РЕШЕНИЕ
№ ....................
гр.София, 09.08.2017 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в публичното
съдебно заседание на десети май през две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 6615 по описа за
2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата М.П.Т.
е предявила осъдителни искове срещу ЗАД
„Л.И.“ АД, по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Подържа
твърдения, че на 12.12.2014 г., водачът Ц.З.Р.
управлявал лек автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“, с рег. № ********на път II-15, гр. М. – село В.. При километър 59+100 метра, водачът нарушил правилата
за движение по пътищата, като се движил с несъобразена с конкретната пътна
обстановка и законовите ограничения скорост, в следствие на което реализирал
сблъсък с пешеходецаВ.Г. Т. и причинил смъртта му. Излага, че с поведението си
водачът нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал. 1 и 2
от ЗДвП, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП и създал опасност за
живота и здравето на участниците в движението, като не контролирал непрекъснато
управляваното от него МПС. За ПТП било образувано досъдебно производство № 428/2014
г. по описа на РУ „Полиция“ – гр. Оряхово,
пр.пр. № 3389/2014 г. по описа на Окръжна прокуратура гр. Враца.
Твърди, че като пряка и непосредствена последица от виновното противоправно
поведение на водача Р., претърпяла и търпи неимуществени вреди, изразяващи се в
болки и страдания от загубата на толкова близък човек – съпруг. Преживяла силен
шок, който прераснал в депресия. След случилото се плачела постоянно, изолирала
се от околните и се затворила в себе си. Страдала от безсъние, вечер заспивала
трудно и не можела да спи повече от няколко часа през нощта. Излага, че ходела
постоянно на гроба на В., за да търси утеха, както и че загубата на съпруга ѝ
ѝ причинила дълбока емоционална травма, вече нямала силната опора на В.,
който бил с нея във всички трудности. Негативните последици били невъзстановими
и оставяли дълбок и болезнен отпечатък завинаги, предвид силната емоционална
връЗ.а и емоционалната празнина, която останала на мястото на всекидневното им
общуване. Ищцата изживяла стрес, безпокойство, страдала от потиснатост, изострена
чувствителност, ранимост, безсилие пред обстоятелствата и усещане за разрив в
отношенията с другите и живота като цяло. Излага, че изгубила емоционалното присъствие,
опората в живота ѝ и надеждата за сигурност на бъдещето си. Това довело
до развитие на остра стресова реакция и душевно разстройство у ищцата.
Твърди, че към момента на ПТП за лекия автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“,
с рег. № ********е налице валидно застрахователно правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, полица № 22114002213504,
със срок на валидност от 28.08.2014 г. до 28.08.2015 г. при ЗАД „Л.И.“ АД.
Поради това, според ищцата следва да бъде ангажирана отговорността на
застрахователя – ответник за причинените ѝ неимуществени вреди, които са
в пряка причинно-следствена връЗ.а с настъпилото ПТП и последиците от него.
Предвид изложеното моли съда да осъди ответното дружество да ѝ
заплати на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ застрахователно обезщетение за
претърпените неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., ведно с обезщетение
за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата от
датата на ПТП – 12.12.2014 г. до окончателното ѝ изплащане. Претендира
сторените по делото разноски.
Ответникът ЗАД „Л.И.“ АД, оспорва исковете по основание и размер. Не
оспорва наличието на застраховка „ГО” към момента на ПТП за автомобила „Дачия“,
модел „Логан“. Оспорва наличието на виновно поведение от страна на водача, както
и причинно-следствената връЗ.а между настъпилото ПТП и твърдените вреди.
Оспорва описания в исковата молба механизъм на ПТП. Оспорва качеството на
ищцата на трето увредено лице, както и твърдението, че в резултат на ПТП са
ѝ причинени неимуществените вреди. Възразява за наличие на съпричиняване
на вредоносния резултата от страна на пострадалия, тъй като същият нарушил чл.
108 и чл. 113 ЗДвП. Оспорва твърдението, че ищцата страда от остра стресова
реакция и душевно разстройство. Оспорва претенцията за неимуществени вреди като
завишена по размер. Оспорва акцесорната претенция за обезщетение в размер на
законната лихва като твърди, че не е изпаднал в забава. Претендира разноски.
С молба в
срока за отговор по чл. 131 ГПК моли съда да конституира на основание чл. 219,
ал. 1 ГПК като трето лице помагач на страната на ответника водача Ц.З.Р..
С
определение от 19.10.2015 г. съдът е конституирал на основание чл. 219, ал. 1
от ГПК като трето лице помагач на страната на ответника Ц.З.Р., който не взема
становище по предявените искове.
Ищцата в
допълнителна искова молба взема становище по отговора на ответното дружество,
като оспорва възражението на ответника, че не е претърпяла неимуществените
вреди, описани в исковата молба. Излага, че възражението, че обезщетението е
завишено, е неоснователно. Оспорва твърдението за наличие на съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на починалия, тъй като същият не е нарушил
правилата за движение по пътищата. Оспорва твърдението, че ответното дружество
не дължи законна лихва от датата на ПТП.
Ответникът в
допълнителен отговор на исковата молба поддържа отговора и оспорва
допълнителната искова молба.
Съдът, след като взе предвид
доводите на страните и след оценка на събраните по делото доказателства, при
спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявен е
иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ вр.
чл. 45 от ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени на ищцата
неимуществени вреди в размер на 200 000 лева, както и акцесорна претенция за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД върху сумата от 12.12.2014 г. /датата на ПТП/ до окончателното ѝ
изплащане.
По делото се
установява от влязла в законна сила присъда № 32 от 05.10.2016 г. на Врачански
окръжен съд, НО, по НОХД № 172/2016 г., че Ц.З.Р. е признат за виновен в това,
че на 12.12.2014 г., около 21:00 часа, на път II -15, посока от гр. М. за с. В., обл. Враца, при км 59.100, при управление
на лек автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“, с ДКН *******, е нарушил
правилото за движение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, като движейки се със
скорост от около 100 км/час, несъобразена с атмосферните условия - лека мъгла,
и с конкретните условия на видимост – късно вечер, на къси светлини, е
предизвикал ПТП, в резултата на което по непредпазливост е причинил смъртта наВ.Г.
Т. – престъпление по чл. 343, ал. 1, буква „в“, предл. 1, вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Присъдата е влязла в законна сила на 16.01.2017 г.
Чрез постановената
присъда на наказателния съд, съставеният протокола за оглед на
местопроизшествие от 12.12.2014 г., констатациите на САТЕ, изготвена от вещото
лице инж. Г., която съдът кредитира като компетентно изготвена, както и
останалите писмени доказателства по делото, се установява следният механизъм на
ПТП: „На 12.12.2014 г., около 21:00 часа, по път II – 15, км. 59+100 метра, гр.
М. – с. В., с посока към село Войводино, със скорост на движение около 84-85
км/час при тъмно влажно време и добро състояние на асфалта, се движел лек
автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“, с рег. № ******ВА, управляван от водача
Ц.З.Р.. Попътно, по дясната пътна лента, на около 1,5 – 2,00 метра вляво от
десния край на пътя, с начин на придвижване „спокоен ход“, се движел
пешеходецътВ.Г. Т.. На около 53 метра след раЗ.лона за помпената станция, водачът
на автомобила, без да намалява скоростта на движение, блъснал пешеходецаВ.Г. Т.
с предната дясна част на автомобила в областта на преден десен фар, като след
удара е последвала смъртта на пешеходеца. Тялото на пешеходеца е регистрирано в
дясната пътна лента, успоредно на пътя, по гръб на 107 метра от линията на
ориентира и на 0,5 метра от десния край на асфалта.
Чрез САТЕ се
установява, че с оглед така определената видимост, при скорост на движение на автомобила
от порядъка на 85 км/час, при прав
пътен участък и движение на автомобила на дълги светлини, водачът е разполагал с техническа възможност да
спре управлявания от него автомобил преди мястото на удара. При движение на къси светлини, пешеходецът е попадал в опасната зона
за спиране на автомобила. Според експерта, движението
на къси светлини е технически несъобразено с конкретната пътна ситуация.
Максималната технически съобразената скорост за движение при дълги светлини,
при която не би настъпило ПТП, е 98 км/час или над скоростта, с която водачът е
управлявал автомобила. Това обосновава заключението, че ако се приеме, че
водачът е управлявал автомобила с включени дълги светлини, същият не е реагирал
на опасността своевременно чрез аварийно спиране. Според заключението на вещото
лице, водачът е разполагал с техническата възможност да извърши маневра за
заобикаляне на пешеходеца отляво. Тъй като пътният участък в продължение на не
по-малко от 300 метра след раЗ.лона на помпената станция е прав и без описани
препятствия на пътното платно, ограничаващи видимостта и на двамата участници в
ПТП, пешеходецът също е имал възможност да възприеме светещите фарове на
автомобила, без да се обръща назад, от разстояние не по-малко от 40 метра (при
движение на автомобила на къси светлини) и 150 метра (при движение на
автомобила с включени дълги светлини. При обръщане в посока назад към идващия
автомобил, пешеходецът е можел да
възприеме автомобила от разстояние не по-малко от 200 метра. На въпрос на
процесуалния представител на ответното дружество в открито съдебно заседание,
вещото лице разяснява, че пешеходецът е можел да измине разстоянието от 2 метра
от пътното платно до банкета за 1 секунда, от което може да се направи
заключение, че пешеходецът също е имал възможност да предотврати сблъсъка при
своевременна реакция.
