РЕШЕНИЕ
№ 260337 /06.10.2021 година, град Пещера
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пещерският
районен съд, Четвърти граждански състав,
на седми септември, две хиляди двадесет и първа година,
в публично заседание в следния състав:
Председател:
Милуш Цветанов
секретар: Евелина Генинска
прокурор:
като разгледа докладваното от
съдията Цветанов гражданско дело номер 1213 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба от П.-Д.Р.
срещу Д.Й.С. - за
установяване по отношение на ответника, че по договор за паричен заем,
сключен между двамата на 13.04.2018г., дължи
на ищеца сумата от 14708 лева.
Ищецът
твърди, че на 13.04.2018г. в Испания предоставил на ответника в заем сумата от
17000 евро, като бил оформен договор, съгласно който парите следвало да бъдат
върнати на две вноски – до 28.02.2019г. През месец май 2019г. ответникът върнал
на ищеца 9480 евро, равняващи се на 18541 лева, като остатъкът в размер 14708
лева не е върнат и до момента. Сочи се още, че повод за настоящата искова
претенция е възражение, подадено от ответника
Д.Й.С. срещу издадената по ч.гр.д. № 868/2020г. заповед за
изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК. Предвид изложеното се иска от
съда да постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на ответника, че по договор за заем от 13.04.2018г. дължи на ищеца сумата от 14708 лева. Претендират
се и направените деловодни разноски в настоящото и в заповедното производство.
В подадения в срока по чл. 131 ГПК отговор ответникът оспорва иска по основание и по размер. Твърденията му
са, че на 02.10.2017г. между „Й. 1996“ ЕООД и „РОНИТРАНС-072“ ООД е сключен
договор за покупко-продажба на конкретен камион (Рено - Магнум 480, 18Т), като
към онзи момент ответникът е бил управител на първото дружество, а ищецът –
съдружник във второто. Поддържа се, че въпреки, че в издадената по този договор
фактура е посочено, че продажната цена на камиона е 5000 лв. – двамата се
разбрали цената да е 17000 евро, като, за да е сигурен ищецът, че ще я получи в
този размер – подписали договора за заем от 13.04.2018г., без реално ответникът да е получавал тази
сума от ищеца. Сочи се, че твърдяната връзка между двата договора се установява
и от обстоятелството, че в този за заем същият камион е посочен като
обезпечение. Предвид изложеното се твърди нищожност на договора за заем, поради
заобикаляне на закона, като се визира разпоредбата чл. 152 от ЗЗД. Твърди се също, че са направени от страна на
ответника плащания на: суми за данъци на камиона преди прехвърлянето му
(1500лв.), глоби на шофьор на фирмата – продавач (3900лв.) и нейни разходи за
гориво (1950лв.) и магистрални такси (1000лв.),
за който имало уговорка за приспадане от договорената цена на камиона в
размер на 17000 евро; а след калкулирането им с платените по фактурата 5000лв.
и признатите за получени от ищеца 18541 лв. оставали дължими 1358 лв.
Претендират се разноски.
Съдът, като взе предвид
разпоредбите на закона, събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между
страните не се спори, а и от прeдставените по делото
писмени доказателства (договор за паричен заем от 13.04.2018г., протокол на ОС
на съдружниците на„РОНИТРАНС-072“ ООД от 29.05.2017г., фактура
№25/02.10.2017г.,) се установява, че на 02.10.2017г. между „Й. 1996“ ЕООД и
„РОНИТРАНС-072“ ООД е сключен договор за покупко-продажба на конкретен камион,
а на 13.04.2018г. между ответника Д.С. (който към онзи момент е бил управител
на Й. 1996“ ЕООД) и ищеца Р. (който е
съдружник в „РОНИТРАНС-072“ ООД) е сключен договор за заем на сума от 17000
евро.
Безспорно положение е, че съдът е длъжен да даде защита-санкция в
рамките на предмета, с който е сезиран, но сам подвежда под приложимата правна
норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от
квалификацията, сочена от тях (Решение № 388 от 02.12.2013
г., по гр.д. № 1030/2012 г. на ВКС, IV г.о.).
Предявен е по реда на чл. 422 във
вр. с чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК иск с правна квалификация по чл. 240, ал.1 от ЗЗД.
Направено е възражение за
нищожност на договора, от който произтича претендираното от ищеца право, като
основанието за твърдяната нищожност е квалифицирано от самия ответник като
„заобикаляне на закона“.
За реализирането на заобикалянето на закона: от
обективна страна са необходими поне две сделки, които сами по себе си не
противоречат на закона, но в съвкупност водят до непозволен от него резултат, а
от „субективна“ страна – страните по тези сделки следва да съзнават тази
законова запретеност на резултата, но въпреки това да споделят обща цел – да го
постигнат. Следва да се обърне внимание и че при нищожност
поради заобикаляне на закона – нищожни са цялата поредица
от сделки, чрез които е постигнато това заобикаляне.
Ответникът действително сочи две сделки – договор
за покупко-продажба и договор за заем (макар да претендира нищожност само на
една от тях). От изложеното в отговора на исковата молба се разбира, че
твърденията му са за привидност на договора за заем, като сключен с цел
прикриване на противозаконно съглашение за удовлетворяване на продавача на
камиона не по уредения в закона начин. Явно това е релацията, която се търси с
разпоредбата на чл. 152 от ЗЗД. Тази разпоредба обаче, е неотносима към
процесния случай.
Систематически тя се намира в т.4 от Раздел VII на ЗЗД, касаеща „залог и ипотека“ като „Обезпечение на вземания“. С нея е
въведена забрана (със санкция недействителност) при наличие на вещни
обезпечения да се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора от съответните
вещи, различен от предвидения в закона за конкретния вид обезпечения - чл. 159
от ЗЗД, чл. 173 от ЗЗД. Предвид изложеното, за да е относима разпоредбата на
чл. 152 от ЗЗД в конретния случай – следва соченият за кредитор (по отношение
цената на камиона) да е получил вещ от дължащия цената, и едва в такава
хипотеза - да се анализира дали при неизпълнение от страна на купувача на
камиона случващото се с тази вещ би било в отклонение (противоречие или
заобикаляне) от нормативните правила за удовлетворяване от обезпечение.
Процесната фактология, обаче е в точно обратния смисъл – не получаване на вещ
(сума пари) от кредитора-продавач, а спорно „предаване“ на вещи от него – в
заем на длъжника-купувач.
Съдът не следи служебно за недействителността на сделките, освен когато
последиците на сделката са явно несъвместими с обществения ред (срв. чл. 45
КМЧП). Във връзка с гореизложеното и в
контекста на акцентирането в отговора на исковата молба, че връщането на сумата
по договора за заем е обезпечено с конкретния камион, уместно е обсъждането на
клаузата на т. 6 от договора за паричен заем между страните от 13.04.2018г. - и
в аспекта на „противоречие на закона“
като основание за нищожност. Според тази клауза
връщането на заемната сума от заемателя ще бъде „обезпечено“ с конкретен камион
и 50% от стойността на заема. Тя очевидно е непрецизно формулирана, което
предпоставя тълкуването й (съобразно чл. 20 от ЗЗД). Доколкото в нея изрично се
договаря „обезпечаване“ и се сочат движими вещи – смисълът й следва да се
приеме като учредяване на залог (било то и „на чужда вещ“ - по отношение на
камиона, и „неправилен“ - по отношение на парите), което не противоречи на
закона. Няма как да се приеме, че уговорката е „кредиторът да стане собственик“
на превозното средство – по смисъла на чл. 152 от ЗЗД, а и няма такива
претенции.
Макар
да не касае конкретно претенциите на страните - от изложеното в отговора на
исковата молба - че „Въпреки, че в издадената по този договор фактура е
посочено, че продажната цена на камиона е 5000 лв.“ с ищеца се разбрали цената
да е 17000 евро, става ясно, че ответникът поддържа да е налице привидност по договора
за покупко-продажба, изразяваща се в симулиране на цената. При такъв тип
симулиране, изразяващо се в посочване на по-ниска цена (за да се намалят
таксите и данъците при прехвърлянето; за да се вложат в имуществото доходи,
чието публично обявяване не е желано от купувача по различни съображения; за да
не манифестира продавачът пълния размер на обогатяването си, или други причини)
сделката е валидна, тъй като симулацията е насочена срещу фиска или има други –
често, но не непременно противоправни действия. Дори обстоятелството, че
укриването на действителната цена може да е престъпление, не прави сделката
нищожна.
В
отговора на исковата молба ответникът твърди нищожността на договора за заем
като го обвързва с този за покупко-продажба на камиона до степен – да пренебрегва
факта на ясно фигуриращите в него различни страни – по договора за заем страни
са физически лица, а по този за покупко-продажба - юридически лица. Налага се
извод, че се твърди нищожност на договора за заем поради привидност (чл. 26, ал.2,
предл. 5 от ЗЗД), включително и персонална симулация – за страните по заемното
правоотношение.
Без
значение дали за доказването на относителна, абсолютна или персонална симулация
– за да са допустими свидетелски показания е необходимо начало на писмено
доказателство (така - чл. 165, ал.2 ГПК, Решение № 3831/13.11.1959 г., по гр. д. № 7247/1959 г., на I г.о. на ВКС;
Решение № 83/20.02.1996 г., по гр. д. № 4199/1995 г., на V г.о. на ВКС). Начало на писмено доказателство е този документ, в
който привидността не е призната, но са обективирани други изявления, които
създават индиция, че е възможно сделката да е симулативна, т.е. че е възможно
страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са
направили волеизявленията привидно. По делото няма представен документ, който пряко да
доказва привидност, както и такъв, който да създава вероятност за наличие на
симулация за никой от гореизброените й видове. Никой от представените документи
не
отговаря на изтъкнатия съдържателен признак - да е свързан с факта на
съгласието при оформянето на договора, за да бъде възприет като начало
на писмено доказателство (в такъв смисъл – Решение №206/21.09.2011г. по гр. д.
1338/2010 г. трето ГО на ВКС). Изявленията за съществуване на
правоотношение между страните не могат да се ценят като индиция, че възникнало
между страните ново правоотношение, макар и по време на действие на първото, с
предмет, който няма връзка с характерния /основния/ му предмет, е привидно и
страните не са желали настъпване на правните му последици. Поради това и
съгласно чл.164, ал.1, т.6 ГПК, при липса на предвидените в чл.165, ал.2 ГПК предпоставки, събраните свидетелски показания са
недопустими за установяване привидността на договора за заем (така - Решение № 253/22.03.2018 г. по дело №682/2017 г. на
ВКС, ТК), съответно - и за оспорване съдържанието на
изходящия от ответника частен документ – декларация за получаване на сумата от
17000 евро от 13.04.2018г.
Предвид
наблягането в отговора на исковата молба на неприложимост на забраните по чл.
164, ал.1, т.3 и т.6 от ГПК при доказване на заобикаляне на закона - понятно е
придържането на ответника към такава квалификация на възражението му за
нищожност, но гореобосновано тя не е налице. Следователно депозираните по
делото свидетелски показания са недопустими за установяване на привидност и възражението
за нищожност на това основание остава недоказано по делото.
Същевременно
посредством представения договор за паричен заем и декларацията от
13.04.2018г., чиято автентичност не е оспорена, ищецът установява основанието
на претенцията си -
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от
договор за заем, по който е изпълнил
задълженията си точно, както и наличието на
възникнало в негова полза изискуемо вземане срещу ответника за заплащане на
претендираната парична сума на соченото основание. А
ответникът не е ангажирал допустими доказателства (чл. 164, ал.1, т.4 ГПК), от
които да се установява изпълнение на задължението му по договора за заем - да
върне претендираната сума в размер 14708 лева, нито такива за основателността
на възражението си за нищожност на този договор. Изложеното предпоставя цялостно
уважаване на предявения иск.
При
този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 ГПК (и в съответствие с т.12 от ТР № 4 от 18.06.2014г.
по т.д. № 4/2013г. по описа на ОСГК на ВКС), право на претендирани
разноски има само ищецът, като
за заповедното производство според представения списък те възлизат на 1294,16
лв. (294,16 лв. – платена държавна такса и 1000 лв. – адвокатско
възнаграждение), а за настоящото исково производство – на 1844,16 лв. (294,16
лв. – платена държавна такса, 1500 лв. –
адвокатско възнаграждение, плащането на което е удостоверено в договора за
правна защита и съдействие, и 50 лв. – внесен депозит за преводач). По повод
направеното от страна на процесуалния представител на ответника възражение за
прекомерност и на двете адвокатски възнаграждения – произнасянето по разноските
за адвокатски хонорар в заповедното производство е направено от съответния
заповеден съд, като въпреки, че заповедта за изпълнение в тази й част е
подлежала на обжалване (виж т.6 от Важната информация за длъжника), длъжникът по нея не се е
възползвал от тази възможност, и настоящият съд няма как да се произнася по
възражението за прекомерност с този предмет. Не така стоят нещата с
възражението по чл. 78, ал.5 от ГПК касателно претендирания от ищеца адвокатски
хонорар за исковото производство. Съобразно разпоредбата на чл. 7, ал.2, т.4 от
НМРАВ неговият минимален размер възлиза на 971,24 лв. (830 лв. + 3% от
4708лв.). В този контекст и съобразявайки фактическата и правна сложност на
делото настоящият състав намира, че заявеният от ищеца хонорар от 1500 лв.
следва да бъде редуциран на 1000 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.Й. Спасов с ЕГН *********, адрес: ***, че по договор за паричен заем от 13.04.2018г. дължи на Р.П.–Д. с ЛНЧ ********** – румънски гражданин със
статут на пребиваващ в Р България, с адрес: гр. Хасково, бул „Георги Сава
Раковски“ № 16, вх. Б, ет.4, ап.20, сумата от 14708/четиринадесет хиляди седемстотин и осем/
лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, Д.Й.
Спасов с ЕГН *********, адрес:
***, да заплати на Р.П.
–Д. с ЛНЧ ********** – румънски гражданин със статут на пребиваващ в Р България,
с адрес: гр. Хасково, бул „Георги Сава Раковски“ № 16, вх. Б, ет.4, ап.20,
сумата от 2638,32 лева – направени от ищеца деловодни разноски, от
които: 1294,16 лева – за заповедното
производство по ч. гр. д. № 868/2020 г. на РС- Пещера; и 1344,16 лева – за настоящото исково
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия:
/ Милуш Цветанов /