РЕШЕНИЕ
гр.София, 09.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ,
XIII въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети март през
две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА БОРИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕН
МИХАЙЛОВ
КРИСТИНА ГЮРОВА
при
секретаря Даниела Танева и в присъствието на прокурора Ивайло Занев, като
разгледа докладваното от съдия Борисова внохд № 4218 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава XXI НПК.
Образувано е по въззивна жалба и допълнение към нея на адвокат М.Т. от
САК, редовно упълномощен защитник на подсъдимият Л.А.Л. срещу присъда от
30.01.2020 г. постановена по НОХД № 866/2016 г. по описа на СРС, НО, 12 състав,
с която подсъдимия Л. е признат за виновен по повдигнато му обвинение за
извършено престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1 и пр. 2,
т. 9, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 26, ал. 1 НК,
за което при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание
„Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години, чието изпълнение е отложено за
изпитателен срок от 4 /четири/ години на основание чл. 66, ал. 1 НК; по
повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 293, ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца,
чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от 3 /три/ години на основание
чл. 66, ал. 1 НК и по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по
чл. 144, ал. 3, пр. 2, вр. с ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е
наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца, чието
изпълнение е отложено за изпитателен срок от 3 /три/ години на основание чл. 66,
ал. 1 НК.
При условията на чл. 23, ал. 1 НК първият съд е определил едно общо
най-тежко наказание измежду наложените на подсъдимия Л. наказания, а именно
наказание „Лишаване от свобода“ за срок от 2 /две/ години, чието изпълнение е
отложено за изпитателен срок от 4 /четири/ години на основание чл. 66, ал. 1 НК.
На основание чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимия Л. са присъдени и
направените по делото разноски, като същия е осъден да заплати по сметка на
СДВР сумата от 456,01 лева, както и е осъден да заплати по сметка на СРС сумата
от 439,60 лева.
С депозираните въззивна жалба и допълнение към нея се твърди, че
постановената от първият съд присъда е неправилна, необоснована, постановена
при съществени нарушения на процесуалните правила довели до ограничаване на
правото на защита на подсъдимия Л., както и се твърди, че наложеното му
наказание е явно несправедливо, за което се излагат подробни съображения. Според
защитата изготвените към присъдата мотиви са непълни и необосновани затова,
защото с тях не са дадени отговори на възраженията, които са направени във
връзка с липсата на конкретика по отношение на описаното в обвинителния акт
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 НК вменено като извършено от
подсъдимия. На следващо място защитата излага подробни съображения на
несъгласие с мотивите на първия съд и по отношение на повдигнатото на
подсъдимия Л. обвинение по чл. 293 НК, заявявайки, че от обективна страна не е
извършено това престъпление. На последно място защитата излага подробни
съображения на несъгласие с първоинстанционната присъда и в частта, в която
подсъдимия Л. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1 и пр. 2, т. 9,
вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 26, ал. 1 НК като
твърди, че подсъдимия Л. не е автор на деянието. Защитата заявява, че
извършител на деянието е свидетеля Д., което обстоятелство личи от дадените от
него показания, които определя като противоречиви, а от друга страна твърди, че
не се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен материал. Моли
показанията на свидетеля Д. да бъдат изключени от доказателствата по делото по
съображения подробно изложени във въззивната жалба и допълнението към нея. Моли
се за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова такава, с
която подсъдимия Л. бъде признат за невиновен.
С въззивната жалба и допълнението към нея не се иска събиране на нови
доказателства.
С определение, постановено по реда на чл.327 НПК, въззивният съдебен
състав е приел, че за правилното решаване на делото не се налага провеждане
на въззивно съдебно следствие чрез събиране на нови доказателства и разпит на
подсъдимия Л., свидетели и вещи лица.
