Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 04.05.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на осми април две хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при
секретаря Й. Петрова, като разгледа т.д.
№ 502/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Т.Б.Д“ АД твърди, че на 29.06.2012
г. сключил с ответника „А.“ ООД в качеството му на кредитополучател договор за
банков кредит под формата на кредитна линия в размер на 900 000 евро.
Кредитополучателят се задължил да върне заетата сума на равни месечни вноски,
платими в периода 25.07.2017 г. – 25.06.2022 г., както и да заплаща месечно възнаградителна лихва, годишно - такса за управление на
кредита, а при забава – и неустойка. Солидарна отговорност за задълженията на
кредитополучателя поели другите ответници. Кредитът
бил усвоен в пълен размер. Впоследствие договорът бил анексиран многократно и
всеки анекс съдържал признание за размера на усвоените и дължимите по кредита
суми. Въпреки това, считано от 25.03.2017 г. кредитополучателят и солидарните длъжници преустановили плащанията. Ето защо ищецът подал
заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК за част от падежиралите
вземания, както следва: за сумата от 90 000 евро – главница, дължима в
периода 25.07.2017 г. – 25.12.2017 г.,
319 750,47 евро – възнаградителна
лихва, дължима за периода 25.03.2017 г. – 25.03.2018 г., 123 652,33 евро –
неустойка за забава, дължима за периода 25.07.2017 г. – 17.09.2020 г.,
56 833,50 евро – такса за обслужване на кредитна сметка, ведно със
законната лихва върху главницата от 18.09.2020 г. до погасяването. След
издаване на заповедта по чл. 417 ГПК и поради постъпили възражения от длъжниците ищецът предявява настоящите установителни
искове и моли съда да установи съществуването на горепосочените вземания.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците „А.“
ООД, „С.“ ЕООД, С.А.А. и Г.Ц.С.
оспорват исковете. Твърдят, че заповедта за изпълнение била издадена въз основа
на нередовен от външна страна документ, тъй като към извлечението от банковата
сметка не били представени всички приложения към договора. Наред с това
заявителят следвало да покани писмено длъжниците да
изпълнят задълженията си, за да ги постави в забава, което не било сторено. Ответниците сочат също, че на част от страниците на
договора не били положени техни подписи, поради което липсвало съгласие за
обвързване със задълженията, обективирани върху
неподписаните страници. Отричат да е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита поради липса на волеизявление на кредитора в този смисъл. Поддържат, че
размерът на възнаградителната лихва бил прекомерен и
уговорен в противоречие с чл. 10 ЗЗД и следвало да бъде намален от съда по
справедливост. При сключване на договора длъжниците
не разбрали икономическите последици от промяната на лихвените нива по кредита,
тъй като не им бил разяснен начинът, по който щяла да се изменя цената на
финансовия ресурс, и в частност - на базисния лихвен процент за корпоративни
клиенти. Уговорката за едностранно изменение на възнаградителната
лихва не отговаряла на кумулативните изисквания за действителност, а именно – в
договора да са посочени обстоятелствата, при чието настъпване тя ще се промени,
тези обстоятелства да са обективни и да е формулирана конкретна изчислителна
процедура, посочваща относителната тежест на всеки от компонентите на лихвата.
Това водело до неравноправност на клаузата и съответно до нейната нищожност, на
която ответниците-физически лица имали право да се
позоват в качеството си на потребители. Поради всичко изложено ответниците молят съда да отхвърли исковете и да им присъди
разноски. Възразяват по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По
допустимостта на исковете:
По
заявление на ищеца на 12.10.2020 г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, с която настоящите ответници са осъдени да
заплатят на ищеца солидарно сумите, предмет на установителните
искове. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК са подадени възражения от всички длъжници. С разпореждания от 11.02.2021 г. (за длъжниците-търговски дружества и за С.А.) и от 18.02.2021
г. (за Г.С.) районният съд е указал на ищеца възможността за предявяване на установителни искове и същите са предявени в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК.
По основателността на исковете:
По исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ.
На
29.06.2012 г. е сключен договор за банков кредит № 0902.0811,
по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответника „А.“ ООД кредит
под формата на кредитна линия в размер на 900 000 евро с инвестиционна цел
– за покриване на разходи, свързани със строителство на комплекс от офис сгради.
Съгласно чл. 4 от договора връщането на заетата сума следва да се извършва чрез
постъпленията от продажби на обособени части от офис комплекса и от
постъпленията от възстановен ДДС, а окончателното издължаване – чрез заплащане
на 60
равни месечни вноски от непогасения размер на главицата, платими на
25-то число на всеки календарен месец, считано от 25.07.2017 г. до 25.06.2022
г. Ответниците С.А., Г.С. и „С.“ ЕООД са поели солидарна
отговорност за задълженията по процесния
договор за кредит.
Горепосоченият
договор е сключен в предвидената в чл. 430, ал. 3 ТЗ писмена форма, а
възражението на ответниците за нищожност поради липса
на съгласие с оглед неподписването на отделни страници от договора, е
неоснователно. За да е налице действително съглашение, е достатъчно в писмена
форма да са уговорени съществените елементи на съответния вид
договор. За договора за кредит те са два – размер на отпуснатите в заем
средства и размер на възнаградителната лихва. Всички
останали уговорки имат несъществен характер и ако такива не са постигнати в
писмена форма, това не се отразява върху действителността на договора, нито
върху задължението за връщане на заетата главница и за плащане на възнаградителна лихва.
В
настоящия случай на подписаната от всички ответници първа
страница от договора е обективирано съгласие за
отпускане на кредит в определен размер и за поемане на солидарна отговорност.
Размерът на лихвата пък е обективиран върху подписан
от всички ответници Анекс № 1, поради което
дори да се приеме, че този размер не е бил обективиран
в първоначалното писмено съглашение (на страница втора от същото), то
фактическият състав на сключването на договора ще се приеме за завършен с
постигане на съгласието по втория съществен елемент (лихвата) чрез подписване
на Анекс № 1. Поради извода за спазване на изискуемата форма съдът не излага
мотиви по приложението на сочената от ищеца разпоредба на чл. 293, ал. 3 ТЗ.
Следователно
страните са обвързани от валиден договор за кредит, по силата на който
банката е следвало да предостави в заем парични средства на кредитополучателя
до определен максимален размер. От заключението на ССчЕ
се установява, че инвестиционният лимит е усвоен в пълен размер чрез 94
плащания, извършени в периода 25.07.2012 г. – 22.10.2014 г. Това означава, че в
тежест на кредитополучателя и солидарните длъжници е възникнало
задължението за връщане на заетата сума.
Същото
е и изискуемо,
доколкото страните са уговорили връщането на остатъчната главница да се извърши
чрез месечни погасителни вноски, считано от 25.07.2017 г. Фактът на настъпване
на изискуемостта на главницата, начислена за процесния
период, е признаван от длъжниците многократно и в
подписваните след изтичане на този период анекси.
Поради
срочния характер на задължението за връщане на кредита (а и за заплащане на възнаградителна лихва) напълно неотносими
се явяват възраженията на ответниците относно липсата
на връчени покани за плащане. Доколкото пък претендираните
вноски от главницата са падежирали с настъпване на
уговорения срок, то ирелевантни са правните
аргументи, изложени от ответниците във връзка с
липсата на надлежно обявяване на предсрочната изискуемост на вземанията по процесния кредит.
Заключението
на ССчЕ потвърждава, че дължимата главница, формирана
от вноските за периода 25.07.2017 г. - 25.12.2017 г., възлиза на 90 000 евро,
като същата не е погасена към момента на устните състезания чрез доброволно
изпълнение (извършеното погасяване в общ размер от 25 544,96 евро е
отнесено към период, предхождащ процесния, което е
видно от таблица № 6 на ССчЕ). Следователно исковете
за главница следва да бъдат изцяло уважени. Само за пълнота следва да се
посочи, че възраженията на ответниците относно
нередовността на документите, въз основа на които е издадена заповедта за
изпълнение, нямат отношение към дължимостта на процесните суми – те могат да бъдат съобразени само при
проверка правилността на разпореждането за незабавно изпълнение.
По исковете с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Предмет
на установяване по тези субективно съединени искове е вземане за възнаградителна лихва в размер от 319 750,47
евро, начислена за периода 25.03.2017 г. – 25.03.2018 г.
Дължимостта на възнаградителна лихва по договора за банков кредит следва
от разпоредбата на чл. 430, ал. 2 ТЗ. В процесния
случай страните са уговорили размерът й да съставлява сбор от приложимия към
датата на олихвяването базисен лихвен процент за корпоративни клиенти, увеличен
с надбавка, като е определен и минимален размер на лихвата – съгласно Анекс № 1
той е 9 %, като за период от една година се допуска намаление на лихвения
процент, вкл. на минималния, с един пункт. С последващи
анекси прилагането на намаления лихвен процент е уговорено до 24.03.2015 г. С
Анекс № 6 е променен начинът на формиране на лихвата – на база тримесечния EURIBOR и надбавка, но не по-малко от 9 %,
считано от 25.03.2015 г.
Доводите за нищожност на така
постигнатата уговорка за възнаградителна лихва са
неоснователни. Твърдението, че размерът на възнаградителната
лихва е определен в противоречие с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, не може да доведе до
извод за нищожност, тъй като няма определен по посочения в чл. 10 ЗЗД ред
императивен максимум на лихвите, дължими в частноправните отношения
между търговска банка и кредитополучател. Същевременно не се установява
уговореният и начисляван от банката размер на възнаградителната
лихва да надхвърля, още по-малко - значително пазарния лихвен процент за
подобен вид кредити, поради което не може да се приеме, че е налице
противоречие и с добрите нрави. От заключението на ССчЕ
пък е видно, че за периода, за който се претендира възнаградителна
лихва, не е прилагана клауза за едностранно увеличаване на лихвата,
поради което възраженията на ответниците за нищожност
на подобна уговорка поради противоречие с добрите нрави или неравноправност са ирелевантни. Същевременно при служебна проверка относно
наличие на друго произтичащо от договора, добрите нрави и императивния закон
основание за нищожност не се констатира такова.
Поради
изложеното съдът приема, че страните са постигнали уговорка за възнаградителната лихва, която е валидна. Според
заключението на ССчЕ размерът на дължимата лихва за процесния период възлиза на 319 750,47 евро. Същата
е с настъпила изискуемост съгласно договореното в анексите към договора и не се
доказва погасяването й чрез доброволно изпълнение. Поради това исковете за
установяване съществуването и на това вземане следва да бъдат уважени.
В
полза на ищеца следва да се признае и съществуването на вземане по чл. 3.2 от
договора за такси във връзка с управлението на кредита. Това вземане
съгласно заключението по т. 8 от ССчЕ е в претендирания от ищеца размер от 56 833,50 евро, като не се
твърди, нито доказва погасяването му чрез доброволно изпълнение.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
С
клаузата на чл. 3.1.6 от договора страните са постигнали неустоечно съглашение, което да обезщети
кредитора за вредите, които той претърпява при забавено плащане на главницата.
Това е и целта на неустойката – да мотивира към добросъвестно изпълнение, вкл.
чрез включване на наказателен елемент, свързан с нейния размер. Тази цел се
постига, когато санкцията за длъжника е съотнесена
към забавената част от задължението, както е и в настоящия случай – дължи
се лихва върху размера на просроченото задължение, считано от датата на
забавата. С оглед начина на формиране на неустойката (като сбор от два
компонентна – възнаградителна лихва и надбавка от 10
%) тя освен че обезщетява кредитора, изпълнява и наказателна функция – тъй като
предвидима вреда за банката е невъзможността да предостави кредит другиму срещу
възнаградителна лихва, тази вреда се обезщетява само
от единия компонент на уговорената неустойка, а надбавката съставлява
наказателният елемент в нея. Следователно при служебна проверка за валидността
на клаузата за неустойка може да се заключи, че същата не противоречи на добрите
нрави, тъй като уговореният размер не излиза извън присъщите на неустойката
функции.
За
да се дължи неустойка, освен валидно неустоечно
съглашение, е необходимо да е налице и забава. Че ответниците са били в забава в посочения от ищеца период
25.07.2017 г. – 17.09.2020 г., е многократно признавано в подписаните от тях
анекси, а и следва от обстоятелството, че задълженията за връщане на главницата
и за заплащане на възнаградителна лихва са с падеж на
определен ден и за поставяне на длъжниците в забава
не е било необходимо връчването на покана.
Съгласно
заключението на ССчЕ размерът на дължимата неустойка възлиза на
123 652,33 евро, поради което субективно съединените искове следва
да бъдат изцяло уважени.
По разноските:
При
този изход на делото ответниците следва да заплатят разноски в заповедното
производство в размер на 23 238,04 лв. и разноски в исковото производство
в размер на 23 988,04 лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 92 вр. чл. 121 ЗЗД, че „АС
С.“ ООД, ЕИК ********, С.А.А., ЕГН **********, Г.Ц.С., ЕГН **********, и „С.“
ЕООД, ЕИК ********, дължат солидарно на „Т.Б.Д“ АД, ЕИК ********, на основание договор за банков кредит №
0902.0811/29.06.2012 г. следните суми:
-
90 000 евро – главница на дължимите погасителни
вноски в периода 25.07.2017 г. – 25.12.2017 г., ведно със законната лихва от 18.09.2020 г. до погасяването;
-
319 750,47
евро
- възнаградителна
лихва за периода 25.03.2017 г. – 25.03.2018 г.;
-
123 652,33
евро
- неустойка за забава за периода 25.07.2017 г. – 17.09.2020 г.
-
56 833,50
евро
– такса за управление на кредита, дължима за периода до 25.06.2020 г.
ОСЪЖДА „АС С.“ ООД, ЕИК ********, С.А.А., ЕГН **********,
Г.Ц.С., ЕГН **********, и „С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплатят
солидарно на „Т.Б.Д“ АД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 23 238,04 лв. разноски за заповедното
производство и 23 988,04 лв. разноски за исковото производство.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от
връчване на препис.
СЪДИЯ: