
неустойка за забава. Счита, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК
изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения
по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че
освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи
добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им
изпълнение. Когато такова липсва, както е в конкретния случай, то той не
следва да се ползва от допълнителна закрила. Намира включването на
задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на ГПР не само не
би дало на потребителя реална информация за кредита, но би го объркало, тъй
като в случай че за него не се породи задължение за неустойка, то изчисления
въз основа на нея размер на ГПР би бил нереален и неотговарящ на
действителните условия по кредита. Счита твърденията на ищеца , че в
договора не е ясно поради какви условия е изчислен ГПР за неоснователни.
Видно от договора в чл. 4, ал. 1, т. 4 ясно и категорично са написани
допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква, поради което намира
твърдението за напълно недоказано и моли същото да бъде отхвърлено.
Намира, че договорът за кредит, в конкретния случай, е напълно съобразен с
императивната норма на чл. 11, т. 10 ЗПК. В същата разпоредба от закона не
се изисква да се посочи математически алгоритъм, по който се изчислява
ГПР. Това е така, защото в рамките на ЕС, в това число и България , има
нормативно предвидени две математически формули за изчисление на ГПР,
които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Твърди, че
нормата на чл. 11, т. 10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени
в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване
на ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както
в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета на
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейното
5
изпълнение ЗПК и по точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително
с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което
изискване в случая е изпълнено. Намира, твърдението на ищеца, че
уговорената неустойка е добавък към договорната лихва е невярно и
неаргументирано. Уговореният лихвен процент не представлява и не се
свежда единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното
връщане, а е цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът е
предоставен от финансова институция по чл. 3, ал. 2 от Закона за кредитните
институции, която отпуска заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е.
възможностите й в тази насока са поограничени в сравнение с банките.
Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора е бърз, лесен и
необезпечен. Обективните ползи за кредитополучателя от този начин на
предоставяне на кредит имат своята цена в гражданския оборот, която е
фиксирана в договора и ищеца се е съгласила да я заплати при сключването
му. Поради това тази цена не може да бъде приравнена на възнаградителна
лихва и не следва да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите
нрави. В процесния случай Договора за паричен заем е сключен по
предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да се
направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на
клаузите на договора. Същият се е запознал с преддоговорната информация,
попълнил е въпросник за кандидатстване на кредит, въз основа на които са
договорени клаузите от договора. Ищецът не е бил поставен в положение на
по-слаба страна от гледна точка на степента му на информираност и на
възможностите, които му се предоставят да преговаря. Принципът на
добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде осигурена
защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В настоящия случай
този принцип не е нарушен, тъй като в договора между страните са защитени
правата и на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната
сума, да се откаже от договора, да извърши предсрочно погасяване са
реципрочни на правото на кредитора до получи плащането, разсрочено на
ежемесечни вноски. По отношение на искането за прогласяване на
нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора като
6
противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на чл. 143,
ал.2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като
заобикаляща изисванията на чл. 33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК, отбелязва,
че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора се
дължат единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в
посочения в Договора срок за плащане, текущото си задължение. Разходът за
събиране на вземането, посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и единствено в
случай че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на
кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените хипотези за това.
Начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението на
потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение.
Твърди, че всеки един кредит се управлява без на клиентите да се начисляват
допълнителни разходи, докато правоотношението между страните се развива
в нормалното си състояние и без за едната или другата страна да възниква
необходимост от предприемане на нови, явяващи се допълнителни,
извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност
събиране на вземания. Чл.11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в
договора трябва да са ясно описани всички разходи, дължими от потребителя
при неизпълнение на договора“. Чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че
„При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит“. В Част III, т.4.6 на
Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/
е посочено, че кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими
просрочени плащания“. Видно от цитираните по горе законови текстове,
разходите за неизпълнение на задължения на потребителя не само, че не са
забранени, ами и за тях има специални текстове, които гарантират тяхното
ясно посочване. Цитираните текстове имат за цел да защитят правата на
потребителите. Счита, че от тази редакция на закона, е ясно, че разходите за
събиране, дължими при неизпълнение на потребителя са нещо различно от
действията за управление на кредита и именно поради тази причина за тях
има специални изисквания. По тези съображения намира, че процесният
Договор за кредит напълно отговоря на изискванията на чл. 22 ЗПК.
Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В писмено становище
7
на процесуалния представител ищеца адв. М.М. заявява, че поддържа
исковата молба, счита, че искът е основателен и доказан. Претендира и
направените съдебно-деловодни разноски, включително и адвокатски
хонорар, съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание ответната страна не се явява и не се представлява,
не взема становище.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна: Не се спори между страните, а и от
представения по делото Договор за кредит Бяла карта се установява, че на
25.11.2020 г. между Г. КР. ИВ., ЕГН: ********** и "А" ООД е сключен
договор по силата на който ответното дружество е отпуснало на ищеца
револвиращ кредит в максимален размер на 500,00 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна
карта Бяла карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне
съгласно условията на договора. Договорът е сключен за неопределен срок.
Заплащането на текущите задължения е до всяко 2-ро число на месеца.
Уговорено е, че ако длъжникът не заплати задължението си на падежа, той
трябва да представи на кредитора в срок от 3 дни след падежа допълнително
обезпечение чрез поръчителство /чл. 15 от договора/. Поръчителят трябва да
отговаря едновременно на следните условия: да е лице над 21 години с
минимален осигурителен доход от 1500 лева, да работи от минимум 6 месеца
по ТПО по силата на безсрочен трудов договор, да няма кредитна история в
ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус "период за просрочие
от 0 до 30 дни", да има служебна бележка от работодателя и да не е поръчител
или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с А ООД.
Задължението за предоставяне на допълнителното обезпечение възниква при
всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение на
падежа. Съгласно чл. 20, ал. 1 в случай, че кредитополучателят не предостави
допълнителното обезпечение в срока по чл. 15, той дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец.
8
Според чл. 21, ал. 4 от договора, при забава за плащане на текущото
задължение или на сумата от чл. 12, ал. 1, кредитополучателят дължи на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на
2,50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или
на сумата по чл. 12, ал. 1.
Съгласно чл. 21, ал. 5 от договора, след настъпване на предсрочна
изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на
лице /служител/, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Договорът е подписан и от двете страни, поради което е породил между
тях валидно облигационно правоотношение.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна:
По отношение нищожността на клаузата на чл. 20, ал. 1 от договора,
съдът намира следното: Ищецът се позовава на нищожност на тази клауза,
поради противоречие с добрите нрави чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, както и
неспазване на нормите на чл. 19, ал. 4, чл. 21, ал. 1, чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 20, ал. 1 от договора в случай, че кредитополучателят не
предостави допълнителното обезпечение в срока по чл. 15, той дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, която е включена в текущото задължение за настоящия месец.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за
нищожността на неустойката съдът следи служебно. В случая уговорената в
процесния договор неустойка за непредоставяне на обезпечение няма
обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е
допълнително възнаграждение за кредитора. От начина, по който е уредено
задължението на заемополучателя за осигуряване на поръчители, може да се
обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни
затруднения, тъй като това задължение не е определено от кредитора, като
предварително условие за сключване на договора, каквато е обичайната
9
практика, а освен това изискванията към поръчителите са многобройни, като
за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен
срок информация. Клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства
длъжника да я изпълни. Освен това от недадено обезпечение пряко не
произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търси с тази
неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. Ако заемодателят обаче
беше направил предварителна оценка на платежоспособността на длъжника и
преценка, че е нужно обезпечение за отпускане на заема, той не би трябвало
да отпусне заема преди първо да поиска и съответно да се предостави
обезпечението. Така на практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го представи, дългът му нараства с размера на
уговорената неустойка. Съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън присъщите функции на неустойката (обезпечителна, обезщетителна и
санкционна) и цели само и единствено постигане на неоснователно
обогатяване.
Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане
и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. В този смисъл
процесния договор попада под уредбата на ЗПК.
През призмата на Закона за потребителския кредит заплащането на
процесната неустойка представлява допълнителна финансова тежест за
потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на
разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП,
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на
10
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид вида на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване -
към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или
на друг договор, от който той зависи. В случая неустойка е уговорена за
неосигуряване на обезпечение и всъщност като такава излиза извън типичната
й функция, като дължима при неизпълнение на поетите насрещни задължения
по договор. Дори при изпълнение на поетите задължения за връщане на
заетата сума /макар и след падежа/ ведно със съответната възнаградителна
лихва отново съобразно уговорките по договора се дължи претендирана
неустойка, което противоречи на същността на неустоечната клауза.
Всъщност в случая се дължи неустойка за неизпълнение не на главно, а на
акцесорно задължение, каквото е даването на обезпечение. Същата се явява
при това положение уговорена с цел да се заобиколи императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит, уреждащ
максимален размер на годишния процент на разходите, поради което на
основание чл. 21 от ЗПК също е нищожна и плащане по нея не се дължи.
Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или
доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално
уговорено, тежестта за доказване пада върху него. В конкретния случай,
макар и да въвежда такова възражение, ответника-кредитор не представи
писмени или други доказателства, от които може да се направи еднозначен
извод, че клаузата за неустойка е индивидуално договорена.
Предвид това уговорената в чл. 20, ал.1 от договора неустойка за
неизпълнение на договорно задължение съдът намира за неравноправна и
недействителна както по арг. на чл.146, ал.1 вр. чл.143, ал. 1 от ЗЗП, така и по
арг. от чл. 26, ал. 1, предл.3 от ЗЗД.
По отношение претенцията за нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и,
ал. 5 от Договор за бяла карта, съдът приема следното::
11
Според чл. 21, ал. 4 от договора, при забава за плащане на текущото
задължение или на сумата от чл. 12, ал. 1, кредитополучателят дължи на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на
2,50 лева за всеки ден, до заплащане на съответното текущо задължение или
на сумата по чл. 12, ал. 1.
Според чл. 21, ал. 5 от договора, след настъпване на предсрочна
изискуемост, кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такса в
размер на 120 лева, включваща разходите на кредитодателя за дейността на
лице /служител/, което осъществява и администрира дейността по
извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Тези разходи противоречат на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според който
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В случая действията за
събиране на задълженията са действия по управление на кредита. Разходите
на кредитодателя за дейността на служител, който да осъществява и
администрира действията по извънсъдебно събиране на задължението също
са разходи във връзка с управление на кредита. Следователно, е налице
нарушение на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК на ответника да събира такава
такса, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Отделно от това се нарушава чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според който при
забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата и тя не може да надвишава
размера на законната лихва /чл. 33, ал. 2 ЗПК/. В случая, настъпването на
предсрочната изискуемост е свързано с неплащане на вноски по кредита и със
забава в изпълнение на задълженията, поради което на кредитора се дължи
само законната лихва, а не и такса за предсрочната изискуемост. Тази такса
фактически представлява неустойка, различна по размер от законната лихва,
което е забранено от закона.
Предвид на горното предявените искове са нищожни на основание
чл.26, ал.1 предл.1 от ЗЗД като противоречащи на закона и следва да бъдат
уважени.
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски в
размер на 50 лв. за държавна такса. Претендира се и присъждане на
12
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. По делото е представен
договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал.1, т.3, пр.2 от ЗА –
на близък. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката се определя размер не по-
малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, който предвижда при интерес до 1000 –
възнаграждението да е 300 лв., съдът определя адвокатско възнаграждение в
размер на 900,00 лева /по 300 лева за всеки от исковете/.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1
вр. чл.143, ал.1 от ЗПК нищожността на клаузата предвидена в чл.20, ал.1 от
Договор за бяла карта от 25.11.2020г., сключен между Г. КР. ИВ., ЕГН:
**********, живущ в гр. Свищов, ул. "**** и „А“ ООД, с ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от ЦВ. П. КР., като
противоречаща на добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл. 33, ал. 1
ЗПК вр. чл. 10а, ал. 1 ЗПК нищожността на клаузите предвидени в чл.21 ал.4
и чл.21 ал.5 от Договор за бяла карта от 25.11.2020г., сключен между Г. КР.
ИВ., ЕГН: **********, живущ в гр. Свищов, ул. "**“ ООД, с ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от ЦВ. П. КР., като
и нищожни поради противоречие със Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „А“ ООД, с ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от ЦВ. П. КР. да
заплати на Г. КР. ИВ., ЕГН: **********, живущ в гр. Свищов, ул. "****
сумата от 50,00 лева (петдесет лева), представляваща направените по делото
разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „А“ ООД, с ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от ЦВ. П. КР. да
заплати на адв. М.В. М. – ПАК сумата от 900,00 лева (деветстотин лева) за
13
осъщественото от него представителство и защита на Г. КР. ИВ., ЕГН:
********** пред първа инстанция.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
14