Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер 485
10 април 2020 година град
Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД БУРГАС, XV касационен състав,
в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Станимир Христов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Диана
Ганева
2.Галя Русева
при секретаря С.А.
и в присъствието на прокурора Дарин Христов,
като разгледа докладваното от съдия Русева
касационно административно дело
№ 272 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.208 и
следв. от АПК вр. чл.285, ал.1, изр. второ от ЗИНЗС.
Образувано е по касационна
жалба на Н.-А.Ю. П. с ЕГН **********, понастоящем в Затвора – Бургас, против Решение
№ 827/27.04.2018 г., постановено по адм.д.№ 1042/2017 г. на Административен съд
– Бургас, с което е отхвърлен иска му против Главна Дирекция "Изпълнение
на наказанията" за осъждането на ответника да му заплати обезщетение в
размер на 2 000 лева за неимуществени вреди, изразяващи се във влошаване на
психичното и физическото му здраве през периода 20.11.2016 г. – 10.03.2017 г.,
настъпили поради бездействие на служители на ГД „ИН” да осигурят в мястото на
изтърпяване на наказанието – Затвора в гр.Бургас - възможност за редовно
спортуване и тренировки в определено за целта помещение.
Касаторът иска отмяна на оспореното решение,
без да сочи конкретни отменителни основания, и моли да бъде уважен предявеният
от него иск срещу ГД „ИН”. Твърди, че не
са му били осигурени никакви условия за спортуване и тренировки, тъй като спортните
уреди са били поставени навън, на открито, и неизползваеми през цялата зима
поради лоши метеорологични условия. Поради това, бил лишен от възможността да
прави упражнения за изправяне на гръбначния стълб и да се самолекува, както и
че за това заболяване не му е било осигурено никакво лечение в затвора. Сочи,
че невъзможността да спортува постоянно довела до обездвижването му, лошо
самочувствие и депресия.
По делото е постъпила и частна
касационна жалба от Н.-А.Ю. П. против Определение № 1192 от 29.05.2018 г.,
постановено по адм.д. № 1042/2017 г. на Административен съд – Бургас, с което е
допълнено постановеното по делото Решение № 827/27.04.2018 г., като
жалбоподателят е осъден да заплати на „ГД”ИН” разноски по делото в размер на 100
лева. Частният жалбоподател възразява, че е незаконно съдебното решение да се
допълва с определение в частта за разноските, още повече че срещу него е била
подадена жалба.
Касаторът се явява лично и поддържа оспорването
в съдебно заседание.
Ответникът по касация - ГД „ИН”, не изпраща представител в съдебно
заседание и не изразява становище по касационната и по частната жалби.
Представителят на Окръжна
прокуратура – Бургас дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Административен съд Бургас, като взе
предвид постъпилите жалби, становищата на страните, събраните по делото
доказателства и като съобрази приложимите законови разпоредби, намира следното:
Касационната и частната жалби са
подадени в законоустановените срокове и от надлежна страна, поради което са
процесуално допустими.
Разгледани по същество и в пределите
на касационната проверка по чл.218 АПК, Административен съд- Бургас, ХV-ти
състав ги намира за неоснователни по следните съображения:
Административен съд – Бургас е бил
сезиран с иск, предявен от Н.-А.Ю. П., да бъде осъдена ГД „ИН” към Министерство
на правосъдието – София да му заплати сумата от 2 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, изразени във влошаване на психичното и
физическото му здраве през периода 20.11.2016 г. - 10.03.2017 г., настъпили
поради бездействие на служители на ответника да осигурят в мястото за
изтърпяване на наказанието – затвора в гр.Бургас възможност за редовно
спортуване и тренировки в определено за целта помещение.
Първоинстанционният съд е квалифицирал
иска като такъв по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и го е отхвърлил като неоснователен,
приемайки, че липсва една от материалните предпоставки, чието кумулативно
наличие законът изисква да е налице, за да бъде ангажирана отговорността на
ответника, а именно - противоправно бездействие на длъжностни лица от
затворническата администрация. Обосновал е извод, че липсва нормативно
установено и безусловно задължение за затворническата администрацията да
осигури и гарантира на лишените от свобода, респективно - на изтърпяващите
наказание „доживотен затвор“, условия за физическа или спортна активност, освен
престой на открито. Приел е, че нормата
на чл. 151, ал.5 от ППЗИНЗС не е императивна и не установява подобно задължение
за осигуряване на физическа или спортна активност на лишените от свобода от
затворническите власти, а само възможност, която, макар и не в пълния допустим
от закона обем, е осигурявана в Затвора- Бургас, при съобразяване с наличната
материална база, доколкото в зоната за престой на открито е обособено място за
спорт и лишените от свобода имат достъп до уреди за спорт, който достъп се
осигурява по график. Съдът е приел, че осигуряването на помещение с уреди за
спорт в местата за изтърпяване на наказанията не е нормативно предвидено като
задължение и е обусловено от конкретните условия в мястото за лишаване от
свобода, от материалната база, броя на затворниците и други обстоятелства,
според всеки конкретен случай. В този смисъл, първоинстанционният съд е
преценил, че не е налице незаконосъобразно бездействие на административния
орган, от което да са произтекли вреди за ищеца.
Решението е валидно, допустимо и
правилно. Независимо че предявеният иск е следвало да бъде квалифициран от съда
като такъв по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС( Нов – ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017
г.), а не като такъв по чл.1 ЗОДОВ, касационната инстанция намира, че съдът е
разгледал на практика предявения пред него иск, тъй като се е произнесъл по
наведените от ищеца фактически основания и по направеното искане, като същото е
разгледано в производството по чл.285 и следв. от ЗИНЗС. С оглед на това, не е
допуснато съществено процесуално нарушение, опорочаващо съдебния акт.
Съгласно чл.284, ал.1 от ЗИНЗС
държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл.3. Съгласно чл.
3, ал. 1 от ЗИНЗС
(изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 7.02.2017 г.), осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Съгласно ал. 2 на чл.3 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се
смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, сред които и „липса на условия
за двигателна активност, ....и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.”
Основателността
на иска с правно основание чл.284, ал.1 ЗИНЗС предполага установяване наличието,
в кумулативност, на следните материалноправни предпоставки: 1/ акт, действие
и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с
което се нарушава чл.3 ЗИНЗС, и 2/ настъпила неимуществена вреда в правната
сфера на ищеца в резултат на нарушението, която се предполага до доказване на
противното по силата на оборимата презумпция, въведена с чл.284, ал.5 ЗИНЗС.
По делото е установено по несъмнен
начин от събраните доказателства, че на касатора са били осигурени условия за
спорт и достъп до спортни уреди на специално обособено място на открито. Следователно,
не е налице нарушение на чл.3, ал.2 вр.ал.1 от ЗИНЗС. Както правилно е приел първоинстанционният съд,
в закона не е установено безусловно задължение за осигуряване на помещение за
спорт и тренировки на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ и „доживотен
затвор“. Поради това, не би могло да се приеме, че липсата му в Затвора в
гр.Бургас е резултат от незаконосъобразно бездействие на административния орган
по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС. При липса на една от материалноправните
предпоставки по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, искът правилно е отхвърлен като
неоснователен от първоинстанционния съд.
Тъй като при извършената служебната
проверка по чл.218, ал.2 от АПК не се установиха касационни основания за отмяна
на решението, същото следва да бъде оставено в сила.
Отхвърляйки иска, първоинстанционният
съд е пропуснал да се произнесе със съдебното решение по искането за присъждане
на разноски на процесуалния представител на ответника, заявено своевременно - с
отговора на исковата молба. Разпоредбата на чл.248, ал.3 от ГПК, приложима субсидиарно
по силата на препращащата разпоредба на чл.144 от АПК, допуска съдебното решение
да бъде допълнено в частта за разноските с отделно определение в срока за
неговото обжалване. Именно на това законово основание и в срока за обжалване на
решението съгласно чл.248, ал.1 от ГПК, административният съд е постановил
определението, предмет на оспорване с частната жалба, с което е присъдил
юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника.
Определението е постановено с оглед изхода на правния спор и на основание
разпоредбата на чл.286, ал.2 от ЗИНЗС, която предвижда, че при отхвърляне
изцяло на иска, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Юрисконсултското
възнаграждение, което касаторът е осъден да заплати в полза на ГД „ИН”, е
правилно определено от съда в минимално установения в чл.24 от Наредбата за
заплащане на правната помощ във вр. чл.78, ал.8 от ГПК размер.
Тъй като не се установиха основания за
касиране на обжалваното определение, същото следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното и
на основание чл. 221, ал.2
АПК, Административен съд – Бургас, ХV - ти касационен състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 827/27.04.2018
г., постановено по адм.д.№ 1042/2017 г. по описа на Административен съд –
Бургас.
ОСТАВЯ
В СИЛА Определение № 1192/29.05.2018 г., постановено
по адм.д. № 1042/2017 г. по описа на Административен съд – Бургас.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.