РЕШЕНИЕ
№ 327
гр. Монтана, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на осемнадесети
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Даниела Мл. Макавеева
като разгледа докладваното от Аделина Тушева Въззивно гражданско дело №
20241600500481 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 121 от 30.04.2024 г., постановено по гр. дело № 124 по
описа за 2023 г. Районен съд-Лом е отхвърлил като неоснователни
предявените от Р. Р. Р. против Е. А. С., С. К. С. и П. И. С. искове по чл. 26, ал.
2, предл. 5, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД, по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД и по чл. 26, ал. 2,
предл. 3 ЗЗД – за прогласяване за нищожен договор за дарение от 16.01.2023 г.,
сключен между С. К. С. и Е. А. С., с Нотариален акт за дарение на недвижим
имот № хххх, т. ххх рег. № хх д. № 36/16.01.2023 г., на нот. Станислав Станчев
при ЛРС, рег. № 577 в РНК, като привиден, симулативен и прикриващ валидно
сключен договор за покупко-продажба, като сключен поради липса на
основание и като сключен в противоречие с добрите нрави, KAKTO и искът
по чл. 33, ал. 2 ЗС – да допусне на осн. чл. 33, ал. 2 ЗС изкупуване от ищцата
на идеалните части от недвижимия имот – 1/20 и 9/20 ид.ч. от ПИ с
идентификатор хххх по КККР на с. Т обл. М одобрени със Заповед № РД-18-
1837/12.11.2018 г. на изп.директор на АГКК, м. К Б , с площ от хх ххх кв.м. и
№ по предходен планхххх, прехвърлени с Нотариален акт за дарение на
недвижим имот № хххх, т. хх рег. № ххх, д. № 36/16.01.2023 г. и с Нотариален
1
акт за покупко-продажба на недвижим имот № ххх, т. хххрег. №ххх, д. №
37/16.01.2023 г., двата на нот. Станислав Станчев при ЛРС, рег. № 577 в РНК,
срещу заплащане на продажна цена от 38780,00 лв.
С определение № 942 от 05.08.2024 г., постановено по гр. дело № 124 по
описа за 2023 г. Районен съд-Лом, на основание чл. 248 ГПК, е изменил
решението си в частта за разноските, като е постановил, че осъжда Р. Р. Р. да
заплати на С. К. С. сумата от 8502,40 лева, на Е. А. С. сумата от 8502,40 лева и
на П. И. С. сумата от 8252,40 лева, направени в производството разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Р. Р.,
чрез своя пълномощник адв. П. П., в която се излагат доводи за неправилност
на решението. Твърди, че съдът грешно е определил съотношението, в което
се намират съединените искове и ги е разгледал всички като главни. В тази
връзка се посочва, че условието под което е поставен искът по чл. 33, ал. 2 ЗС
не се е сбъднало и същият не е следвало да бъде разгледан, като разноски по
него не се дължат. Твърди, че съдът не е разгледал доводите на ищцата и е
изложил лаконични мотиви при преценка на доказателствата, като не е
приложил чл. 172 ГПК, въпреки основанията за това. Поддържа се, че според
приетата по делото експертиза пазарната стойност на продадени 10/20
идеални части от имота е 35 360 лева, докато продажната цена е 37 870 лева и
от житейска гледна точка е нелогично продажната цена да надвишава
пазарната, ако в действителност е налице дарствено намерение, а не просто
схема за заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗС. Изложени са и подробни доводи за
неправилност на решението в частта за разноските.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отделни отговори на
въззивната жалба от Е. С., С. С. и П. С., всички представлявани от
пълномощник адв. К. Б., с които същата се оспорва като неоснователна.
Релевират се доводи за законосъобразност на решението, като се изтъква, че
правните изводи на ищцата почиват изцяло на предположения и съмнения.
Поддържа се, че изкупуването на 9/20 ид.ч. не е обусловено от спора за
нищожността на дарението на 1/20 ид.ч. Посочва се, че претенцията за
намаляване размера на разноските е неоснователна. Предвид това се моли
съдът да потвърди първоинстанционното решение като правилно и да
присъди разноски.
Постъпила е и частна жалба от Р. Р. против определението, постановено
2
по реда на чл. 248 ГПК, в която се твърди, че районният съд неправилно е
определил материалния интерес по исковите претенции, от което по
незаконосъобразен начин е определен и размера на адвокатското
възнаграждение по всеки един от исковете. Отделно от това се сочи, съдът не
е следвало да присъжда разноски по евентуалния иск, предвид отхвърлянето
на главния иск. Излагат се и доводи за прекомерност на адвокатското
възнаграждение предвид фактическата и правна сложност на делото.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от Е.
С., С. С. и П. С., всички представлявани от пълномощник адв. К. Б., в който се
излагат доводи за неоснователност на същата. Поддържа се, че начинът за
определяне размера на адвокатското възнаграждение е регламентиран в чл. 7,
ал. 6 от НМРАВ, като относима е пазарната цена на имота, а уговореното
възнаграждение не е прекомерно.
Във въззивното производство не са събирани доказателства.
Окръжен съд-Монтана, като провери атакуваните по реда на въззивното
обжалване съдебни актове във връзка с оплакванията в жалбите, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Въззивните жалби са допустими като подадени в срок от легитимирано
лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалваните съдебни актове, като
по същество единствено частната жалба е частично основателна.
Съображенията за това са следните:
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд приел, че
искът по чл. 26, ал. 2 пр. 5 ЗЗД е неоснователен, тъй като нито един документ
по делото не съдържал изявление на някоя от страните по договора за дарение,
което да сочи, че действителната воля на страните е правни последици да не
настъпят. Приел, че свидетелските показания потвърждават дарственото
намерение и не са достатъчни, за да обусловят извод за съществуването на
симулация. Искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е отхвърлен с доводи, че
процесния договор не нарушава каквото и да е неписано морално правило.
Изложени са и доводи, че по делото не е установено, че мотивите, поради
които дарението е направено, са противни на закона или добрите нрави.
Отделно от това съдът е приел, че ищцата не е опровергала презумпцията за
наличие на основание, поради което и отхвърлил иска по чл. 26, ал. 2, пр. 4
ЗЗД. Предвид отхвърляне на исковете за нищожност, съдът отхвърлил и иска
по чл. 33 , ал. 2 ЗС с доводи, че Е. С. не се явява трето лице по смисъла на чл.
3
33, ал. 1 ЗС.
Окръжен съд-Монтана, като взе предвид доказателствената съвкупност,
намира, че от фактическа стана се установява следното:
На 12.09.2022 г. с Нотариален акт за дарение на недвижим имот №хххх,
т.ххх рег. № хххх д. № 978/2022 г. на нот. Станислав Станчев при ЛРС, П В И
дарила на Р. Р. Р. 1/4 ид.ч. от своя наследствен имот – Нива с площ от 38 787
кв.м. в местността ххххх“ - имот с идентификатор хххх по КККР на с. Т обл.
М
На 11.01.2023 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба
на, с който С. К. С. се задължила да продаде на Е. А. С. 9/20 ид.ч. от имот №
хххх находящ се в землището на с. Т , с площ от 38 781 кв.м. Купувачът се
задължил да заплати на продавача сумата от 38780,00 лева по банкова сметка с
титуляр С. С..
На 11.01.2023 г. Е. С. превел по банковата сметка на С. С. сумата от
38780,00 лева, като основание за превода е посочено „закуп. зем. земя 1/2 ид.ч.
с. Т имот № хххх.
На 16.01.2023 г. С Нотариален акт за дарение на недвижим имот № хххх
т.ххх рег. №пххх д. № 36/2023 г. на нот. Станислав Станчев при ЛРС, С. К. С.
дарила на Е. А. С. 1/20 ид.ч. от своя наследствен имот – Нива с площ от 38 787
кв.м., находяща се в землището на с. Т обл. М , в местността „хххх“,
съставляваща ПИ с идентификатор хххх по КККР, одобрени със заповед РД-
хххх г. на Изп. Директор на АГКК.
На 16.01.2023 г. С Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № ххх, тххх рег. № ххх, д. № 37/2023 г. на нот. Станислав Станчев при
ЛРС, С. К. С. продала на Е. А. С. 9/20 ид.ч. от своя наследствен имот – Нива с
площ от ххххх кв.м., находяща се в землището на с. хххх, обл. Монтана, в
местността „хххх“, съставляваща ПИ с идентификатор ххх по КККР,
одобрени със заповед хххх г. на Изп. Директор на АГКК, за сумата от 38780,00
лева.
На 16.01.2023 г. Е. А. С. сключил 6 броя договори за наем на земеделска
земя, с които отдал процесния имот с идентификатор хххх на различни лица за
стопанските години 2023 г. – 2042 г.
На 23.03.2023 г. с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим
имот № хххх т. ххх рег. № ххх, д. № 249/2023 г., на нот. Станислав Станчев
при ЛРС, Е. А. С. и П. И. С. продали на В Й Ц своята общо 1/2 ид.ч. от ПИ с
идентификатор 72940.48.10 по КККР на с. Т обл. Монтана, м. „хххх“, с площ
от хххххкв.м. за цена от 44800,00 лв.
Според съдебно-оценителната експертиза, изготвена от вещото лице С
ххх, пазарната стойност на 10/20 ид.ч. от процесния имот е 19 913,50 лева.
Според съдебно-оценителната експертиза, изготвена от вещото лице Л
А , пазарната стойност на 10/20 ид.ч. от процесния имот е 35 360
4
лева.
От показанията на св. Е Н се установява, че същата работи като офис
мениджър във фирмата на Е. С. от около 20 години. Фирмата се занимава с
покупко-продажба на земеделска земя. Купува, продава и отдава под наем,
като Е. С. действа и като физическо лице и чрез фирмата. Свидетелката
твърди, че знаела, че С. С. притежава 1/2 ид.ч. от имота и мислела, че това е
закупено, но впоследствие видяла предварителния договор и разбрала, че е
закупена друга идеална част. Свидетелката Н попълнила платежното
нареждане, а Е. С. го подписал и занесъл в банката. Данните взела от
предварителния договор, който й изпратили по „ххх“ и разпечатала в офиса.
Била затрупана с работа, разсеяла се и вместо да прочете разпечатания
договор, изчислила правата на продавачката според удостоверението за
наследници, където видяла, че пише 1/2 ид.ч. и заради това написала тези
идеални части. В същото време св. П П бил в гр. С с прехвърлителката и в
този момент заверявали пълномощните. Плащането трябвало да се извърши
бързо, за да може прехвърлителката след получаване на цената да подпише
пълномощните, необходими за изповядването пред нотариуса. Свидетелката Н
снимала платежното и го изпратила по „Вайбър“ на св. П който бил със С.,
докато подписвала пълномощните. Свидетелката заявява, че Е. С. никога не е
чел нейните неща, тъй като й има доверие. Грешката я видели впоследствие в
нотариалния акт, след като сумата била осчетоводена. Свидетелката посочва,
че не нито е виждала, нито познава С. С., но знае, че Е. С. се познава с нейния
съпруг.
От показанията на св. П П се установява, че същият работи при Е. С.
повече от 10 години. Живее в гр. С и голяма част от сделките му, които се
извършват там, минават през него. По отношение на процесната сделка знае,
че Е. С. е приятел със съпруга на С. С.. Затова последната го помолила да
проучи как стои въпроса с наследството й, защото мислела, че делът й е 1/4
ид.ч. След извършена проверка от Е. било установено, че делът й реално е 1/2
ид.ч. С. била благодарна, тъй като до този момент не взимала никакви пари от
имота и имала надеждата, че ще вземе пари от Е.. В началото на януари месец
Е. се обадил на св. П и му казал, че се е договорил със С. и съпругът й да му
продадат 9/10 ид.ч. от имота, като му дарят 1/10 ид.ч. предварително
уговорена още през декември месец. Свидетелят заявява, че уговорената сума
била около 40 000 лева за 9/10 ид.ч. от имота. Същият присъствал на
изготвянето на пълномощното и на предварителния договор, пред избран от
тях нотариус в С С. и съпругът й му предоставили банкова сметка, която била
включена в предварителния договор, които се изготвил, за да могат Е. и
секретарката му да заплатят в реално време самата сделка. Свидетелят Петров
изпратил договора на секретарката по „Вайбър“. Оформили пълномощното и
комплекта декларации, като в пълномощното включили и клауза „дарение“, за
да не вадят два документа. Предварителния договор е подписан в С след
което изпратил банковата сметка на секретарката и изчакали да влязат парите
в нея. Посочва, че фактически упълномощаването се извършило след като
5
продавачът се уверил, че цената му е преведена по банков път, за което били
уведомени по телефона от св. Е Н
При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС
приема следното:
По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД:
Характерно за привидните договори е, че двете страни нямат намерение
за обвързване от явната сделка, но са съгласни да се създаде привидността.
Действителното намерение може да е страните да не се обвържат въобще
(абсолютна симулация) или да се обвържат от друго прикрито съглашение
(относителна симулация). В случая се твърди наличие на относителна
симулация, тъй като в исковата молба е заявено, че договорът за дарение от
16.01.2023 г. е привиден, а действително сключената сделка е договор за
покупко-продажба на съответната идеална част от процесния имот.
За да бъде уважен искът, е необходимо по безспорен начин да се
установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от
него, а са го сключили само, за да създадат привидни правни последици,
настъпването на каквито не са желаели. В тежест на страната, която
претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията и
съществуването на прикритото съглашение.
Вземайки предвид цялата доказателствена съвкупност, МОС намира, че
по делото няма нито едно доказателство, което да установява, че страните по
процесния договор за дарение не са желаели настъпване на правните му
последици, а действителната им воля е била за настъпване на правните
последици по договор за покупко-продажба.
Единствено приложеното по делото преводно нареждане е индиция, че
би могла да е налице симулация, тъй като в основанието му е записано, че
преведената сума е за закупуване на 1/2 ид.ч. от имота. Преводното нареждане
несъмнено представлява „начало на писмено доказателство“ и прави допустим
разпита на свидетели, но само по себе си не разкрива симулация. Именно в
тази връзка са разпитани свидетели, които са служители във фирмата на
въззиваемия Е. С.. От показанията на св. Е Н се установи, че е допуснала
грешка при изписването на 1/2 ид.ч. в преводното нареждане, тъй като била
затрупана с много работа и била разсеяна. Вместо да прочете написаните в
предварителния договор идеални части, същата изчислила идеалните части на
база на удостоверението за наследници, с което разполагала. От показанията
на св. П П се установи, че страните са имали уговорка С. да продаде 9/10
ид.ч. от имота на Е. С. за сумата от около 40 000 лева, а 1/10 ид.ч. да му бъдат
дарени. Тези свидетелски показания, преценени по реда на чл. 172 ГПК,
следва да бъдат кредитирани, тъй като са преки и непротиворечиви. Същите
кореспондират напълно с останалия доказателствен материал по делото.
Същественото е, че тези показания по категоричен начин оборват твърденията
за наличие на симулация. От тях е видно, че действително страните са имали
намерение да сключат два договора – един за дарение и един за покупко-
6
продажба. Никъде в показанията не са посочени факти, от които да се направи
извод, че страните са имали намерение договорът за дарение да прикрие
договор за покупко-продажба. Ето защо искът правилно е отхвърлен от
първостепенния съд. В хода на делото Р. Р. не успя да докаже при условията на
пълно и главно доказване, че страните по договора за дарение не са имали
воля да бъдат обвързани от него, а действителното им намерение е било да се
обвържат от прикрито съглашение, представляващо договор за покупко-
продажба.
По иска по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД:
Основанието на сделката представлява типичната и непосредствена
правна цел, която се преследва с предоставянето на имуществена облага.
Основанието не е необходимо изрично да е формулирано в съдържанието на
сделката, а се извежда от вида и съдържанието й. При договора за дарение
непосредствената цел на дарителя е да прехвърли нещо на дарения, без да
иска от последния насрещна престация. Тази цел представлява и негово
основание. В настоящия случай от доказателствения материал по делото не се
установява липса на основание. Видно от показанията на св. Петър Петров
страните са имали намерение да сключат и договор за дарение. Не се
установява страните да са уговорили, че за дарената 1/20 ид.ч. С. С. ще
получи някаква облага. Също така не е установено дарението или мотивът,
поради който то е направено да са противни на закона или добрите нрави.
Доказателства в тази насока не са ангажирани.
По делото са назначени две съдебно-оценителни експертизи, от които
съдът кредитира единствено експертното заключение на Лариса Ангелова
като обективно, обосновано и компетентно дадено от лице с необходимите
специални знания. Съгласно това заключение пазарната стойност на 10/20
ид.ч от процесния имот е 35 360 лева. В тази връзка в жалбата са изтъкнати
доводи, че не е налице дарствено намерение, тъй като цената, на която е
продаден имота, надвишава пазарната. Тези доводи съдът намира за
неоснователни, тъй като почиват единствено на съмненията на въззивника.
Страните могат свободно да уговорят съдържанието на договора, доколкото то
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави – арг.
чл. 9 ЗЗД. В случая уговорената от страните продажна цена е малко по-висока
от пазарната стойност на имота, но този факт сам по себе си не доказва по
категоричен начин, че договорът за дарение е без основание. От свидетелските
показания също не се установява, че при прехвърляне на 1/20 ид.ч. от имота
дарителят е имал някакво различно намерение освен дарствено, нито пък, че е
търсил под някаква форма насрещна престация. Освен това следва да се
посочи, че съгласно чл. 26, ал. 2, изр. последно от ЗЗД основанието се
предполага до доказване на противното. В случая тази презумпция не е
опровергана. Поради тези съображения МОС намира, че искът правилно е
отхвърлен като неоснователен.
По иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:
7
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е
налице винаги, когато се нарушава правен принцип, като например принципа
на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения.
В случая страните, сключвайки процесния договор за дарение, не са
нарушили никой от посочените правни принципи. Съдът не споделя доводите
на въззивника, че страните са целели заобикаляне забраната на чл.33, ал.1 ЗС,
тъй като данните по делото не сочат да са имали такива намерения. Не би
могло да се приеме, че в случая дарението е извършено с единствен мотив да
бъде увредено правото по чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на идеалните части на
другите съсобственици, тъй като подобни доводи почиват единствено на
предположения и не намират опора в доказателствената съвкупност по
делото. С оглед на това искът правилно е отхвърлен от районния съд като
неоснователен.
По иска по чл. 33, ал. 2 ЗС:
Съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС съсобственикът може да
продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като
представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите
съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено
пред него, че никой от тях не е приел това предложение. Алинея 2 от
цитирания член гласи, че ако декларацията по предходната алинея е
неистинска или ако третото лице купи частта на съсобственика при условия,
уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици,
заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при действително
уговорените условия, като искът трябва да се предяви в двумесечен срок от
продажбата.
Предпоставките за уважаването на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС са: 1/ наличие
на съсобственост върху недвижим имот, 2/ продажба на дела на единия
съсобственик на трето за съсобствеността лице и 3/ липса на предложение до
другия съсобственик за изкупуване.
Доколкото и трите иска за нищожност на процесния договор за дарение
са отхвърлени, следва да се приеме, че Е. С. не е трето за съсобствеността
лице. Ето защо и този иск се следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Несъстоятелни са доводите в жалбата, че искът по чл. 33, ал. 2 ЗС не е
следвало да бъде разгледан поради несбъдване на условието, под което е
предявен. Както в исковата молба, така и в доклада по делото е прието, че в
условията на евентуалност са предявени исковете по чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД и
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а не този по чл. 33, ал. 2 ЗС. Отделно от това следва да
се отбележи, че поредността, по която районният съд е разгледал исковете, не
8
е повлияла на крайния изход на делото. Дори съдът да е разгледал първо искът
по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и този по чл. 33, ал. 2 ЗС, то отхвърлянето им отново
ще доведе до разглеждане и на останалите два иска за нищожност, като
крайният резултат на делото ще е един и същ – всички искове отново ще бъдат
отхвърлени като неоснователни и в тежест на Р. Р. ще бъде да заплати
направените от ответната страна разноски.
По частната жалба:
С решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 се прие, че Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, като
определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не
обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в
размер, по-нисък от определения с тази Наредба. Предвид това съдът не е
обвързан от посочените в чл. 7, ал. 2 и ал. 6 от Наредбата минимални размери
за адвокатско възнаграждение, в каквато насока са и част от доводите в
жалбата.
При определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, настоящата
инстанция счита, че следва да се вземат предвид следните критерии:
фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, вида
и обема на извършените процесуални действия, както и продължителността на
производството. В случая са предявени четири обективно съединени иска,
като следва да се отбележи, че отхвърлянето на трите иска за нищожност на
договора за дарение довежда автоматично до отхвърляне и на иска по чл. 33,
ал. 2 ЗС, тъй като идеалните части се явяват прехвърлени на друг
съсобственик, а не на трето лице. Пред първоинстанционния съд са проведени
три съдебни заседания, като първото е отложено и по него не е даден ход на
делото. В останалите две съдебни заседания са приети две експертизи и са
изслушани двама свидетеля. Третият ответник П. С. е конституирана като
страна след второто съдебно заседание. При преценката на действителния
обем извършени процесуални действия следва да бъде отчетено, че
депозираните отговори на исковата молба имат идентично съдържание.
Видно от приложените договори за защита и съдействие и списъка за
разноски ответниците са заплатили и претендират адвокатско
възнаграждение, както следва: К С. и Е. С. по 15009,60 лв., а за П. С. сумата
от 7505,00 лв.
9
В постановеното по чл. 248 ГПК определение районният съд приел, че
по трите иска за нищожност възнаграждението следва да се определи на
основание чл. 7, ал. 6 от НМРАВ и определил минимално такова от по 1500 лв.
за всеки от исковете. По отношение на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС съдът приел, че
цената му е 38780,00 лв. и на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ определил
възнаграждение в минимален размер от 3752,40 лв. Заради проведеното трето
съдебно заседание увеличил възнаграждението с по 250 лв. за ответниците Е.
С. и С. С.. Въз основа на това районният съд осъдил Р. Р. да заплати на Е. С. и
С. С. по 8502,40 лв., а на П. С. сумата от 8252,40 лв.
Настоящата инстанция намира, че така определените адвокатски
възнаграждения са неправилно изчислени, а отделно от това са и прекомерни.
Цената на трите иска за нищожност на договора за дарение е 299,35 лв., а тази
на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС е следвало да бъде, изчислена на основание чл. 69,
ал. 1, т. 2 ГПК или същата възлиза 2993,50 лв. Вземайки като ориентир
определените в чл. 7, ал. 2 от НМРАВ минимални възнаграждения и
изхождайки от гореизложените съображения за фактическата и правна
сложност на делото, МОС намира, че справедливото възнаграждение за всеки
един от трите иска за нищожност е в размер от 500 лв., а по отношение иска за
изкупуване – 600 лв.
Предвид това Р. Р. следва да заплати на Е. С. и С. С. сумата от по 2100
лева. П. С. има право на възнаграждение в размер 600 лв., тъй като последната
е конституирана във връзка с договора за покупко-продажба, а исковете за
нищожност касаят договорът за дарение.
Неоснователни се явяват доводите, че по отношение на Е. и П. С.и
разноските следва да бъдат разделени на две поради наличието на СИО, тъй
като всеки от тях е страна по делото и съответно носи индивидуална
отговорност при определяне на разноските. Уредените в Семейния кодекс
разпоредби, касаещи СИО, са неотносими в случая, тъй като уреждат друг вид
обществени отношения, напълно различни от тези, които са предмет на
отговорността за разноски по ГПК.
Доводите за това дали е следвало да бъде разгледан искът по чл. 33, ал. 2
ЗС, респ. дали е следвало да се присъждат разноски по него, бяха обсъдени
по-горе в мотивите по иска за изкупуване, поради което съдът препраща към
тях.
10
По разноските пред въззивната инстанция:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Р. Р. следва да
заплати на тримата въззиваеми направените от тях разноски. Доколкото и
пред настоящата инстанция е направено възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, МОС намира, че такова следва да бъде
определено в същите размери, каквито бяха определени и за първата
инстанция.
Настоящето решение като постановено по искове , всеки с цена под 5000
лева , не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280,ал.1,т.3 ГПК.
Цената на исковете с предмет нищожност на договора за дарение за 1/20
идеална част от имота, определена съгласно чл. 69,ал.1,т.4 във връзка с т. 2
ГПК е 299.34 лева / 1/20 от 5986.77 лева-данъчната оценка на имота/ . Цената
на иска за изкупуване с предмет 10/20 идеални части от имота е 2993.39 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 121 от 30.04.2024 г. на Районен съд-Лом,
постановено по гр. дело № 124/2023 г., по описа на същия съд като правилно.
ОТМЕНЯ определение № 942 от 05.08.2024 г. на Районен съд-Лом,
постановено по гр. дело № 124/2023 г. по описа на същия съд В ЧАСТТА, в
която Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С е осъдена да заплати на С. К. С., ЕГН
**********, от гр. С над сумата от 2100,00 лева, направени в
производството пред първата съдебна инстанция разноски, В ЧАСТТА, в
която Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С е осъдена да заплати на Е. А. С., ЕГН
**********, от гр. М над сумата от 2100,00 лева, направени в
производството пред първата съдебна инстанция разноски, В ЧАСТТА, в
която Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С е осъдена да заплати на П. И. С., ЕГН
**********, от гр. М над сумата от 600,00 лева, направени в производството
пред първата съдебна инстанция разноски, КАТО ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането за отмяна на определението над горепосочените суми.
ОСЪЖДА Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С ж.к. хххххххх, бл. ххх вх.
„ххх“, ет.ххх, ап. ххх на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на С. К. С.,
ЕГН **********, от гр. С ж.к. ххххххх, вх. х хет. хх, ап. хх, сумата от 2100,00
лева, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С ж.к. ххххх 2“, бл.хх, вх. х
ххет.хх, ап.хх на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Е. А. С., ЕГН
**********, от гр. М ул. „д-р ххххх“ № хх, вх. „хх, ет.хххап.ххх, сумата от
2100,00 лева, представляваща направени разноски пред въззивната
11
инстанция.
ОСЪЖДА Р. Р. Р., ЕГН **********, от гр. С ж.к. „ххххх“, бхл.хвх. х„хх
ет. х,х ап.хх, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на П. И. С., ЕГН
**********, от гр. М ул. „хххх“ №хххвх. х ехт.х хап.ххх сумата от 600,00
лева, представляваща направени разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12