В
производството не е спорно и се установява, чрез представеният препис
извлечение от акт за смърт № 58 от 16.12.2014 г. и констатациите на СМЕ, която съдът изцяло възприема, че в
резултат на удара при ПТП, пострадалиятВ.Г. Т. е получил тежка съчетана травма,
при която са причинени несъвместими с живота увреждания. Според експерта, пешеходецът
е бил блъснат в гръб, но и при удар отпред в случая е било възможно да се
получат същите тежки травматични увреждания. Счуването на костите на дясна
глезенна става и лакътния израстък на дясната лакътна кост, според експерта
били получени при падане на тялото след удара. Според СМЕ, пострадалият не е
страдал от други заболявания, които могат да причинят летален изход. От
експертизата се установява концентрация на алкохол
в кръвта на починалия 3,29 ‰, което отговаря на тежка степен на алкохолно
опиване – стадий на ступора (от 2,5 ‰ до 3,5 ‰).
От заключението на вещото лице по приета по
делото и неоспорена от страните съдебно-психиатрична експертиза /СПЕ/,
изготвена след личен преглед на ищцата, извършен на 11.02.2016 г., се
установява, че претърпяната психическа травма е довела до остра стресова реакция при ищцата. Когато разбрала за смъртта на съпруга си,
претърпяла тежък емоционален срив, изпаднала в емоционален шок. Според СПЕ,
след кризисното състояние при ищцата се наблюдава тежко изразена
тревожно-депресивна симптоматика, изразяваща се в това, че е била много
подтисната, тревожна, напрегната и емоционално лабилна, изолирала се от
околните и не контактувала с никого. След двадесетия ден започнала да
контактува с близките си, да се храни, но все още оскъдно, започнала да ходи на
гробището два пъти дневно до 40-тия ден. След този период станала малко
по-спокойна, по-рядко сънувала съпруга си, сънят и апетитът й се подобрили.
Според експерта, ищцата е емоционално-волево неустойчива, без личностово
разстройство и не се установяват клинични данни за психическо заболяване. Независимо от медикаментозната терапия,
която продължава и до момента, при ищцата все още са налице данни за дистимен
фон на настроението, непълноценен сън и апетит, епизодична тревожност и
напрегнатост, загуба на чувство за радост и удоволствие, вътрешно напрежение и
личностна промяна, отчужденост, нежелание за общуване и изолиране от околните,
както и патология във възприятно-представната дейност, които представляват
отговор към психотравмиращото събитие – загубата на съпруга ѝ и се
определя като посттравматично стресово разстройство. Според
заключението, което съдът кредитира като обективно и безпристрастно, не се установяват
клинични данни за психическо заболяване (психоза) с качествена промяна на
съзнанието или за ендогенно депресивно разстройство, но при ищцата е налице остра
стресова реакция /остра кризисна реакция, кризисно състояние/. Ищцата
претърпяла тежък емоционален срив, след което е наблюдавано състояние на протрахиран
отговор към психотравмиращото събитие, с тежко изразена тревожно-депресивна
симптоматика и патология във възприятно-представната дейност, което според
експерта съответства на симптоматиката на посттравматично стресово
разстройство. При ищцата било налице неотреагирано психотравмено
преживяване с лека депресивна симптоматика независимо от медикаментозното
лечение, което провежда до момента. Според експерта, посттравматичното стресово
разстройство е в причинна връзка с претърпяната от ищцата тежка психотравма –
загубата на съпруг.
Чрез събраните в производството гласни
доказателства от показанията на свидетеля В.Г., преценени съобразно указаното в
чл.172 ГПК, се установява, че ищцата преживяла много тежко смъртта на съпруга
си, затворила се в себе си и няма кой да ѝ помага. Двамата с починалия живеели
заедно и били в много добри отношения. От показанията се установява, че в
периода от 2008 г. до 2014 г. ищцата живеела и работела в Италия сама, а
съпругът ѝ отишъл да живее на село при майка си, за да ѝ помага. По
време на инцидента, ищцата била в Италия и узнала за катастрофата по телефона. Показанията
на свидетелката се потвърждават и от тези на разпитаните по делегация свидетели
М.С.И. и И.Т.Г., според които към датата на ПТП ищцата е била в Република
Италия, където работела, но се връщала често и живеела в едно домакИ.тво със
съпруга си, с когото били в добри отношения. От разказа на свидетелите, в това
число и на свидетелката Н.С., се установява, че ищцата не успяла да присъства
на погребението, но веднага след като се върнала в България, организирала помен
и посещавала гроба на съпруга си.
