Р Е Ш Е Н И Е
№...............
гр.Плевен, 21,05,2019 г.
В И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
Плевенски районен съд, ІХ-ти граждански състав, в
публично съдебно заседание на втори май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонова, като разгледа
докладваното от
съдията НАЙДЕНОВА гр.дело №503 по описа на съда за 2019 год., на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Пред ПлРС е депозирана искова
молба от ***, със седалище и адрес на управление ******, чрез ***, против А.И.Р.,
ЕГН **********,***, за признаване за установено спрямо ответника на основание
чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че същият дължи
на ищеца сумата от 322,05 лева главница, 15,10 лева договорна лихва за периода 07,01,2017
г. – 18,03,2017 г., 45,00 лева такса разходи, 42,95 лева обезщетение за забава
за периода 08,01,2047 г. – 03,07,2018 г., 94,69 лева неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода 07,01,2017 г. – 18,03,2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда до окончателното й изплащане. Твърди се, че по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №4839/2018 г. по
описа на ПлРС, по което има издадена заповед за
изпълнение, срещу която длъжникът е възразил. Сочи се, че на 23,12,2016 г.
между ***и ответника е сключен договор за заем с №2712180, по силата на който
ответникът е получил сумата от 350,00 лева, като съгласно клаузите на договора
сумата е следвало да бъде върната на 12 равни седмични вноски в размер на 30,65
лева, в срок до 18,03,2017 г. Сочи се, че погасената по договора сума е в
размер на 40,00 лева. Сочи се, че на 01,08,2017 г. е било подписано Приложение
№1 към рамков договор за цесия от 16,11,2010 г. между ***и ***, правоприемник
на който е ищеца, по силата на който вземането на ***към ответника е прехвърлено
изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички
лихви. Сочи се, че е направен опит ответника да бъде уведомен за извършената
цесия, но пратката е върната като непотърсена. Сочи се, че съгласно практиката
на ВКС сама по себе си ИМ не може да се счете за уведомление по чл.99, ал.4 от ЗЗД, но когато към нея е приложено самото уведомление, макар и невръчено на
длъжника, се приема, че съобщаване на цесията все пак е извършено. В заключение
моли съда да признае за установено по отношение на ответника че същият дължи на
ищеца сумата от 322,05 лева главница, 15,10 лева договорна лихва за периода
07,01,2017 г. – 18,03,2017 г., 45,00 лева такса разходи, 42,95 лева обезщетение
за забава за периода 08,01,2047 г. – 03,07,2018 г., 94,69 лева неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода 07,01,2017 г. – 18,03,2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателното й изплащане, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното й изплащане. Ищеца претендира и направените деловодни разноски,
както разноските от заповедното производство. В с.з. процесуалният представител
на ищеца моли съда да уважи иска. В писмена защита, депозирана в дадения от
съда срок, процесуалният представител на ищеца моли съда да уважи претенцията,
като сочи, че възраженията на особения представител на ответника за предсрочна
изискуемост са неотносими, тъй като всички вноски по кредита са станали
изискуеми още преди подаването на заявлението по чл.410 от ГПК. Сочи се още, че
разпоредбата на т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение в
процесния случай, тъй като първоначалният кредитор не е банкова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ.
В срока по чл.131
от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез адвоката, определен за
осъществяване на правна помощ от НБПП - адв.Р.М. от
ПАК, в който се сочи, че искът е неоснователен, тъй като е следвало заемът да
се обяви за предсрочно изискуем, като не е спазена т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В с.з.
определения от НБПП представител на ответника развива съображения, подобни на
изложените в отговора на ИМ.
Съдът, като взе предвид представените
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира
за установено следното:
По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по
отношение на ответника на вземането, претендирано от
ищеца. В производството в съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест ищеца следва да докаже сключването на валиден договор
за заем между ответника и ***, предоставяне на дължимата по договора за заем сума
на ответника, валиден договор за прехвърляне на вземането н. ***, с
правоприемник ***, надлежно уведомяване на кредитополучателя за настъпилото
прехвърляне, както и че задължението по кредита е станало предсрочно изискуемо.
Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с
определението по чл.140 от ГПК от 29,03,2019 г.
От представените по делото доказателства е видно, че между ответника и ***е
сключен договор за паричен заем №2712180 от 23,12,2016 г., по силата на който
ответникът е получил в заем сумата от 350,00 лева със срок на погасяване от 12 седмици.
Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%, лихвен процент на ден
приложим при отказ от договора 0,11 % и ГПР 48,00 %,
като общия размер на
задължението по договора е станало 367,80 лева. Уговорена е клауза за неустойка в размер на 104,04 лева,
дължима при неизпълнение на задължението по чл.4, т.1 от Договора, а именно –
представяне в тридневен срок на обезпечение – или поръчители /които отговарят
на строго определение изисквания/, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя,
за сумата в размер на всички плащания по договора за кредит.
Установява се от представения по делото Рамков Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16,11,2010 г. и Приложение №1 към него от 01,08,2017
г., сключен между ***и ***, че вземането на ***към ответника по договора за
кредит е прехвърлено н. „*** /под №607/.
От представеното по делото пълномощно /л.20/ е видно, че ***, чрез
изпълнителния си директор, е упълномощил *** да уведоми от името на ***всички
длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени
договори за кредит, които дружеството е цедирало,
съгласно Договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключени между ***като цедент и ***.
От представеното копие от уведомително писмо до отв.Р.
с изх.№УПЦ-П-ИАМ/2712180 от 01,08,2017 г. е видно, че ищецът е направил опит да
уведоми ответника за извършената цесия, но пратката е върната като непотърсена.
При така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни
изводи:
Безспорно по делото се установява факта на сключване на валиден договор за
заем между праводателя на ищеца - ***и ответника, въз
основа на който ***, като небанкова финансова институция, е предоставил на
ответника - заемател, сумата от 350,00 лева. Съдът
намира, че в случая отношенията между страните следва да се уреждат по реда на
чл.240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. В случая ***е финансова институция по
смисъла на чл.3 от ЗКИ и по силата на цитираната разпоредба е лице, различно от
кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник, една от основните
дейности на което, може да бъде отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Обстоятелството, че финансовата институция извършва банкова дейност в областта
на потребителското кредитиране обаче не я прави банка, поради което сключеният
между страните договор за кредит, няма характера на договор за банков кредит по
чл.430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по чл.240 от ЗЗД. Ето защо
възраженията на особения представител на ответника, свързани с т.18 на ТР
№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са неотносими към правния спор.
Безспорно е, че заемодателят е изпълнил основното си, произтичащо от
договора задължение, да предостави на заемателя
уговорената сума в размер на 350,00 лева. С получаването на сумата по кредита,
за заемодателя е възникнало задължението да върне главницата, както и да
заплати дължимата възнаградителна лихва. Съгласно
чл.33, ал.1 от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Съгласно алинея
втора на същата разпоредба, когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва. Тези норми са императивни – постановени са в публичен интерес с оглед
целта на закона - да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни
условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на
отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредит /арг.чл.2 от ЗПК/. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Макар и да не е направено
възражение за нищожност на клаузата за обезщетение за забава, неустойка и такса
разходи от страна на особения представител на ответника, то съдът, съгласно
константната практика на ВКС, има правомощие служебно да констатира това. Нищожността
на отделните клаузи не влече нищожност на целия договор. Обезщетението за забава има характер на цена на предоставената
услуга, като нейната стойност следва да се съизмерява
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдържащата се в чл.2 от
договора информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП е
обща и не отговаря на изискването да е разбираема и недвусмислена. Заедно с
това, съдът приема, че клаузата противоречи на добрите нрави, по следните
съображения - към датата на сключване на договора – 2016 г., е било налице
законово ограничение на максималния размер на ГПР по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК. Към датата на сключване на договора-м.декември 2016 г., законовата лихва е
била 10,00% /основния лихвен процент на БНБ + 10 пункта/. Както бе посочено
по-горе, съобразно уговореното в договора, ГПР /годишен процент на разходите/ е
в размер на 48,00 %, което е много близко до законово определения максимален
размер на ГПР. Съдът намира, че в случая е налице прекомерност при определяне
на ГПР по договора, което противоречи на добрите нрави и води до нищожност на
клаузата. Нищожната клауза не може да се замести и от такава за лихва за
забава, тъй като е различна тяхната функция и същност, а и такова правомощие на
съда е предвидено само за търговските сделки, а договорът за кредит по
отношение на потребителя не е търговска сделка. С оглед на констатираната от
съда нищожност на клаузата, касаеща уговорения ГПР по
договора, то претенцията спрямо обезщетението за забава се явява неоснователна
и предявения установителен иск следва да бъде
отхвърлен в тази му част. Нищожна се явява и клаузата за неустойка в сключения ответника и ***договор, дължима при
неизпълнение на задължението по чл.4, т.1 от Договора, а именно – представяне в
тридневен срок на обезпечение – или поръчители /които отговарят на строго
определение изисквания/, или банкова гаранция с бенефициер-заемодателя,
за сумата в размер на всички плащания по договора за кредит. Предвид създадената между праводателя на ищеца ***и ответника облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът
притежава качеството потребител по смисъла
на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието „потребител“, според който текст
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва
услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или
професионална дейност. На ответника в качеството
на физическо лице е предоставен паричен заем. Разпоредбата на чл.143 от ЗЗП дава легално определение
на понятието „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно
изброяване на различни хипотези на неравноправие. Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да плати необосновано
високо обезщетение или неустойка. В случая въведената с договора неустойка е с
размер почти 1/3 от главницата, поради което съдът възприема тази клауза – на
чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора за паричен заем за
неравноправна, и от там – нищожна. За пълнота следва да се отбележи, че не се установи посочената клауза на договора да е била индивидуално договорена. Липсват такива както твърдения, така и доказателства. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им особено в случаите
на договор при общи условия.
