РЕШЕНИЕ
гр.София,
29.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четиринадесети
февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е.Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Зл.Чолева
мл.с. А.Георгиев
при секретаря К.Лозева и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от
съдията-докладчик в.гр.дело N: 5 899 по описа за 2018 година и за да се
произнесе, взе пред-вид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.273 от ГПК.
С решение от 14.02.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 75 107/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав са
отхвърлени предявените от С.А.С., ЕГН ********** срещу „Ю.И.” ООД, ЕИК ******** обективно
кумулативно съединени искове за заплащане на трудови възнаграждения от
м.07.2016 г. до м.05.2017 г. в размер на 4 820,00 лева – с правно
основание чл.128 КТ и на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ в размер на 400,00
лева, като неосно-вателни.
Със същия акт С.А.С. е осъден да
заплати на „Ю.И.” ООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 960,00 лева –
разноски по делото.
Така постановеното съдебно
решение в частта, в която е отхвърлен искът за неизп-латено трудово
възнаграждение за сумата от 1 300,00 лева, е обжалвано от ищеца С. А.С. –
чрез процесуалния му представител адв.В.. Във въззивна жалба се под-държа, че в
тази му част решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстан-ционният
съд неправилно е приел, че не е налице отговорност на работодателя по
изплащането на суми към ЧСИ па наложени запори и че работодателят като трето
задължено лице изпълнява всяко разпореждане, произхождащо от съдебен
изпълнител. Сочи се и че съобразно чл.508, ал.1 ГПК в едноседмичен срок от връчване
на запорното съобщение същият е длъжен да съобщи на съдебния изпълнител
признава ли за основателно вземането, върху което се налага запорът и готов ли
е да го заплати, както и че съобразно чл.446 ГПК минималната работна заплата е
не-секвестируема и принудителното изпълнение върху нея е незаконосъобразно. Във
връзка с последното се твърди и че ответникът е бил длъжен да предостави
информация на съдебния из-пълнител за това, че ищецът получава минимално
трудово възнаграждение и да откаже да прави месечни удръжки, като се съобрази с
разпоредбите на ГПК за несеквестируемостта, а вместо това в нарушение на закона
е изпълнявал едновременно запорните съобщения на трима ЧСИ и е превел суми по
пет изпълнителни дела в един и същи период, като всеки месец е удържал по
100,00 лева от трудовото възнаграждение на ищеца, въпреки, че азбучна истина е,
че при запорите важи принципът на „първия по право”, което означава, че
удържането на вноски едновременно по няколко /в случая – 5/ запора е
незаконосъобразно. Излагат се доводи и че по-соченото нарушение на ГПК и на
чл.8 КТ ангажира имуществената отговорност на работода-теля-ответник и съдът е
следвало да уважи иска в размер, равен на общо преведените суми към съдебните
изпълнители съгласно 11 бр.фишове – 1 100,00 лева, както и сумите от по
100,00 лева по ордерите от 14.06.2017 г. и 20.07.2017 г. или общ сумата
1 300,00 лева. Сочи се и че неиз-държано е твърдението на СРС, че ищецът е
можел да обжалва действията на съдебните изпъл-нители или да принуди
работодателя си да не ги превежда.
Моли въззивния съд да отмени атакуваното
решение в обжалваната част и да постанови ново, с което да осъди
ответникът-работодател да му заплати сумата 1 300,00 лева трудово
възнаграждение, както и направените разноски пред СРС и СГС.
Ответникът по жалбата – „Ю.И.”
ООД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозирал отговор на въззивната жалба, в
който същата се оспорва изцяло като неоснова-телна. Релевирани са съображения,
че не са налице сочените в жалбата основания за отмяна на оспореното решение,
тъй като ищецът е имал право на защита по чл.435, ал.2 ГПК срещу насоч-ване на
изпълнението върху несеквестируем доход по изпълнителното дело, като пропускането
на срока за това не осуетява правото му да иска от съдебния изпълнител вдигане
на запора и връщане на несеквестируемата част от събраните суми, като във
всички случаи независимо от обжалването и съдържанието на решението по жалбата,
длъжникът може да претендира от съ-дебния изпълнител обезщетение за всички
преки и непосредствени вреди от провеждане на из-пълнение върху несеквестируемо
вземане. Сочи се и че дори да не се приеме изложеното стано-вище, искът по
чл.128, ал.2 КТ за процесния период е недоказан от ищеца при условията на пълно
и главно доказване, чиято е била доказателствената тежест в първоинстанционното
про-изводство. Моли жалбата да бъде оставена без уважение и да се потвърди
решението на СРС като правилно, законосъобразно и добре мотивирано. Претендира
присъждането на разноски по производството.
В останалата отхвърлителна част
решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила.
С определение № 355610 от 07.03.2018
г., постановено по реда на чл.248, ал.1 ГПК е оставена без уважение молбата на
ищеца С.А.С. за изменение на решението от 14.02.2018 г. в частта за разноските,
като неоснователно.
С подадената от
ищеца С.А.С. молбата от 15.02.2018 г. е заявено ис-кане
присъдените в полза на ответника разноски от 960,00 лева, да бъдат намалени до
размера на сумата от 580,00 лева.
Срещу така постановения съдебен
акт е постъпила частна жалба от ищеца С. А.С.. В частната жалба са наведени
доводи за неправилност на определението, поради неговата необоснованост и недопустимо
излагане като мотив мнението на другата страна, при това без да е
конкретизирано, както и че първоинстанционният съд дори не е счел за нужно да
посочи дали грешат или е вярно разпореждането на посочените от ищеца текст от
Наредбата на Висшея адвокатски съвет /ВАдС/, по който трябва да се определи
размерът на разноските на ответника.
Заявено е искане въззивната
инстанция да отмени този акт и да постанови ново опреде-ление, с което да
измени решението в частта за разноските съобразно твърдението в молбата им
относно приложимата норма от Наредбата на ВАдС.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е
постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна по нея „Ю.И.” ООД.
Софийски градски съд, като
прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валид-ността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената служебна проверка по реда на чл.269, изр.1 ГПК, настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната
част, по-ради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на
решението по релевира-ните в жалбата доводи.
Анализът
на събрания по
делото доказателствен материал – трудов договор № 787/10. 11.2011 г., подписан
между страните относно длъжността „шофьор на автобус”, заповед № 1581 от 01.06.2017
г. за прекратяване на трудово правоотношение, считано от 01.06.2017 г., извадки от разплащателните ведомости за заплатите за времето от м.07.2016
г. до м.05.2017 г., РКО № 1944/14.06.2017 г. и РКО № 2038/20.06.2017 г. относно
начисленото за получаване трудово въз-награждение за м.04.2017 г., удостоверение
изх.№ 22250201800026204/24.01.2018 г. на НАП, ТД София с приложенията към него,
обосновава безспорния извод, че страните по
спора са били във валидно трудово правоотношение, по силата на което ищецът С.С.
е прести-рал работната си сила на „Ю.И.” ООД като „шофьор на
автобус” в исковия период от време.
Съгласно разпоредбата на чл.242 КТ положеният труд по трудово правоотношение е възмезден,
като в нормата на чл.128, т.2 КТ е предвидено, че работодателят е длъжен в
устано-вените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа.
От представените извадки от
разплащателните ведомости и РКО, ангажирани в произ-водството, и приетата
съдебно-графологична експертиза, изготвена от вещото лице М.М../която съдът
кредитира като обективна, пълна и компетентно изготвена/, безспорно се установява, че в процесния период от
м.07.2016 г. до м.05.2017 г. вкл. срещу подпис на жалбо-подателя-ищец е
заплатено нетно трудово възнаграждение в размер на 2 749,83 лева. Констати-ра
се и че последното е правилно начислено – след приспадане на нормативно
установените задължения на служителя за данъци и вноски по КСО, както и че престирането
на същото е осъществено след извършени удръжки по 5 бр. запори в общ размер от
1 100,00 лева – всеки месец от по 100,00 лева. От приетите запорни
съобщения, представени от ответното дружество – с изходящи номера: № 220 от 06.01.2014
г., № 8870/17.09.2012 г., № 14223/26.12.2013 г., № 9590/03. 04.2014 г. и №
67088/28.10.2013 г., неоспорени от ищеца, е видно, че удръжките са направени
във връзка с изп.дело № 20097620400451, изп.дело № 20122760400529 и изп.дело №
20137620400850 по описа на ЧСИ Д.Д., рег.№ 762 на КЧСИ, с район на действие ОС
Разград, по изп.дело № 20138580401032 по описа на ЧСИ У.Д., рег.№ 858 на КЧСИ,
с район на действие СГС и по изп.дело № 20138440403731 по описа на ЧСИ С.Я.,
рег.№ 844 на КЧСИ, с район на действие СГС.
Неоснователни са наведените в жалбата твърдения за допуснато нарушение
на разпо-редбата на чл.446 ГПК от страна на работодателя, с оглед на това, че
минималната работна заплата е несеквестируема и принудителното изпълнение върху
нея е незаконосъобразно. Това изменение на нормата на чл.446, ал.1 ГПК, е
въведено в нормативната уредба със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр.86/27.10.2017 г.,
а разглежданите удръжки по наложените запори са от предходен спрямо влизането
му в сила период. Нормата на чл.446 ГПК е материалноправна и като такава същата
няма обратно действие. В исковия период е действала редакцията на чл.446, ал.1 ГПК от ДВ бр.50/2008 г., в т.2 на която е предвидено, че ако осъденото лице
получава от 300 до 600 лева месечно могат да се удържат в случай, че изпълнението
е насочено върху тру-довото възнаграждение или върху друго каквото и да е
възнаграждение за труд, както и върху пенсии, само 1/3 част от тях, ако е без
деца и ¼, ако е с деца, които то издържа, като по силата на ал.2 на
същата норма – месечното трудово възнаграждение по ал.1 се определя след като
се приспаднат дължимите се върху него данъци и задължителни осигурителни
вноски. След приспадане на тези задължения за първите пет месеца от исковия
период месечното трудово възнаграждение на ищеца по ал.1 на чл.446 ГПК – в
ред.от ДВ бр.50/2008 г., възлиза на 333,31 лева, за м.12.2016 г. – 335,58 лева
и от м.01 до м.05.2017 г. вкл. – 369,54 лева. При липсата на твърдения и
доказателства жалбоподателят-ищец да е имал деца, които да издържа в този
времеви интервал, от така определеното месечно възнаграждение на същия във
връзка с предп-риетите спрямо него принудителни изпълнение е могло да се удържа
1/3 част, която в случая възлиза съответно на: 111,10 лева, 111,86 лева и
123,18 лева – суми, които са в по-голям размер от тези, които са били преведени
от неговия работодател по наложените запори. От друга страна, в действащото
законодателство не е налице забрана за едновременното извършване на удръжки по няколко наложени запора, при
положение, че общият им размер не надвишава нормативно регламентираната част на
несеквестируемия доход.
Неоснователни са и релевираните от жалбоподателя твърдения, че на същия
не са зап-латени и по 100,00 лева по разходните касови ордери от 14.06.2017 г.
и 20.06.2017 г., поради това, че са преведени на съдебни изпълнители. От
визираните доказателства и разплащателната ведомост за м.04.2017 г. се
установява, че с тези ордери е изплатено трудовото възнаграждение на С.С. за м.04.2017
г.; че общата стойност на плащанията по тях /269,54 лева/ съвпада с дължимата
се такава за работната заплата за този месец след приспадане на задълженията за
данъци и вноски по КСО и удръжките по наложените запори, както и че във връзка
с обра-зуваните срещу г-н С. изпълнителни производства от трудовото му
възнаграждение е пре-ведена сума в размер на 100,00 лева /5 запора по 20,00
лева/, а не 300,00 лева.
Изложените обстоятелства в своята
съвкупност обуславят извод, че в конкретната хипо-теза не е налице непогасен
остатък от незаплатено нетно трудово възнаграждение на жалбопо-дателя за месеците
– предмет на спора на стойност от 1 300,00 лева, поради което предявеният
от него иск с правно основание чл.128 КТ за същата се явява неоснователен.
Поради съвпадение на крайните изводи на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд по отношение на изхода
от разглеждането на иска по чл.128 КТ в об-жалваната част, решение на СРС в тази
част като правилно следва да бъде потвърдено.
В останалата отхвърлителна част
решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила.
По подадената
от С.С. частната жалба по чл.248, ал.3 ГПК, съдът
намира след-ното:
Частната жалба
е депозирана в определения от закона срок от страна с правен интерес, срещу
подлежащ на инстанционно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално
допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично
основателна.
Съгласно
действащата нормативна уредба адвокатското възнаграждение на процесуал-ните
представители на страните по чл.78 ГПК са определя в размерите, посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия
адвокатски съвет.
При прилагане на горепосочената Наредба
обаче следва да се съобрази и решението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г.,
постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкува-нето на чл.56,
параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета
от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на
сво-бодата на предоставяне на услуги. С него Съдът на ЕС е приел, че чл.101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните
производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не
могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят въз-награждение
в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък
от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането
й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да осигури
изпълнението на тези легитимни цели.