Процесуалният представител на подсъдимия Л., редовно упълномощения по
делото адвокат Г.М.моли за постановяване на съдебен акт, с който се отмени първоинстанционната
присъда и вместо нея бъде постановена нова такава, с която подсъдимия Л. бъде
признат изцяло за невиновен. Касателно повдигнатото обвинение по чл. 144 НК
защитата намира, че инкриминираните изрази от една страна се явяват безадресни,
а от друга страна – не съдържат закана в тях. По отношение на обвинението за извършено
престъпление по чл. 293 НК защитата намира, че свидетеля Ц., който е призовал
свидетеля Л. за разпит, не се явява надлежен орган на властта. Посочва, че за
да е съставомерно деянието по чл. 293 НК следва да се установи, че лицето,
което призовава друго, го призовава за разпит в определено качество, докато от
показанията на свидетеля Виктор Ц. се установява, че същият е призовавал
свидетеля Л. за оперативна беседа, което е различно от призоваването му за
разпит като свидетел. Отделно от това, защитата твърди, че органът, който го
призовава, следва да може да осъществява правосъдни функции. На последно място,
касателно повдигнатото обвинение по чл.
195, ал. 2 НК, на първо място защитата намира, че постановената осъдителна
присъда се основава единствено на показанията на свидетеля Д.Д., който според
изложеното в обвинителния акт и в мотивите към първоинстанционната присъда, е
лицето, което фактически е прекъснало владението на собственика на вещите и е
осъществило собствено поведение. По изложените съображения се твърди, че не подсъдимия
Л., а някакво друго лице е ръководело товаренето на инкриминираните МПС. При
излагане на своите твърдения в тази насока, защитата се позовава на показанията
на свидетеля Д., в които същият многократно заявява: „Те ми казаха, те ми
наредиха, те им показаха кои автомобили“. На следващо място защитата се
позовава и на справката изготвена по делото по реда на чл. 159а НПК, с която са
събрани трафични данни за подсъдимия като въз основа на данните в нея твърди,
че към момента на двете инкриминирани деяния преди призоваването на подсъдимия в
01-во РУ, той не е имал абсолютно никакъв контакт със свидетелят Д., предвид
което намира, че изцяло са оборени показанията на Д.. Твърди още, че подсъдимия
не е осъществявал нито посредствено извършителство, нито пряко извършителство, за
каквото посредствено извършителство няма и обвинение. По изложените съображения
се моли за постановяване на съдебен акт, с който подсъдимия бъде признат изцяло
за невиновен по повдигнатото му обвинение.
В
хода на съдебно заседание пред въззивната инстанция представителя на СГП счита,
че постановената присъда от районния съд е доказателствено обоснована от
фактическа страна. Счита, че този съд е обсъдил и анализирал внимателно всички
налични по делото гласни, писмени и веществени доказателства, като за всеки
един от гласните източници на информация, които уличават подсъдимия, съдът,
освен че го е съотнесъл към останалите доказателства по делото, е дал мотивиран
отговор и за това, защо се налага да бъде кредитиран. При оценката на
доказателствения материал според прокурора, първоинстанционният съд не е
допуснал съществени отстраними процесуални нарушения в контекста на чл. 13, чл.
14 и чл. 107 НПК, които да са основание за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. Твърди, че с присъдата си,
съдът е надценил значението на смекчаващите отговорността обстоятелства за
сметка подценяване значението на отегчаващите такива в частта за обвинението по
пункт 1, а именно касателно престъплението по чл. 195, ал. 2 НК. Според
прокурора посочените като смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито многобройни,
нито изключителни по характер, че да се налага приложението на чл. 55 НК. Посочва,
че съдът е пропуснал да отчете като отегчаващо отговорността обстоятелство това,
че престъплението кражба е извършено в условията не на едно, а на цели четири
квалифициращи обстоятелства по смисъла на чл. 195, ал. 1 НК и отделно от това –
стойността на предмета на престъплението надхвърля с повече от 25 пъти
минималния праг на големите размери, установен с ТР № 1/1998 г. на Върховния
съд. Доколкото обаче от страна на държавното обвинение не е бил подаден
съответен протест за изменение на присъдата по отношение наказанието за
престъпление по чл. 195, ал. 2 НК, то и държавният обвинител пред въззивния съд
заявява, че няма как да има искане за изменение на първоинстанционния съдебен
акт в посока към увеличаване на наказанието, поради което моли да бъде потвърдена
изцяло постановената първоинстанционна присъда.
Подсъдимият Л. поддържа казаното от своя
адвокат.
В своята последна дума на основание
чл.333, ал.2 НПК подсъдимия Л. моли да бъде оправдан.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните и
като извърши цялостна служебна проверка на атакувания
съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК констатира, че първостепенния
съд е допуснал съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т.1 НПК, които са от категорията на абсолютните и за които съдът е длъжен служебно
да следи, т.к. с тях са нарушени права на страни в наказателния процес. Така
допуснатите съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК са основание за отмяна на първоинстанционната присъда на основание чл. 335,
ал. 2 НПК , т.к. от една страна същите са неотстраними от въззивния съд, а от
друга страна не само не са отстранени от първия съд, но тяхното допускане е
довело до ограничаване на процесуалните права на страни в производството, както
на подсъдимия, така и на прокуратурата. Така допуснатите от районния съд
процесуални нарушения са от категорията на абсолютните, т.к. не само не са
констатирани от него в хода на разпоредителното му заседание, но същите са
задълбочени и чрез постановения от него съдебен акт - присъда и изготвени към
нея мотиви. Действително, въззивният съд с оглед правомощията, които са му
дадени от законодателят с разпоредбата на чл. 316 НПК, може да установи нови
фактически положения, но ако го стори, то от една страна би подменил
обвинителната воля на прокурора, която той е изразил в съставения и внесен от
него обвинителен акт в съда, с който е повдигнал обвинение за извършени три
престъпления на подсъдимия Л., а от друга страна недопустимо и съществено би
засегнал правата на подсъдимия и прокуратурата, в случай на постановяване на
свой съдебен акт, с който да лиши страните от възможността да защитят своите
права и интереси пред една инстанция по фактите, взависимост от своето крайно
решение. Отделно от това, според въззивния съд не е даден отговор от страна на
контролираната съдебна инстанция и на основни въпроси на обвинението, които по
своя характер имат съществено значение за изхода на делото и отново този
съдопроизводствен пропуск води до ограничаване правото на защита на страните. Необходимо
е да се посочи, че допуснатите в случая процесуални нарушения се констатират
още в процесуалната дейност на прокурора по съставяне на обвинителния акт
съгласно правилата на чл.246 НПК. Това е така, защото за да изпълни
обвинителния акт своята функция, следва да съдържа ясно, точно, недвусмислено и
прецизно описание на всички съставомерни факти от обективната страна на
съставите на престъпление - по чл. 195, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1 и
пр. 2, т. 9, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 142, ал. 2, т. 6, вр. с чл. 26,
ал. 1 НК; по чл. 293, ал. 2, вр. ал. 1 НК и по чл. 144, ал. 3, пр. 2 вр. ал. 1 НК, за които на подсъдимия Л. е повдигнато обвинение чрез внесения в съда
обвинителен акт. В този смисъл е необходимо да се посочи, че не само за първият
съд, но и за въззивният съд е необходимо да е налично едно валидно обвинение,
без значение дали от контролирания съд е постановен осъдителен или оправдателен
съдебен акт, защото по този начин се охраняват правата не само на подсъдимия,
но и на обществения интерес, чиято цел е правилното приложение на закона. При
така изложеното е необходимо да се посочи, че предназначението на обвинителният
акт е да формулира окончателно претенцията на прокурора срещу подсъдимия, в
рамките на която претенция, същият следва да узнае и да има възможност да
организира в пълнота своята защита по отношение на всички факти и обстоятелства
включени в окончателното обвинение. Необходимо е да се посочи, че ролята,
функцията на обвинителния акт е да очертае рамките на предмета на доказване по
делото, като в обстоятелствената част на обвинителния акт прокурора следва да
посочи в пълнота всички факти и обстоятелства, които следва да бъдат доказани в
хода на едно развило се по същество съдебно производство и то чрез всички
средства и способи предвидени за това в НПК. В този смисъл прокурорския акт не
е съобразен със задължителното за всички органи Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002
г. на ОСНК на ВКС по т. н. д. № 2/2002 г., не само за съда, но и включително за
прокуратурата, което обстоятелство също не е констатирано от първия съд в хода
на проведеното разпоредително заседание, предвид дадената функция и роля на
обвинителния акт, който както се каза следва да очертае рамките на доказването
по делото. Ето защо, както вече се посочи по-горе, в обстоятелствената част на
обвинителния акт следва да бъде описана не само по ясен и непротиворечив начин
фактическа обстановка възприета от прокурора, чрез посочване на всички
съставомерни признаци от състава на всяко едно от престъпленията, но също така е
необходимо да е налице фактическо и правно единствено между обстоятелствената и
заключителната част на обвинителния акт. Така изложеното води до извод, че
всяко противоречие между обстоятелствена част и заключителна част на акта на
прокурора очертаващ рамките на обвинението, винаги води до ограничаване на правото на защита на
подсъдимия, но също така води и до засягане на защитаваните обществени
отношения с процесните престъпления. В тази връзка практиката на върховния съд
е константна, защото наказателната отговорност на подсъдимия може да бъде
реализирана само и единствено при едно прецизно повдигнато обвинение, което
отново води до извода, че следва да е налично обективирано такова в съставения
от прокурора обвинителен акт. Ето защо и в обстоятелствената част на
обвинителния акт, прокурорът следва да развие в пълнота всички свои съображения
и то само и единствено въз основа на събрания от него в хода на досъдебното
производство доказателствен материал, които съображения не следва да бъдат в
противоречие със заключителната част на прокурорския акт, защото срещу тези
факти и обстоятелства подсъдимия се е защитавал в посочената подготвителна фаза
на наказателния процес при привличането му в качеството на обвиняем.
При
така изложеното по-горе и при преценка на процесния обвинителен акт, въззивният
съд намира, че в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани
извършени съставомерни действия от неустановено по делото лице, които са
свързани с квалифициращите признаци от състава на престъплението по чл. 195,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1 и пр. 2 НК, които в заключителната част на
обвинителния акт са вменени като извършени от подсъдимия Л.. Това е така,
защото прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочил за
инкриминираната дата 09.08.2014 г. – „Лицето, което било с Л. счупил на баничарката
страничното, ляво малко стъкло на шофьорската врата с отвертка с цел да я
отвори и освободи от скорост. На буса с помощта на отвертка същият отворил
вратата и също я освободил от скорост.“, а за инкриминираната дата 13.08.2014
г. е посочил - „Лицето, което било с Л. счупил на един от автомобилите, ляво
малко стъкло на шофьорската врата с отвертка с цел да я отвори и освободи от
скорост.“. При това положение е видно, че според прокурора вероятно
изпълнителното деяние от състава на престъплението, за което на подсъдимия Л. е
повдигнато обвинение е извършено от едно друго неустановено лице, а не от този
подсъдим. Независимо от това в заключителната част на прокурорския акт се
вменява тази противозаконна дейност като извършена и в тежест на единствено на
подсъдимия Л.. При това положение тази неяснота във волята на прокурора и
противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на обвинителния акт води
до ограничаване и нарушаване на процесуалните права на подсъдимия и всякога
представлява допуснато съществено, но отстранимо процесуално нарушение, поради
което същите е следвало да бъдат констатирани от първия съд на етап
разпоредително заседание, чрез прекратяване на съдебното производство и връщане
на делото на досъдебната фаза, с цел да се отстранят неяснотите в обвинителната
теза. Вярно е в случая, че държавния обвинител не е повдигнал на подсъдимия Л.
обвинение за посредствено извършителство, но независимо от това за да бъде
постановен един правилен и законосъобразен съдебен акт е необходимо волята на
прокурора да е ясна, точна и недвусмислена за да разбере подсъдимия, за какви
точно извършени лично от него противоправни действия се ангажира неговата
наказателна отговорност. От друга страна дали прокурора ще прецени да повдигне
обвинение при посредствено извършителство или не, е въпрос, който следва да
бъде решен само и единствено от него, предвид отредената му роля и дадените му
прерогативи по закон да повдига обвинение на лице, за което са събрани
достатъчно доказателства, че е извършило престъпление от общ характер. Липсата
на ясно, точно и недвусмислен описан механизъм на изпълнителното деяние на
престъплението от страна на прокурора, за което подсъдимия Л. е предаден съд
винаги води до ограничаване правото на защита. В случая подсъдимият Л. е
поставен в ситуация да се защитава, както срещу съставомерни спрямо него факти
и обстоятелства, за които се твърди, че той ги е извършил, така и срещу такива,
които касаят друго неустановено лице, но са вменени на него като извършени за
същото престъпление, което е недопустимо, защото наказателната отговорност е
лична съгласно чл. 35, ал. 1 НК и следва да бъде съответна на извършеното престъпление
съгласно чл. 35, ал. 2 НК.
По
отношение на повдигнатото на подсъдимия Л. обвинение за извършено престъпление
по чл. 293, ал. 2, вр. ал. 1 НК настоящият съдебен състав намира, че отново са
допуснати съществени, но отстраними процесуални нарушения в хода на досъдебното
производство. В тази част, въззвиният съд намира, че отново волята на прокурора
е неясна и неточна, а също така и противоречива, доколкото е налице
противоречие между обстоятелствената и заключителната част на обвинителния акт
по отношение на описаните като съставомерни от обективна страна признаци на
престъплението. Отново и при повдигнатото обвинение за извършено от подсъдимия Л.
престъпление по чл. 293, ал. 2, вр. ал. 1 НК остава неясен механизма, по който
прокурора счита, че това престъпление е извършено от този подсъдим. Това е
така, защото в обстоятелствената част на обвинителния акт липсват и не са
посочени никакви факти и обстоятелства, чрез които да се установи, как и по
какъв начин и с какви свои действия подсъдимия е осъществил посочения състав на
престъпление, т.к. изложените от прокурора съображения за това касаят данни за проведена
беседа от свидетеля Ц. /полицай при 01 РУ СДВР/ със свидетелите Л. и Д., пред
който тези свидетели споделили, че са били мотивирани от подсъдимия да изнесат
неверни данни, а именно, че те са извършители на престъплението, а не той. За
съставомерността на деянието от обективна страна се изисква, както и защитата
заявява във въззивната жалба и в пледоарията си пред въззивния съд, че тези
изявления е необходимо да са направени пред съд или пред надлежен орган на
властта устно или писмено. При така повдигнатото обвинение на подсъдимия Л.
единствено в диспозитива на обвинителния акт се посочва номер на досъдебно
производство и надлежния орган на властта – разследващ полицай, каквито данни
липсват и не са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт. Друг е
въпроса, че съществува и неяснота и на коя дата от посочените две дати в
диспозитива, всеки един от двамата свидетели – Л. и Д. са били подбуждани към
лъжесвидетелстване от подсъдимия и как, дали устно или писмено, или и чрез
двете форми на изпълнителното деяние „подбуждане“. Тук е мястото да се посочи,
че така констатираните от въззивния съд неясноти са били запълнени от първия
съд, чрез изготвените от него мотиви към присъдата, което е недопустимо, защото
подсъдимия за първи в мотивите на контролираната инстанция узнава фактически
положения, за които е признат за виновен, поради което и в тази насока се
налага закономерния извод, че този съд се е произнесъл по непредявено
обвинение.
По
отношение на последното повдигнато на подсъдимия Л. обвинение за извършено
престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. с ал. 1 НК въззивният съд констатира, че и
тук механизма на извършване на това деяние не е ясен, защото от една страна не
е ясно, на коя дата е осъществено деянието от подсъдимия Л. спрямо свидетеля Л.,
както и кога е изнесена информацията за това деяние пред съответния надлежен
орган и пред кой орган, предвид изложението на прокурора намерило място в
обстоятелствената част на обвинителния акт. В обстоятелствената част на
обвинителния акт като пострадали от това престъпление са посочени свидетелите Л.
и Д., за които се твърди, че са изпитали
основателен страх от осъществяването му, докато в заключителната част, прокурорът
е повдигнал обвинение за отправена закана против личността само на свидетеля Л.
и негови ближни, за което заканване се твърди, че е предизвикало основателен
страх от осъществяването му у Л.. При това положение, така наличното
противоречие води и до ограничаване на права на лице, което е пострадало от
инкриминираното деяние, доколкото предмет на доказване са всички описани в
обстоятелствената част на обвинителния акт факти и обстоятелства.
Въззивният съд констатира, че в обвинителния
акт липсват изложени от страна на държавния обвинител съображения за
субективната съставомерост на всяко едно от престъпленията, за които прокурора
повдига обвинение, с което остава абсолютно незнайна волята му в тази насока.
Също така, както в обстоятелствената, така и в заключителната част липсва
становището на прокурора и по приложението на посочената от него материално
правна норма на чл.26, ал.1 НК, а именно в какво се изразява според него
наличието ѝ и относимостта ѝ към престъпната дейност на подсъдимия Л.
по чл.195, ал.2 НК. Така констатираната липса на изложени съображения от
прокурора в обвинителния акт, относно субективната страна за всяко едно от
престъпленията вменени на подсъдимия Л., както и за приложението на чл. 26, ал.
1 НК е компенсирана отново, чрез мотивите на първия съд, което е недопустимо и
по този начин отново се допуска процесуално нарушение от категорията на
абсолютните, защото подсъдимия е поставен отново в позиция на изненада, а
именно да разбере за първи път посочените обстоятелства чрез съдебния акт,
срещу които до момента не се е бил защитавал.
Въззивният съд намира, че при така
посочената по-горе от него липса на правна прецизност в обвинителния акт, не
може да сподели и направения анализ на гласните и писмени доказателствени
средства, писмени доказателства и средства за тяхната проверка от страна на
първия съд. Това е така и защото контролираният съд се е произнесъл по едно
неясно, вътрешно противоречиво и правно непрецизно обвинение, което в случая е
довело и до постановяване на неправилен и незаконосъобразен съдебен акт. Дори
прави впечатление, че първия съд вместо да констатира посочените процесуални
нарушения от въззивния съд по-горе, то този съд ги е възпроизвел в своите
мотиви безкритично, а също така е запълнил липсата на изложени от прокурора
фактически обстоятелства, чрез свои съображения в изготвените мотиви към
присъдата си, без да е бил сезиран за тях чрез внесения в съда обвинителен акт,
очертаващ предмета на доказване по делото, с което от своя страна е допуснал
процесуални нарушения от категорията на абсолютните по чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, с които също е ограничил
правото на защита на страните по делото и особено на подсъдимия.
Прави впечатление дори, че първия съд вместо
да извърши анализ на събраните пред него гласни доказателствени средства, той
дословно в някои части ги е пресъздал в своите мотиви, с което е влязъл в
противоречие с разбирането на процесуалната разпоредба на чл. 305, ал. 3 НПК,
за анализ на доказателствения материал.
В заключение на всичко изложено според
въззивния съд са допуснати нарушения на процесуалните правила от контролираната
съдебна инстанция, гарантиращи правилността при формиране на вътрешното съдийско
убеждение на тази инстанция и с които на свой ред са нарушени правата на всички
страни в наказателното производство. Първият съд, както се посочи е
постановил присъда и мотиви в разрез с обвинителната теза, с което е нарушил
правата на страните в производството. Допуснатите процесуални пороци са
абсолютни процесуални нарушения, водещи до отмяна на първостепенния съдебен акт
и връщане на делото за ново разглеждане на същия съд, но от друг съдебен състав
от стадия на разпоредителното заседание.
Водим от изложеното и на основание чл. 348, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 335, ал. 2 НПК, Софийски градски съд, НО, ХIII въззивен състав,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло присъда от 30.01.2020 г.,
постановено по НОХД № 866/2016 г. по описа на СРС, НО, 12 състав.
ВРЪЩА
делото за ново разглеждане на друг
състав при същия съд от стадия на разпоредителното заседание.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и
протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.