Чрез показанията на свидетеля Т.Т. Т. /чичо на
пострадалия от ПТП/ се потвърждава, че към момента на настъпване на събитието,
смъртта наВ.и неговото погребение пострадалата не е била в РБългария.
Потвърждава се по косвен път, че по това време ищцата е била в РИталия, където
към този момент е работила. Обстоятелствата, които този свидетел установява, за
това че ищцата не е била свързана по никакъв начин със съпруга си след 1997 г.,
когато по негови показания двамата се разделили, катоВ.останал да живее при
своята майка в с.К., а ищцата в село Х. с друг мъж, не се подкрепят от
останалите в производството доказателства, а им противоречат. Освен това в тази
част свидетелят не възпроизвежда собствени възприети факти, а други, вероятно
споделени му от починалия. Поради това, съдът не дава вяра на показанията на
свидетеля Т.Т. в посочената част, доколкото чрез показанията на свидетеля М.С.И.
се установява, че ищцата се е прибирала в РБългария през 2-3 месеца в рамките
на половин година. От своя страна чрез показанията на свидетеля И.Т.Г. /втори
братовчед на починалия, който живее в с.К./ се установява, че след като в
селото затворили фурната и магазина и двамата – М. иВ.отишли да работят в гр.К..
След това М. заминала да работи в РИталия иВ.се върнал при майка си в с.К.,
като по празници М. идвала в селото. Установява се обаче от показанията на
свидетеля И.Т.Г., че пострадалия често е злоупотребявал с алкохола, а според свидетеля
Т.Т. Т. след смъртта на своята майка е „разтурил“ цялата къща и продал всичко,
за да си осигури храна.
Съдът намира, че възпроизведените други
обстоятелства от страна на свидетеля Т.Т. Т. се основават на влошени отношения между
свидетеля и ищцата. Така, свидетелят сочи, че в гр.К.В.и М. жилище не са имали,
а чрез показанията на свидетеля И.Т.Г. се установява, че когато си идвала М. от
РИталия отсядала в апартамента им в гр.К., където живее и към настоящият
момент. Там я посещавал и В., тъй като условията в село К. не били добри. Чрез
показанията на свидетеля В.Г.Г.се установява, че М. е работила в РИталия за
времето от 2008 г. до 2014 г. Обстоятелствата дали и колко пъти М. е посещавала
гробът на съпруга си в с.К., съдът не намира за меродавни за разрешаване на
настоящия спор. В съответствие с дадените разяснения с Постановление № 4 от 25.05.1961
г на Пленума на ВС, обезщетението за неимуществени вреди, предвидено в чл.52 ЗЗД, възмездява главно страданията или загубата на морална опора и подкрепа,
понесени от увредения вследствие на увреждането. Според изложените там
съображения, правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да
бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт,
а това са неговите низходящи, съпруг и възходящи, и то след като се установи,
че действително са претърпели такива вреди. Затова нямат право на обезщетение
за неимуществени вреди близките на починалия при непозволено увреждане, които
са били с него в лоши лични отношения - родители, изоставили децата си, и,
обратно, съпрузи, живеещи в дълга фактическа раздяла, и др., защото е явно, че
те не понасят никакви неимуществени вреди.
В този смисъл, съдът намира че при определяне
размерът на дължимото обезщетение по справедливост съобразно указаното в чл.52 ЗЗД и предвид дадените разяснения следва да отчете обстоятелството, че за
периода 2008 г. до 2014 г. ищцата и съпругът й /пострадал от ПТП/ не се живеели
фактически съвместно, тъй като първата е работила в РИталия. Освен това обаче
следва да бъде отчетено и състоянието на ищцата след загубата на нейният съпруг
при съобразяване установеното от експерта по СПЕ, че трагичният инцидент се е
отразил тежко върху емоционалното й състояние. Освен това, както се установява, чрез
показанията на свидетеля В.Г., след смъртта на В., ищцата се затворила и
изразявала притеснения, че няма кой да й помага на тази възраст. Чрез показанията
на свидетеля И.Т.Г. се установява, че ищцата е заболяла и е имала престой в
болницата, движела се с патерици, „ грохнала“. Върнала се от РИталия десет дни
след смъртта наВ.и оттогава не е заминавала. Направила помен за „40 дни от
смъртта на В.“ и тя се грижела за разходите по тъжните ритуали, но живеела в
гр.К..
В
производство не е спорно между страните и се установява от удостоверение за наследници
изх. № 472 от 22.12.2014 г. наВ.Г. Т., че ищцата е негова съпруга и наследник
по закон.
В
производство не е спорно между страните, че към момента на настъпване на ПТП - 12.12.2014
г. за лекия автомобил марка "Дачия", модел "Логан", с рег.
№ ******ВА, е налице валидно застрахователно правоотношение по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” полица № 22114002213504,
със срок на валидност от 28.08.2014 г. до 28.08.2015 г., при ответното
дружество.
Други релевантни за спора доказателства не са представени.
За да бъде
успешно проведен прекият иск по чл. 226 ал.1 от КЗ /отм./, следва да бъдат
установени фактите, релевантни досежно осъществяването на ФС на И.титута на
непозволеното увреждане, включващ кумулативно следните елементи: 1. деяние
(действие или бездействие), 2. противоправност на деянието, 3. вреда, реално
претърпяна, 4. причинно-следствена връзка между претърпяната вреда и деянието,
5. вина на дееца, която се предполага до доказване на противното и наличието на
валидно, действително застрахователно правоотношение по договор за застраховка
по риска „гражданска отговорност”, сключен досежно МПС, с което е причинено
процесното ПТП и застрахователното дружество.
Съдът
намира, че сочените предпоставки се установиха, чрез обсъдените и събрани в
производството доказателства. Установи се, че вредите, чиято обезвреда се
претендира са в причинно – следствена връзка с противоправното деяние на водача
на лекия автомобил Ц.Р. и с причинената от това застрахователно събитие смърт
на пострадалияВ.Г. Т..
От влязла в
законна сила присъда № 32 от 05.10.2016 г. на Врачански окръжен съд по нохд 172/2016
г., се установи, че водачът Ц.З.Р. е признат за виновен за настъпилото на
12.12.2014 г. ПТП, в резултат на което е причинена смъртта на съпруга на ищцата.
Съобразно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за съда, разглеждащ гражданско правните последици от конкретно
деяние, но само относно това, дали то е извършено или отречено, дали е
противоправно и дали деецът е виновен. С оглед това, съдът приема, че деянието,
авторството и виновното поведение на водача Ц.Р., са установени в настоящия
процес с влязлата в сила присъда от 05.10.2016 г. на Врачански окръжен съд, постановена
по нохд 172/2016 г.
При изследване
механизма на ПТП, чрез присъдата, както и от събраните писмени доказателства,
съдът намира че се установи противоправност в поведението на водача на
автомобила, изразяваща се в това, че същият е нарушил правилото на чл. 20, ал.
2, изр. 1 от ЗДвП и чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, като движейки се със скорост
около 100 км/ час, несъобразена с атмосферните условия на пътя и конкретните
условия за видимост, е предизвикал ПТП, като с това поведение е нарушил
разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от ЗДвП. Освен това не е контролирал непрекъснато
превозното средство, което е управлявал, не е съобразил скоростта си на
движение, така че да успее да спре пред всяко предвидимо препятствие. С
разпоредбата на чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП е
вменено задължението за водачите да контролират непрекъснато пътните превозни
средства, които управляват и при избиране скоростта на движението да се
съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на
пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и
интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в
състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да
намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност
за движението. Според настоящия състав, водачът на автомобила не е изпълнил
сочените задължения и с поведението си е станал причина за настъпилото ПТП –
нарушение по чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП. С оглед на така изложеното и предвид присъда
№ 32 от 05.10.2016 г. по нохд № 172 по описа на Врачанския окръжен съд за 2016
г., съдът
намира, че поведението на водача на автомобила е в противоречие с предписаното
в цитираните норми поведение и е противоправно, съгласно изискванията на чл. 45
от ЗЗД. Ето защо са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД,
ангажиращи имуществената деликтна отговорност на водача на автомобила марка „Дачия“
модел „Логан“ по отношение на причинените вреди от процесното пътно –
транспортно произшествие.
От
изложеното следва изводът, че вредите, чието обезщетение се претендира са в
причинно – следствена връзка с противоправно деяние на водача на лекия
автомобил Ц.З.Р., чиято гражданска отговорност като автомобилист е застрахована
при ответника – застраховател.
С имуществената
застраховка „Гражданска отговорност” се дава застрахователна закрила на
застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за
непозволено увреждане към друго лице, а предназначението ѝ е да репарира,
в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено
лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската
отговорност на застрахования делинквент. По тази причина непозволеното
увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и
последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликт, като съгласно
ППВС № 7/77 г. от 04.10.78 г. отговорността на застрахователя по застраховка
"Гражданска отговорност" е функционална, тъй като е обусловена от
отговорността на самия застрахован.
Предвид
гореизложеното, и доколкото между страните е безспорно установено наличието на
валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“,
съдът намира, че ответното дружество отговаря по предявените искове.
В тежест на ищцата
бе да докаже настъпването на неимуществените вреди, свързани с претърпените
болки и страдания от смъртта на пострадалия неин съпруг във връзка с ПТП.
Съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на
Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия поради
непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени
вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като
низходящите, възходящите и съпруга, като безспорно установено по делото, е че ищцата
е в кръга на лицата, които подлежат на обезщетяване за причинените им
неимуществени вреди. Неоснователно се явява възражението на ответното
дружество, че ищцата не е трето увредено лице. Безспорно установено по делото
е, че М.Т. е съпруга на починалия, както и че двамата са били в добри
отношения, поради което следва да бъде обезщетена. Въпреки, че ищцата е
работела в чужбина по икономически причини, двамата сВ.са поддържали връзка
като ответното дружество не доказа при условията на пълно и главно доказване,
т.е. без съмнение, че е налице твърдяното пълно отчуждение между съпрузите,
което да обоснове изключване на ищцата от кръга на лицата, претърпели
неимуществени вреди.
Неимуществените
вреди са последиците от засягането на блага, които са предмет на субективни
права, в това число и права върху телесния и духовния интегритет. Съгласно чл. 52
от ЗЗД обезщетението следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта.
Въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и
страдания и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да
претендира парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение. Съдебната практика приема като критерии за определяне на
справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и
страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди,
като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът,
степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават
или са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и общественото
възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от
развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити
по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Определяне
на размера на обезщетението за неимуществени вреди, означава да бъде определен
от съда онзи точен, според съществуващата в страната икономическа обстановка,
паричен еквивалент, на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални,
физически и психически болки, неудобства и сътресения, които съпътстват живота
му за определен по-кратък или по-продължителен период от време.
Видно от
доказателствата по делото, в резултат на пътно-транспортното произшествие,
станало на 12.12.2014 г., на съпруга на ищцата е причинена тежка съчетана
травма, в следствие на която е последвала смърт. От показанията на свидетелите В.Г.,М.И.
и И.Г., както и от заключението на приетата по делото СПЕ се установява, че ищцата преживяла и преживява тежко
смъртта на съпруга си, с когото били в добри отношения и си помагали, изпаднала
в посттравматично стресово разстройство, което е в пряка причинна връзка със
загубата.
При определяне размера на обезщетението, настоящият състав отчита възрастта
на ищцата към датата на ПТП 65 години, т.е в зряла възраст, когато с оглед
натрупания житейски опит, подобна емоционална травма се възприема и преживява
по-рационално, както и че двамата с починалият не са живеели постоянно в едно
домакИ.тво за времето от 2008 г. до 2014 г. Въпреки това съдът съобразява
обстоятелствата, при които е настъпил инцидентът, начина, по който ищцата е
научила – по телефона, докато е работила в чужбина, стреса от внезапната и
неочаквана смърт, шока, който предизвиква това събитие и начина, по който то се
възприема и отразява на психиката на жена в подобна възраст, обстоятелството,
че ищцата е трябвало да организира връщането си в страната и е пропуснала
погребението по независещи от нея причини, поради което не е успяла да се
сбогува със съпруга си, както и че ищцата изпитва и ще продължава да изпитва в
бъдеще болки и страдания от загубата на своя съпруг. С оглед изложеното, съдът
намира, че следва да определи справедлив размер на обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, причинени от увреждането, предмет на разглеждане по
настоящото дело, съгласно чл.52 от ЗЗД – сумата от 120 000 лв.
Неимуществените вреди от загубата на съпруг са
неизмерими с пари – какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма
да компенсира вредата. Размерът на обезщетението не е стойността на човешкия
живот, нито оценява загубата на ищцата. За целите на реализиране на
отговорността обаче следва да се определи размер на задължението, съобразен с
критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този критерий включва освен обективно
установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща
от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като
ориентир за размерите на обезщетенията.
За разликата над сумата от 120 000 лв. до предявения размер 200 000 лв.,
съдът намира претенцията за неоснователна и като такава същата следва да бъде
отхвърлена.
Съдът достигна до посочените изводи и при съобразяване
лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, които са увеличавани
почти ежегодно и от 25 000 лв. за всяко събитие, са достигнали до 700 000 лева
за всяко събитие, при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева - при две и повече
пострадали лица, приложими до 01.01.2010 г. След тази дата са определени
значително по-високи размери на застрахователните суми по застраховка
"Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. § 27 ПЗРКЗ и чл. 266 КЗ
/отм./. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК, РЕШЕНИЕ № 73 от
27.05.2014 Г. по Т. Д. № 3343/2013 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС. Настоящият
състав споделя напълно изразеното в цитирания случай становище, че независимо
от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на
прекия причинител на застрахователното събитие, при определяне на дължимото
застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат в пълна степен и
конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията
би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие
към релевантния за определяне на обезщетението момент.
Предвид наведеното от ответника възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва да бъде
изследван въпросът дали със своето поведение на пътяВ.Т., като участник в
движението, е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, с оглед
евентуалното намаляване на дължимото обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
За да е налице съпричиняване от страна на пострадалия
е необходимо извършеното действие или бездействие да е в пряка причинна връзка
с настъпилата вреда, като не е необходимо същото да е противоправно и виновно. Изводът
за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а
намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл.
51, ал. 2 ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или
бездействия на увреденото лице, с което то обективно да е способствало за
настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС,
Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО/.
В настоящия случай, ответното дружество е направило
своевременно възражение за съпричиняване, позовавайки се на твърдението, че
пострадалият е нарушил нормите на чл. 108 и чл. 113 от ЗДвП, с което е станал
изключителна причина за настъпване на ПТП. Въз основа на събраните в
производството доказателства, в т.ч. приетата автотехническа експертиза, съдът
приема, че е налице твърдяното съпричиняване. От протокола за оглед на
местопроизшествие и заключението на САТЕ, в производството е установено, че ПТП
е настъпило на прав участък от пътя, извън населено място, привечер, при
задоволителна видимост с оглед конкретните метеорологични условия. Пострадалият
се е движел по посока на движение на автомобилите, в средата на дясната пътна
лента (на около 1,5 – 2,00 метра в ляво от банкета в платното за движение), с
начин на придвижване „спокоен ход“. Съгласно чл. 108, ал. 1 от ЗДвП пешеходците
са длъжни да се движат по тротоара или банкета на пътното платно. Според ал. 2,
т. 1 от същия текст, пешеходците могат
да се движат по платното за движение,
противоположно на посоката на движението
на пътните превозни средства, по възможност най-близо до лявата му граница,
когато няма тротоар или банкет или е невъзможно те да бъдат използвани. Несъмнено
в настоящия случай правилата на сочената разпоредба са били нарушение от
пешеходеца. Според заключението на САТЕ при описаните климатични условия,
пешеходецът е имал възможност да възприеме идващия автомобил по светлините на
фаровете му от разстояние не по-малко от 40 метра при движение на къси светлини
и не по-малко от 150 метра при движение на дълги светлини. При обръщане на
погледа си назад, пешеходецът е можел да възприеме приближаващия автомобил на
не по-малко от 200 метра, т.е. той е можел да възприеме с оглед обстоятелствата
МПС и да предвиди вероятния сблъсък, но въпреки това е станал препятствие за
движението на МПС по главен път. По делото не е доказано нарушение на чл.113 ЗДвП,
тъй като с оглед установения механизъм на ПТП, не е установено пешеходецът да е
предприемал пресичане на пътното платно, напротив, същият се е движел успоредно
с автомобилите. Не е установена и конкретна връзка между факта, чеВ.Т. е
употребил алкохол (в концентрация 3,29 ‰) и настъпилото ПТП. Въпреки това е достатъчно
пострадалият да е проявил небрежност към своите интереси като с поведението си
е допринесъл в някаква степен за настъпване на вредоносния резултат. В случая,
пострадалият, поемайки риска да се придвижва в средата на пътната лента,
успоредно на посоката на движение на автомобилите, в тъмната част на
денонощието, при намалена видимост, облечен с тъмни дрехи, както се установява
от протокола за оглед на местопроизшествие, е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат. Предвид гореизложеното, както и установеното нарушение на
правилата на чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП от страна на пострадалия пешеходец,
съдът намира, че причинените му вреди се намират в причинно - следствена връзка
с поведението му, поради което по силата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, дължимото обезщетение
следва да бъде намалено съразмерно на действията и бездействията, с които е
допринесъл за увреждането. С оглед това, съдът, като взе предвид и задължителната
съдебна практика, че по смисъла на чл. 20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС
за осигуряване безопасността на движението е значително по-голяма, счита че дължимото обезщетение следва да бъде намалено с 1/3, според
значението на поведението на пешеходеца за настъпване на произшествието.
По изложените съображения, предявеният иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ във вр. с чл. 45 ЗЗД за неимуществени
вреди следва за бъде уважен за сумата от 80 000 лв. и отхвърлен за разликата до
пълния предявен размер от 200 000 лв. като неоснователен.
С оглед основателността на
главния иск следва да бъде уважена и заявената акцесорна претенция за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал.
1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, при задължения от
непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, считано от деня
на увреждането. Доколкото отговорността на застрахователя е функционално
обусловена от отговорността на деликвента, разпоредбата на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД
ще се приложи и по отношение на застрахователя, като същият дължи законната
лихва върху претенцията за обезщетение считано от 12.12.2014 г., а не от получаването на
покана (така Решение № 200 от 22.11.2010 г., по т.д. № 84/2010 г., II ТО на ВКС, решение № 6 от 28.01.2010 г. по т. д. № 705/2009 г., решение №
72 от 30.04.2009 г. по т. д. № 475/2008 г., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.
д. № 745/2008 г. и решение № 175 от 28.10.2010 г. по т. д. № 54/2010 г., всички
на II ТО на ВКС, постановени по
чл. 290 ГПК), поради което възражението на ответното дружество, че не е
изпаднало в забава, е неоснователно.
По отношение
на разноските:
Ищцата е сторила разноски за назначените експертизи в
общ размер на 1295 лв., както следва: 500 лв. за депозит за СМЕ (лист 43), 500
лв. за депозит за АТЕ (лист 44), 250 лв. за депозит за СПЕ (лист 45), 5 лв. за
съдебно удостоверение (лист 46) и 40 лв. за депозит за разпит на свидетели
(лист 111), от които, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да ѝ бъдат
присъдени 518 лв.
В полза на процесуалния представител на ищцата, предвид
представения на лист 151 договор за правна защита и съдействие № 634837 от 05.05.2017
г., на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл. 38 от ЗА, следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 2212 лв., изчислено с оглед уважената
част от иска върху минималното адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 5
от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, което е в размер на 5530 лв. без ДДС. Възражението на
процесуалния представител на ответника, направено в открито съдебно заседание,
проведено на 10.05.2017 г., за намаляване на сочената сума, съдът намира за
неоснователно, тъй като размерът на адвокатското възнаграждение, което
претендира процесуалния представител на ищцата се определя от съда и е равен на
минимума по чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата, освен това посочената в списъка по
чл. 80 ГПК сума съответства на минимума без ДДС.
Ответникът е
сторил разноски в настоящата И.танция за назначените експертизи в общ размер на
590 лв., както следва: 200 лв. за депозит за СМЕ (лист 52), 350 лв. за депозит
за АТЕ (лист 54) и 40 лв. за депозит за разпит на свидетели (лист 131 и 132). Ответникът
е заявил и претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г.), в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до
определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 300 лв., съобразно чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Ответникът,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, има право на разноски, съответни на отхвърлената
част от иска, в общ размер на 534 лв.
Ответникът
следва да заплати в полза на СГС, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, сумата от 3200
лв., представляваща държавна такса, дължима върху уважената част от исковете.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на М.П.Т., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, сумата от 80000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени
вреди - болки и страдания от смъртта на съпруга йВ.Г. Т., настъпила вследствие на
пътно – транспортно произшествие, станало на 12.12.2014 г., на път II – 15, гр. М. – с. В., при км 59+100 м., между
пешеходеца и лек автомобил марка „Дачия“, модел „Логан“, ДК № ******ВА, по вина
на водача Ц.З.Р., установена с присъда № 32 от 05.10.2016 г., по нохд № 172/2016
г. по описа на Врачански окръжен съд, чиято гражданска отговорност като
автомобилист за вреди, причинени при управлението на лек автомобил марка „Дачия“,
модел „Логан“, ДК № ******ВА, е била застрахована при ответника съгласно полица № 22114002213504, ведно със законната лихва считано от датата на
увреждането - 12.12.2014 г. до окончателното изплащане на главницата, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 226, ал. 1 КЗ
/отм./, за разликата над сумата 80 000 лв. до
пълния предявен размер от 200 000 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на М.П.Т., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 518 лв. – разноски за тази И.танция.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на адвокат А.Х.Д., Софийска адвокатска колегия, с ЕГН
**********, с адрес на кантората в гр. София, ж.к. „********, ет. ********, на
основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, сумата от 2212
лв. - адвокатско възнаграждение за тази И.танция.
ОСЪЖДА М.П.Т., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на ЗК
„Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 534 лв. – разноски за тази И.танция.
ОСЪЖДА ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл.
78, ал. 6 ГПК, сумата от 3200 лв., представляваща държавна такса, дължима върху
уважената част от иска.
Решението е
постановено при участието на Ц.З.Р., ЕГН **********, в качеството на трето лице
- помагач на страната на ответника.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: