РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 55 16.07.2019 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори
въззивен граждански състав
На: четвърти
юни две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА
ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА
КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно гражданско дело номер 406 по описа за 2019 година
Производството по делото по реда на чл.258
и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, представлявано от всеки двама измежду
Светослав Николаев Николов, Ирина Харалампиева Георгиева, Ондрей Локвенц и
Ярослав Ян Чечински, подадена чрез пълномощник ю.к.Краси Ангелов, против решение № 47/08.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 5112/2018 г. по
описа на РС-Бургас, с което е
отхвърлен предявения иск от „Профи кредит България“ ЕООД против А.Я.Д. ***, с
правно основание чл.422 ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1 278.36 лв. – главница по договор за потребителски кредит №
*****22/19.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 10.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1276/11.04.2018 г. по ч.гр.д.№
2505/2018 г. на РС-Бургас.
Във въззивната жалба се изразява
недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно и
необосновано. Според въззивника, неправилен е извода на съда, че след
прекратяването на процесния договор за потребителски кредит настъпилата
предсрочна изискуемост на вземането не е била изрично обявена на длъжника А.Д.,
като се счита, че в случая разрешенията по т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по
тълк.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са неприложими, тъй като ищецът е небанкова
финансова институция и същите се прилагат единствено за вземанията, произтичащи
от договори за банкови кредити. Изложени са съображения за основателност на
исковата претенция, поради спиране на плащанията от ответника и изпадането му в
забава, като отделно от това се посочва, че непризнаването на настъпилата
предсрочна изискуемост не е пречка да бъдат присъдени на кредитора вземанията
за неизплатената част от задължението, съставляващо сбора от непогасените вноски
с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания, който размер
следва да бъде присъден на ищеца. По горните съображения, моли въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение като неправилно и необосновано и вместо него
да се постанови ново решение, с което да се уважи исковата претенция. Не са
направени нови доказателствени искания.
С разпореждане
№ 1222/04.04.2019 г. настоящият съдебен състав е оставил без движение исковата
молба и въззивната жалба, с указания до ищеца да уточни предявения иск, като
изрично конкретизира по размер отделните
вземания в рамките на общо предявения размер от 1278.36 лв. – главница,
възнаградителна (договорна) лихва и възнаграждение по допълнителен пакет
услуги. В срока за
отстраняване на нередовностите, по делото е постъпила молба от „Профи кредит
България“ ЕООД, чрез пълномощника ю.к.Ангелов, в която е посочено, че общото
неизплатено задължение по договора възлиза в размер на 1278.36 лв. и включва
следните отделни неизплатени задължения: главница, представляваща отпуснатата
сума по заема в размер на 500 лв.; договорно възнаграждение в размер на 178.42
лв.; възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 599.94
лв. Уточнява се, че отпуснатата главница по договора е в размер на 500 лв. и по
нея клиентът няма заплатени суми, поради което същата е дължима в пълен размер.
Посочва се, че съгласно чл.4 от Общите условия към ДПК № *****22 ответникът А.Д.
дължи на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит,
предварително уговорено и определено в в размер на 178.42 лв., като по него
клиентът няма погасени суми и е дължимо в пълен размер. Посочено е също, че
съгласно сключеното между страните Споразумение за предоставяне на пакет за
допълнителни услуги и чл.15 от Общите условия по договора за потребителски
кредит, длъжникът дължи възнаграждение в размер на 599.94 лв., като от него до
момента няма погасени суми и е дължимо в пълен размер. Уточнено е, че всички
претендирани задължения по ДПК № *****22 произтичат от неизпълнението на
задълженията по договора от страна на длъжника А.Д..
В съдебно заседание не се явява
представител на въззивното дружество, като в писмена молба се поддържа
въззивната жалба и се моли за нейното уважаване. Претендират се и разноските по
делото, за които е представен списък по чл.80 ГПК.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от
въззиваемия А.Я.Д., който е представляван в процеса от адв.Полименова,
назначена от районния съд за особен представител на ответника по реда на чл.47,
ал.6 ГПК. В съдебно заседание не се явява особеният представител на
въззиваемия, не се взема становище по въззивната жалба и по допълнителната
молба-уточнение на въззивника.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен
интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д.№ 5112/2018 г. по описа на РС-Бургас
е образувано по исковата молба на „Профи кредит България“ ЕООД против А.Я.Д. за
приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
1 278.36 лв. – главница по договор за потребителски кредит № *****22/19.05.2017
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 10.04.2018
г. до окончателното плащане на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК № 1276/11.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 2505/2018 г. на
РС-Бургас.
Изложени са твърдения, че на 19.05.2017 г. между страните е сключен договор
за потребителски кредит № *****22, съгласно който ищецът е
предоставил на ответника сумата от 500 лв., при срок за погасяване – 18 месеца
и размер на месечната вноска от 37.69 лв., платими на първи ден от месеца, съгласно
погасителния план към договора, при
уговорени ГПР от
49.89 %, ГЛП от 41.17 % и лихвен процент на ден от 0.11 %, като общото задължение по кредита е в размер на 678.42 лв. Твърди се, че по
избран и закупен от ответника пакет допълнителни услуги се дължало и
допълнително възнаграждение в размер на 599.94 лв. с размер на вноската по
закупения пакет от 33.33 лв. Така общото задължение на кредита и пакета от
допълнителни услуги възлизал на 1278.36 лв., а общият размер на месечната вноска
възлизал на 71.02 лв. Твърди се също, че след усвояване на отпусната сума от 500
лв., ответникът не е извършил никакви плащания по договора и предвид това неизпълнение,
договорът автоматично е прекратен от страна на ищцовото дружество на 12.09.2017
г. и е обявена неговата предсрочна изискуемост. Твърди се, че към настоящия
момент неизплатеното задължение на ответника по договора за кредит е в размер
на 1278.36 лв., за което вземане ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, като длъжникът е бил уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение указанията на съда ищецът е предявил настоящия установителен иск. Ангажирал е писмени доказателства.
В
депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответникът, чрез назначения му от съда
особен представител по реда на чл.47, ал.6 ГПК, е оспорил исковата претенция
като неоснователна. Особеният представител е оспорил и подписите на ответника
на всички приложени към исковата молба документи, но не е ангажирал
доказателства в тази връзка.
Първоинстанционният
съд е приел, че по делото не е настъпила твърдяната предсрочна изискуемост на
вземанията по процесния договор, тъй като не са ищецът не е ангажирал доказателства
да е уведомил надлежно длъжника за това, че е упражнил правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Съдът е приел, че приложението на разрешенията
на т.18 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК
на ВКС и необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на
предсрочната изискуемост намират проявление и по отношение на небанковите
финансови институции, поради което и доколкото в случая не се твърди, нито са
налице доказателства кредиторът да е изпълнил задължението си за уведомяване на
кредитополучателя за настъпване на предсрочната изискуемост преди депозиране на
заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, то договорът не е
прекратен на основанията в т.12, т.3 от ОУ, т.е. договорът не е прекратен на
претендираното основание, при което вземанията по него не са изискуеми. По тези
съображения, районният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените
оплаквания. При
тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за
валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.
По изложените във
въззивната жалба оплаквания и по правилността на
обжалваното решение, въззивният съд намира следното:
Настоящата инстанция, като обсъди
доводите на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по
делото и същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение, поради което не следва да я
преповтаря.
Единственото
оплакване във въззивната жалба е относно извода на районния съд за отхвърляне
на предявения иск, а именно за липсата на надлежно обявена на въззиваемия
предсрочна изискуемост на задълженията по сключения договор. Тези възражения на
въззивника са неоснователни.
В
конкретния случай, от доказателствата по делото е безспорно установено
наличието на валидно възникнало договорно правоотношение между страните по
представения Договор за потребителски кредит № *****22 от 19.05.2017 г., по
силата на който дружеството-ищец е предоставило на ответника-кредитополучател в
заем сумата от 500 лв., със срок на кредита от 18 месеца и с размер на
месечната вноска от 37.69 лв., или
ответникът се е задължил да върне по заема сумата от 678.42 лв. (главница – 500 лв. и възнаградителна
лихва – 178.42 лв.). От представения договор е видно също
така, че ищецът е предоставил на ответника и избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, съгласно Споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги, срещу заплащане на цена-възнаграждение в размер от 599.94
лв., която сума Д. се е задължил да върне също на 18 равни месечни вноски,
всяка една от 33.33 лв. Така, общото задължение по договора за заем и
допълнителния пакет възлиза на 1278.36 лв., разсрочено на 18 равни месечни
вноски от по 71.02 лв. В тази връзка е представен и погасителен план към договора
за потребителски кредит, в който са описани падежите на дължимите вноски и
сумите по вноските, включващи главница, възнаградителна лихва и възнаграждение
по пакета допълнителни услуги. Съгласно т.12.3 от Общите условия на „Профи
кредит България“ ЕООД към Договор за потребителски кредит, в случай, че се
просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва
автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, без да е необходимо кредитора да изпраща на кредитополучателя
уведомление, покана, предизвестие или др.
По
делото не се спори, че предоставения кредит е изцяло усвоен от ответника, както
и че същият от момента на сключването на договора не е заплатил нито една
дължима вноска. Не се спори също, а липсват данни кредитополучателят А.Д. да е бил
уведомен от страна на ищцовото дружество за твърдяна настъпила предсрочна
изискуемост на предоставения му кредит. Видно от процесния договор обаче,
същият е сключен на 19.05.2017 г., за срок от 18 месеца, като съгласно погасителния
план падежът на последната вноска е на 01.12.2018 г., поради което следва да се
приеме, че срокът на договора е изтекъл на посочения краен падеж. Следователно,
към момента на приключване на устните състезания пред първата инстанция –
11.12.2018 г., срокът на сключения между страните договор за потребителски
кредит вече е изтекъл.
С
оглед горните факти, настоящата инстанция стигна до следните правни изводи:
Правилни
са изводите на БРС по въпросите относно обявяването на предсрочната изискуемост
на вземанията по кредита. Съобразно разясненията дадени в ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, обявяването на предсрочната
изискуемост съобразно разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на
кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към
момента на заявлението за издаване на заповед не са били изискуеми, като има действие
от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към
този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Изводите
на БРС по този въпрос са съобразени със съдебната практика, която
последователно се придържа към разбирането, че надлежното обявяване е елемент
от фактическия състав за настъпване на предсрочната изискуемост, както в
случаите, когато се иска издаване на заповед за изпълнение по реда на
заповедното производство, така и в случаите, когато кредитният дълг се
претендира по общия исков ред.
Действително,
ищцовото дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
ЗКИ, но даденото разрешение в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за необходимостта
преди подаването на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на
кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и следва да
намери приложение по аналогия и за небанковите институции по чл.3, ал.1 ЗКИ. Изискването
за уведомяване на длъжника следва да се прилага не само за настъпване на
предсрочната изискуемост на задължения по договор за банков кредит, но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по договори за заем с небанкови институции. Да се приеме обратното
би означавало да се допусне различно третиране на предсрочната изискуемост на
кредитите (заемите), отпускани от небанкови финансови институции, и тези, отпускани
от банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла
на чл.3, ал.1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да
бъде освободен от задължението да обявява на длъжника, че счита кредита за
предсрочно изискуем, тъй като това несъмнено би го поставило в привилегировано
положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми
за своя сметка и на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По горните
съображения, настоящият съдебен състав счита, както правилно е приел и районния
съд, че и при договор за кредит, сключен с небанкова финансова институция по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предсрочната изискуемост на вземанията не настъпва
автоматично, а е необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил
длъжника, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и
това волеизявление да е достигнало до длъжника. Тук следва да се има предвид и
разпоредбата на чл.71 ЗЗД, съгласно която предсрочна изискуемост на едно срочно
задължение може да настъпи само в три конкретно посочени хипотези – когато
длъжникът е станал неплатежоспособен; когато със своите действия е намалил
дадените на кредитора обезпечения или когато не му е дал обещаните обезпечения.
А съгласно чл.20а ЗЗД, договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени
или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени
в закона. В случая, предвидената в т.12.3 от ОУ възможност за кредитора да иска
незабавното изпълнение на задължението, без за това да бъде уведомяван длъжника,
представлява изменение на договора, което е възможно само по взаимно съгласие
на страните или на основания, предвидени в закона, какъвто не е настоящият
случай. Следователно, независимо дали в договора има уговорка, че при неплащане
на определен брой вноски или други обстоятелства кредитът става предсрочно
изискуем, това не поражда действие, освен ако кредиторът изрично е заявил, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това
волеизявление е достигнало до длъжника. В този смисъл и тъй като в случая
липсват данни са подобно уведомяване на ответника, а не са налице и не се
твърди настъпването на някое от обстоятелствата по чл.71 ЗЗД, въззивният съд
приема, че предсрочна изискуемост на вземанията по процесния кредит не е
настъпила.
Независимо
от горното, съгласно задължителните разяснения на ВКС, дадени в Тълкувателно
решение № 8/02.04.2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, следва да
бъдат отчетени вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо. В същото Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС се
приема, че присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира
цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не
съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по
непредявен иск. В случая, макар и от събраните по делото доказателства да не се
установява настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по процесния договор
за потребителски кредит, в хода на процеса е настъпил крайния падеж на кредита,
доколкото падежът на последната вноска по погасителен план е уговорен на 01.12.2018
г. В този смисъл, с настъпването на крайния падеж по договора задълженията на
ответника са станали изискуеми, тъй като са падежирали всички вноски по
погасителния план, който факт първоинстанционния съд е бил длъжен да съобрази и
да зачете на основание чл.235, ал.2 ГПК, съгласно разясненията, дадени в ТР №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и последвалото ТР № 8/2017 г.
С оглед
на изложеното и предвид обстоятелството, че срокът на договора изтича на 01.12.2018
г., а въззиваемият А.Д. не е заплатил нито една месечна вноска, следва да се
приеме, че до постановяване на първоинстанционното решение, както и до
произнасянето на въззивната инстанция, са падежирали и останали непогасени всички
18 месечни вноски в общ размер на 678.42 лв., от които – 500 лв. е дадената в
заем сума и 178.42 лв. е договорено възнаграждение по заема, изчислени от
въззивният съд по реда на чл.162 ГПК въз основа на погасителния план към процесния
договор. До този размер предявеният установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен, а постановеното от БРС решение, с което искът е отхвърлен за
сумата от 678.42 лв. следва да бъде отменено в тази му част. Дължима се явява и
законната лихва, считано от депозиране на заявлението до изплащането на сумата.
Що се
отнася до останалата част от претендираната сума, а именно 599.94 лв.,
представляваща възнаграждение за предоставения пакет от допълнителни услуги,
следва да се отбележи следното:
Настоящата
инстанция намира за нищожно подписаното от
страните Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги, изразяващи се в приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства. Според чл.21, ал.1 ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В чл.10а, ал.2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В случая, с процесния договор за потребителски кредит
страните са сключили и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които са свързани именно с
усвояването и управлението на кредита и услуга, гарантираща улеснена процедура
за получаване на допълнителни парични средства, срещу възнаграждение за пакета
в размер на 599.94 лв., съизмеримо с размера на самия кредит. Ето защо, това
споразумение е нищожно на основание чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като е договорено в
противоречие с нормата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Освен това, съгласно
чл.19 ал.4 ЗПК е установен лимит на годишния процент на разходите, а
предоставената допълнителна услуга не представлява „услуга“ по смисъла на
закона, като на практика тази услуга кумулира задължения от страна на
въззиваемия, свързани с допълнителни средства за заплащане, които не
съставляват нито предоставени средства от страна на заемодателя, нито
възможност за облагодетелстване на страната. С уговарянето на допълнително възнаграждение от 599.94
лв., настоящия състав счита, че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
тъй като начисляването и събирането на посочените суми по пакета за допълнителни услуги не представлява плащане за услуга,
а всъщност представлява прикрити разходи по кредита, с които се стига до
надхвърляне на ограниченията на закона за максимален размер на ГПР, което е в
противоречие и с нормата на чл.21 и чл.11 ал.2 ЗПК. В този
смисъл, въззивният съд намира, че претенцията за сумата от 599.94 лв. е
недължима, поради което първоинстанционното решение в тази му част е правилно и
законосъобразно.
С оглед изложените съображения,
предявеният иск по чл.422 ГПК е основателен и доказан за сумата от 678.42 лв.
(главница – 500 лв. и възнаградителна лихва – 178.42 лв.), до който размер
следва да бъде уважен, респ. обжалваното решение следва да бъде отменено в тази
част, а за разликата до претендираните 1278.36 лв., т.е. за сумата от 599.94
лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, респ.
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази част.
При този изход на делото и по
направените разноски, БОС намира следното:
В
правомощията на съда е с оглед на крайния инстанционен резултат да разпредели
отговорността за разноски, като се произнесе с осъдителен диспозитив както за
извършените
от страните в
производството по чл.422 ГПК разноски,
така и за тези в
производството по издаване на заповедта за изпълнение. В тази
връзка, на основание
чл.78, ал.1 ГПК на въззивното дружество „Профи кредит България“ ЕООД се дължат направените
разноски за производството, съобразно уважената част от иска. Така, в
заповедното производство, въззивникът е направил разноски общо от 76.28 лв.
(26.28 лв. – държавна такса и 50 лв. – ю.к.
възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.26
НЗПП), от която сума следва да му се присъдят 40.48 лв., съобразно уважената част от иска. В исковото
производство пред БРС въззивникът е направил разноски в общ размер от 425.57
лв., (25.57 лв. – държавна такса, 300 лв. – за възнаграждение на особен
представител на ответника и 100 лв. – ю.к.
възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр.
чл.25, ал.1 НЗПП), от която сума следва да му се присъдят 225.85 лв., съобразно уважената част от
иска. А във въззивното производство пред БОС дружеството е направило разноски в
общ размер от 248.30 лв., (148.30 лв. – държавна такса и 100 лв. – ю.к. възнаграждение, определено по реда на чл.78, ал.8 ГПК,
вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.25, ал.1 НЗПП), от която сума следва да му се
присъдят 131.77 лв., съобразно уважената част от
иска. При това, въззиваемият Д. следва да бъде осъден да заплати на въззивното
дружество направените разноски в горните размери.
По отношение
възнаграждението за въззивното производство на назначения от съда особен
представител на ответника, настоящата инстанция намира, че такова не следва да
му бъде присъждано. По смисъла на чл.47, ал.6 ГПК, вр. чл.36 ЗАдв., назначеният
особен представител на страна по делото има право на възнаграждение за положения
труд, т.е. възнаграждението е дължимо за осъществено процесуално
представителство. В случая, ответникът А.Д. е представляван в процеса от адв.Полименова,
назначена за негов особен представител от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК, като
това представителство има действие до приключване на делото във всички съдебни
инстанции. В първоинстанционното производство е определено и изплатено
възнаграждение на адв.Полименова за положения от нея труд, във въззивното
производство, обаче, адвокатът не е осъществил процесуално представителство на
въззиваемия, не е депозирал отговор на въззивната жалба и не е взел участие в съдебно
заседание. Ето защо и предвид липсата на положен труд от особения представител
адв.Полименова, на същата не следва да й бъде присъждано възнаграждение за
производството пред БОС, независимо от заплатения депозит от страна на
въззивника.
Мотивиран
от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 47/08.01.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 5112/2018 г. по описа на РС – Бургас,
В ЧАСТТА,
с която е отхвърлен иска на „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, против
А.Я.Д. ***, ЕГН **********, с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240 ЗЗД, за приемане
за установено, че А.Я.Д. дължи на „Профи кредит
България“ ЕООД сума в размер на 678.42 лв. (500 лв. – главница и 178.42 лв. –
възнаградителна лихва), представляваща неизпълнени задължения по сключен между
страните Договор за потребителски кредит № *****22/ 19.05.2017 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението – 10.04.2018 г. до окончателното
плащане, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1276/11.04.2018
г. по ч.гр.д.№ 2505/2018 г. на РС-Бургас, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422, ал.1 ГК,
вр. чл.240 ЗЗД, че А.Я.Д. ***,
ЕГН **********, дължи на „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, сумата от 678.42 лв.
(500 лв. – главница и 178.42 лв. – възнаградителна лихва), представляваща
неизпълнени и изискуеми задължения по сключен между страните Договор за
потребителски кредит № *****22/ 19.05.2017 г., поради настъпване на краен падеж
на вноските по договора на 01.12.2018 г., ведно със законната лихва от подаване
на заявлението – 10.04.2018 г. до окончателното плащане на вземането, за което
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1276/11.04.2018 г. по ч.гр.д.№
2505/2018 г. на РС-Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата му част за отхвърляне на иска за дължимост на сумата от 599.94 лв.
(разликата над присъдената сума от 678.42 лв. до претендирания размер от
1 278.36 лв.), представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги по сключения
между страните Договор за потребителски кредит № *****22/ 19.05.2017 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до окончателното плащане.
ОСЪЖДА А.Я.Д. ***, ЕГН **********, да заплати на Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49,
бл.53Е, вх.В, сумата от 40.48 лв. – разноски в заповедното
производство по ч.гр.д.№ 2505/2018 г. на БРС, съобразно уважената част от
претенцията, сумата от 225.85 лв. – разноски в първоинстанционното
производство по гр.д.№ 5112/2018 г. на БРС, съобразно уважената част от
иска, и сумата от 131.77
лв. – разноски за
въззивното производство по в.гр.д.№ 406/2019 г. на БОС, съобразно уважената част от
иска.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.