№ 1746
гр. София, 05.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Малчев
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100500261 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 4085 от 22.11.2021 г. по гр.д. № 35523/2021 г. по описа на СРС,
ГО, 32 състав, ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес: гр. София,
бул. *******, е осъдена да заплати на М. Т. Д., ЕГН *******, с адрес: град София, ул.
„******* на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ сумата от 2000 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди за платено адвокатско
възнаграждение, настъпили вследствие повдигане и поддържане на незаконно
обвинение по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр. 354/2015 г. по описа на СП за
престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.3, алт.10, т.2, вр. ал.2 НК, за което ищецът е
оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1268/2017 г. по описа на СПНС, 16
състав, ведно със законната лихва върху главницата от 12.3.2018 г. до окончателното
плащане, като искът е отхвърлен за разликата над 2000лв. до пълния предявен размер
от 2400лв. Със същото решение ответникът ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ е осъден да заплати на ищеца М. Т. Д. още 5000 лева - обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили по причина повдигане и поддържане на незаконно
обвинение по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр.354/2015 г. по описа на СП за
престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр.3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК, за което ищецът е
оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1268/2017 г. по описа на СПНС, 16
състав, ведно със законната лихва върху главницата от 23.2.2018 г. до окончателното
1
плащане, като искът е отхвърлен за сумата над 5000 лв. до пълния предявен размер от
19400 лв.
С оглед изхода от спора е разпределена и отговорността за разноски между
страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца
сумата от 404, 85 лева – разноски, сторени в хода на първоинстанционното
производство.
Недоволен от постановеното решение в частта, с която е уважен искът с правно
основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 2 000 лв. – обезщетение за
имуществени вреди, какво и в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени
вреди е уважен до размера от 5 000 лв., е останал ответникът в първоинстанционното
производство Прокуратурата на Република България, който в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК, го обжалва при твърдения, че решението в обжалваната част е неправилно и
необосновано по подробно изложени съображения. По-конкретно поддържа, че
ищецът не е претърпял неимуществени вреди в обема и интензитета, приети от
първостепенния съд. Относно имуществените вреди, сочи, че не става ясно по какви
причини съдът не е възприел направеното от ответника възражение за прекомерност на
размера на адвокатския хонорар на защитника в хода на наказателния процес. Искането
към въззивната инстанция е да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
изцяло предявените искове, евентуано да се намали присъденото обезщетение, като се
съобразят критериите за справедливост, визирани в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Въззиваемата страна М. Т. Д. е депозирал отговор на въззивната жалба в срока
по чл. 263, ал. 1 от ГПК, чрез адв. Д. от САК, с който излага своите съждения, че
решението в оспорената част е правилно и законосъобразно постановено. Възразява
срещу инвокираното в жалбата твърдение, че ищецът не е доказал пълно и главно
претърпените от него неимуществени вреди, както и пряката връзка между тях и
незаконното обвинение. Поддържа, че оправдателната присъда сама по себе си не дава
морално обезщетение, което виждане подкрепя с практика на ВКС. С оглед
изложеното, отправя молба до въззивната инстанция да се произнесе със съдебен акт, с
който да отхвърли жалбата на ответника и да потвърди първоинстанционното съдебно
решение като законосъобразно, обосновано и правилно.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за имуществени вреди
2
с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над 2 000 лева до пълния
предявен размер от 2 400 лева, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за
неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над
5 000 лева до пълния предявен размер от 17 000 лева като необжалвано от ищеца, е
влязло в законна сила.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че
не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото
разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
При съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства
решаващият въззивен състав приема за установено следното:
От представените с исковата молба и представени в наказателното дело,
приложено към настоящото гражданско такова писмени доказателства се установява,
че процесното досъдебното производство № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр. 354/2015 г. по
описа на СБПП – В. Търново е образувано по реда на чл. 212, ал. 1 НПК с
постановление от 19.08.2015 г. от прокурор в Специализирана прокуратура. Ищецът Д.
е бил привлечен като обвиняем по ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр.354/2015 г. по описа
на Специализираната прокуратура за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр.2 и пр. 3, алт.
10, т. 2, вр. ал. 2 НК с постановление за привличане на обвиняем от 16.09.2016 г. на
старши разследващ полицай при ТС „БОП – Велико Търново“. Постановлението е
предявено на обвиняемото лице на следващия ден /17.09.2016 г./ лично и в
присъствието на защитник – адв. Р. И. от ВтАК. На последно посочената дата лицето е
задържано на основание чл. 64, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1 НПК с постановление на
прокурора за срок от 72 часа.
3
След внесено от Специализирана прокуратура искане до Специализирания
наказателен съд, спрямо ищеца Д. е взета най-тежката мярка за неотклонение -
„задържане под стража“. В продължение на 12 дни обвиняемият Д. е бил задържан в
следствен арест, като след обжалване Апелативният специализиран наказателен съд е
променил мярката „задържане под стража“ в по-лека - „парична гаранция“ в размер на
4 000 лева.
С ново постановление за привличане на обвиняем от 03.02.2017 г. ищецът е
привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 366 БОП 3/2015 г.,
пр.пр.354/2015 г. по описа на Специализираната прокуратура за престъпление по чл.
321, ал. 3, пр.2 и пр. 3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК, като е изменена обстоятелствената
част на обвинението. Към този момент обвиняемият ищец е с мярка за неотклонение
„парична гаранция“
Развилото се е съдебно производство по НОХД № 1268/2017 г. по описа на
Специализиран наказателен съд като първа инстанция, завършило с оправдателна
присъда за подсъдимия М. Д., постановена в открито съдебно заседание на 23.02.2018
г. Присъдата не е била протестирана от прокуратурата или обжалвана конкретно от
подсъдимия Д.. Ето защо по отношение на ищеца, присъдата е влязла в сила в 15-
дневен срок от постановяването ѝ, тоест на 10.03.2018 г.
От свидетелските показания на св. П.А.П. – живее на семейни начала с ищеца и
имат общо дете, се установява, че познава ищеца повече от 15 години. Сочи, че е
наясно с водените срещу бащата на детето й наказателни производства. Обяснява, че
всичко се отразило много зле на семейството й и най-вече лично на него /ищеца/.
Същият изпаднал в депресия, не искал да се храни, пиел лекарства. Разказва, че в село
Къпиново, в което живеели, хората започнали да шушукат по негов адрес. Имали
заведение и магазин в селото, но след случката и двете не били посещавани. Мъжът й
всеки път, когато идвали на дело, ищецът не бил в състояние дори да шофира, заради
това шофирала самата тя /свидетеля/. Всеки път много се притеснявал, плачел. Описва
ситуацията като „ужас“, който продължил 5 години. Мъжът й все още се чувствал зле,
като е постоянно притеснен, понеже не може да започне работа, след като „излиза“, че
е осъден.
При анализиране показанията на свидетеля П., съдът съобрази практиката на
ВКС по отношение на лицата, посочени в разпоредбата на чл. 172 ГПК. На първо
място, показанията на този свидетел пресъздават личните й впечатления от
оплакванията на ищеца, изживените от последния страдания и душевен дискомфорт в
резултат на участието му в наказателно производство в качеството на „обвиняем“, като
житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на семейстовото, роднините,
доверените приятели/ да са свидетели на тези изживявания и да имат непосредствени
възприятия за хода на събитията, естеството и интензитета на преживяното.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друга връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
4
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата
по чл. 172 ГПК и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като
свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.
Ето защо и като съобрази горното, съдът приема, че следва да кредитира
показанията на свидетеля Пламена П., предвид че те в голяма част кореспондират с
останалите доказателства по делото.
При така установените факти, съдът приема от правна страна следното.
По отношение на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
имуществени вреди:
Предявеният иск е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен
процесуален субституент на държавата, като субект на особената деликтна
отговорност, регламентирана от чл. 7 на Конституцията на Република България (КРБ),
вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи и длъжностни лица, но тази отговорност може да бъде реализирана при
наличието на определени фактически основания. Сред тях е и соченото в исковата
молба основание, свързано с повдигането на незаконосъобразно обвинение в
извършването на престъпление, по което обвинение наказателното производство
спрямо ищеца Д. е приключило с влязла в сила присъда на 10.03.2018 г. Държавата е
надлежно пасивно легитимирана да отговаря за вредите, причинени на граждани от
разследващите органи, прокуратурата или съда, при повдигнато обвинение в
извършване на престъпление, по което впоследствие подсъдимият е бил оправдан с
влязъл в сила съдебен акт, както в настоящия случай, или наказателното производство
срещу него е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или
че извършеното деяние не е престъпление, или поради това че наказателното
производство е образувано след като наказателното преследване е погасено по
давност, или деянието е амнистирано.
За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от
ЗОДОВ, освен наличие на влязъл в сила акт, с който ищецът е оправдан, последният
следва да докаже и действителното настъпване на вредите, включително и техния
размер, както и причинна връзка между вредите и незаконното обвинение. На
репариране подлежат само действително настъпилите вреди (съгласно приетото в т. 11
от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС).
5
Специалният закон предвижда отговорността за държавата за вреди причинени
от действията на нейните органи, когато между двете съществува причинно-
следствена връзка, което следва и от общата разпоредба на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД,
която връзка не може да се предполага. По силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата
трябва да бъде доказана от ищеца, извън случаите, когато се претендират вреди в
рамките на обичайните такива, което бе установено по делото.
От доказателствата по делото се установи, че срещу ищеца е било образувано и
водено наказателно производство, което е завършило с оправдателна присъда, а
последното е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните
органи.
От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е било
образувано наказателно производство по повдигнато и поддържано от
Специализираната прокуратура обвинение за извършено престъпление, по което е бил
оправдан с влязла в сила присъда. В конкретния случай фактът, че ищецът е бил
оправдан по повдигнатото му обвинение, обуславя възникване на отговорност на
държавата при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в
извършване на престъпление и причинените вреди /пак т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./
С действията си по предявяване и поддържане на обвинение в извършване на
престъпление на ищеца са причинени и същият е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в настъпването на описаните в исковата молба вреди, състоящи се в
негативно отражение на здравословното му състояние, стрес и притеснения от
наказателна репресия срещу него. В съдебната практика трайно е прието, че в случай
на незаконно обвинение следва да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие
е оправдано, изпитва неудобства, чувства се притеснено и несигурно; накърняват се
моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В
тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при
установяване на този вид неимуществени вреди не бива да се изхожда само от
формалните, външни доказателства /така Решение №480/23.04.2 013 година,
постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о.; Решение №
55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ГК,
IV г. о. и др./ Когато се твърдят да са причинени болки и страдания над обичайните за
такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични
увреждания с оглед конкретни обстоятелства, те следва да се докажат от ищеца
съгласно разпоредбата на чл. 154 от ГПК.
С оглед на изложеното, въз основа на събраните доказателства, съдът намира за
установено по делото, че в резултат на незаконното обвинение на ищеца са причинени
морални страдания, изразяващи се в негативно отражение върху социалния му живот,
6
както и общо върху емоционалното и здравословното му състояния.
Размерът на обезщетението на претърпените вреди следва да бъде определен от
съда по справедливост. Според ППВС № 4/23.12.1968 г. при определяне размера на
обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички
обстоятелства, които обуславят тези вреди. В посоченото вече Тълкувателно решение
№ 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, а същото се приема и от
съдебната практика на ВКС /например Решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. №
6268/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС/, че понятието „справедливост“, по смисъла на
чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни,
обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се
вземат предвид от съда. Такива са видът, характерът, интензитетът и
продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1,
т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства - критерии за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления -
умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан; продължителността
на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля
разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите
наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по
какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното
му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на
ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална
реализация, обществен отзвук и прочие. Обезщетението за неимуществени вреди от
деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
оправдателна присъда, незаконосъобразно наказателно преследване срещу него.
Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 от ЗОДОВ е за
увреждане на нематериални права, блага или правнозащитими интереси, като вредите
се изразяват в нравствени, емоционални, психически и психологически терзания на
личността, накърнена чест, достойнство и добро име в обществото. Целта на
обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционалното
и психологическо равновесие на пострадалото лице. Следва да се приеме, че по време
на цялото наказателно производство лицето, което е обвинено в извършване на
престъпление, и което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се
унизено, а също така преживява притеснение и несигурност; накърняват се моралните
и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В този смисъл
е Решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., Г. К, IV Г. О. на ВКС.
Съвкупната преценка на обсъдените доказателства обосновава несъмнен извод,
7
че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника
Прокуратура на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, вр. чл. 4 от ЗОДОВ.
В случая се установи, че ищецът е бил обвинен в извършването на престъпление
по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр.3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 от НК, за което се предвижда
наказание „лишаване от свобода“ от три до десет години. При определяне размера на
дължимото обезщетение следва да се съобрази периодът от привличане на ищеца като
обвиняем от 16.09.2016 г. до датата на стабилизиране на оправдателната присъда за
ищеца Д. – а именно 10.03.2018 г., което е 1 година и близо 6 месеца. Следва да се
отчете, че мярката за неотклонение „задържане под стража“, взета по отношение на
ищеца, е била действаща само за кратко време /12 дни/, а след това е изменена в по-
лека такава – „парична гаранция“.
От всичко изложено по-горе следва, че ищецът е търпял вреди от незаконното
обвинение в престъпление, като се установиха негативните промени, които са
настъпили в живота му в резултат на същото. Конкретни негативи се установиха от
събраните гласни доказателства по делото. Описаните вреди от свидетелят са в пряка
причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство срещу ищеца.
Съгласно съдебната практика, като ориентир за определяне паричния еквивалент
на неимуществените вреди, следва да служи още и стандартът на живот в страната към
периода на увреждането, както и да се отчете обстоятелството, че осъждането на
държавата в лицето на процесуалния й субституент - Прокуратурата за заплащане на
обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на
обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Размерът на паричното
обезщетение, като еквивалент на претърпените неимуществени вреди се определя с
оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Този критерий включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя
притежател. Справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а
се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни
характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е
получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение. Относно критериите, въз основа на които следва да
бъде определено „по справедливост“ обезщетението за неимуществени вреди,
настъпили в резултат на незаконосъобразно наказателно преследване, приключило с
оправдателна присъда е постановена задължителна съдебна практика - т. 11 (т. II) от
ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от TP № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и
Решение № 175/14.06.2016 г. по гр. д. № 6268/2015 г. на IV ГО на ВКС, която
настоящият съдебен състав съобрази. Обезщетението за неимуществени вреди от
деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално за всички
неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на приключилото с
8
постановление за прекратяване наказателно преследване срещу него.
Съгласно практиката на Върховния касационен съд (Решения по гр. д. №
820/2012 г., IV г. о. и по гр. д. № 2829/2015 г., IV г. о.), при предявен иск за
обезщетяване на неимуществени вреди в хипотезите по чл. 2 от ЗОДОВ, за размера на
обезщетението е от значение как неоснователното обвинение се е отразило върху
личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на
увредения. В конкретния случай се установи несъмнено от свидетелските показания, че
воденето на наказателно производство срещу ищеца му се отразило негативно в личен
план и в професионален план. Преди задържането, ищецът имал амбиции да развива
частния си бизнес, но след задържането му бизнесът му пострадал осезаемо – „хората
спряха да ходят в заведението, то фалира, в магазина не искаха да ходят“. В личен
план, наказателното обвинение се отразило негативно на ищеца, защото този период
съвпаднал с момента, в който детето на ищеца и свидетеля, разпитан по делото,
претърпяло операция и животът им бил изправен пред редица изпитания, а проблемите
били от многоаспектов характер.
Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им значение
за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите
условия и стандарта на живот в страната (минимална работна заплата за 2016 г. от 420
лв.; за 2017 г. – съответно 460 лева и за 2018 г. - 510 лв.), настоящият въззивен състав
намира за справедливо обезщетение от 5 000 (пет хиляди) лв., което би репарирало
процесните неимуществени вреди, търпени от ищеца (доколкото те изобщо могат да се
оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение), което да е достатъчно по
размер и същевременно да не води до неговото неоснователно обогатяване.
Поради изложеното съдът приема, че искът е основателен и доказан до
посочения размер от 5 000 лева, поради което правилно първоинстанционният съд го е
определил в този размер.
Съдът счита, че сумата от 5 000 лева справедливо ще поправи вредите, които
ищецът е понесъл от незаконно повдигнатото обвинение срещу него.
Изводите на настоящата инстанция съвпадат с изводите на първоинстанционния
съд, поради което в упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди първоинстанционното решение в тази му част, като
правилно и законосъобразно.
Върху така определеното обезщетение за неимуществени вреди принципно се
дължи законна лихва от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, който
факт от обективтаната действителност в процесния случай е настъпил на 10.03.2018 г.
С оглед обаче на факта, че съдебните производства по гражданските дела започват по
молба на заинтересованото лице, като съгласно принципната постановка на чл. 6, ал. 2
ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от
9
страните /в този смисъл и ТР № 4/29.04.2015 г. по т.д. №4/2014 г. на ОСГТК на ВКС/, и
доколкото ишецът претендира присъждане на лихва за забава едва от 12.03.2018 г., то и
резонно първоинстанционният съд се е съобразил с диспозитивното начало, важимо за
гражданския процес.
По отношение на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
имуществени вреди:
Освен нематериални вреди, ишецът претендира и претърпени имуществени
вреди по причина на воденото ДП № 366 БОП 3/2015 г., пр.пр. 354/2015 г. по описа на
СП, впоследствие трансформирано и в съдебно производство срещу него за
престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК, доколкото е
реализирал разходи за заплащане на адвокатски хонорар за оказаната му правна помощ
и защита по повод на същото.
Съдебната практика е единна, че заплатеното от обвиняемия, респективно от
признатия за невиновен, адвокатско възнаграждение в наказателното производство е
имуществена вреда и подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Изразходваните
средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с
оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са
имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй
като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство /в този
смисъл и Тълкувателно решение от 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГК на
ВКС/.
В настоящия случай от приложените в кориците на наказателното дело писмени
документи е видно, че обвиняемият Д. е ангажирал съдействието на професионалисти,
както следва. На 16.09.2016 г. е сключен договор за правна защита и съдействие между
ищеца като клиент и адвокатско дружество „И.И И.“ /л.51/гръб от ДП, том 2-ри/, като в
договора нарочно е отбелязано, че защитата е „без хонорар“. На 18.09.2016 г. е
проведено частно производство /НЧХД № 2424/2016 г. по описа на СпНС/ относно
вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо ищеца, където
последният е бил представляван от адв. К. и адв. С. от АК-Пазарджик, за които е
посочено, че са представили пълномощно, без такова да е налично понастоящем към
делото. Отделно, липсва и договор за правна защита и съдействие, който да обективира
волята на страните относно това какъв размер адвокатско възнаграждение е заплатено.
Последното е важимо и досежно развилото се производство по въззивен контрол на
определената мярка за неотклонение „задържане под стража“, а именно ВНЧД №
248/2016 г. по описа на АпСпНс, където мярката на ищеца е изменена в по-лека –
„парична гаранция“.
Поради липсата на екзактни доказателства в посока установен размер на
заплатено адвокатско възнаграждение, то за гражданския съд е невъзможно да
10
остойности сторените разходи от ищеца по повод на защитата, предоставена на ищеца
Д. в хода на развилото се досъдебно производство.
