№ 2200
гр. София, 10.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира И.
Членове:Райна Мартинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20241100506984 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 4876/19.03.2024 г. по гр. д. № 61832/2023 г. по описа на
СРС, 43 състав са отхвърлени предявените от Д. А. И. срещу „АПС Бета
България“ ЕООД искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. 124, ал. 1 ГПК –
за признаване за установено, че ищцата дължи на ответника сумата от 333,29
лева, представляваща главница по договор за целево финансиране №
**********/16.06.2006 г., сумата от 461,80 лева, представляваща законна
лихва за периода от 12.10.2009 г. до 03.06.2023 г. и сумата от 125 лева,
представляваща разноски в заповедното производство, за които е издаден
изпълнителен лист от 25.06.2015 г. по ч.гр.д. № 46505/2009 г. по описа на СРС
и е образувано изпълнително дело № 20238500400332 по описа на ЧСИ А.Б. с
рег. № 850 на КЧСИ, с район на действие СГС, както и предявения иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 1334,82 лева, като получена от ответника без
основание – поради настъпила давност, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 10.11.2023 г. до окончателното
изплащане. С решението са оставени без разглеждане искове за признаване за
1
установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 152 лева,
представляваща юрисконсултско възнаграждение в изпълнителното дело,
сумата от 138 лева, представляваща такса по ТТРЗЧСИ и за сумата от 126,73
лева, представляваща дължими суми по т. 26 от ТТРЗЧСИ, като недопустими
и производството по гр.д. № 61832/2023 г. по описа на СРС, 43 състав е
прекратено в тази част.
Против решението, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД и чл. 439, ал. 1 от ЗЗД е подадена въззивна жалба вх. №
144124/30.04.2024 г. от Д. А. И., в която са изложени съображения за неговата
неправилност. Въззивникът поддържа, че неправилно районният съд е решил
по същество делото като е отхвърлил предявените искове без да вземе предвид
направеното от страна на ответника признание на иска. Това обстоятелство
било отчетено в решението, но не било взето предвид при постановяване на
крайния съдебен акт. Посочва, че мотивът на съда да не разгледа делото при
признание на иска, посочвайки, че от отговора на исковата молба не ставало
ясно кой иск е признат, било процесуално нарушение, тъй като при наличие
на съмнение относно това, съдът следвало да разпореди на ответника да
уточни кой от двата иска е имал предвид. За да мотивира решението си, съдът
посочил, че давността била прекъсната с подаването на молба до ЧСИ от
01.11.2019 г., с която взискателят бил поискал извършването на справки
относно разкрити банкови сметки, но това не било изпълнително действие и
не прекъсвало давността. Следователно давността започвала да тече от датата
на последното валидно изпълнително действие, която е посочена в
удостоверение с изх. № 30521/30.10.2023 г. от ЧСИ А.Б., а именно 17.08.2017
г. От това следвало, че когато било образувано новото изпълнително дело
29.03.2023 г. и когато от сметката на въззивницата принудителна била
изтеглена на 03.06.2023 г. сумата от 1334,82 лева давността била вече изтекла.
Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове
да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия АПС Бета България ЕООД с вх. № 172650/28.05.2024 г., с
който оспорва въззивната жалба. Поддържа, че при постановяване на
решението съдът бил достигнал до правилните фактически и правни изводи,
анализирал всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Правилно
съдът не бил разгледал искането за признаване на иска. Освен, че не било ясно
2
кой иск се искало да бъде признат, следвало да се вземе предвид и факта, че
представителят на дружеството бил признал основателността на предявения
иск без да има представителна власт за извършване на това действие.
Пълномощникът не бил упълномощен да извършва процесуални действия от
категорията на тези, за които се изисквало изрично упълномощаване по реда
на чл. 34, ал. 3 от ГПК – като да признава исканията на другата страна.
Въпреки наличието на направено признание, районният съд правилно е
постановил решение на базата на представените в хода на производството
доказателства, от които се установявало, че то не съответства на
доказателствения материал. От доказателствата се установявало, че са
предприемани действия, които прекъсват давността. Моли решението да бъде
потвърдено в обжалваната част.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 61832/2023 г. по описа на СРС, 43 състав е
образувано по искова молба, подадена от Д. А. И. против „АПС Бета
България“ ЕООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 439, ал.
1 от ГПК и чл. 55, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.
Ищцата твърди, че на 25.06.2015 г. по ч.гр.д. № 46505/2009 г., 58 състав
бил издаден изпълнителен лист, по силата на който е осъдена да заплати на
„Ти Би Ай Кредит“ ЕАД, сумата от 333,39 лева – главница по договора за
целево финансиране № **********/16.06.2006 г. за покупка на стока, ведно
със законната лихва от 12.10.2009 г. до окончателното изплащане, както и
сумата от 125 лева – разноски по делото. Твърди, че на 24.11.2016 г. било
образувано изпълнително дело № 3781/2016 г. при ЧСИ А.Б., по което
последното изпълнително действие било извършено на 17.08.2017 г., когато
бил наложен запор на банкови сметки на ищцата. След това взискателят „Ти
Би Ай Кредит“ ЕАД не поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на повече от 5 години. Твърди, че на 29.03.2023 г. по силата на
същия изпълнителен лист било образувано ново изпълнително дело с
взискател „АПС Бета България“ ЕООД с № 20238500400332 на ЧСИ А.Б..
Твърди, че във връзка с наложен запор на 03.06.2023 г. била изтеглена сумата
3
от 1334,09 лева. След постъпване на сумата ЧСИ А.Б. прекратил
изпълнителното дело. Поддържа, че с принудително събраната сума,
ответникът се бил обогатил неоснователно. Моли да бъде признато за
установено, че Д. А. И. не дължи сумата от 1334,82 лева на „АПС Бета
България“ ЕООД (главница 333,29 лева, законна лихва за периода 12.10.2009 г.
до 03.06.2023 г. (датата на изтегляне на сумата от запорираната сметка на Д.
И.)-461,80 лева, неолихвяема сума за разноски в заповедното производство –
125 лева, неолихвяема сума за юрисконсултско възнаграждение в
изпълнителното производство – 150 лева, неолихвяема сума за ТТРЗЧСИ –
138 лева, дължима сума по т. 126,73 лева. поради погасяване на задължението
по давност преди образуване на изп. дело № 20238500400332, както и
ответникът да бъде осъден да заплати на Д. И. сумата от 1334,82 лева ведно
със законната лихва върху вземането от датата на подаване на исковата молба.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който
„АПС Бета България“ ЕООД заявява, че признава предявения иск като
допустим и основателен и няма претенции по отношение на лицето Д. А..
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, въз основа на които първоинстанционният съд е приел, че
процесното вземане не е погасено по давност, тъй като в хода на
изпълнителното производство са предприемани действия, с които давността е
прекъсвана, поради което и предявените искове с правно основание чл. 439 от
ГПК и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД били неоснователни.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно.
С исковата молба ищцата Д. А. И. е предявила иск с правно основание
чл. 439 от ГПК, с който цели да бъде установено със сила на пресъдено нещо,
че изпълняемото право не съществува, тъй като е погасено по давност и с този
иск е съединен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от Закона за задълженията
и договорите, с който е направено искане ответникът да бъде осъден да
4
заплати исковата сума, получена от него в резултат на принудително
изпълнение на вземане, което е погасено по давност преди насочване на
изпълнението към суми по банкова сметка, открита на името на ищцата.
В чл. 439 от ГПК е предвидена възможност за длъжника в
изпълнителното производство да оспори вземането, предмет на изпълнението,
когато основава иска си само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Допустимостта на предявения иск е поставена в зависимост от това
да е налице висящо изпълнително производство, доколкото именно то
обосновава правния интерес на ищцата. (в този смисъл Определение
364/17.05.2018 г. по гр.д. № 238/2018 г. по описа на ВКС, ІІІ ГО) Установява се
от събраните по делото доказателства, че в хода на изпълнителното
производство сумата по издадения изпълнителен лист е събрана и с
Постановление от 15.05.2023 г. по изпълнително дело № 20238500400332 по
описа на ЧСИ А.Б. изпълнителното производство е прекратено (приключено)
на основание чл. 433, ал. 2 от ГПК. Освен това, в предмета на доказване по
предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите е включено и установяването на съществуването
на вземане на ответника към момента на принудителното му реализиране.
Следователно и доколкото е предявен такъв иск, в чийто предмет е включено
отричането на съществуването на вземане на ответника, за ищцата липсва
правен интерес от предявяване на специалния установителен иск по чл. 439 от
ГПК. Като се е произнесъл по недопустим иск, първоинстанционният съд е
постановил недопустимо решение и в тази част то следва да бъде обезсилено в
тази обжалвана част (съобразно уточнителна молба от 28.10.2024 г., с която
въззивникът изрично е заявил, че обжалва решението и в частта, с която е
отхвърлен иска с правно основание чл. 439 от ГПК – за признаване за
установено, че исковите суми не са дължими).
Решението е допустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по
предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно чл. 55, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите, който е
5
получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне. Въз основа на изложените твърдения в
исковата молба, следва да бъде разгледана хипотеза, при която ищцата иска
връщане на даденото без основание, тъй като се твърди, че вземането, което е
изпълнено в хода на принудително изпълнение, е погасено по давност и не е
съществувало. Основателността на предявения иск е поставено в зависимост
от това по делото да се установи, че ищецът е платил исковата сума по
принудителен ред без основание, а в тежест на ответника е било да установи,
че е получил сумата въз основа на издаден в негова полза изпълнителен лист,
както и че в хода на принудителното изпълнение е предприемал действия, с
които е прекъсвал давността.
Първият основен въпрос, свързан с правилността на решението е дали
при постановяването му първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение като не е постановил решение при признание на иска
по чл. 237 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК, когато
ответникът признае иска, по искане на ищеца, съдът прекратява съдебното
дирене и се произнася съобразно признанието. С отговора на исковата молба
„АПС Бета България“ ЕООД чрез юрисконсулт Е.Ц. е заявил, че признава
предявения иск като допустим и основателен, както и че няма претенции по
отношение на Д. А. И.. Видно от представеното към отговора на исковата
молба пълномощно законният представител на ответното дружество е
упълномощило юрисконсулт Е.Ц. да осъществява процесуално
представителство пред всички инстанции по всички видове съдебни и
досъдебни производства, както и да се разпорежда с предмета на делата, в
това число да се отказва и оттегля съдебни искове и/или заявления, да
сключва спогодби при условия, които намери за добре.
Следва да се посочи, че направеното от процесуалния представител на
ответника признание на иска представлява по същество процесуално
действие, с което се отказва от защита срещу иска, поради което и по своя
характер представлява разпореждане с предмета на спора, тъй като може да
доведе до постановяване на решение по чл. 237 от ГПК. В този смисъл
неоснователни са доводите на въззиваемия в отговора на въззивната жалба, че
упълномощения юрисконсулт не е имал представителна власт, която да му
позволява да прави признание на иска съобразно изложените от ищеца
твърдения. В този смисъл, налице е първата предпоставка за постановяване на
6
решение при признание.
Законовата разпоредба, обаче, изрично предвижда, че съдът може да
постанови решение при признание на иска само по искане на ищеца. Такова
искане не е направено от ищеца, нито в молба от 06.03.2024 г., нито в
проведеното на 12.03.2024 г. съдебно заседание. Следователно не са били
налице предпоставките за постановяване на решение при признание на иска
по чл. 237 от ГПК.
Направеното от ответника признание с отговора на исковата молба
следва да бъде разглеждано като признание на факти (изтекла погасителна
давност). Съгласно чл. 175 от ГПК направеното от страната или неин
представител признание на факт се преценява от съда с оглед всички
обстоятелства по делото. В мотивите си първоинстанционният съд е обсъдил
направеното признание, като е посочил, че при преценка на обстоятелствата
по делото и това, че не е уточнено кой иск се признава, приема, че то не
кореспондира със събраните по делото доказателства. Този извод на районния
съд е правилен.
От събраните по делото доказателства се установява, че въз основа на
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
19.10.2009 г. по гр.д. № 46505/2009 г. по описа на СРС, 58 състав е издаден
изпълнителен лист от 25.06.2015 г., с който Д. А. И. е осъдена да заплати на
„Ти Би Ай Кредит“ ЕАД сумата от 333,39 лева, главница по договор за целево
финансиране № **********/16.06.2006 г. за покупка на стока, ведно със
законната лихва от 12.10.2009 г. до окончателното плащане, както и сумата от
125 лева – разноски по делото.
По молба вх. № 19631/24.11.2016 г. на взискателя „АПС Бета България“
ООД е образувано изпълнително дело № 20168509403781 по описа на ЧСИ
А.Б., с район на действие Софийски градски съд. С молбата е направено
искане да бъде извършено проучване на имущественото състояние на
длъжника и да бъдат предприети изпълнителни действия. На 01.06.2017 г.
съдебният изпълнител е насрочил опис на движимо имущество за 26.06.2017
г., а на 16.08.2017 г. е наложил запор върху банкови сметки и запор върху
трудово възнаграждение, насрочен е и опис на движими вещи за 14.09.2017 г.
С молба вх. № 17351/01.11.2019 г. взискателят „АПС Бета България“
ООД е направил искане да бъде наложен запор върху две новооткрити
7
банкови сметки.
С постановление от 15.03.2023 г. изпълнително дело № 20168509403781
по описа на ЧСИ А.Б. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Установява се, че по изпълнителния лист е образувано ново
изпълнително дело № 20238500400332 по описа на ЧСИ А.Б., по което е
наложен запор на банкова сметка и на 03.05.2023 г. по сметка на ЧСИ Б. е
преведена служебно сумата от 1334,82 лева, като с Постановление от
15.05.2023 г. изпълнителното производство е прекратено (приключено) на
основание чл. 433, ал. 2 от ГПК.
В чл. 116, б. “б” от ЗЗД е предвидено, че давността се прекъсва с
предявяване на иск или възражение от кредитора. В конкретния случай,
изпълнителният лист е издаден въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. С подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение не се прекъсва давността. Това е така, тъй като
заповедното производство е едностранно производство и до постановяване на
съдебния акт, с който на длъжника се разпорежда заплащане на определена
сума, длъжникът не е уведомен за предприетите по отношение на него
действия.
Съгласно чл. 116, б. “в” от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемане
действия за принудително изпълнение, а според чл. 117, ал. 1 от ЗЗД от
прекъсването на давността започва да тече нова давност.
Установява се по делото, че въз основа на издадения изпълнителен лист
е образувано изпълнително производство на 24.11.2016 г., като с образуването
на делото са направени искания за предприемане на изпълнителни действия, с
което започналата да тече погасителна давност е прекъсната и е започнала да
тече нова давност. От събраните по делото доказателства (приложени в
изпълнително дело № 20168509403781 по описа на ЧСИ А.Б. и №
20238500400332 по описа на ЧСИ А.Б.) се установява, че са предприемани
изпълнителни действия, последното от които на 01.11.2019 г. В този смисъл,
въззивният съд приема, че представеното удостоверение от 30.10.2023 г. по
изпълнително дело № 20168509403781 по описа на ЧСИ А.Б. не съответства
на установеното в приетите по делото доказателства. Следователно и към
датата на принудителното събиране на цялата дължима сума на 03.05.2023 г.,
не е изтекла погасителна давност за вземането, за което е издаден
8
изпълнителен лист по гр.д. № 46505/2009 г. по описа на СГС, 58 състав. При
така установеното от доказателствата по делото, направеното признание от
ответника (неясно и неконкретизирано) не следва да бъде съобразено при
постановяване на решението, тъй като не може да опровергае фактическите
изводи на съда.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е
неоснователен и решението в тази обжалвана част е правилно и следва да
бъде потвърдено.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 4876/19.03.2024 г. по гр. д. № 61832/2023 г.
по описа на СРС, 43 състав В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от Д.
А. И. срещу „АПС Бета България“ ЕООД иск с правно основание чл. 439, ал.
1, вр. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено, че ищцата дължи на
ответника сумата от 333,29 лева, представляваща главница по договор за
целево финансиране № **********/16.06.2006 г., сумата от 461,80 лева,
представляваща законна лихва за периода от 12.10.2009 г. до 03.06.2023 г. и
сумата от 125 лева, представляваща разноски в заповедното производство, за
които е издаден изпълнителен лист от 25.06.2015 г. по ч.гр.д. № 46505/2009 г.
по описа на СРС и е образувано изпълнително дело № 20238500400332 по
описа на ЧСИ А.Б. с рег. № 850 на КЧСИ, с район на действие СГС и
прекратява на основание чл. 130 от ГПК производството по делото в тази
част.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 4876/19.03.2024 г. по гр. д. № 61832/2023
г. по описа на СРС, 43 състав в останалата обжалвана част, с която е
отхвърлен предявения иск от Д. А. И. срещу „АПС Бета България“ ЕООД с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 1334,82 лева, като получена от ответника без
основание – поради настъпила давност, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 10.11.2023 г. до окончателното
изплащане.
Решението е окончателно.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10