Предвид обстоятелството, че
горепосочената Наредба е приета от професионална орга-низация на адвокатите – Висшият
адвокатски съвет /ВАдС/, както и чрез въведените с чл.2, ал.5 от нея изискване и
минималните размери на адвокатските възнаграждения не се отчита общия интерес, спецификата
на конкретното дело, неговата фактическа и правна сложност, конк-ретните
процесуални действия, които са извършени и положените от процесуалния предс-тавител
усилия за защита на страната, а единственият критерий е броя на исковете и
тяхната цена, съдебният състав счита, че определените с нея минимални размери
на адвокатските възна-граждения налагат ограничения, които не отговарят на
легитимни цели, включително и устано-вените с чл.101, параграф 1 ДФЕС. Във
връзка и този извод на съда следва да се посочи и че в приложното поле на
нормата на чл.2, ал.5 от Наредбата без какъвто и да било критерий ВАдС е
предвидил само и единствено гражданските дела, но не и другите видове дела,
като с нея се от-читат само интересите на членовете на професионалната
организация на адвокатите, но не и общия интерес и интересите на субектите от
другите сектори или на ползвателите на тези услу-ги. А както е прието в
мотивите на цитираното решение на Съда на ЕС, имащо задължителна сила от
момента на обнародването му, за да може тарифа, определена от професионална
орга-низация да има характер на държавна мярка, същата следва да зачита общия
интерес и да гаран-тира, че определените от ВАдС минимални размери на
адвокатските възнаграждения са спра-ведливи и обосновани, което в случая не е
така. Ето защо адвокатското възнаграждение за за-щита на ответника в исковото производство
следва да се определи съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото, която в дадената хипотеза е ниска; извършените от пълномощника на тази
страна процесуални действия и положените от него усилия, а именно: подаване на
писмен отговор с прилагане на находящи се при ответника документи и проце-суално
представителство в едно проведено открито съдебно заседание пред първата
инстанция, които са обичайни действия за защита на участник с такова качество в
производство по КТ по претенции за незаплатено трудово възнаграждение и обезщетение
за неползван отпуск. С оглед на това съдът приема, че за оказаната защита на „Ю.И.” ООД в исковото производст-во пред СРС
адвокатското възнаграждение следва да се определи в размер на 550,00 лева, към
която сума следва да се начисли 20 % данък върху добавената стойност, тъй като
упълномо-щеният адвокат е регистриран по ЗДДС, съобразно което дължимото се
адвокатско възнаграж-дение на ответното дружество възлиза на сумата 660,00
лева.
Предвид изложеното атакуваното
определение като неправилно следва да бъде отмене-но за разликата над 660,00
лева до пълния присъден размер на разноските от 960,00 лева, като се допусне
изменение на решението на първоинстанционния съд в частта на разноските по чл. 78,
ал.3 ГПК, като същите се намалят до сумата от 660,00 лева.
В останалата част частната жалба
е неоснователна и следва да бъде оставена без ува-жение.
При приетия изход на спора на
жалбоподателя не се дължат разноски за настоящото производство на основание чл.78, ал.1 ГПК. На
основание чл.78, ал.3 ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски
за въззивната инстанция в размер на 360,00 лева.
Неоснователно е наведеното от
жалбоподателя възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Дого-вореното и заплатено от „Ю.И.”
ООД адвокатско възнаграждение от 360,00 лева не е прекомерно, тъй като в същото
е включен и ДДС в размер на 60,00 лева на основание § 2а от ДР на Наредба №
1/09.07.2004 г. на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграж-дения,
предвид обстоятелството, че процесуалния му представител е регистриран по ЗДДС.
Воден от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение 14.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 75 107/2017 г.
по опи-са на СРС, ГО, 62 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА С.А.С., ЕГН **********, с адрес: *** да ЗАПЛАТИ на „Ю.И.” ООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 360,00 /триста
и шестдесет/ лева – разноски за въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение № 355 610 от
07.03.2019 г., постановено
по гр.д.№ 75 107/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав на основание чл.248,
ал.1 ГПК за разликата над 660,00 лева,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248, ал.1 ГПК постановеното по гр.д.№ 75 107/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 62 състав решение от 14.02.2018 г. в частта за разноските,
като НАМАЛЯВА
присъденото на основание чл.78, ал.3 ГПК на „Ю.И.”
ООД адвокатско възнаграж-дение до размера
на сумата 660,00 /шестстотин и
шестдесет/ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на С.А.С., ЕГН ******срещу определение № 355 610/07.03.2019
г., постановено
по гр.д.№ 75 107/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав на основание чл.248,
ал.1 ГПК в останалата й част, като неоснова-
телна.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.