Претенцията на ищеца за имуществевни вреди затова е само частично
основателна, предвид че са ангажирани доказателства за реално претърпени
материални разходи, единствено в хода на съдебното следствие пред СпНс. Видно от
приложения на л. 116 от наказателното призводство договор за правна защита и
съдействие от 15.06.2017 г., ищецът Д. и адвокат Д. са уговорили възнаграждение в
размер на 2000 лева, платимо в брой. След като в самия договор е налице клауза за
плащане на адвокатския хонорар в брой, то и същият съставлява разписка за сторените
разходи.
Когато ответникът възрази, че изплатеното в наказателното производство
адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на наказателното дело, в правомощията на съда по иска за
обезщетение за вреди е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата
грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на
обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и
труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че инвокираното от ответника
възражение за несправедливо завишен размер на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, като напълно споделя мотивите на СРС относно приложимата към
релевантния момент разпоредба на чл. 13, ал. 1, т. 3 НМРАВ, съгласно която
минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 1000 лв. (когато обвинението е
за престъпление с предвидено наказание до 10г. лишаване от свобода), а съгласно чл.
14 от същата Наредба, когато съдебното заседание по наказателно дело продължи
повече от един ден, допълнителното възнаграждение за всеки следващ ден е по 100 лв.
Въззивната инстанция напълно се солидаризира с извода, че определеният размер на
адвокатското възнаграждение от 2000 лв. не е прекомерен и до този размер искът за
имуществени вреди следва да се уважи, след като защитникът Д. е участвала в 8 от
общо 10 проведени пред СпНс съдебни заседания, като невъзможността й да участва в
останалите 2 се дължи на обективни пречки. Ето защо, на основание чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди първоинстанционното решение и в тази
му обжалвана част, като правилно и законосъобразно.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има въззиваемият М. Д. на
основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК. Претендира се адвокатско възнаграждение в
размер на 1 000 лева, съобразно договор за правна защита и съдействие по делото от
02.03.2023 г., като съдът не споделя възражението на въззивника, заявено в
проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание по реда на чл. 78, ал. 5
11
ГПК за прекомерност на възнаграждението на адвокат Д.. Последното е вярно, предвид
че след измененията в НМРАВ /Наредбата/- изм. и доп. ДВ. бр.88 от 4 Ноември 2022 г.,
съгласно чл. 7, ал. 2, 2 от Наредбата при интерес от 1000 до 10 000 лв., минималният
размер на адвокатския хонорар е 400 лв. плюс 10 % за горницата над 1000 лв. или в
настоящия случай минималният размер на адвокат Д. относно иска по чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ само за неимуществените вреди е при минимума от 800 лева, а относно
иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ касателно имуществените вреди – съответно 500
лева или общо минималният хонорар на адвокат Д. за процесуалното
представителство, упражнено в рамките на въззивното прозиводство, е сумата от 1300
лева. Претенцията на въззиваемата страна е за 1000 лева и като заявена в сочения
размер се явява дори под установения праг, ето защо и в полза на ищеца М. Т. Д.
следва да бъде присъдена последно споменатата сума, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение, сторени пред СГС.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4085 от 22.11.2021 г. по гр.д. № 35523/2021 г. по
описа на СРС, ГО, 32 състав, в обжалваната част, включително в частта на разноските.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, БУЛСТАТ
*******, с адрес: гр. София, бул. ******* да заплати на М. Т. Д., ЕГН *******, с адрес:
град София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК сумата от 1000
лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение, сторени пред въззивния
съд.
Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за имуществени вреди
с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над 2 000 лева до пълния
предявен размер от 2 400 лева, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за
неимуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за горницата над
5 000 лева до пълния предявен размер от 17 000 лева като необжалвано от ищеца, е
влязло в законна сила.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщението
при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
12
1._______________________
2._______________________
13