Р Е Ш Е Н И Е
№……
гр. София, 30 ноември 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в публичното заседание
на 02.11.2018 г. в състав:
Светлана
ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Косачева и прокурор Панчева, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.а.х.д. № 4472/18 г., намери за установено следното:
Делото е в СГС по реда на
гл. ХХІ от НПК след подадена в срок въззивна жалба, с
която защитникът на обв. В.Г.М. (ЕГН: **********) е
оспорил Решение от 14.10.2016 г. по н.а.х.д. № 6830/16 г. на СРС (НО, 106 с.).
С него М. е бил освободен от наказателна отговорност (чл. 378, ал.4, т.1 НПК)
за извършено престъпление по чл. 227б, ал.2, вр. ал.1
НК и санкциониран с административна глоба (чл. 78а, ал.1 НК) в размер на 4000
лв.
Жалбата е лаконична, но
краткото й съдържание, съпоставено с изложените в откритото заседание пред СГС
доводи на защитата, разкрива, че оплакванията са две и са лансирани
алтернативно - за материална и процесуална незаконосъобразност на решението (несъставомерност на деянието, неправилно определяне на
началната дата на неплатежоспособността на търговеца, недопустимото използване
на презумпции в наказателното производство) и за явна несправедливост на
административното наказание (с искане за неговото редуциране).
Аргументите на защитата
не се споделят от прокурора при СГП, който пледира за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Решението е правилно.
Въззивният съд не намери основание за неговата
отмяна или изменение.
Фактите по делото не се
отличават със сложност, която да налага подробното им преизлагане,
още повече че те са били прецизно установени от първата инстанция, която е
възприела в цялост обстоятелствата, отразени в прокурорското постановление по
чл. 375 НПК и е изложила мотиви на кои доказателствени
източници основава изводите си. От съществено значение за правилното решаване
на делото са били въпросите около: а) качеството на обв.
М. в инкриминирания период (управител на регистрираното в гр. София търговско
дружество „В.-М“ ЕООД – удостоверение с изх. № 20130325125705/25.03.2013 г.,
л.87 от д.п.); б) натрупаните задължения на посочената фирма към нейния
контрагент „Т.А.“ ООД – първоначално в размер на 729 975 лв., а впоследствие
– сведени до сумата от 667 815, 20 лв. (изяснени от показанията на св. С.–
л.158 от д.п.; от справката на ч.с.и. Б.до разследващите органи – л. 297 и сл.
от д.п.; от приложените договори и фактури – л. 81, л. 95, л. 106 и сл. от д.п.
и от допълнителното заключение по ССчЕ, изготвено от
в.л. А.– л. 304 и сл. от д.п.); в) последното частично погасително
плащане към „Т.А.“ ООД на 18.06.2014 по фактура № 156 (отразено в
дебитно-кредитната справка на кредитора - л.161 от д.п.); г) липсата на фирмени
активи, чрез които да се покрият натрупаните задължения поради декапитализиране на дружеството (заключение на доп. ССчЕ – л. 307, гръб от д.п.) и д) проявеното след дата
18.06.2014 г. трайно бездействие (за повече от 30 дни) на М. (като управител на
„В.-М“ ЕООД) да поиска от СГС откриване
на производство по несъстоятелност (справка от СГС от 17.07.2015 г. – л. 318 от
д.п.).
Цитираните дотук
обстоятелства напълно законосъобразно се вписват в състава на престъплението по
чл. 227б, ал.2 НК, доколкото обв. В.М. (като
управляващ и представляващ дружеството – длъжник „В.-М“ ЕООД) не е поискал от
СГС да открие спрямо това дружество производство по несъстоятелност в 30-дневен
срок от спиране на плащанията (18.06.2014 г.) към „Т.А.“ ООД, което състояние е
равносилно на презумирана „неплатежоспособност“ по
чл. 608, ал.2 ТЗ (в редакцията към инкриминирания период, преди изм. с ДВ, бр.
105/16 г.).
Изтъкнатият във въззивната жалба довод, че деянието е несъставомерно
от обективна страна, тъй като незаконосъобразно фактът на спиране на плащанията
е довел до третирането на длъжника като „неплатежоспособен“, не кореспондира с
доказателствата по делото и приложимите в случая извъннаказателни
норми. За да приеме, че последното плащане датира от 18.06.2014 г. и че след
него управляваното от обв. М. дружество „В.-М“ ЕООД
не е разполагало с фирмени активи, които да покрият задълженията, вещото лице А.не
е използвало голословни данни, а надлежно приобщени писмени доказателства.
Оттук нататък въпросът „неплатежоспособен“ ли е бил длъжникът има изцяло правни
измерения и не зависи от изводите в експертното заключение. Процесната
неплатежоспособност (независимо че алтернативният състав на чл. 227б, ал.2 НК
не борави с това понятие, за разлика от формулировката по ал.1) е настъпила не
само по силата на чл. 608, ал.1, т.1 ТЗ (наличие на невъзможност да се изпълни
изискуемо парично задължения, породено от търговска сделка), но и съобразно
нормативната презумпция на чл. 608, ал.2 (към момента – ал.3) ТЗ, че „неплатежоспособността
се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията“.
Не може да бъде споделено и оплакването на
жалбоподателя, че неплатежоспособността е била презумирана,
а в наказателното производство „презумпциите са недопустими, съгласно чл. 303,
ал.1 НПК“. Правилото, че присъдата не може да почива на предположения няма нищо
общо с приложимостта на законовите презумпции. В единия случай (чл. 303, ал.1 НПК) законът забранява съдът да прави изводите си голословно, позовавайки се на
конкретни факти, без да анализира и обоснове взаимовръзката между тях и
обстоятелствата, които е приел за настъпили. Правилото по чл. 608, ал.2 (към
момента – ал.3) ТЗ обаче, не съставлява подобно „предположение“, а легитимна
законова презумпция, към която бланкетните състави на
чл. 227б, ал.1-2 НК негласно препращат. Въпреки
че НПК не изяснява изрично този въпрос, доктрината го е дефинирала пределно
ясно: „Не подлежат на доказване в наказателния процес във всички случаи
фактите, признати за съществуващи по силата на установени в закона презумпции.
За последните е характерно именно това, че даден факт (презумираният)
се счита за установен, защото е установен друг факт.“ (П., Ст., „Наказателен
процес на РБ. Обща част“, изд. „Сиби“, С., 1996 г.,
с.304).
Лишено от конкретика е и оплакването на защитата, че датата на
последното плащане е била неправилно определена. Като се остави настрана вече
изтъкнатото от съда обстоятелство, че процесната дата
18.06.2014 г. е изведена от писмените
доказателства, свидетелските показания и експертното заключение, остава неясно
кой, според жалбоподателя, е правилният момент, от когато е следвало да бъде
отмерван инкриминираният 30-дневен срок по чл. 227б, ал.2 НК.
Също така голословно е и
твърдението за субективна несъставомерност на
деянието, защото в негова подкрепа не са изложени никакви доводи, освен
данните, съдържащи се в непосредствено изслушаните от Районния съд обяснения на
обв. М. (л.55, гръб от н.а.х.д.), че той не е бил
наясно със задължението си да подаде молба за откриване на производство по
несъстоятелност. В тази насока първоинстанционните
мотиви са дали убедителен отговор за наличието на пряк умисъл, който не се
изключва от незнанието на закона. Друг е въпросът, че даденият пример с
института на чл. 14, ал.1 НК е използван неправилно, защото извинителната
фактическа грешка в принципен план може да се дължи и на незнание на правни
(нормативни) обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението (в този
смисъл: М., Р., „Изключващи вината обстоятелства“, изд. „Сиела“,
С., 2016 г., с. 21 и цитираната там съдебна практика).
Законосъобразно СРС е освободил
обв. М. от наказателна отговорност, защото съдебното
му минало, липсата на причинени с деянието имуществени вреди и принципната
наказуемост на извършеното престъпление са позволявали приложението на чл. 78а,
ал.1 НК, каквото впрочем е било и предложението на прокурора. Наложеното
административно наказание „глоба“ в размер 4000 лв. съответства на превеса на
отегчаващите факти (които втората инстанция не намира за нужно да преповтаря),
на имотното състояние на дееца и на
поправително-възпитателния ефект на санкцията. Кои, според защитата, са неотчетените
смекчаващи обстоятелства, не става ясно, защото такива в жалбата не са
посочени, а и по делото не са установени. Първата инстанция впрочем е имала
повод да изтъкне, че в тази категория не попада чистото съдебно минало на
извършителя, защото (по аргумент от чл. 56 НК) въпросното обстоятелство веднъж
вече е взето предвид от закона (чл. 78а, ал.1, б. „б“ НК) при замяната на
наказателната с административно-наказателна отговорност
По изложените съображения и на основание чл. 338 НПК,
Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение от 14.10.2016 г. по
н.а.х.д. № 6830/16 г. на СРС (НО, 106 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: