Определение по дело №598/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

и за да се произнесе взе предвид следното:

С решение № 6/09.02.2015 г., постановено по гр.д. № 992/2014г., К.районен съд е осъдил"Г.", Г., да заплати на Д. А. С., с ЕГН * от С., О., сумата в размер на 4 870.75 лв.- главница,представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от трудова злополука, изразяващи се в разликата между размера на получаваната от ищеца пенсия за периода от 08.09.2011г. до 08.09.2014г. и трудовото възнаграждение, като би получавал за този период, ако не е бил пенсиониран поради инвалидизиране, както и сумата от 795.22 лв.- мораторни лихви върху главницата за периода от 08.09.2011г. до 08.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано 08.09.2014г. до окончателното й изплащане, и направените по делото разноски от 360 лв.за адвокатско възнаграждение. КОС е осъдил ответното дружество да заплати по сметка на КРС държавна такса върху присъдените суми в размер на 226.64 лв.,както и да възстанови направените по делото бюджетни разноски за вещо лице в размер на 80 лв.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от ответника в първоинстанционното производство, „Г.", Г., въззивна жалба. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбодателят твърди, че такова нарушение представлявало постановеното от решаващия съд определение, с което последният поради откази на назначените като вещи лица лекари, отменил определението, с което допуснал извършването в производството на поисканата от ответника съдебно-медицинска експертиза. Твърди също, че съдът не съобразил и обстоятелството, че представеното по делото ЕР на ТЕЛК № 1094/16.06.1996 г. било невалидно към днешна дата и не следвало да бъде уважено като основание за предявяване на иска. Жалбодателят твърди, че съгласно чл.7, ал.З от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и чл. 69, ал.1 от Наредбата за медицинската експертиза, отговорността на работодателя не била безсрочна. Срокът на инвалидността, определен съгласно тези нормативни актове, бил не повече от тригодишен или в случая, по това експертно решение, ищецът можел да претендира за период не по-късен от 16.06.1999 г. С оглед така изложеното моли съда да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно решение, вместо което постанови друго, с което искът на ищеца да бъда отхвърлен изцяло, ведно с законните последици от това-такси и разноски, или да върне делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата Д. А. С..

В съдебно заседание жалбодателят „Г.", Г., чрез процесуален представител поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание ответникът по жалбата С., чрез процесуален представител, намира въззивната жалба за неоснователна.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Въззивната жалба като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Първоинстанционният К. районен съд е бил сезиран с искова претенция, състояща се от обективно съединени искове с правно основание чл.200, ал.3 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с предявяването на които ищецът С. цели да бъде осъден ответникът, негов бивш работодател „Г.", Г., да му заплати сумата в размер на 4 870.75 лв.-главници,представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от трудова злополука, изразяващи се в разликата между размера на получаваната от ищеца пенсия за периода от 08.09.2011г. до 08.09.2014г. и трудовото възнаграждение, което би получавал за този период, ако не е бил пенсиониран поради инвалидизиране, както и сумата от 795.22 лв.- мораторни лихви върху главницата за периода от 08.09.2011г. до 08.09.2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано 08.09.2014г. до окончателното й изплащане.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаната рамка на въззивната проверка, настоящата инстанция намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо, а с оглед изложените във възивната жалба доводи и за правилно по следните съображения :

Безспорно установено е в производството, че ищецът С. е работил по трудов договор по силата на правоприемствена реорганизация при ответника "Г.", както и че на 22.11.1995г. по време на работа е претърпял трудова злополука, в резултат на която получил увреждане на здравето, изразяващо се в пълна и окончателна слепота на дясното око. Вследствие на полученото в резултат на трудовата злополука увреждане бил пенсиониран, като на 21.08.1996г. бил регистриран и в "Бюрото по труда", гр.А.

Представеното по делото ЕР на ТЕЛК №1094/110/14.06.1996г. установява, че на ищеца е призната трета група инвалидност пожизнено с диагноза: "МЪТНИНИ И ДРУГИ ЗАБОЛЯВАНИЯ НА ОКОТО. ЛЕЙКОВА КОРНЕЕ АДХЕРЕНС ВАСКУЛАРИЗАТА, СТАТУС ПОСТ ЕКСТРАКЦИОНЕМ КОРПОС АЛИЕНУМ КОРНЕЕ ОТ АБЦЕСУС КОРНЕЕ ОКУЛИ ДЕКСТРИ". В мотивите към решението е призната за установена причинна връзка между трудовата злополука и увреждането. Описано е, че на 22.11.1995г. по време на работа –бурене, чуждо тяло попаднало в дясното око. Въпреки проведено лечение зрението на окото достигнало до пълна дефинитивна слепота.

Заключението на вещото лице, изготвено по назначената съдебно-счетоводна експертиза установява, че за процесния период от 08.09.2011г. до 08.09.2014г., размерът на получената пенсия за инвалидност от ищеца възлиза на сумата от 9 540.37 лева. Установява също така, че 14 411.22 лева би било нетното трудово възнаграждение, което би получил ищецът за същия период ако е заемал длъжността, на която е претърпял трудовата злополука в ответното дружеството. Разликата между нетното трудово възнаграждение и получената от ищеца пенсия за търсения период възлиза на 4 870.85 лева. Мораторната лихва върху тази сума за периода от 08.09.2011г. до 08.09.2014г. възлиза на 795.22 лева.

Установява се в производството също, че с влязло в сила решение № 73/13.07.2012 г., постановено по гр.д. №1286/2011 г. на Кърджалийския районен съд, потвърдено с решение № 33/ 26.02.2013 г., постановено по в.гр.д. № 444/ 2012 г., на ищеца в настоящото производство е присъдено обезщетение със същото правно основание –чл.200,ал.3,във вр. с ал.1 от КТ за предхождащ период – 15.08.2008 г. -15.08.2011 г.

В хода на тези констатации съдът намира, че в казуса е осъществен фактическия състав на имуществената отговорност на работодателят. Съгласно чл.200, ал.3, във вр. с ал.1 от КТ, при установено в производството наличие на трудова злополука, причинила пожизнена трета група инвалидност, при безспорно установена причинна връзка между настъпилата трудова злополука и причинените вреди, изразяващи се в разликата между размера на имуществените вреди и получаваната от ищеца инвалидна пенсия, правилно първоинстанционният съд е ангажирал имуществената отговорност на работодателят за установените в производството от вещото лице стойности. А съгласно §2, т.3 от Наредбата за експертизата на работоспособността /обн. ДВ, бр. 61 от 25.07.2000 г.- отм., бр. 47 от 7.06.2005 г./,така определената с процесното ЕР на ТЕЛК №1094/110 на 14.06.1996г. трета група инвалидност се приравнява на от 50 до 70 на сто инвалидност, което пък условие съответства на предпоставката на ал.1 на цитирания чл.200 от КТ, за ангажиране на имуществена отговорност на работодателя при наличие на трайно намалена работоспособност от 50 и над 50 на сто.

Всъщност спорният в настоящото производство въпрос се свежда до това, дали както твърди жалбодателят процесното ЕР на ТЕЛК № 1094/110/14.06.1996г. е загубило своята сила, и в частност по отношение на тази преценка коя е приложимата правна норма. В този аспект следва изрично да се посочи, че както беше установено, в казуса се търси имуществената отговорност на работодателя за причинени вреди на ищеца в резултат на настъпила трудова злополука, а не от професионална болест. Тази констатация определено очертава кръга на приложимите правни норми, като в тях определено не се включват тези, съдържащи се в цитираната във възивната жалба Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, защото съгласно чл.1 от същата тя е приложима при определяне именно на редът за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане само на професионалните болести. Настоящата инстанция намира, че е приложима нормата на сега действащата разпоредба на чл.69, ал.4 от НаредбатÓ за медицинската експертиза, обн. ДВ. Бр.36 от 14.05.2010 г., която пък възпроизвежда разпоредбата на чл.64, ал.4 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността /обв. ДВ. бр.47 от 7.06.2005 г., отм.. бр. 36 от 14.05.2010 г./. Цитираните относими правни норми предписват, че при дефинитивни състояния без възможност за пълно или частично възстановяване се определя пожизнен срок на инвалидността. В казуса представеното ЕР на ТЕЛК установява пожизнен срок на инвалидност поради пълна дефинитивна слепота на дясното око на ищеца, което пък обстоятелство игнорира приложението на ал.1 на същият този чл.69 от действащата Наредба за медицинската експертиза.

Настоящата инстанция, осланяйки се на разпоредбата на чл.253 от ГПК, съгласно която определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, на грешки или на пропуски, и като прецени, че първоинстанционният съд е отменил именно такова протоколно определение по доказателствата, намира доводът изложен във възивната жалба, че тази отмяна съставлява допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, за неоснователно.

Т.е. изложеното води до извод за основателност на предявения в първоинстанционното производство иск с правно основание чл.200, ал.3, във вр. с ал.1 от КТ. А с оглед обусловения му характер, и обективно съединеният иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за присъждане на лихва за забава върху присъденото обезщетение, се явява основателен.

По изложените дотук съображения настоящият състав намира първоинстанционното решение за правилно, с оглед на което същото следва да бъде потвърдено.

И при този изход на делото, доколкото заплащане на разноски изрично не е поискано от ответника по въззивната жалба, то такива и не му се следват. Прочие следва обаче да бъде осъден жалбодателят да заплати по сметка на КОС, дължима се държавна такса за първоинстанционното производство, определена поотделно върху всяка от присъдените суми по обективно съединените искове, в размер още на 18.20 лв., а дължима се държавна такса за въззивното обжалване в размер още на 9.10 лв., или в общ размер от 27.30 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 6/09.02.2015 г., постановено по гр. д. № 992/ 2014 г. по описа на Кърджалийския районен съд.

ОСЪЖДА "Г.", с ЕИК *със седалище и адрес на управление Г., У.Р. №*, представлявано от Ж.Т.К.-Г., да заплати по сметка на Окръжен съд, гр. К., държавна такса в общ размер още на 27.30 лв.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.