№ 3081
гр. София, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100505673 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.03.2022 год., постановено по гр.дело №18341/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 74 с-в, „СН А.“ ЕООД е осъдено да заплати на И. И. Д. по искове с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ и с правно основание чл. 245, ал. 2 КТ сумата от 6 271.05 лв.,
представляваща неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019 год. до
16.03.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба – 31.03.2021 год. до окончателното й изплащане и сумата от 880 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.04.2019
год. до 30.03.2021 год., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълните
заявени размери и периоди и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищеца – на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 604.36 лв. и по
сметка на СРС – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 286.04 лв., представляваща
държавна такса и сумата от 149.58 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице, а
ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски по делото в размер на 303.77 лв.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок въззивна жалба от ответника „СН А.“ ЕООД. Жалбоподателят
поддържа, че първоинстанционният съд избирателно обсъдил събраните по делото писмени
и гласни доказателства, не бил подложил на анализ възраженията на ответника и не се бил
произнесъл по всички от тях. СРС бил допуснал процесуално нарушение, като отказал да
1
допусне събирането на гласни доказателства във връзка с установяване на заплащането на
трудовото възнаграждение. В отговора на исковата молба били изложени твърденията, че
през м.декември 2020 год. от автомобил били откраднати документи, част от които били
трудовото досие на ищеца и ведомости за заплати от 2014 год. до 2020 год. Тези
обстоятелства се установявали от представените официални документи. По делото нито се
твърдяло, нито се доказвало недобросъвестно поведение от страна на работодателя, поради
което и следвало да се приеме, че ведомостите за заплати били предмет на кражба,
извършена на 09.12.2020 год. Събраните доказателства по делото налагали извода, че
дължимите трудови възнаграждения на ищеца за процесния период били начислени от
работодателя и му били изплатени в брой – по ведомост, в която той се бил подписал, но
която ведомост била открадната. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-
счетоводната експертиза, че въз основа на ведомостите за заплати била изготвяна и
подавана съответната документация до НОИ и НАП, заедно с необходимите справки-
декларации за начислени заплати, удръжки за данъци и ДОО, че работодателят бил водил
редовно и помесечно счетоводна сметка „421/1 Персонал“, където осчетоводявал
задълженията си към персонала, начислените удръжки и изплатените нетни суми за трудови
възнаграждения, по която сметка към датата на проверката нямало задължения към
персонала. За процесния период редовно били внасяни осигурителни вноски и данъци,
изчислени върху трудовите възнаграждения на работниците, като своевременно били
подавани и декларации образец 1 и образец 6 в НАП. В тази насока били и показанията на
свидетеля П., който бил заявил, че възнагражденията били получавани редовно и в брой
срещу подпис във ведомост, но неправилно СРС не ги бил кредитирал.
Първоинстанционният съд бил приел, че трудовото възнаграждение за м.януари 2019 год. не
се дължи, но не бил обсъдил показанията на посочения свидетел. Освен това житейски
нелогично било един работник да не получава трудови възнаграждения в продължение на 15
месеца, без да потърси правата си или да предприеме каквито и да било действия за
осигуряване на възнаграждение. Показанията на свидетеля П. били пълни, ясни и
убедителни, в т.ч. по отношение на размера на възнагражденията. Ето защо моли решението
на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата И. И. Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част. Поддържа, че в тежест на ответника било да установи при условията
на пълно и главно доказване, че е заплатил претендираните трудови възнаграждения.
Представените по делото постановление на СРС и удостоверение от 09. РУ-СДВР
съставлявали единствено доказателство за изявленията пред разследващите органи, но не
удостоверявали по категоричен начин, че посочените от ответника документи са се
намирали в ограбения автомобил, както и дали същите въобще съществуват. Работодателят
имал задължението да съхранява ведомостите за заплати съгласно КТ и ЗСч. В случая ако
тези документи били оставени в автомобил без надзор, то това обуславяло виновно
поведение на ответника. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза не било
установило нито един счетоводен документ или друг документ, подписан от ищеца,
2
доказващи заплащането на трудови възнаграждения. В този смисъл заключението на вещото
лице не съставлявало доказателство за това обстоятелство. Трябвало да се има предвид
нормата на чл. 270, ал. 3 КТ. Показанията на свидетеля П. не следвало да се кредитират, тъй
като били неконкретни и неясни. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на императивни материални
норми.
Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка с доводите в жалбата следва да
се посочи следното:
Според нормата на чл.128 КТ, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове
на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа.
При предявен иск по чл.128 КТ в тежест на работника, респ. служителя, е да докаже, че
претендираното от него неизплатено възнаграждение /основно или допълнително/
действително е било уговорено с работодателя, че то е било част от съдържанието на
трудовото правоотношение, както и че е престирал реално уговорената работа, доколкото от
тези положителни факти именно работникът черпи изгодни правни последици, а в тежест на
работодателя е да докаже, че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
В разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, а и от съвкупната
преценка на събраните доказателства по делото се установява, че между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал
длъжността „автомонтьор“, с основно месечно трудово възнаграждение, както следва: в
периода от 02.01.2019 год. до 31.12.2019 год. в размер на 600 лв. и в периода от 01.01.2020
год. до 16.03.2020 год. в размер на 610 лв., както и че през процесния период ищецът е
полагал труд в ответното дружество.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза, което при преценката
му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране и представения по делото фиш, който е
подписан от ищеца, че ответникът му е заплатил трудово възнаграждение за м.януари 2019
год. в размер на 465.59 лв. Установено е също така, че размерът на начислените
възнаграждения за отработеното време и за платен годишен отпуск на ищеца за процесния
период възлиза на сумата в общ размер на 8681.43 лв., от която сума са направени удръжки
в размер на 1944.79 лв. за осигурителни вноски, здравноосигурителни вноски и данък по
3
ЗДДФЛ, които удръжки са преведени на НАП, като нетното трудово възнаграждение на
ищеца е в общ размер на 6734.64 лв., като вещото лице не е установило, че същото да е било
изплатено на ищеца.
Видно е от удостоверение на 09 РУ-СДВР и постановление на прокурор при СРП за
спиране на наказателно производство, че досъдебно производство №3384 ЗМК
1871/10.12.2020 год. по описа на 09 РУ-СДВР, пр. пр. №49853/2020 год. по описа на СРП, е
било образувано по установена от законния представител на ответното дружество кражба от
лек автомобил „Фолксваген“ на сак, с надпис „Бенетон“, съдържащ документи на „СН А.“
ЕООД, а именно 4 броя досиета на напуснали служители, включително това на ищеца,
ведомости за заплати от м.09.2014 год. до м.11.2020 год. и други документи – престъпление
по чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 194, ал. 1 НК.
Спорният между страните въпрос е свързан с това дали работодателят е погасил
задължението си за заплащане на трудово възнаграждение.
Въззивният съд намира, че възражението на ответника, че е погасил задълженията си, се
явява неоснователно, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ, изпълнението на произтичащото от
писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във
ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника
/платежно нареждане/ – ако по писмено искане на работника възнаграждението се изплаща
по банков път. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово
възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения
за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането.
Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в
нареждането за банков превод или разписката. Когато законът урежда изискване за
доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността
съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Законодателят може да
ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова
ограничение може да бъде уредено чрез два равностойни начина – чрез забраната
съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез
уреждането на писмената форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания
обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но е изгубен
или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже обстоятелствата. В
този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент,
неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били
удостоверени в него. Ограничаването на свидетелските показания и равнозначното му
изискване за писмена форма на доказване на определени обстоятелства не изключват
допустимостта на други доказателствени средства, каквито са извънсъдебното и съдебното
признание /първото може да бъде установявано с всички доказателствени средства, а
второто – със съдебния протокол/, веществени доказателства, оглед и освидетелстването,
4
заключенията на вещите лица – в този смисъл Решение № 89 от 29.03.2013 год. на ВКС по
гр.дело №558/2012 год., ІV г. о., ГК и Решение № 241 от 7.01.2015 год. на ВКС по гр.дело №
3269/2014 год., III г. о., ГК.
Нормата на чл. 270, ал. 3 КТ урежда писмената форма за доказване изпълнението на
задължението на работодателя, като същата не ограничава допустимите доказателствени
средства за установяване факта на плащане на трудовото възнаграждение единствено по
ведомост или платежно нареждане. Тези документи, ако са съставени, биха съставлявали
пълно доказателство за плащане, но е допустимо плащането да се установи и с други
доказателства, включително и косвени – случаен документ, съдебно и извънсъдебно
признание, веществени доказателства, заключения на вещи лица, както и със свидетелски
показания, когато са налице изключенията по чл. 164, ал. 2 и чл. 165, ал. 1 ГПК /виж чл. 164,
ал. 1, т. 3 и 4 ГПК/, стига те да водят до единствено възможен извод – в този смисъл
Решение № 258 от 03.11.2017 год. на ВКС по гр.дело № 1007/2017 год., IV г. о., ГК, Решение
№ 165 от 6.12.2018 год. на ВКС по гр.дело № 181/2018 год., III г. о., ГК и Решение № 41 от
26.02.2019 год. на ВКС по гр.дело № 2525/2018 год., IV г. о., ГК.
В разглеждания случай установеното по делото изгубване на трудовото досие на ищеца
и ведомостите за заплати за периода м.09.2014 год. до м.11.2020 год. /вследствие на
престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 194, ал. 1 НК/ преодолява забраната за събиране
на гласни доказателства – чл. 165, ал. 1 ГПК.
В първоинстанционното производство са разпитани свидетелите Т. П. П. /по искане на
ответника/ и Г.П.П. /по искане на ищеца/, а във въззивното производство /чл. 266, ал. 3 ГПК/
– свидетелите Е. Й. И. и А.С.С. /по искане на ответника/.
В показанията на свидетелите Е. Й. И. и А.С.С. не се съдържа никаква информация за
това дали за трудовите възнаграждения, дължими за исковия период, са били съставяни
ведомости за заплати, респ. какво е било тяхното съдържание – и двамата свидетели най-
общо посочват, че са били очевидци на предаване на пари в брой на служителите на
ответника, в т.ч. на ищеца, но същевременно заявяват, че не им е известно те да са се
подписвали за това в някакъв документ.
Показанията на свидетелите Т. П. П. и Г.П.П. следва да бъдат кредитирани като ясни,
последователни и кореспондиращи помежду си в частта им, в която същите заявяват, че
трудовите възнаграждения са се изплащали в брой /в плик/ на служителите в сервиза, за
което те са се подписвали във ведомости при счетоводителя. Същевременно показанията им
са взаимно изключващи се в частта им относно обстоятелството дали за процесните трудови
възнаграждения са били съставяни ведомости и какво е било тяхното съдържание – първият
от тях сочи, че ищецът всеки месец се е подписвал в съответната ведомост /т.е. във
ведомостите за заплати не е имало неположени подписи от служители/, а вторият – че от
началото на 2019 год. нито той, нито ищецът са разписвали ведомости за дължими текущо
трудови възнаграждения; че често се случвало работодателят да забавя изплащането на
трудовото възнаграждение с 1-2 месеца, а от началото на 2019 год. – спрял да ги изплаща,
като свидетелят разписвал ведомости със стара дата; че ищецът отправял искания до
5
работодателя да му бъдат изплащани възнаграждения.
Доколкото показанията на свидетелите не могат да бъдат съпоставени с други
доказателства, тъй като такива липсват, то трябва да намерят приложение неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – проведено от
ответника доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК, е разколебано от проведеното от ищеца насрещно
доказване /което не е нужно да е пълно/. Отделно от това следва да се посочи, че в
показанията на свидетеля Т. П. не се съдържа достатъчно информация дали ищецът се е
подписвал именно във ведомостите за дължимите за процесния период трудови
възнаграждения.
В този смисъл въззивният съд приема, че процесните задължения не са били погасени
по сочения от ответника начин, поради което и релевираната претенция по чл. 128, т. 2 КТ
се явява основателна до размера от 6 271.05 лв., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както като краен
резултат е приел и СРС. Различен извод не следва и от констатациите в заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, че начислените на ищеца трудови възнаграждения са
били осчетоводени от работодателя по кредита на сметка №421 „Персонал“, в която сметка
към датата на проверката от вещото лице нямало наличие на задължения към персонала,
както и че удържаните суми от възнагражденията на персонала за осигурителни вноски и за
данък физически лица за всеки от месеците, включени в исковия период, били изплатени
изцяло на НАП. И това е така, тъй като самото осчетоводяване на начислените трудови
възнаграждения не може самостоятелно да бъде доказателство, удостоверяващо
получаването от работника на полагащото му се трудово възнаграждение /виж и чл. 182
ГПК/.
Не може да бъде споделен и доводът на ответника, че е житейски нелогично ищецът в
продължение на повече от година да е престирал труд без да претендира, че не получава
трудово възнаграждение, доколкото по делото има данни, че на служителите все пак са били
изплащани заплати за период, предхождащ процесния, но с голямо закъснение /а и
ответникът нито твърди, нито установява кога точно е заплатил на ищеца възнаграждението
за м.януари 2019 год., като при проверката в счетоводството вещото лице не е установило
наличието на платежен документ, удостоверяващ получаването на това възнаграждение –
фишът за заплата за м.януари 2019 год. е представен по делото след изготвяне на
заключението по съдебно-счетоводната експертиза/.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу правилността на
първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 245, ал. 2 КТ. Предметът на
въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение
на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в
решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени
от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно
приетото за установено от фактическа страна.
6
При установените по делото фактически положения и тъй като трудовото
възнаграждение е следвало да се изплаща всеки месец – до последния работен ден на
месеца, следващ месеца за който се отнася /виж и чл. 270, ал. 2 КТ/, то за неизплатените
трудови възнаграждения в общ размер на 6 271.05 лв., ответникът е в забава през процесния
период от 01.03.2019 год. до 30.03.2021 год. и дължи на ищеца законна лихва в размер на
880 лв., както по същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
С оглед изложеното, бланкетната въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение
на разрешаване на спора по същество, съответно косвено преценка относно правилността на
решението на СРС в обсъжданата част, е твърде ограничен, е неоснователна. В посочената
част обжалваното решение е постановено в правилно приложение на материалния закон и
следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите му – чл. 272 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на адв. С. Д. сумата от 604.36 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 23.03.2022 год., постановено по гр.дело №18341/2021
год. по описа на СРС, ГО, 74 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА „СН А.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.*******, да заплати на адв. С. Д., с адрес: гр.София, ул.“******* с личен
№*******, сумата от 604.36 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8