Тези нормативни разрешения са дадени
и в Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05,04,1993
г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./. Според
чл.3 от Директивата, неравноправни клаузи са договорни
клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл.3 от Директивата
към останалата част на договора,
ако общата преценка на договора
сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик
твърди, че клауза от договор
с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест
да установи този факт. Поради изложеното съдът приема, че в случая
не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите по чл.4, ал.2 вр.ал.1 от Договора, касаеща
дължимата неустойка.
Всичко гореизложено важи и по отношение на таксата от
45,00 лева – начислени разходи за събиране на просрочени погасителни вноски. Разноските, необходими за събиране на всяко
конкретно възникнало задължение, при настъпване на забава, не могат да бъдат
определени предварително. В клаузата на договора е посочено, че разноските са
за телефонни разговори, изпращане на покани и ангажиране на служител, от което
следва, че във всички случаи ще варират с оглед на конкретни обстоятелства.
Поради това, начина по който са определени в клаузата, сочи на това, че са
установени с цел да се избегне ограничението на закона, свързано с размера на
дължимото при забава обезщетение.
С оглед изложеното съдът приема, че всички цитирани по-горе клаузи са
нищожни и като такива не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
Ето защо съдът приема, че предявеният установителен
иск се явява основателен до размера на претендираната главница от 322,05 лева и
договорна лихва за периода 07,01,2017 г. – 18,03,2017 г. в размер на 15,10 лева, като за претендираните
с ИМ 45,00 лева такса разходи, 42,95 лева обезщетение за забава за периода
08,01,2047 г. – 03,07,2018 г. и 94,69 лева неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 07,01,2017 г. – 18,03,2017 г., искът следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на производството и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените от него разноски в исковото производство съразмерно с
уважената част от иска. Ищецът е претендирал 225,00 лева държавна такса и 150,00
лева за юрисконсултско възнаграждение /от които съдът приема че има право само
на 100,00 лева с оглед ниската фактическа сложност на делото, разглеждането
му в едно съдебно заседание, липсата на събиране
на допълнителни доказателства и изменението на разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК с ДВ, бр.8 от 2017 г./. С оглед всичко изложено, ответникът следва да заплати на ищеца разноски
в исковото производство в общ размер на 211,25 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР
№4/2013 г. на ОСГТК, съдът следва да се произнесе и за дължимостта на
разноските, направени в заповедното производство. Ето защо следва ответника да
бъде осъден да заплати на ищеца и разноските от заповедното производство /за
държавна такса и юрк.възнаграждение/ в общ размер на 48,75
лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО НА
ОСНОВАНИЕ чл.422, ал.1 от ГПК, че А.И.Р., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ
н. ***, със седалище и адрес на
управление ******, сумата от 322,05 лева
главница и договорна лихва за периода 07,01,2017 г. – 18,03,2017 г. в размер на
15,10 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, които суми представляват част от вземането,
за което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№4839/2018 г. на ПлРС, като за
разликата до претендираните с ИМ 45,00 лева такса разходи, 42,95 лева
обезщетение за забава за периода 08,01,2047 г. – 03,07,2018 г. и 94,69 лева
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 07,01,2017 г. –
18,03,2017 г., ОТХВЪРЛЯ предявения иск КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.1 от ГПК А.И.Р., ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и адрес на управление ******, направените разноски в исковото производство в общ размер на 211,25 лева
съразмерно с частта от вземането, за което се установи, че съществува.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК
А.И.Р., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ н. ***, със седалище и адрес на управление ******, направените разноски в
заповедното производство /за ДТ и юрисконсултско възнаграждение/ в общ размер
на 48,75 лева съразмерно с частта от
вземането, за което се установи, че съществува.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните пред Плевенски окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: